Марио Леви
Истанбул беше една приказка (48)

В онзи мрак се разхождахте

Някои обещания бяха дадени поради някои импулси и очаквания, обаче не бяха спазени поради отлагания във времето и други хора. Онзи уикенд не отидохме на „Чайка“. И бездруго тук, както се и очакваше, не ставаше въпрос предимно за това да не се пропусне театрална пиеса. С предложението си да отидем на „Чайка“ Жулиет ме накара да усетя две различни болки, които имаха връзка с взаимоотношенията ни в настоящето им състояние и се простираха до неясното бъдеще. Бяхме стигнали до границите на една игра. Сякаш Жулиет искаше да каже: „Каквото и да сме преживели, приятелството ни продължава, поне за мен. Това, което оставихме зад гърба си, придоби друг смисъл след всичко, което преживяхме. Първо, иска ми се и ти да чувстваш нещата така и двамата да се преоткрием на ново място. И второ — противно на всичките ти очаквания — моята способност да се възторгвам още не е привършила, не е изчерпана, и дори да ти се струва малко безсмислено, аз все още се надявам в името на една мечта“. Тази реч естествено си я измислих, респективно тя беше това, което исках да чуя. Но Жулиет в крайна сметка бе една от моите „героини“, която ми отваряше нови врати за нови разкази, и исках да се убеждавам по-често, че я познавам. Жулиет, каквато я познавах, каквато я виждах или един ден исках да опиша, трябваше да каже тези думи в онази нощ. За да продължим заедно, не можехме да си представим нещата другояче. Осъзнавахме, че нашият периметър бе много тесен. Знаехме, че в този разказ не можех да я превърна в желаната, бленуваната актриса или че не можех изведнъж да разруша театъра в нея. И навярно знаех още по-добре, че това, което „се беше случило“, нямаше да ни превърне във врагове. Предполагам, това беше друга форма на безпомощност. Така и не можах да се почувствам отговорен, задето някои хора ме смятаха за „лошия“. Никога нямаше да съумея да се разделя с някои хора. Това беше моята неспособност, моят страх от това да бъда сам, да бъда наказан. По тази тема, поне по тази тема нямаше да излъжа, да се опитам да се скрия…

Докато се стараеше да ми внуши възторга си от театъра на друг път, стоейки на една от нашите „привилегировани“ зони, Жулиет би могла да насочи вниманието ми и към един абсурд, един от нашите абсурди, които познавахме, но въпреки това приемахме, в които се опитвахме да живеем. В онази нощ „Нора“ можеше да се върне не само със своя бунт, а и с усещането за лудория, което познавахме от други протести. Нашите действия, нашите предпочитания може би отново щяха да ни припомнят тази лудория. „Това е абсурд… Абсурд… Както много наши връзки“, това например би могла да каже Жулиет в тази ситуация. Абсурд… Тази дума, която би ни отвела неочаквано до различни фотографии от нашия живот, би могла обаче — независимо от всички други възможности — да ми открие пътя за завръщане към това, което бях изживял с Нора. Абсурд… За да изразя тъгата или гнева спрямо себе си… За да се защитя… С намерението да намеря начин да извърша още веднъж несправедливост към връзката ни… За да се защитя…

Като имам предвид какво впечатление правим на другите, не съм склонен да разкажа с всички подробности какво изживях и не изживях с Нора. Тъй като зная, че един ден разказът ще се пише от съвсем друго място. Твърдо съм убеден в това. И все пак не вярвам толкова във връзката, във възможностите за връзка, а по-скоро в разказа за нея. Най-малкото имам свои мечти и лъжи. Имам свои игри и страсти, от които вече не искам да се избавя. Свои игри и страсти, от които вече не искам да се избавя… Макар тези игри и страсти понякога да ми припомнят онзи абсурд… Така че няма да е толкова трудно, когато настъпи денят, да поема на път. Тръгвайки, със или без Нора, мога да седна до прозореца на туристически автобус, който пътува нощем от град на град. Нощта може да транспортира различни пътници. Автобусът ще пристигне в онзи град в ранните утринни часове, когато се надига новият ден… Но за всичко това има още време. Ще изминат още години, докато героите на такъв разказ се подготвят достатъчно за такава ранна утрин. В края на краищата ставаше дума за история на една разочарована любов. За разказа за една разочарована любов, който ще се опитате да оцветите с определени песни, закуски, с по възможност тихи нощни улици и телефонни кабини… С други думи, всичко бе както обикновено — в тази любовна история както много други нямаше нищо особено. Нови и малко по-други бяха може би думите, мястото на думите. Аз обаче не вярвам, че тази ситуация ще заинтересува, наистина може да заинтересува други, докато не изживеят такава история.

В този обикновен разказ Нора беше на седемнайсет години. Няколко думи ни бяха събрали неочаквано на неочаквано място. Тя заговори за „Спасителят в ръжта“, аз заговорих за „Най-красивата Арабия на света“, стихосбирката на Тургут Уяр. В една от нощите, когато луната осветяваше пътя, тя заговори, че ще изостави всичко и ще си тръгне, без да каже на никого; аз заговорих за „тъмната страна на луната“. И двамата току-що бяхме оставили зад гърба си мъка и разочарование, които носехме в себе си като дълбока, много дълбока болка. Беше разочарование от това, че в семейството, сред хората от нашето семейство не бяхме намерили, а по-скоро бяхме загубили себе си. В момента като че ли идвахме от тези пътища. Някои пътища се сливаха съвсем бавно. Без съмнение нашите „времена“ бяха различни, думите, които ни обвързваха с онези мечти, бяха различни, нашите играчки, нашите песни, местата, които искахме да докоснем, бяха различни. Допускам обаче, че въпреки това бяхме стигнали по неизбежен начин до „онзи миг“. Тази самота, изоставеност и безизходица беше за пореден път в нас. Не мога да опиша това чувство. Не мога да кажа по какъв начин бях завладян от това чувство, под влиянието на кои погледи. В края на краищата самотата, онази особена самота не можеше да се обрисува истински пред никого. Самотата не бе избрана просто така, човек не можеше да я предаде на друг. От друга страна, беше хубаво да мислиш за тази неизбежност. Усещането или внушаването на усещането за беззащитност и безизходица доведе дотам, че у нас се разля странен плам. Накратко, бяхме дошли до „онзи миг“, подобно на толкова други хора, които най-сетне бяха открили и вярваха, че могат да споделят такъв един „миг“. Аз започнах протестния си поход в момента, в който ми стана ясно, че Жулиет иска да запълни с Нора, дъщеря си, празнотата, възникнала у нея, защото бе далеч от собствените си мечти или принудително бе напуснала някъде този път. Така и не попитаха Нора дали обича да свири на пиано… Тя, родителите й, бяха научени да живеят и със своите неудовлетворености. Може би затова не изпитваха потребност да разберат или обяснят тези неудовлетворености. Може би затова подобни мечти, без да се пита дали си заслужава да ги обичаш и изживяваш, се натрапваха на много деца, така че те растяха, без да порастват. Същевременно обаче на това място историята стана толкова ценна за зрител като мен, че трябваше да се сподели с някого. Бях един от онези, които най-добре забелязаха фазите, довели Берти и Жулиет до момента на раздяла с дъщеря им. Знаех как бяха стигнали дотам. Бяха крачките на хора, които познавах, с които бях прекарал други мигове. Войната на мечтите, която се разрази, защото в този малък свят, в онези малки светове мечтите не си подхождаха, нямаше как да се вместят, естествено бе ожесточена, кървава война. Един ден обаче, по-точно: когато денят настъпи, и там се постигнаха споразумения. Естествено първо имаше война, а после мир. Но за чия сметка, след какви неназовани поражения стана реалност този мир? Какви бяха пораженията? Кой ги понесе? Точният отговор всеки може да даде посвоему само пред себе си. В онези дни с цялото си същество вярвах в този отговор, в тази форма на отговор. Безизходицата може би се състоеше в пораженията и това, което бе свързано с тях, или в това, за което не се говореше заради мира. По време на този мир Берти и Жулиет изискваха един от друг всеки да плати цената на изгубените им мечти, по всяка вероятност, без да го забелязват.

В крайна сметка играта бе игра за власт. Опозицията, когато й дойдеше времето, поемаше управлението… След това главното беше да се утвърди на този пост… След това… След това беше изчезването, имаха избор да изчезнат в себе си… Ако разгледаме нещата от този ъгъл, семействата бяха малки държави, затвори, които не показваха решетките си, бяха дълги смърти за живеещите там. Семействата бяха малки, почти непоклатими затвори, които със своите непълноценни нощи, фалшиви сутрини и кошмари непрестанно се раждаха в други семейства, бяха обречени на това. Семействата бяха затворнически килии, които всеки създаваше посвоему. Килии, които всеки създаваше посвоему и обитаваше според заслугите си… Като градовете, които не позволяваха на децата си да идат другаде… Като държавите, които даваха на гражданите си само илюзорна свобода. Затова избрах да повярвам, че Берти и Жулиет бяха в състояние да забележат тази игра за власт, ала не желаеха да я видят. По този начин съумяха да понесат по-леко своята безпомощност и болките, които не искаха да покажат. Затова не разговарях с тях за необходимото. Това беше може би начин да живея или да запазя живо приятелството. И все пак май избрах мълчанието донякъде от страх да не се конфронтирам с истината. Нашите разговори биха могли да подготвят по друг начин базата за развитие на този разказ. Нашите разговори, както при всички спорове, биха могли да ни поканят на непредвидено място. Тази покана можеше да наложи промяна на това, което бях написал, което исках да напиша за тях. С други думи, не беше изключено и на някое място от пътя да ми беше убегнал детайл, който би ми позволил да опиша онези нощи с друг поглед и съвсем други чувства. Опитах се да избягам от този спор заради моите истини, за да не разклатя собствените си истини или заради собствената си игра на власт. Това бягство си имаше цена. Цената бе да живея със съмнението и със самотата, изоставеността, която носеше това съмнение. Цената бе понякога да се боя от завръщането към себе си…

Някои наши връзки действително са белязани от страх, само от страха от нас самите, от мечтите, от страха да не можеш да се върнеш на някоя точка. Но всичко това — защо да премълчавам — тогава нямаше как да кажа на Нора. Както никога дотогава бях в ситуация, която ми е трудно да разбера и опиша. От едната страна бяха моите доверени приятели, които намериха кураж по време на онези дълги разходки да ми признаят някои от грешките си, опитаха се да открият някои затворени пространства от живота си, и още по важно — натовариха ме с отговорността за разказа; от другата страна бе моята героиня, под чието влияние съвсем бавно попадах и чрез която исках да докажа неща, много специални неща. Тази героиня идваше от стара, някак неживяна приказка. Берти и Жулиет неочаквано ми бяха поднесли тази приказка. По онова време не осъзнавахме това. Тогава премислях тайните помежду ни и се питах отново, и не можех да избегна въпроса, кой при кого бе останал заради тайната, а единственото, което знаех, беше, че не можех да извърша предателство спрямо тях. Не знаех достатъчно кого закрилях, кого се опитвах да закрилям. Едва сега мога да разбера, че чрез мълчанието си извърших друго предателство, спотаявайки чувствата си, истинските си чувства от Нора. Всички ние предадохме Нора в мрака на онези разкази. Личността, която предадохме, се мъчеше да види, да начертае собствения си път и да потърси в тялото си своя глас, истинския си глас. Разликата, празнината, която я отдели от нас, бе резултат от този прост факт. Ние само я гледахме, можехме да я погледнем като наша приказна героиня… С други думи, удаде ни се да бъдем просто нейни зрители, единствено нейни зрители. Бяхме осъдени от съдии, които винаги ни се е искало да убием, да бъдем зрители в онези животи. Някои казваха, че това била нашата битка с нашите хора, хората, които винаги ни се е искало да забравим, други го окачествяваха като наша съдба.

Нора, тази Нора, която се явява пред мен в този разказ, един ден щеше да си отиде, нямаше да има друг изход, освен да си отиде. Нора щеше да направи тази крачка, щеше да успее да стане героиня на друг, далечен за мен разказ. Щеше да съумее да носи значението на името си и щеше да дръзне да поведе битка в дните, когато я познавах и можех да виждам. В тази ситуация тя щеше да бъде за нас синоним на мъчително угризение, щеше да бъде болка, която не бе умъртвена, а само потисната. Да, Нора щеше да бъде мъчително угризение. Мъчително угризение… Защото дръзна да живее собствената си история, която избра, като скъса с другите, без да помисли за другите и тяхната болка и без да се бои, че ще се опари. Като приказна героиня трябваше да извоюва своята независимост. Границите на разказа, започнал преди много години някъде в Истанбул, трябваше да бъдат преодолени… Всички ние, които виждахме този разказ и вярвахме в него, знаехме, че отвъд тези граници живееха, съхраняваха се други думи. Може би в тази ситуация истината, реалната истина — независимо от разбирането, опита за разбиране — беше да понесеш това, което бе от двете страни на онези граници. Ала границата криеше не само надежди, но и сривове, сривове, които всеки изживяваше и очакваше с различни мечти, различни страхове и грешки. На някои географски карти „отвъд границата“ означаваше, че човек не можеше да се върне, че трябваше да приеме прокуждането на детето. Това беше авантюра, неизмерима с нормални мащаби. Спадаше към авантюрите, в които хората напускаха дома си, за да търсят своите думи, други езици, живени в други пространства, заради други страни… Тази авантюра ще разкажем по свой начин, или един ден ще пожелаем да я споделим поне с един човек.

Един поглед, един неочакван поглед доведе до преосмисляне на дните, които бяхме преживели. Може би затова онези малобройни мигове от миналото на Нора, които са спотаени в мен, понякога ме зоват към друго място. Онази събота, която сега ми се струва толкова далечна, ми бяха дадени няколко индикации за това тръгване. Беше следобед — Жулиет и Берти не бяха вкъщи. Онзи ден май беше валяло. Нора свиреше на пианото пиеса, която бях чувал много често в други разкази. Подготвяше се за концерт, в който щеше да участва като една от малкото „бележещи успехи“ ученички. Бях влязъл безшумно в стаята. Тя ме видя, но се престори, че не ме вижда, или реши да ми покаже, че не може да се откъсне от това, което виждаше в момента. Кое бе лицето на пианото? Какво ме подтикна да си измисля нейните думи в тази част на разговора ни, откъде дойде желанието да ги предам на други? За пореден път бих могъл да реша да не отговарям на тези въпрос и да се възползвам от възможностите, произтичащи от липсващите отговори. Аз обаче знаех къде съм, респективно къде се връщам. Знаех къде се връщам… Когато влязох в стаята, знаех, че се връщам в този разказ, че отново искам да вляза в него. Освен това за пръв път се доближих, успях да се доближа толкова до пианото с оглед на старите ми истории. Сега бяхме съвсем близо един до друг. Съвсем близо един до друг… Въпреки че гледахме в различни посоки, понеже усещахме, че така трябва… Съвсем близо един до друг… Тъй като въпреки различните си времена се потопихме съвсем бавно в една и съща мелодия… Това естествено изискваше още веднъж да пресъздадем, да изживеем поетиката на една мелодия. Усетих, че още веднъж можех да повярвам в една илюзия. Тази илюзия бе моя илюзия, част от онази фотография, която ме задържаше в отминалите дни, която в различни времена показваше различните си сенки. С други думи, беше това, което бях видял. Моя беше заблудата да разглеждам една жена, една възможна любима като героиня на разказ. Чрез тази грешка една от багрите на света сякаш изчезна. Ала чрез тази грешка дните без думи, без изречения се отвориха за друга утрин, която си заслужаваше да се изживее. Вие например може да се запитате кога за последен път сте се поддали на изкушение въз основа на надеждата, свързана с тази илюзия — от вкуса на сусамово геврече, примесен с миризмата на риба, на пристана на остров, където в ранни зори чакате парахода, който ще ви откара в шума на града. Кога за последен път сте се насладили на чай от мръсен чайник? Къде сте се мъчили да си свиете цигара и сте изпитали малка радост, защото покрай вас е минал файтон, който ви е припомнил, че точно така е било във важен момент от разказа на друг.

И все пак заблудата отново бе моя заблуда, моя илюзия, моята абсолютна неспособност да престана постоянно да се подготвям за нещо, просто да се подготвям. Нора нямаше никаква представа за това. Нямаше представа и за това, че бе запланувана за героиня на такъв разказ. Въпреки всичко седнах до нея. Тя продължи да свири. Чувствах се така, сякаш виждах ръцете, пръстите й за пръв път. Сега знаех, че стаята бавно се превръщаше в мелодия, в мелодия като в онези разкази, като мелодия на онези далечни места… Спомних си гласа като източник на мелодията, която чувах в момента. Бяхме на концерт, който в друг разказ, в друг момент не можа да слее двама души. Беше Моцарт. Моцарт, който невинаги ме завладяваше, придоби нов характер чрез тази неочаквана малка поезия. Изведнъж тя спря да свири. Улови ръката ми. Очите си насочи към клавишите. Почти шепнешком каза с несигурен глас: „Чувствам се така, сякаш нещо в мен ще се скъса“. Замълчахме. Погледнах към клавишите. Обгърна ни дълбока тишина. После тя добави: „Няма да участвам в този концерт… Няма вече да участвам в никой от концертите им“. В гласа й се долавяше сдържан гняв и същевременно боязън. Стиснах ръката й. Създанието до мен бе девойка, устремена със собствени крачки напред по пътя да стане жена. Сякаш поради тази боязън нещо в мен се съживи. Нещо, което не можеше да се предотврати, да се хване с ръка, да се изрече… Устните ни се сляха. Имаше празнота, която доведе мен, доведе нас до това сливане. Тази празнота в онзи момент бях аз самият, в онзи момент беше тя, в онзи момент може би бяхме двамата. Тази празнота беше може би последната, най-трудната крачка по пътя ни, за която в момента се подготвяхме несъзнателно. Тази празнота би могла да бъде и нашето име, в тази минута нашите тайни имена. Ала аз все пак не помня, сега не мога да си спомня онази празнота. Спомням си само вкуса на дъвка в устата на Нора и огъня, разпален, когато тази девойка задвижи езика си в устата ми. Нашата сексуалност се пробуди на различни места с различни пулсации на сърцето. Да повярвам, още веднъж исках да повярвам: имаше и сексуалност, която не се убиваше, не се потискаше с похот… Устните ми се плъзнаха по ъгълчето на нейните устни, страните и шията й. После само се прегърнахме и останахме дълго-дълго така. Накрая тя каза: „Не мисля, че искам, че наистина искам това“. Откъсна се от мен и замълча. Нямахме смелост да се погледнем. Дали в този миг търсехме едно детство? Не можех да опиша мелодията, която продължаваше върху клавишите на пианото, да й дам име. Нямахме смелост да се погледнем… Сякаш бяхме устремени към други места, други чувства, мечти.

Казах: „Затваряме се в себе си. Където с всеки изминал ден умираме по малко“. Тя отговори: „Много хора ще кажат, че съм на съвсем погрешен път… Но дори да зная това ще ми даде сила“. Казах, че всеки върви по собствения си път, че този път за добро или за зло в известен смисъл е предначертан от приятелския ни кръг и че в крайна сметка за живота се разказва това, което някой е поел върху плещите си или не в името на този път. След това сметнах за необходимо да кажа, че се каня да тръгна към дълъг, много дълъг разказ. Някои крачки са направени, за да покажеш на себе си и другите, че си поел на път, че можеш да тръгнеш.

Онези крачки невинаги трябва да са нашите крачки. Но това поне означава, че вървиш или се надяваш да можеш да вървиш, означава да вярваш, че живееш. Моят път към този дълъг разказ ще предприема с оглед на това какво бих намерил отвъд онази граница… Щом тръгна, ще взема със себе си много „пътници“, много „чужди хора“. Тя разбра… „Няма да бъда такава, каквато желаеш“, отвърна.

Постарах се да вместя този протест на едно място от разказа… Изминалото оттогава време ни показа колко много вярваше в собствения си път. Никога не стана такава, каквато желаех. Никога не изпълни ролята на Нора заради онези, които изискваха от нея нещо заради себе си, заради собствената си личност. Изживя независимо своя път. Значението на този път трябва да се подири в това разграничаване, в този стремеж към дистанция. Този път щеше да се очертае съвсем бавно, с решителност. С решителност… С надеждата да се намери нов човек, друг човек… Сякаш искаше да напомни за сродница, която със същото достойнство и решителност бе поела кръста на отритването, без да знае, че си бе завоювала незабравимо място на страниците на дългия разказ.

Един ден Нора си тръгна, когато никой не очакваше и не бе подготвен за това. Отиде в живот, който „нейните хора“ не бяха одобрили, който не можеха да приемат. Зад себе си остави тази празнина, незавършения разказ. Дали по тази причина до днес не можех да направя нищо друго, освен да я оставя да си живее на съвсем друго място? Може би. В края на краищата и тя бе от тези, които бяха пробудили у мен една възможност. Освен това чрез решението да води свой живот бе освободила пътя за дълбоко чувство у Берти и Жулиет, което излезе на повърхността, което доведе до отлаган с години спор. Сякаш нещо се бе изплъзнало от ръцете им. Нещо, чието обяснение ги мъчеше или което не искаха да обяснят, нещо, което искаха да скрият в себе си, в своите различни светове, различни картини… Нора бе това, което те не бяха успели да станат, човекът, когото бяха оставили зад гърба си на онова място… В тази ситуация се очакваше да похвалят вътрешно дъщеря си. Ала болката, родена от тяхната мъка, от вътрешната им пустота в онези дни заглуши възможната, неизразена радост. В подходящия момент щяхме да положим усилия да разговаряме за това чувство и да се „опознаем“ взаимно. За да положим в крайна сметка тези усилия, трябваше да присъстваме с други дрехи на други погребения. Да присъстваме с други дрехи на други погребения…

В главата ми преди всичко се въртеше разказ за нея, който тя не ми позволи да изживея пълноценно, не ме остави да напиша, както исках. Дали в онези дни и аз можех да отпътувам? Можех ли да събера нужната смелост за такова пътуване и за промяната на разказа? Няма смисъл да давам отговор на този въпрос само за да изглежда така, сякаш отговорът е даден, и наново да се надявам на промяна. Та нали в края на краищата сме на нашето място, не сме сменили нашата част от света за друга.

Нора бе отишла на „онова място“ не само за да намери своя глас. В един момент от онова време бях принуден да видя голите факти. Беше вечер. Пак бяхме отишли в нашето кафене в Бебек да пийнем чай от салвия. В това кафене преоткрихме чая от салвия… Тя погледна към корабите, закотвени на брега, и каза, че я вдъхновявали за картина. Аз замълчах. Нищо не можех да кажа. Нямаше да се видим пак… Щяхме да изчакаме да мине много, много време, преди да се видим… След това ръка за ръка отидохме до Ашиян^[1]. По пътя минахме покрай залива на Бебек. Спомних си как един ден бяхме взели лодка под наем, за да ловим риба. Тя ме прегърна и каза: „Прости ми… Зная, ще бъде много тежко. Но, моля те, опитай се да ми простиш“. Това бе единственият миг, в който ми се отдаде, наистина ми се отдаде. След този ден не се видяхме повече. Тогава Нора още не бе навършила двайсет.

Така и не можах да приема Нора, моята Нора в избрания от нея разказ, в който тя реши да си тръгне. Това несъгласие доведе дотам, че от едно далечно място, където нямаше как да ме види, поисках да й изиграя малка шега. Всъщност беше игра на дете, което прикрива яда си с пакост. Детето беше за пореден път само. Най-любимата играчка, на която държеше най-много, бе изтръгната от ръцете му. На никого не можеше да изплаче болката си, щом се върнеше в къщата, „вкъщи“. Според играта Нора трябваше да остане героиня на разказ, така, както си я представях, което обаче по никакъв начин не й подхождаше и никога не би приела. Само така можех да я изстрадам в дните, в които изживявах онази далечина. Само така можех да я задържа в един разказ или в няколко изречения, в границите на собствените си изречения. За пореден път бях попаднал в капана на лъжа, бях се поддал на изкушението да бродя в никому неизвестна лъжа. Това беше метод, който бях изпробвал и преди, който бе пробудил у мен силата да вярвам в нова сутрин. В този разказ, след като бе дръзнала да се вдигне на своя бунт и да му се наслади докрай някъде с някакви хора, Нора щеше да разбере грешката си и да проумее границите си. Щеше да приеме, че не може да продължи и да се върне в дома си, от който преди това се беше отказала. С надеждата да обедини достижимите фрагменти от живота, в който се беше върнала, тя — за да вдъхне вяра в себе си на онези, които бе оставила зад гърба си — осъзнавайки напълно своята капитулация, щеше да се омъжи за собственик на голяма фабрика за пластмаса, юпи, който прекарва свободното си време в компютърни игри, не е прочел нито една книга, купува домашни музикални уредби само за „технологичен спектакъл“, но няма никаква музикална култура, затова пък познава много добре „Марките“ и си умира да демонстрира своята писалка „Монблан“, своите цигари „Давидоф“, който ходи в изискани, скъпи заведения най-вече заради името и причислява карането на ски и мотоциклет и участието в курс за екстремно шофиране към най-важните активности в живота си. Няколко дни преди сватбата щях да я попитам защо и как се беше съгласила да се омъжи за такъв човек. Тя щеше да наведе глава и да каже с гласа на хората, примирени със съдбата си: „Търся спокойствие“.

За този разговор пак щях да избера кафенето в Бебек. После щяхме да си поприказваме. Щяхме да се опитаме да не се срещаме, да не се виждаме. Това бягство или всъщност играта на гоненица щеше да продължи много години. От думите, които щеше да ми каже на срещата ни в кафенето, щях да си извадя заключението, че иска да ми съобщи нещо тайно. В същия миг щях да си припомня решенията, взети от други хора заради други животи. От един от тези разкази бе останала само част, която никога не бих забравил. Част, която никога не бих забравил… Въпреки всичко, което се беше случило, въпреки всички моменти и възможности, които можеха да се разгърнат… В синагогата щях да седна на място, където тя можеше да ме види. По време на сватбената церемония за миг щяхме да се погледнем право в очите. Аз щях да се усмихна. За мен този момент щеше да бъде моментът, възвестяващ моя малък, но търпеливо изчакан триумф. Щях да бъда сред последните, които й честитяха. С цялото си поведение при ръкостискането щях ясно да покажа, че се наслаждавам на триумфа, нещо повече: щях да го изразя с разбираем за нея жест. В мига, в който разбереше това, тя щеше да стисне ръката ми, сякаш не желаейки да я пусне. Щяхме да знаем, че сме на погрешен път. Този погрешен път щяхме да видим в момента и двамата. Щяхме да пожелаем от сърце да можем да се вкопчим в нещо, в което вярвахме.

Разказът щеше да свърши тук, с тази картина. Малко по-късно обаче щях да разбера, че никой, освен мен самия не бродеше по погрешния път и че този разказ въпреки формата на повествование и думите, които щях да избера, нямаше да убеди никого и най-вече мен самия. Нора устоя още един път, показа още веднъж, че може да събори онази стена. Сцените на сватбената церемония бяха от съвсем друг разказ. От съвсем друг разказ, в който героите бяха и щяха да останат на друго място… Когато черпя от някои свои спомени, излиза, че този вариант наподобява историята на Рози, по-голямата сестра на Нора, която бе мълчалива, добра и свързана с вътрешния си свят, а от околния свят бе смятана за нещастна. Пътят й към брака и това, което най-близките й изживяха на сватбеното тържество, също трябваше да бъдат необичайни. В сватбената вечер за пръв път щях да я видя наистина, когато реагира на новината, че Танте Тилда не е поканена на голямото тържество в заведението в Тарабя. През деня в синагогата „Неве Шалом“ имаше голяма навалица. Това беше времето, в което всеки трябваше да се усмихва, да демонстрира щастието си. Време, в което всеки внушаваше на другите различни емоции в зависимост от възрастта си. Както бе обичайно на всички сватби и всички церемонии. Сигурен съм, че в тези моменти мосю Жак наново усещаше отсъствието на своите неколцина хора, които сега пребиваваха на много отдалечено, недостижимо място. Берти беше много развълнуван. Устните му потреперваха. Устните му и бездруго трепереха винаги, когато бе развълнуван, разтърсен. Много-много не харесваше зет си. Един ден, когато „новият гост“ бе дошъл в дома му, както правеше все по-често по време на подготовката за сватбата, ми каза: „У този тип има нещо, което никак не ми допада“. Добави обаче, че това трябвало да се таксува и обясни като нормално чувство на женски. Освен това тогава и той както всички в семейството знаеше, че трябваше да се задоволи с това по отношение на дъщеря си.

Жулиет се беше постарала да изглежда много шик. Колкото до нея обаче, вече не се сещам за много неща, свързани с този ден. Нора гледаше по-голямата си сестра с очи, преливащи от обич. Тези погледи се насочиха веднъж-дваж и към друго място. Сякаш чуваше разрива, гласа на неизбежния разрив. Какво означаваше този разрив щях да разбера едва много по-късно, когато преживях раздялата. По време на церемонията Нора може би виждаше и своето бъдеще… Накратко, повечето присъстващи въпреки фотографиите с усмивки бяха на места, където усещаха празнината. И там цареше навалица. Имаше думи на обич, малки, тихи вероломства, които обаче щяха и трябваше да останат завинаги скрити, истории за неизплатени дългове, за дрехи, които прикриваха някоя и друга тъга, за отложени животи. Разбира се, имаше и радости, които оправдаваха завръщането у дома, когато му беше дошло времето. Никой, нито един от присъстващите обаче в тези мигове не можеше да знае или допусне, че приблизително пет години след „щастливия ден“ Рози щеше да се върне в същата синагога, на същите редици от пейки… Въпреки че Рози обичаше Недим, обичаше мъжа, влязъл в семейство Вентура с няколко тъмни картини от миналото си, наистина… Имаше няколко причини, поради които се съгласи да го вземе за съпруг. А и Недим вероятно бе намерил в лицето на Рози съпругата, която търсеше в онези дни. С други думи, всичко беше наред, всичко се отваряше към бъдеще, към „дом“, за който всички мечтаеха, копнееха. Нанесоха се в квартал Еренкьой. Апартаментът беше скъп, изключително елегантен, но лишен от живот, задушаващ, без индивидуалност, каквито жилища има винаги и навсякъде.

Струва ми се, че сега си спомням малко по-добре. Беше съботна вечер. Бях отишъл в Еренкьой „на по чашка“. Колкото до мен, нямах навика да правя такива визити. Но — защо да крия — след изпълнението й в сватбената вечер изпитвах топло чувство към Рози. Навярно исках и тя да усети съжалението ми заради по-раншната ми дистанцираност. Подарих й стояща фоторамка от сребро. Зная, този подарък нямаше стойност, а и никакъв стил. Но като се замисля за дотогавашната ни оценка един за друг, трябваше да се задоволим с това. Рози се изненада много както от идването ми, така и от проявения интерес. Учудването я превърна в обичлива полужена — полудете. Фактът, че бях причината за такава радост, ме постави на специално, незабравимо място дори в този дом. Когато разопакова подаръка и взе рамката в ръце, казах: „Донесох ти я заради всичките ни хора, които пренебрегнахме и оставихме на произвола на съдбата. За да слагаш в нея фотографиите на онези, които обичаш…“. Значението бе скрито тук, в тези думи. С тези думи исках да стигна до нова точка. Тя разбра. Очите й леко се навлажниха. Това беше вторият момент, в който бяхме близки. Благодари ми с треперещ глас и каза: „Ще направя, както искаш“.

Та така онази вечер влязох в този дом. Последвалото не си заслужава да се разкаже надълго и нашироко. Хапнахме, пихме алкохол, слушахме музика, повърхностният разговор засягаше познати теми и хора. Недим заговори за работата си, за автомобила „Ламборгини“, за който мечтаел, за Япония и новите заведения в Истанбул, където можело да се „хапне добре“. Всички тези теми можеха да се сметнат за „преходни“, ако се замисля за настроението тази вечер и човека, за когото исках да се представя тази вечер. Знаех накъде водеха такива разговори, към кого и как. Затова нямаше нужда да се напрягам да открия качества, които биха подхождали на „въображаемия партньор“ на Нора. Това бе една от обратните страни на „културата“. Те можеха да се окажат полезни в неочаквано време, освен това да отворят неочаквани врати. Но независимо от изговореното ми се стори, че тази вечер успях да видя и една дълбоко спотаена страна на Недим. Какво искаше да опази там? Внезапно си припомних чутото за евентуалното му съжителство с онази японка. Тогава мнозина охотно вярваха на слуховете. Може би бях повлиян от тези слухове. Така че, от друга страна, безспорно имаше смисъл, че в една привидно най-обикновена вечер той говореше с обикновени думи за Япония като за страна, която би трябвало да се опознае, разбере и изживее. Споменът подхрани малко подозрение. Познавах това подозрение. Никога не бих се отказал от пътищата, които това подозрение пробуди у мен. Това ме превърна в пленник на онези разкази… Докато Недим мислеше, че споделя с мен някои аспекти на своя свят, а аз, скрит зад мълчанието си, се правех, че го слушам, „видях“ Рози още веднъж. И тя се правеше, че слуша говореното, разказваното. Седяхме близо един до друг, но така, както се взираше в една точка на килима, сякаш се взираше в много далечно място. Играеше си с един от пискюлите на канапето, на което не намираше покой. Цигарите си гасеше полуизпушени. Два пъти ненужно отиде до кухнята да изпразни и почисти пепелниците ни… Сякаш в този апартамент имаше места, в които искаше, непременно искаше да се вкопчи. Дали нещата, в които искаше да се вкопчи, да ги задържи, бяха толкова малки и чупливи? Не можех да бъда сигурен, че отговорите на този мой въпрос бяха правилни. В нас тогава течаха различни времена… За пореден път всички ние се бяхме потопили в различни времена… За момент погледите ни се срещнаха. Дали имаше чувството, че е разкрита, предадена? Ако беше така, в какво бе „грехът“, който бе сторила или който си признаваше? Дали „немотата“ бе друг вид „убийство“? Дали „убийства“ се извършваха само на „онова забранено място“? Зная, че ще избягам и от тези въпроси, години наред, докъдето е възможно. Зная, че това бягство понякога ще ми припомня едно предателство, чието бреме трябва да нося до края. Зная обаче и колко нужно, едва ли не неизбежно е да не му отдавам значение или поне да се преструвам, за да направя някои крачки, още някои крачки, за да бродя в някои нови хора. Този момент бе нашата трета и последна среща след тази, която изживяхме в сватбената вечер, и след втората, на която й подарих фоторамката… Рози можеше да каже това, което искаше да каже, само по този начин. Само така… Под форма, подходяща за онова, което бе изплакала или искаше да изплаче пред мен… Като до последно, колкото й държаха сили, се мъчеше да се захване за чупливото „нещо“… Като се нае да сподави вика на едно дълбоко съкровено място. За жалост едва сега мога да видя всичко това малко по-добре, от гледната точка, на която се намирам или която междувременно намерих. Това означава, че за да разбере, да разбере малко по-добре, човек трябва още веднъж да се отдалечи. Още веднъж да се отдалечи… Тъй като, отдалечавайки се, човек неволно се приближава. Затова ми се струва, че сега мога да усетя откъде да продължа разказа, все едно дали по отношение на онази нощ или другите нощи… Да, каквото искаше да каже всъщност, Рози предпочиташе да каже в друга, много малка стая. Усещаше, че не беше за онова място. Сякаш не само онзи ден, но и другите дни усещаше, че мястото, на което трябваше да живее, не бе нейното. За пореден път една жена в един разказ не бе преодоляла своята чуждост… Случилото се после остана в границата, която невинаги можехме да опишем.

След тази вечер се видяхме още два пъти на различни места. Разговорът ни обаче беше секнал в онзи дом, с онези разменени погледи… Предполагам, че съзнавахме този факт. Нашата отдалеченост, нашите граници ни претеглиха към други точки. Сред хората нямаше да се намерим още веднъж… Какво не вървеше? Трябваше да чакам с години, за да отговоря на този въпрос и на другите въпроси, произтекли от него. Тъй като там стремежът бе дългото мълчание да се проточи колкото се може повече. По този начин всеки изпитваше потребност да се вкопчи в дългото мълчание заради собственото си мълчание, в онова време, също както и във всички известни ни времена. Така че тогава въпросът затова не бе зададен от зрителите или никой не пожела да го зададе. Всеки трябваше да допринесе посвоему за подходящото оформление на спектакъла, защото той си имаше цена, да заеме мястото си, да намери ролята си в спектакъла. В края на седмицата се уреждаха срещи с приятели, ходеше се в прочути ресторанти и нощни клубове, предприемаха се групови пътувания. През втората година на брака им се роди момиченце. Момиченце, което с помощта на бабите щеше да израсне в идеални условия. Та нали при такива бракове се жениш и за цялото семейство. Имаше времена, когато чувствата, истинските чувства се губеха някъде, трябваше да се изгубят. Онези времена трябваше да се изживеят. Всеки изживяваше такива времена заради вътрешното си развитие. Погледнато така, според мен у Рози се криеше най-горчивият аспект на разказа в този миг. Погледнато така, това бе донякъде и наша картина. Беше картината, в която тя се криеше, бе принудена да се крие. Една сутрин, горе-долу три години след раждането на дъщеря си, Рози видя този свят, света, който познаваме, за последен път, когато, миейки прозорците, по неизвестна причина „загуби равновесие“, и падна от осмия етаж долу, в „последната пустота“. Завесата на тайната се спусна неочаквано върху случилото се там. Въпросите, фактическите въпроси, всеки за пореден път трябваше да си зададе сам — въпреки всички общи неща, въпреки всички семейства. Въпреки всички надежди, празни обещания, въпреки измяната, лъжите, любовните думи… Дали някои животи бяха живени и приключвани така тихо и кротко? Сякаш понякога бе достатъчен един момент, едно изречение, няколко думи, за да се приключи един живот. Един момент, една крачка стигаха, за да се приключи един живот… Инцидентът покруси мнозина, особено семейството, най-вече защото го сполетя ненадейно. В такива случаи такава ненадейно сполетяла беда естествено се приема като „съдба“. Със сигурност вярата в непредвиденото е друг начин да понесеш дълбоката болка. Макар всеки, който поне малко бе способен да се вслуша в себе си, да знаеше, че тази крачка бе направена след дълга, много дълга болезнена подготовка. Може би затова, заради този вътрешен глас на опелото присъстваха толкова много хора. В синагогата бяха дошли не само роднини и приятели, сиреч онези, които проявяваха вътрешно съпричастие към голямата болка на семейството, а и хора, които не се бяха мяркали с години, дори такива, които се бяха отдръпнали от обида. Казано другояче: освен приятелите там бяха и разкаяните, закъснелите и зрителите…

Съболезнованията се приемаха в дома на Берти. По това време Жулиет почти не говореше. Посетих я с известен страх, като човек, съвиновен за тази смърт. При такива неочаквани смъртни случаи винаги бях дотолкова преизпълнен с болка, че едва намирах думи. Още веднъж се прегърнахме с обич. Казах й: „Сега тя е на друго място. На място, където винаги е искала да бъде. Затова сега е щастлива, много по-щастлива отколкото бе тук сред нас. Няма да я видим вече, зная, че няма да я видим никога вече. В тази ситуация не можем да си покажем, да си докажем взаимно истинността на нашите чувства. Но пък трябва да повярваме на това, което чувстваме, на гласа, който излиза от нас. Знаеш, и тя искаше да повярваме, че мястото, на което отиде, е много по-красиво от това, което напусна. Отсега нататък зависи от нас и само от нас дали ще съумеем да я обичаме истински. Няма вече «после». Не бива да разчитаме на друго «после»“. Жулиет бавно поклати глава, за да потвърди думите ми. Стисна рамото ми. Не каза нито дума. Ясно беше, че е решила да мълчи, да запази гласа си от другите, да не им позволи да го чуят. Ако беше проговорила, ако гласът й се беше чул, сигурно щеше да избухне в ридания. Имаше други часове за плач, за безнадежден, отчаян плач. Може би това бяха часовете, в които други мечтаеха, часове, в които ни се причуваше, че на сутринта някой изневиделица тропа по прозореца на стаята, или някой предмет си припомняше своята песен, или едно място се затваряше в себе си… Именно тези часове ни караха да „пораснем“. Знаехме това. Че във времена, в които не бяхме подготвени, още много пъти ще изживеем, ще споделим един с друг такова „завръщане“ — в този момент знаехме, усещахме това, така предполагам. Може би затова ми се стори, че тя очакваше нещо, някого другиго, седейки мълчаливо в черните си дрехи на канапето, за да посрещне другите скърбящи, докато гледаше горящия за дъщеря й памучен фитил, който плуваше в стъклено кандило със зехтин. Пак бяхме заедно. Пак… И то по начин, който никой не можеше да разбере, за който на никого не можехме да разкажем… В този миг видях Берти. Усмихваше се. Като че ли това, което бях казал, бях поискал да загатна, му бе доставило малка радост. Сякаш искаше да каже: „И това ще мине. И това минава, и това ще мине“. И той мълчеше. Ограничи се с думите: „Добре дошъл при нас“. Добре дошъл при нас… Това бе всичко. В тази миг разговорът ни се сведе до тези думи. Ала за онези, които знаеха какво сме преживели и нашата история, тези думи бяха като дълъг разговор… Естествено и Нора беше там. Беше пристигнала в Истанбул веднага, щом бе получила известието за смъртта на сестра си. Дали и тя бе една от закъснелите? Дали и тя спадаше към онези, които, виждайки тази стая, дочуха гласа на разкаянието в себе си, защото знаеше, че изгубените дни никога нямаше да се върнат, че не може да ги задържи, докосне отново? Никога няма да узнаем това. Но фактът, че можех да си задавам такива въпроси, може би донякъде означава, че исках да я видя в такова време. А че реши тихо и кротко да се върне в своя периметър, след като мина „седмият ден“ в памет на сестра й, с други думи: „траурът“, затвърждава моите мисли. Черното си облекло остави в Истанбул, знаейки, че с никого не ще може да сподели бремето на изгубените дни. Да си тръгне толкова бързо, след като бе изчакала само седемте дни, ми се видя като бягство, бягство от нещо, което искаше да задържи извън всички познати й думи. Положително означаваше и бягство от разказа, нашия разказ. Времето беше друго… За по-подходящо време трябваше да преживеем други грешки, да поемем отговорността за тях… Може би и затова в онези моменти ни бе достатъчно да се погледнем, само да се погледнем. Да, в онези моменти се задоволихме с гледане, само с гледане. Трябваше да останем в нашата самота. Трябваше да останем в нашите думи. За пореден път другите бяха наша сянка. За пореден път другите ни задържаха помежду си… Чрез обвързаността с това чувство, чрез знанието за нашата обвързаност с това чувство в онези дни у мен се отвори пътят към надежда, която заслужава да бъде възобновена. Нашият разказ очакваше друг разказ. В обвързаността с тази надежда у мен възникна чувство, което тогава окачествих като болезнена радост, което обаче с течение на времето съумях да дефинирам много по-добре…

Страхове, очакването на ново завръщане или надеждата още веднъж да мога да бродя в ново време, въпреки всички загуби… В онези дни сякаш чрез Рози още веднъж наново изживяхме, опитахме се да изживеем тези чувства, които бяхме изживели, без да ги разберем и да ги видим. Някой изиска от нас да намерим хората, които бяхме забравили някъде. Повикът се насочи към онези, които искаха да намерят ново, по-правилно място за себе си в непълноценно изживяна история. Този глас бяхме чули и всъщност никога нямаше да се избавим от този глас… Години по-късно Жулиет щеше да си спомня за тези болезнени седем дни, които бе прекарала с Нора в Истанбул, като за малко чудо. Майка и дъщеря бе бяха сближили в най-истинския смисъл на думата, бяха успели да се докоснат, бяха достигнали друго измерение. В тези седем дълги дни и нощи бяха убедени, че за пръв път бяха проумели своята битност на майка и дъщеря. Това означаваше, че въпреки всички страхове, грешки и оправдания се бяха осмелили да изяснят истинските си позиции и да водят искрени разговори. Като се вземат предвид онези животи, периодът безспорно бе много кратък. Ала времето бе истинско, съвсем различно от времето в онези мечти, които до последно не можеха да се разкажат и споделят взаимно. Истинско, „изживяно“ време, получило каквото му се полагаше. Истинско, правилно време, записано в историята, за да не бъде пак забравено… В случая продължителността не беше съществена, в крайна сметка главното беше изгубените години да се намерят, да се изпълнят със смисъл и да се вместят някъде в това чувство. Но защо бяха закъснели толкова, защо трябваше да чакат толкова дълго? Дали направиха тези крачки, за да не изпитат нова пустота, нова липса, необратимост при нов смъртен случай? Дали това наистина бяха крачки „напред“, към друго бъдеще? Къде бе в този случай „напред“, на кого принадлежеше бъдещето или възможността, която си струваше да бъде подкрепена? За мнозина навярно е невъзможно да отговорят на тези въпроси. Тези въпроси навярно трябва да останат извън много животи и много разкази. Иначе неразказаните, изгубените някъде истории на хората, които не можеха да проумеят времето и никога нямаше да проумеят това време, нямаше да ни навестяват в нощите като рана, която не се затваря толкова лесно.

Размишлявайки за всичко това, вярвам, че и Жулиет, и Нора бяха дръзнали да проникнат в самотата на другата. Тази възможност пробужда у мен надеждата за ново утро. Чувствам как бавно се приближавам към онези хора, за които един ден искам да разкажа, за които вярвам, че мога да разкажа, без да привличам твърде много вниманието върху себе си. Зная, това е топлината на доверието. Топлината на доверието, което намерих не на много места, не в много думи… Можех да реша да спра тук. Можех да се опитам да остана тук… Аз обаче имах други въпроси относно тези нощи. Какво бе говорено тогава там, с кои спомени двете влязоха в онзи мрак? Какво ги сближи толкова една с друга? Дали беше болката от загубата на много любим човек? Или се срещнаха в разкаянието, породено от тази загуба? Или пък беше желанието да се вкопчат една в друга при тази среща? Със сигурност можех да размишлявам над тази възможност и да се опитам да намеря нужните думи. Но — защо да крия — да обясня този „подход“ само с тези мотиви винаги ми се е струвало като избор на това, с което сме привикнали, като желание да бъда един от зрителите или персонажите на разказ. Там трябваше да има още „нещо“. Още „нещо“… Нещо дребно, но много важно… Това обаче вероятно знаеха само Жулиет и Нора. Това бе необходимо заради разказа, донякъде и заради моята безнадеждност в разказа. Тази част щеше да се изживее така, бе изживяна така „посредством други“… В този случай имаше нова липса, за която исках да разкажа, чието място исках да намеря. Нова липса… За да съзра отново с други очи едно утро… Имаше само един-единствен детайл за тези дни, който успях да науча от Жулиет, който обаче ми се видя много значим. В нощта на шестия ден, след като „гостите се сбогували“, майка и дъщеря излезли навън, за да направят дълга разходка из улиците. Навсякъде царяла пълна тишина. В тази тишина магията на нощта докосвала глъбините на душата. Разхождали се ръка за ръка, без да разговорят, без да промълвят нито дума. Внезапно се изсипал проливен дъжд, валяло като из ведро. Те продължили разходката. Струвало им се, че в този час минавали през място, където нямало вече думи или думите били намерили истинския си смисъл. Дъждът бил техният дъжд. Дъждът на онова, което не били изживели, което били изгубили някъде, което били отрекли една пред друга. В тази нощ имало улици в дъжда и имало уловени за ръце друга жена и дъщеря й, които дълго се разхождали из тези улици… Когато се приближили към „къщи“, Жулиет попитала: „Ще се върнеш ли?“. А Нора отговорила: „Не, няма да се върна… Никога повече няма да се върна“. Замълчали. Били намерили отново гласовете си. Бил моментът, в който се разбирали може би най-добре… На следващата вечер Нора заминала. На друго място я чакали други хора…

В онези дни никой не плака за Рози, никой не искаше да покаже, че плаче. Имаше време за плач и разговори, време, в което реалните разговори бяха необходими. Детайлите обаче криехме, бяхме научени да ги крием. В онези дни заради Рози бяха смятани за необходими други разговори, въпроси и съмнения. Въпросите и съмненията преобладаваха в света на гостите, зрителите. Ние нямахме друг изход, освен отчасти да мълчим и също да слушаме. Да се опитваме да мълчим, да слушаме, а отчасти и да подслушваме. Това сигурно беше белег, че не можехме да останем равнодушни, може би дори, че искахме да бъдем заедно с онези гласове. Въпросите и съмненията в онези дни породиха у мен ново усещане за абсурд. Но аз зная, във всеки абсурд, във всяко привидно просто изречение има място, което рано или късно привлича човек. Освен това заради структурата на разказа неминуемо трябва да се върна при онези гласове. Един от въпросите се отнася до това да разбера малко по-добре „последния момент“. Как така жена с такива добри материални възможности нямаше чистачка, а миеше сама прозорците на апартамента си? Дали беше обикновен нещастен случай? В онези дни вероятността да е пожелала да сложи край на живота си изглеждаше много близка до ума на тези, които търсеха отговора на този въпрос. В случая трябваше да се издири какво не е било наред, какво е подтикнало към такава постъпка млада жена с тригодишно дете. След това имаше „присъди“. Случилото се щяло да се отрази на малкото дете. Щом бил толкова богат, като станело време, мъжът трябвало да се задоми повторно. Дали жената помислила за това? В тази „фаза“ беше лесно да се даде отрицателен отговор. Лесният отговор беше избран, защото тогава, както бе обичайно в такива истории — на жената се отреждаше мястото на жена, неспособна да носи своята отговорност. Това със сигурност бе един от начините да се превъзмогнат смъртта на Рози и чувствата. В тази ситуация „историите“ придобиха нов смисъл. Всички герои на този разказ познаваха „онова момиче“ посвоему. Спомените ненапразно се съхраняваха. Момичето било „различно“, мълчаливо, много кротко. Всъщност едва ли не очаквали, че това момиче един ден ще падне в този мрак… Тук инцидентът би могъл да приключи за зрителите. Само че аз от своя страна винаги съм вярвал, че отвъд всички тези тълкувания се крие още едно. И аз не се съмнявах, че Рози е избрала смъртта. И все пак трябваше да има още една причина, незабелязана от никого, за избора на това непредотвратимо действие. Единствено този мотив би ни отвел до една друга Рози, която не бяхме виждали в живота й. Години наред вярвах в този мотив. Тази убеденост положително нямаше никакво основание, никакво обяснение, никаква логика. Тук имаше само едно предчувствие, което подобно на всички предчувствия спотайваше думите си…

Години по-късно щях да се доближа до „мотива“, и то в момент, когато аз самият вече изобщо не го очаквах.