Марио Леви
Истанбул беше една приказка (49)

Онази вечер пихме за Рози

Беше вечер през ранното лято, което се обновяваше с многобройни цветове, и градът за пореден път ми изглеждаше безлюден. Мисълта, че за други вечерта започваше като вечер, която си заслужава да се изживее, ме развълнува отново. Спонтанно реших да посетя онзи бар, в който отдавна ми се ходеше. Честно казано, баровете, нощите с алкохол и блъсканица дотогава не бяха играли решаваща роля в живота ми. Този бар се намираше на брега на морето. Нещо повече: беше много близо до морето, до скръбта на онзи летен мрак. Тъй като знаех, че това лято нямаше да напусна Истанбул, поисках да изживея за няколко часа малкото ваканционно селище, което бях изгубил отдавна… Както в някои разкази има времена, в които човек размишлява за съдбата си, така и аз щях да последвам копнежа и да направя крачка към онази илюзия, въпреки всички пречки. Сякаш знаех, че онази вечер ще срещна там онзи мъж, и мъжът сякаш знаеше, че аз ще отида там. Стремежът да проникнеш в тайна, макар и след години, наподобяваше нуждата да откриеш яркото пламъче в мрака. И по-рано го споменах на друго място. Имам един вид кръвна връзка с този вид разкази, кой знае, може би както всички „сомнамбули“, които бродят по пътя на дълъг разказ…

Отидох в час, който можеше да се нарече ранен за този бар. На крайбрежна маса седяха две жени и двама мъже, изглеждаха така, сякаш от години чакаха „някого“. Сякаш представлението бе преместено на друга сцена с други думи. Другите думи естествено означаваха други погледи, другите погледи означаваха други спомени, другите спомени означаваха други самоти. Други морета можеха да бъдат дори други смърти. Може би по тази причина хората на онази маса бяха по-мълчаливи от необходимото. Бяха мълчаливи; може би думите им бяха отдавна изразходени. От време на време казваха по нещо, разменяха две-три думи, после пак млъкваха. После дълго гледаха морето, все едно не знаеха какво да правят. Мълчанието и кръстосаните им погледи ми напомниха за филм на ужасите. Да, очевидно от години чакаха някого. Познаваха масите, а и масите ги познаваха. Щяха да останат. Нямаше да си тръгнат… Заради тях измислих тази история на кръглия бар плот в средата на помещението. Ако поразмишлявах още малко, може би щях да намеря някъде и „очаквания човек“. В този момент обаче забелязах как един мъж, седящ точно срещу мен, ме погледна и усетих как ме полазиха леки тръпки от чувството, че съм го виждал някъде, че съм го оставил в миналото, във време, за което вече не си спомнях. Сякаш би могъл да чуе как се опитвах да добавя някои нови думи в някои нови изречения заради другите, заради разказа на другите, който се пишеше в мен. В края на краищата глас имаха и погледите, които се опитваха да спотаят нещо, които тайно искаха да скицират или разкажат нещо. И аз го погледнах. Той се усмихна. После стана и бавно се приближи към мен. Не беше „чужд“, не беше герой или човек от драма или роман, проникнал в моите изречения от изреченията на друг. Имах малък, но ценен спомен за него. Спомен, който трудно можех да извикам в настоящето, ала който въпреки това, както знаех, бе запазен в мен, в една от старите ми вечери; Пак не можех да се избавя на бърза ръка от тази празнота, несигурността, произтичаща от неспомнянето. Все пак не се наложи да чакам твърде дълго. След няколко мига успях да извикам в паметта си онази вечер с множеството й детайли. За пръв път бях срещнал мъжа в апартамента на Рози, вечерта, когато й занесох рамката. Там ме беше впечатлил с песните, които изпълняваше под акомпанимент на китара, и със солидното си пиене. Беше професионален музикант, свирил няколко години в нощни клубове. Затова имаше широк репертоар. Хвалеше се, че можел да изпълнява песни на четиринайсет езика. „Ако желаете, мога да пея и на арабски, староеврейски и арменски“, така беше казал. По-късно след малкия си „концерт“ бе изпял и една от арменските песни. Не зная дали „арменският“ му беше правилен или дали песента изобщо беше арменска. Което знаех и за което си спомнях, беше, че изпълни тази песен по-различно от предишните. В края й каза: „Майка ми много обичаше тази песен. Днес щеше да има рожден ден. Преди да издъхне, на смъртния си одър бълнуваше за град Ван, за уличките от детството си. Така и не отидох във Ван…“. След това в салона настъпи тишина. Кратка, много кратка, ала много дълбока тишина… Първо се уединихме в тишината, в нашата тишина… Първо се спотаихме в нашата тишина… А после… После му ръкопляскахме бурно за тази песен. Онази вечер в онзи апартамент бяхме само няколко души… По време на малкия „концерт“ Рози слушаше с възхищение своя приятел, който, изглежда, бе постоянен гост в дома й. При последната песен и нейните очи, както и на повечето от нас се навлажниха. Ала този миг сякаш я трогна повече от всички нас…

Тогава мъжът вече не работеше като нощен музикант. Беше избрал порядъчна професия, подхождаща повече на света, в който живееше. Беше се нагърбил да работи и да изведе докрай дългата битка с хората, които бе оставил зад себе си, и накрая бе успял да стане административен директор в голямо промишлено предприятие. Беше уморен, малко самотен, но печелеше добре. Беше щастлив, че баща му, пенсиониран генерал, се гордееше с него. Да, спомних си. Сега ми беше още по-близък. Сякаш усетил какво си мисля, каза: „Всичко е точно така, както си спомняте“. Черната му коса и брадата бяха прошарени. И отново, сякаш прочел мислите ми, възникнали под впечатление на видяното, добави: „Освен белите коси, разбира се“. Щом видя, че изтръпнах, приятелски ме докосна по рамото и предложи да поръчаме още по едно питие. Барманът веднага реагира на знака с ръка и ни донесе нови чаши. Това беше малък „спектакъл“. На това място от разказа му трябваше да забележа, че там добре го познаваха. И двамата пиехме мастика. И двамата смесвахме мастиката с вода. За мезе хапнахме малко свежо сирене и пъпеш. Беше лятна вечер… Масите бавно се пълнеха. Хората на онази маса още бяха там, а очакваният още не бе дошъл. Тук-там проблясваха светлините на града, морето като че ли „течеше“ в още по-наситено тъмносиньо. За мнозина бе дошло време пак да заговорят за Бодрум. От дъното на бара долиташе песен, някакъв мъж пееше нещо като: „Здравей… Ти ме повика, аз дойдох… Чия си сега? Сама ли си или дишаш за друг?“.

Чукнахме се с чашите. Безмълвно отпихме едновременно първите си глътки. „Хубава песен… За пръв път след толкова време песен да ме трогне така силно“, каза той. Аз казах: „Всъщност винаги сме готови за такива песни… Нима всички ние не сме изоставили някъде някого, когото много сме обичали, с когото ни е свързвала страст, не сме били принудени да го изоставим“. Той не отговори, а се ограничи само да ми кимне в знак на съгласие. „Вслушвахме се“ в онази песен. След това той попита: „Я кажете сега какво ви довея тук“.

„Не зная. Но едва ли не ми се струва, че вие ме повикахте“, отвърнах. Той се усмихна и каза: „Използвайте това в някой разказ“. „Ще го направя“, казах. Той пак се усмихна и попита: „С какво се занимавате в момента?“. Понечих да избегна отговора, казвайки: „Стигнал съм до средата на дълъг разказ, за който не зная кога ще го завърша… Някои от нас отидоха доста далеч…“. Той пак замълча. С погледите си май се опитваше да каже, че ме разбира, че това, което исках да кажа, не му беше чуждо. И двамата се смълчахме. За да запълним малката празнота, отпихме по глътка. После се поинтересувах какво е правил през цялото това време, като запитах: „А вие? Къде бяхте?“. Това безспорно не бе неочакван въпрос. Очакван въпрос, изискващ отговор… Той се усмихна като дяволит палавник, горд с тайното послание, което носи. „Няма да повярвате, ако ви кажа.“ Отвърнах: „Пак сте се върнали към музиката?“. Той присви очи, махна с ръка в знак на отказ, което по мъдър начин загатваше, че тези дни са много далеч в миналото, и каза: „Сега продавам кюфтета“. Щом видя, че го погледнах със съмнение и усмивка, допълни: „Знаех си, че ще се смаете. И другите се смаяха. Но противно на това, което предполагате, сега съм много щастлив човек. Най-важното е, вярвам, че намерих това, което съм търсил през всичките години. Решението взех преди две години. Тогава работех в онази фабрика, без да си задавам много въпроси и смятах, че животът ми е осигурен. Един ден, привечер, когато тъкмо се канех да си тръгвам, генералният директор ми изпрати доклад, който да анализирам; резултатите трябваше да представя на другата сутрин. За да подготвя работата до другата сутрин, трябваше да остана там до късна нощ. В такива ситуации бях изпадал и по-рано. Онази вечер също нямаше да протестирам, ако не бях в много специално положение. Но онази вечер бе друга, поне обещаваше да бъде друга. Жената, на която отдавна «звънях», с която говорех по телефона, но която познавах само като глас, най-сетне се бе съгласила да вечеря с мен. Да, до този ден не бях виждал жената, познавах само гласа й. Прилича на приказка, нали? На приказка… Оттогава всичко, което изживяхме, и бездруго беше като приказка, като откъси от стар роман… Беше ни събрала малка случайност, обява във вестника… Беше неделна сутрин… Разгръщах вестниците, за да убия времето. И ето че ми попадна обявата. Някаква жена предлагаше обучение по османистика. Жена, която преподаваше османистика… Ако бяхте на мое място, ако скучаехте, нямаше ли и вие да наберете този телефонен номер, да се запишете, за да прекарате един ден колкото се може по-различно? Послушах гласа на сърцето си и телефонирах, без да се поколебая. Възможно бе да се озова и пред стара дама от стария Истанбул. Гласът по телефона обаче звучеше изключително млад и преди всичко топъл. Стори ми се като гласа, който отдавна търсех. Сякаш гласът бе чакал моето обаждане. Обадих се в отговор на малка обява. Приказвахме близо два часа. Усещахме, че можем да говорим за всичко, на всяка тема, която ни хрумваше, която ни интересуваше. Дадох й телефонния си номер, за да сме «с равни шансове». На другата вечер тя ми позвъни. Отново приказвахме дълго, четохме си стихотворения. Само малцина знаят, че много обичам да чета поезия. Майка ми беше донесла много стихотворения от изток, от нейния изток… В някои нощи ми рецитираше стихове. В тези стихове имаше планини, вода и малки села. В тези стихове присъстваха страховете на нощта и смъртта… За нея това бяха стиховете на изгубените народни песни. Само че народните песни означаваха скръб, стиховете бяха осиротели след онези смъртни случаи, те живееха у нея единствено в думите. Народните песни означаваха скръб… Майка ми рецитираше тези стихове най-вече в нощите, в които се чувстваше много самотна, когато копнееше за някого или нещо. В тези часове се чувстваше най-чужда в Истанбул. В тези нощи я чувствах най-близка. Тези стихове ме пренасяха не само в друга самота, но и в самотата като такава. Най-вече затова обичах поезията. По-късно открих своята поезия, исках да повярвам, че съм я открил“.

Стихотворенията, които четях на тази жена по време на телефонните разговори бяха точно тези, с които не се бях разделил и никога няма да се разделя. Нейните стихотворения пък бяха съвсем различни. Но естествено не говорехме само за стихотворения. Говорехме за живота, който принудително бяхме оставили зад гърба си или за който мечтаехме. Сякаш искахме да срутим онази стена. Не можехме да се видим; искахме някак да си внушим, че не е възможно да се видим… По-късно й пеех песни. За пръв път от години пеех толкова прочувствено някои песни. Така минаха три-четири месеца, с тези интензивни разговори, които с времето се превърнаха в единствената ни радост. Оставаше да се направи само една крачка. Необходима крачка, за която знаехме, че е необходима, която обаче все отлагахме… Безспорно и тя също като мен усещаше, че тази крачка ще бъде една от най-трудните за нас. Предложението дойде от мен; казах, че трябва да се видим. Отначало тя не се съгласи, каза, че се бояла от разочарование. Бояла се не само да изживее разочарование, но и да донесе разочарование. Може би имаше право. В крайна сметка всичко беше като чудо, можехме да разрушим магията. Аз обаче настоявах, че думите ни се нуждаят от нов импулс и в най-лошия случай няма да се погледнем в очите. Тя разбра. И бездруго беше невъзможно да не разбере. Малко по-късно каза, че ще приеме предложението ми и е готова да поеме всички рискове… И така, онази вечер моментът беше настъпил; исках да я заведа на вечеря в ресторант, за който мечтаех от години и който знаех от един разказ. Ресторантът беше в Кандили.

Споменатият разказ завършва в една септемврийска вечер. Героят се връща от смъртоносно изпитание, под чието впечатление ще остане задълго. Смъртта била смърт на други и означавала, че много животи щели да потънат в забрава… Може би затова в тази есенна вечер героят помислил ресторанта за остров… След като прочетох разказа, почувствах, че не съм далеч от това усещане за остров. Сякаш островът бе както островът в душата ни, така и убежището, което дирехме. Разказах й тази история. Ресторантът в Кандили можеше да стане и нашият ресторант… При вида на поръчението на шефа съзрях кристално ясно пред себе си действителността, от която открай време исках да избягам. Трябваше да прекратя това. Без да се обадя на никого, просто си тръгнах и оставих дребните неща, които години наред ми бяха помагали да оцелея и за които бях вярвал, че са мои, там, където им беше мястото. На доклада написах: „Майната му!“. В миг зачеркнах десет години усилия. След това ми се обадиха няколко пъти да съм се върнел на работа, не можело просто така да зарежа всичко. Само че аз зарязах всичко, наистина. Онова, което онази вечер бях оставил или, както го нарекоха, зарязал там, не беше вече моя работа. Затова въпреки всички обаждания така и не се върнах там. Мнозина колеги казваха, че съм на погрешен път. Аз обаче вярвах, че чрез тези крачки ще мога да водя по-правилен живот. Това убеждение не можех да споделя с тях. Дори не се и опитах… Но да се върнем на яденето: яденето, благодарение на което се чувствах призван за нов живот, беше превъзходно. Тази вечер й направих предложение. Тя прие. Женени сме от три години. Отворихме гостилничка за кюфтета. Тя прави кюфтетата. И то всеки ден, без да й втръсне или да загуби желание. Понякога наминават колеги от старата фирма и казват: „Възхищаваме ти се. Ти извърши най-голямата революция в живота си“. Същите, които тогава ми казваха, че съм на погрешен път… С две думи, чувствам се добре. Чувствам се добре и съм тук. Там съм, където вярвам, че ми е мястото, заедно с хората, за които вярвам, че са ми близки, добави той.

След като отпи глътка, каза: „Трябваше да се срещнем още по-рано“.

„Кой не би поискал това?“, отвърнах. „Във всеки случай има някой, който иска да запише нашия разказ, нашите разкази“, каза той. В отговор попитах: „Нима не сме ние самите тези, които пишат своите разкази, поне собствените си разкази?“. Отговорът му бе: „Да… особено в онези мигове ние не иска да видим и усетим, че бродим по такъв път“. Тук прекъснахме разговора и млъкнахме. След малко казах: „Ако се опитам да разкажа на другиго вашата история, никой няма да повярва, по-скоро почти всеки ще реши, че съм я измислил“. Той отвърна, сякаш за да потвърди още веднъж казаното от мен: „Може би затова сме толкова сами“. После продължи разговора ни с думите: „А пък има толкова много разкази, които не сме могли да разкажем, защото другите не биха повярвали, че сме ги изживели и видели. Ние сме пленници на толкова много разкази“. В този миг отново изпитахме нужда от кратко мълчание. Затова и двамата отпихме по глътка. Той каза: „Доколкото зная и историята на Рози е история за пленничество. Една от историите за пленничество, която не ми дава мира от години, която не можех да разкажа на никого“. Казах: „Винаги съм бил убеден, че историята все някога ще се върне при мен, нещо по-важно: че ще ме запознае с човек, който отдавна ме е чакал на една стара фотография“. Той отговори: „Разказът ви би могъл да започне така“. В гласа му се долавяше мъдра ирония. Сякаш искаше да каже, че и другаде се е сблъсквал с подобни разкази. Отново се породи усещането за голота, което бях изпитвал и преди. Засрамих се. Затова бях готов да се отдръпна с думите: „Естествено, ако съумея да разкажа това“. Усмивката му стана приятелска, когато отвърна: „Нима не сме затова тук?“. Като че ли вече спадахме към хората, които умееха да носят съдбата си, които се опитваха наново да се примирят с онази изоставеност. Познавахме онази скръб. Тази скръб неизменно ни беше обединявала, макар да се бяхме намирали на различни места. От този момент нататък можехме да тръгнем съвсем бавно към онази фотография…

„Смъртта на Рози не беше обикновена злополука или случайност, това е невъзможно“, продължи той разговора ни. А после с поверителния тон на мъж, който нощем чука на вратата на приятел, ми разказа историята на Рози, която години наред бе съхранявал в сърцето си, която не бе споделил с никого, дори с жена си. Преди доста години много пъти виждал Рози с „непознат“ в една чайна градина в Мода. Тогава се стараел да не пропуска сутрешния си джогинг. Успявал да се скрие, да остане незабелязан. Рози и мъжът седели винаги на една и съща маса. Тя слушала мълчаливо и съсредоточено навела глава това, което й говорел. От разстояние естествено не можело да се разбере за какво приказвали. Все пак гласът на мъжа издавал настойчив и не по-малко отчаян призив. Кой бил този непознат? Кой бил този гост, явно влязъл донякъде „неканен“ в този живот? Това така и не разбрал. Но този мъж положително имал нещо общо със смъртта на Рози… Това било само догадка, знаел. Но той винаги отдавал значение на догадките…

Чрез този неочакван развой разказът ми за Рози пое в съвсем друга посока… На това място се спотайваха неща, които не можеха и никога нямаше да могат да се разкажат. Неща, които викаха смъртта. От друга страна, над всичко — защо да крия — след толкова години вече тегнеше недосегаемост, невъзможността да я достигнеш. Не можехме да изискваме твърде много от миналото. Онази вечер пихме за Рози. Тази вечер пихме за всички наши хора, които не бяхме дарили достатъчно щедро с любовта си. С други думи, онази вечер пихме за това да можем да бъдем малко повече себе си… „Няма да се видим повече. Отсега нататък никой няма да ни събере…“, казах. Той, изглежда, се съгласи с мен. В крайна сметка беше ясно кой къде бе останал, кой какво бе направил в този разказ. „И двамата знаем причината“, каза той. Естествено, че и двамата знаехме причината за тази принудителна раздяла или защо предпочитахме да стоим далеч един от друг. Имаше и други факти, които ни бяха известни, но в този момент не можехме да произнесем… Ето защо тези изречения трябваше да останат последните изречения в този разговор… Междувременно барът се беше напълнил. По другите маси времената бяха други… Хората на онази маса още бяха там… Името на мъжа беше Харун. Нямаше да го видя никога вече. Не ми каза къде е гостилничката за кюфтета.