Марио Леви
Истанбул беше една приказка (5)

Александрия, една приказка

Олга, която познавах, си спомняше — или искаше да си спомни, че майка й произхождала от семейство на богат банкер в Рига и получила добро възпитание, че отхвърлила всички шансове и възможности и вместо тях дръзнала да се омъжи за третия си братовчед, за да води свой живот, като с това оскърбила някои от близките си. За разлика от живота, който оставила зад гърба си, в по-късния си живот заварила други домове, пътешествия и надежди. Ето как нашата приказка, която поражда у някои хора желание за вяра, а на други дава жизнена сила, бавно добива значение и от този миг открехва своята врата. В тази приказка има завет и освен това — донякъде прикрит — бунт, както и поезия с всичките й последици. Приказка или просто бунт? Едва с течение на времето ще разберем, че този рискован бунт, стигнал до любовта, е бил заради друго разочарование. Било едно от разочарованията, за които другите никога нямало да научат, за които не бива да се знае нищо. Тази тайна, дори само тази тайна щяла да придаде напълно различен смисъл на един живот в очите на другите.

Олга, доколкото зная, спадаше към жените, които цял живот съхраняват и пазят жив завета на майка си.

По мое убеждение с историята си за жената от Рига Олга предостави интересен за мен, за нас детайл. Тогава ми се струваше възможно да проникна по-дълбоко в тези житейски истории. Тя била жена, която имала успех даже в най-трудните времена, и същевременно протагонистка в тази своя приказка. Въпреки своята сърцатост обяснявала всичко преживяно като неизбежна еврейска съдба и от това дребно погрешно заключение, което някои наричат историческо, черпела може би още повече сила, за да се обвърже с живота. Това щяло да проличава често във времена на важни решения, когато часовниците биели другояче и от хората се изисквало голямо мъжество.

В тази авантюра вярата в необходимостта е решаваща и достойна за подкрепа. Коя необходимост обаче отвела младата жена от Рига в друг живот? Да, Олга бе споменала някакво разочарование, но какво било това разочарование, от кои дефицити, несполуки се подхранвало? Олга не можеше да каже много, респективно предпочиташе да не казва нищо за това. Ето защо този аспект тънеше в мрак. С други думи, жената от Рига може би не бе споделила с никого, дори с дъщеря си, тази житейска драма.

И все пак сега си мисля, че въпросът придобива важност в съвсем различен мащаб. Тъй като неизменно усещах, че и Олга, даже когато само го загатваше в разговор, дълбоко в душата си хранеше незабравимо, непоклатимо разочарование от майка си. В този смисъл аз, който се опитвам да разглеждам житейските истории от същия зрителен ъгъл, разбирам, че тя умишлено не разказваше някои спомени за майка си. С времето, години по-късно, след преживените няколко връзки и смъртни случаи тази болка вероятно бе намалила значението си. Та нали с времето, предвид нашата тленност, се научаваме да прощаваме на някои хора, поне би трябвало да се опитаме. В крайна сметка Олга говореше за жената от Рига, за майка си, само като за епизод от собствената си приказка. Сякаш така, умишлено или не, искаше донякъде да си отмъсти за нещо. Това бе малко отмъщение, може би нейният протест срещу майка й, дистанциране. Никога не узнах причината за тази нараненост. Вероятно не съм в състояние да вникна в някои чувства и да се поставя на мястото на въпросния човек. Ала замисля ли се за тази жена, която винаги е съумявала да ме впечатли със своята деликатност и елегантност, съм сигурен, че поне по един пункт мога да се доверя изцяло на наблюденията си. Това доверие ми дава възможност да открехна малко повече вратата на приказката. Връщайки се в детството й, в ранната й младост, бащата бил голямата й любов, а тя — въпреки майката — била, както се казва, момичето на татко. Ето защо ми е по-лесно да проследя дирите на Мозес Бронщайн: този баща се стараел да направи всичко възможно за своята дъщеря, по отношение на определени мечти обаче този всеотдаен, но беден баща според мнозина бил оставил твърде незавидно наследство.

Разказът отвежда желаещите да се занимаят с тази дълга авантюра доста далеч в миналото. Доста далеч в дните, в които навярно бихме могли да срещнем някъде онзи часовникар. Така че да съумеем да разберем по-добре биографиите, да представим по-добре стойността на някои спомени, на някои детайли. Годината била 1905-а. Заедно с жена си, която щяла да сподели с него една дълга, много дълга авантюра, и с четиригодишния им син, на когото се надявал да предложи друго бъдеще, Мозес Бронщайн избягал от погромите — първо в Александрия, където имал роднини, разчитайки, че с шивашките си умения ще успее да изкарва прехраната си на онова място в света. Избягали от голямото умиране, от дългите нощи и оставили всичко в кварталите си, всички ценни вещи, част от своя живот, всъщност целия си живот, който в миг се превърнал в далечен спомен.

В Александрия отново събрал кураж, надежда, че нещо ще се промени, че след всички катастрофи ще дойдат нови, по-хубави дни. Силата си черпел, от една страна, от това, което го свързвало лично с „онази история“, а от друга — от нерушимата, дълбоко вкоренена у тях ориенталщина. С болезнена радост право в нов живот… Още веднъж усещането за изгнание, смесено с доза огорчение много дълбоко в сърцето…

Доколко вярно или доколко правдоподобно е това, което Олга разказваше за онези стари дни на обичаните от нея хора? На този въпрос, както и на редица други, естествено, няма отговор. Една приказка от Александрия… Приказка, с която Олга постепенно, с времето се чувстваше все по-силно свързана. А избледнялото с годините разглеждаше от друг ъгъл. В интерпретацията се таеше радост, едва доловимо търсене на щастието. Ето защо ми е все едно дали приказката може да е била записана другояче, а не както е било в действителност.

„Като евреин човек трябва да умее да си носи последствията“, казал баща й след дълго боледуване, когато се подготвял за пътуване, различно от предишните. Била вечер, в която вече бил оставил далеч зад гърба си Одеса, Александрия и най-вече Истанбул, стария Истанбул. В онези вечери искал още веднъж да изживее, да съживи градовете и техните улици в съвсем различен град, в Истанбул със съвсем различни измерения. Били последните вечери, трябвало да се изслушват взаимно, въпреки прекъсванията да обменят мисли, да споделят. Думите на баща си Олга цитирала много години по-късно, когато искала да разкаже на някого за коренно различната болка. Години по-късно, в една от нощите, когато вече не вярвала нито в топлината на семейството, нито в дългите нощи, осмисляни от всеотдайността на майчинството.

Мозес Бронщайн се надявал, че в заника на дните си ще споделя множество чувства със скъпата си дъщеря, единствения приятел, който бил останал в живота му; винаги бил мечтал за това. Аз обаче зная, Олга винаги съжаляваше, че тези нощи били закъснели. Ако се замислим за магията и поезията на тези закъснели нощи, то те са били и израз на липса. Въпреки цялата обич, която бащата сега изживявал заедно с дъщеря си, истината била, че те не се били виждали, нямали възможност да се виждат години наред. Както е известно, това убива семейството, макар да се проявява на различни езици и в различни форми. Ала в края на краищата всеки умирал по различен начин на това място и оставял след смъртта си множество ценни неща. Обидата на Олга става малко по-разбираема, щом се опитам да се доближа по такъв начин до общите чувства на онези нощи. Мозес Бронщайн, разбира се, е имал основателни причини да се затвори в черупката си. Олга осъзнавала това въпреки цялата си обида. Иначе не би могла да гледа на баща си като на изгубен, отвлечен приятел. Не било лесно. Предвид биографията му, баща й бил натъпкал в живота си многобройни животи. Да, сместил бил в живота си многобройни животи и многобройни хора. Тъй като на първо място бил скитник, шивач. Живял в различни градове и в различни емоционални светове. Заради професията си бил впримчен в странна, за мнозина абсурдна съдба. Бил скитник и обречен да живее като скитник; може би и затова нощите му, така да се каже, не се задържали в други страни и при други хора. Дали това е мерило за неуспех? Не мисля. Но мнозина, които нямат никакво мерило за истински успех, смятат за необходимо да заклеймяват неуспехите на другите, за да прикрият собствените си неуспехи.

Хората и животите… Ами мечтите и дългите пътешествия, които се множали с мечтите? Да, времето в Александрия било малка приказка, със спомени за тесни, мръсни улички, разнообразни гласове и миризми… Мозес Бронщайн живял дванайсет години в Александрия, във вмирисана на лук и зеле къща, заедно с жена си, която била ненадмината в готвенето на борш. Тя заставала лице в лице срещу всички трудности и нито за миг не си помисляла да се върне в стария си живот. Така живеел с жена си, единствената реална жена в живота му, като с това, което дребничката жена от Рига печелела от уроци по немски, семейството дълго време свързвало двата края, докато авантюристично настроеният им син с всеки изминал ден се отчуждавал. Несъмнено изпитвали на гърба си и дни на крайна мизерия, които се опитвали да осмислят със своите илюзии, и човешката лошотия от всякакъв род. Ала същевременно превъзмогвали тъгата на тези дни чрез меланхолична радост, а мизерията — чрез надежда. Заедно с това били дните, в които се мъчели да носят еврейството си и с призивите за молитва на мюезините. Богатите братовчеди, които го били поканили в този град, му се притекли на помощ само донякъде. Това породило известно разочарование особено в началото. С времето обаче привикнали към всичко, към делничния живот на новото място. С други думи: новото място ставало все по-малко отблъскващо. Все по-малко копнеели за живота, който били оставили зад себе си. В края на краищата и животът — както предметите, дрехите и фотографиите — може да се премести в други краища на света. Най-важното в тази ситуация всъщност било да се разбере смисълът на странстването.

Но с времето здравето на Мозес Бронщайн видимо се влошило. Лекарите не можели да открият причината за засилващите се болки. Само един стар, много стар лекар казал, че болките идвали от различния климат, там трябвало да потърсят причината. Тялото се държало години наред, но ето че сега реагирало. Евентуалното разрешение било живот в по-студен климат. Климатът трябвало да бъде по-студен или по-подходящ, налагало се да се преместят още веднъж… След всичките битки, чиято цена били платили, не било никак лесно да се установят в друга страна, пак да тръгнат към нов живот с нови проблеми, съмнения, най-вече страхове. Решили да отидат в Лондон. Само братът на Олга, Яков, когото тя така и не видяла в живота си, тогава около шестнайсетгодишен, се заинатил, настоял да поеме по свой път в Александрия или друга страна. Животът и определени взаимоотношения, които родителите въпреки цялото си желание не разбирали, очевидно били превърнали Яков в преждевременно съзрял мъж. Трябвало да се подготвят за раздялата. Всеки щял да поеме по свой път. Известно им било това чувство, знаели го от собствен опит и щели да го опознаят още по-добре. Усещането за неизвестност положително улеснило донякъде раздялата. Как щели да се развият обстоятелствата — това нямало как да се предвиди още в началото на новото пътуване. Ала те разбирали, че главното било да не изпуснат шанса, нещо повече: за пореден път били призовани да повярват в съдбата, в своята съдба. Един прекрасен ден семейството пак щяло да се събере. Имали нужда от това убеждение. Хората, които вярват в живота, без съмнение могат всеки миг да създават надежда. Олга не забравила това. Когато в една от онези последни нощи й било позволено с малко закъснение да изживее отново усещането за заедност от Александрия, чула от баща си: „Научихме се какво значи да се разделяме, да се борим и да губим“. В тези думи сякаш се криела поезия, която в името на живота искала да открие пред човек нов, смислен път. Поезия, която щяла да осмисли и случилото се по-рано… Историята на Яков обаче — въпреки всички прекрасни пътища, които се отворили, и въпреки всички лирични чувства, които пробуждала — си останала загадка, повдигаща много въпроси и съмнения. По-късно загадката щяла да получи съвсем различна окраска. По-късно. В ден, когато приказката се завърнала от неочаквано място с неочакван човек…

Лондонската авантюра на семейство Бронщайн започнала в един летен ден. През онези години много градове преживявали страданията на войната. Това били дни, в които дребничката жена от Рига най-силно копнеела да свири на пиано…