Марио Леви
Истанбул беше една приказка (50)

Тръгването на Нора към нейната авантюра

Та това беше разказът за Рози или по-скоро: това, което научих за него в онези дни. А пък Нора бе тръгнала към своята авантюра. Не слушаше друг глас, освен своя и искаше да бъде сама, сам-сама… Навярно най-вече затова пътят й породи у мен онова съжаление. Това съжаление днес като че ли мога да формулирам малко по-добре: Тя беше от хората, които можеха да видят „другия живот“. Безспорно си „тръгна“, удаде й се да си тръгне, защото почерпи сила от светлината на мястото, което виждаше, можеше да види. (Или да си „тръгне“ може би означаваше да се изгуби в нова заблуда, означаваше, че човек, без да забележи, съвсем бавно „преустройваше“ собствената си заблуда в собствен затвор или свое убежище?) Когато си тръгна, беше около двайсетгодишна. За база на новия си живот избра Бодрум. „Мъжът“, „спътникът в живота“, на когото подари цялата си женственост, бе художник, прехвърлил четирийсетте, тоест значително по-възрастен от нея. Въпреки багрите, мечтите и способностите си беше известен като неуспешен, непризнат от тези, които „колеха и бесеха“ в артистичните среди. Според мен той носеше бунтаря в себе си донякъде като чужд човек. Нора остана дълги години „там“. Трябваше да се бори със себе си, за да не се върне в Истанбул, въпреки всички смъртни случаи, настъпили по-късно. Семейството познаваше както борбата, така и онези, които умееха да я водят. Нямаше заблуда, а съпротива срещу една заблуда. В този смисъл разказът за Нора бе разказ за една „съдба“. Без да се съобрази със семейството, бе избрала живот и бе решила да разбере собствените си заблуди надалече, извън дома си. Особеното в нея беше, че бе решила „да не си придава важност“. Това качество притежаваше и по-голямата й сестра. По мое мнение това беше единственото качество, единственото „лично кътче“, където те се срещаха, където им се удаде да се срещнат. Тъжното, наистина тъжното беше, че така и не осъзнаха колко си приличаха.

„Там“ Нора имаше две деца от този мъж. Дали това бе друга форма на самоопределение в онзи живот — да се изгубиш още малко повече в тази самота без път назад?