Марио Леви
Истанбул беше една приказка (47)

Можехте ли да изиграете Нора?

Причините да изживеем тази нощ като толкова специална, толкова сърдечна и недостъпна за други, като нощ, която остави своя отпечатък някъде като една от моите, вероятно нашите най-незабравими нощи, безспорно бяха и нашите тайни и донякъде несъзнателни приготовления за тези моменти през двете години, в които бяхме разделени. Отдалече да се подготвите за нощ, която в истинския смисъл на думата ще изживеете, споделите с онези двама души, за които знаете, че са се опитали да издържат докрай донякъде и заради вас. В това чакане бе спотаено чувство, което имаше нещо общо със смъртта, чувство, чиито граници невинаги можеха да се преминат. Очакването за пореден път бе вашето собствено очакване. Чакането отново носеше белезите на беззвучния, останал във вас вик на вашите кошмари, от които се предпазваше светът срещу вас — независимо дали ви харесваше или не. Чакането бе вашето търсене на сън в онези нощи на онова легло и желанието да избягате от слънцето, от утрото. То означаваше и вашето възобновено търсене на човек, когото бяхте изгубили във вашия разказ, рискът от възобновено търсене. Търсенето бе нараняващо и ви напомняше бране на къпини край тих, закътан път. В тази ситуация чакането си заслужаваше всички болки, „драскотините“. Разказите си заслужаваха чакането… Вярвам, че тези истории спадаха към историите, които един ден непременно исках да разкажа на някого, които можех да споделя с двамата, заемащи толкова важно място в живота ми.

Да, оттогава бяха изминали две години. Две години… Или повече?… Или?… Или и аз се нуждаех от двете години, за да си обясня в друго време малко по-добре раздялата. Както и да е, сега и бездруго е невъзможно да си спомня за това, както би трябвало… Човек рано или късно съумява да забрави това, което иска да забрави. И се запазва само някакъв остатък. Някакъв остатък… В този остатък тогава търсим историята, понякога се осмеляваме да я търсим. Жената, която олицетворяваше за мен, за нас Жулиет, пак ме отнася в онази нощ… В онази нощ тази жена живееше в погледите си, в усмивката, във всичко, което искаше да изрази с гласа си. Без съмнение не можехме да избягаме от болката, произтекла от това, което трябваше да изживеем. Тази болка обаче навярно ни даде и възможност отново да обърнем поглед към живота с дълбока радост, чиято цена бе платена. За пореден път разбрахме, че никога нямаше да загубим, не можехме да загубим това, което изпитвахме един към друг. Бяхме излезли наранени от дните, които бяхме оставили, бяхме се опитали да ги оставим зад гърба си.

Тази нощ Жулиет пусна най-любимите си песни. Не съм забравил, че докато се хранехме, по някое време каза: „Тази нощ няма да се изпълняват музикални желания. Ще слушате само това, което аз желая“. Беше нощта на „Strangers in the Night“, „Killing me softly“, „Johnny Guitar“ и „Green Fields“. Тази нощ в тези песни имаше и поредици от картини, които бяха невъзвратими. Това бяха миговете, които възстановиха други, привидно забравени места и за Берти. И той взе участие в горчивата радост, която ни пронизваше с дълбока болка…

След това се разделихме, макар за кратко. Аз отидох да разгледам плочите. Плочите, старите обложки на плочите ме въвлякоха в собствения ми свят, който си бях създал тогава. Може би затова лицата на музикантите все още имат толкова голямо значение в историята на моите песни. В тези моменти, в краткото време на „раздялата“ бях потънал в тези песни. А двамата останаха на масата в своето уединение. Берти седеше с чаша вино в ръка, взираше се с празен поглед в масата и каза нещо тъй тихо, че не го разбрах. Жулиет се засмя. Разбрах. Бяха в друго време. В съвсем друго време, което искаха да заключат и завинаги да държат заключено „за други“, в своите времена, които смятаха за нещо по-реално и малко по-принадлежащо на тях… Точно в същия момент въпреки цялата ни заедност, въпреки съвместните ни песни, ми се прииска да си тръгна оттам и да се усамотя в стаята си, чиито стени и чийто мрак много добре познавах. Запитах се какво търсех с тях, в онзи дом. Как се беше стигнало чак дотам, че в очите на тези хора бях приятел, с когото споделяха едно опиянение, уханието на шибой, топлината на изпотена ръка или забравена песен, нещо повече: на когото доверяваха тайни? Все още не разбирам това. Междувременно пътят ми се осветява само от мисълта: „Каквото дадеш на друг човек, рано или късно ще получиш това, което му дадеш“. И аз се бях опитал да дам нещо на тези хора заради разказа, който споделяхме. Но какво бях дал, знаехме само ние тримата и предполагам, че и след още много години ще го знаем само ние тримата. В крайна сметка някои малки тайни съхраняваха и най-боязливите хора в нас. Трябваше да се научим да живеем с грешките си. По този начин можехме и да се научим по-добре да се усмихваме…

Сега всички ние сме другаде… Сякаш усещам как Берти се усмихва при тези думи, там, където е сега. И аз се усмихвам, опитвам се да се усмихна. После замълчаваме. Защо беше всичко това, питам… Чакам, чакам още малко… Чакам… Още малко… Още веднъж… После… После пак се отказвам…

С напредването на нощта Жулиет танцуваше сама с чаша вино в ръка под звуците на шлагерите, които слушаше, по-точно искаше да ни накара да слушаме. В същия момент си казах: „да танцуваш в песните“. Да танцуваш в песните… Да танцуваш с алкохола, с годините, с онези погрешно или правилно изживени дни, нощи… Разбирах, вярвах, че съм разбрал. В тези мигове, в моментите на своята самота трябваше да ни предложи нещо зрелищно. Ние бяхме зрители, трябваше да навлечем правилните дрехи за маскировка. Бяхме трима души, които се бяха научили да се докосват един друг и да продължават една игра. Бяхме трима сценични герои, които години наред бяха споделяли същия епизод, същите грижи и същите интермедии… Жулиет обичаше главната роля в краткия епизод. Ала епизодът траеше само няколко минути, не се проточваше както в някои приказки до първия лъч на зората. В онези дни бяхме уморени, бяхме много далеч от онези приказки. Като се замисля за всичко това, мой ред е да се усмихна… След тази нощ щеше да има още много нощи, в които да си припомним нашата умора. Жулиет прекъсна танца си за много кратко в неочакван момент, точно когато се бяхме потопили в магията на играта, и каза, сякаш говорейки на себе си: „А колко добре играех Пирандело…“.

В този момент искаше да ни сподели, че нещо й липсваше, нещо, за което съжаляваше може би най-много в живота си. За пореден път се беше сетила за актьорството си по време на колежа. В обкръжението й тогава имало „други“ погледи… Тогава имало „друга“ личност, която деляла с нея сцената в много пиеси… Кой знае, може би в онези дни играта й била по-искрена. Били две млади момичета. Две млади момичета, които с големи надежди вървели по един и същ път. Учителката й по литература, която познавала много добре театралния живот, поговорила лично с тях след успеха на пиесата на Пирандело и казала: „Оставете всичко друго! Зарежете го и направете всичко възможно да станете актриси!“. Жулиет ми разказа всичко това преди години, в онази вечер, когато Берти бе продължил командировката си в Италия, за да снима, а ние седяхме на чашка след театрално представление. Имаше един бар в квартал Елмадаг, който онази вечер посетих за пръв път, в който обаче се връщах с различни хора, за да споделя много други чувства и „моменти“. Седнахме на маса до прозореца. Изборът беше мой. Можеха да ни виждат отвън. Исках определени хора, от които винаги дотогава бях бягал, които се стеснявах да срещам, да ме видят с жена като Жулиет. Безспорно се бях вкопчил, опитал да се вкопча в нова самозаблуда. В края на краищата това беше „премиера“, беше първият път, в който пиех алкохол в бар с жена… И беше първият път, в който пробвах вкуса на водка — лемън. Жулиет го обичаше най-много. Затова и сега, след всичките тези години, когато пия водка — лемън, още се сещам за Жулиет. Водка — лемън е част от моите „пътешествия във времето“, пътешествия в Жулиет… Моите „пътешествия във времето“… Както в други текстове, както в другите ми текстове… На масата имаше солен нахут. Жулиет каза: „Върви най-добре с водка — лемън“. Навярно беше права. В онези дни и пропуших. Първата ми цигара беше от тютюн харман. Години наред беше моята марка. Онази вечер пуших много. Въпреки че нямаше нужда да пуша. Обаче бях опознал Саит Фаик като писател. Бях открил удоволствието в някои вечери да седя на палубата на параходчетата за островите и да пия чай в зимния студ. Бях открил как дъждовните капки в зимните дни барабаняха по прозорците на онова малко кафене в Чънаралтъ. Животът бе пълен с противоречия. Пълен с противоречия и пълен с пътища, които можеха да бъдат съвсем други или изглеждаха другояче от тези, които ми бяха „показали“ дотогава… И аз имах своите малки легенди, своите малки фантазии, своите малки крачки по отношение на тези дни… Онази вечер бяхме ходили на пиеса от Юджийн ОʼНийл. Жулиет знаеше, че Юджийн ОʼНийл ще ми допадне. Годините показаха, че не се беше излъгала в предположението си.

Единственото обаче, което можах да видя и разбера тази вечер, бе, че тя беше много красива. Това чувство щеше да ме обземе още веднъж на друго място и в друго време. На друго място и в друго време… Когато бяхме заедно и искахме да останем завинаги заедно с други хора… Красотата на Жулиет онази вечер безспорно се дължеше и на светлината в бара и атмосферата.

Вероятно би трябвало да разкажа и за следите от стара тъга. За следите от стара тъга, която се беше оказала някак невъзможна за споделяне или която човек искаше да скрие завинаги. Щях да съпреживея тази тъга не само в онази вечер, не само в онази нощ, в която пихме до сутринта, а и в други времена на „преориентация“. Това бяха свидетелства, които водеха към различни места… Те били две приятелки, които били устремени напред по един и същ път на надеждата, които зад едни и същи кулиси чакали да излязат на една и съща сцена. Благодарение на тези мечти, тези жертви, сцената ставала все по-голяма и се превръщала в сцена, представяща собствената им истина. Това, което обаче последвало, били вероломства, били пътници, пропадащи някъде с глас, който се опитвали да задушат, били „актьори“. Това нещо се уголемявало, вече не било само сцената, а тези, които оставали извън тази сцена и го приемали. Колкото до цената, която трябвало да се плати, то тя за пореден път не заслужавала да я споменат. Някои разкази отдавна са изпразнени откъм съдържание. Приятелката се съобразила със съвета на учителката и станала прочута, търсена актриса. Коя бе тази прочута актриса? Жулиет не отговори на този въпрос. Само веднъж каза: „По-късно ще ти дам някои опорни точки. Ще разбереш. Засега се задоволи с това, което знаеш: Славата и апартаментът й на Босфора предизвикват завистта на много нейни колеги. Ако желаеш, може да я използваш в някой от разказите си. Тя също пише. Ако желаеш, може да я представиш в разказа си като прочута писателка“. Защо Жулиет реши да не назове името на приятелката си? Дали защото искаше да задели за себе си част от нейната „прочутост“ или защото смяташе, че е вървяла по погрешен път? Дали човек, който бе прекъснал на един етап пътя си, който го бе направил принудително, чрез съблазните на прочутостта бе отвлечен на място, далеч по-лошо отколкото само „недобро“? Дали бе тайна ревност или вътрешно подхранвано разочарование, неуредена сметка, за която не й се говореше? Или такава приятелка изобщо не съществуваше? Дали бе измислила такава история, защото искаше да изиграе „липсата“, плод на невъзможността й да представи, да покаже пред другите своето умение да играе, както желаеше? Затова ли мислех, че се намирам пред нова „игра“? Жулиет обичаше игрите, познаваше всички видове игри във всичките им значения като част от живота си. Сякаш тук беше скрито страдание, дълбоко страдание. Това страдание бе съдба, натрапено решение и същевременно резултат от поглед, позиция, чийто корен бе в далечното минало. И все пак — защо да крия — този поглед, тази позиция и нейната самота, които се спотайваха зад тези игри, може би ме сближиха с нея и ме накараха да я обикна. Това бе притеснително чувство. Притеснително, горещо, жизнено чувство… Да разглеждат, да приемат Жулиет като приятелка бе за някои много лесно, за други пък много трудно. Аз възприемах в нейно лице друга играчка, но най-вече жена, чиито особености все още ми е трудно да оценя. Да, това е гореща, приятно топла житейска сфера… Тъй като тя ми даде нещо от своята женственост, нещо, на което не можех да намеря име. Не зная дали един ден ще поискам да разкажа на някого за нашата заедност от моя гледна точка и дали този опит ще сполучи. Зная обаче, и мога да кажа, че спечелих доверието й, и то повече, отколкото заслужавах. Затова ми бе позволено да вляза в онези тайни пространства и да науча някои от тайните й, които навярно не знае дори Берти.

И все пак, въпреки всичко, въпреки изключителната ми позиция, тя не ми даде никакви индикации относно онази прочута приятелка. Коя е тази жена, която вероятно се намира сред нас и която би трябвало да познаваме от театралната и писателската сцена? Вярвам, че когато му дойде времето, ще узная това. Когато му дойде времето или когато се почувствам готов за други животи… Когато му дойде времето или когато мога да мисля за Жулиет, заради други животи и други разкази… С две думи, иска ми се да вярвам в съществуването на тази жена. Иска ми се да вярвам в наличието на тази жена. Един вътрешен глас ми казва, че там, при тази жена, е скрито нещо специално относно Жулиет. Двете имали съвместна сцена, много дълга сцена зад кулисите… И едната останала там, сред хората. Но да се върнем на Жулиет… Излизала пред публика в някои еврейски дружества и възхищавала мнозина. Не само играела, но и по-късно се заела да обучава редица ентусиазирани младежи. Представили „Розенбергови не бива да умрат“, „Цената“, „Смъртта на търговския пътник“ и дори „Андора“. После… После станала „култивирана“ жена, която умеела да се облича много хубаво и приготвяла много хубави ястия. Светът на сигурността си имал цена и тази цена в крайна сметка трябвало да се плати по някакъв начин. Когато говореше за успеха на пиесата на Пирандело, Жулиет сякаш искаше не само да разкаже за талантливо младо момиче, но и че някъде бе оставила зад гърба си, напуснала една надежда и един живот… След това каза: „Най-много съжалявам, че така и не изиграх Нора. Някои неща бяха сбъркани… Сбъркани, дори много сбъркани…“.

„Нора, или Куклен дом“… Като се има предвид колко разтърсваща бе пиесата за някои хора, излиза, че бе пропуснала роля, която не можеше да забрави и никога нямаше да забрави. Разбирах съжалението й. Можех да разбера чувството й на поражение. За това съжаление, това чувство на поражение, трябваше да се разкаже по някакъв начин. За да кръсти втората си дъщеря на тази изгубена героиня, Жулиет поела бремето на тежка, забележителна битка. Според мен тази битка имаше голямо значение. Като се има предвид диктувания от традициите начин на живот, това бил малък бунт. Два дни след раждането казала на Берти, че иска да даде на момиченцето името Нора, дори само това вече взривило рамките на смятаното за „естествено“. Предложението й било прието с резерви и конфронтирано с належащ въпрос. Реакцията била нормална, разбираема. Тъй като всеки знаел и очаквал, че второто дете ще бъде кръстено на родителите на майката. Жулиет обаче казала, че този избор произтича преди всичко от съкровен дълг, от старо обещание в името на любовта. След това разказала история, която не била разказвала до онзи ден. Историята водела началото си от детството и стигала до годините, в които родилните мъки на прехода към младостта били изживявани с всичките страхове и надежди. Тези години били одухотворени от много близка приятелка. Името на приятелката било Нора. Един ден Нора заболяла от смъртоносна болест и въпреки цялата съпротива и всички битки стъпка по стъпка се приближавала към неминуемия край. Жулиет не я оставила сама в сетните часове на смъртния й одър. Нора толкова силно желаела да не бъде забравена, поне от неколцина. Жулиет й дала дума и казала: „Един ден Нора ще бъде родена отново, обещавам ти“. Нора казала: „Най-много ме боли, че не родих дете“. Жулиет отвърнала: „Един ден мечтата ти ще се сбъдне, непременно, обещавам ти“. Усмихнала се. Нора стиснала ръката й и казала със замиращ глас: „Сега отивам в утробата на друга майка“. Това били последните й думи…

Никога не забравила, нямало да забрави този ден… Това била трогателна история, която разчувствала мнозина. В разказа ставало въпрос за това, че била дадена дума не само на един човек, а и на живота. Затова решението на Жулиет било оправдано. Но дали разказаното всъщност беше вярно? Дали Жулиет за пореден път не се беше скрила зад история, за да осъществи себе си и намеренията си? Зная, за други, от гледна точка на други, това бе друго „майсторство“, което може да се усвои в живота. Доколкото знаех, и тя вярваше в това „майсторство“… Дали тук не ставаше въпрос предимно за това да таи мечтата си до последно, след като решила да не я споделя с никого и да накара онези от околните, които не можели да разберат тази мечта, да повярват на една лъжа? В този си стремеж използвала своето най-силно, най-ценно според нея оръжие и с помощта на актьорството се опитала да отмъсти донякъде на онези, които по някакъв начин я лишили от актьорството… Честно казано, не съм сигурен защо ми хрумна тази възможност, защо имах това предположение. Без съмнение понякога пренасяме собствените си качества върху друг човек. Понякога човекът, когото се опитваме да опишем, носи черти, които се опитваме да скрием от себе си. По този начин ми става все по-трудно да проникна до фактите. След разговорите ни обаче вероятно познавах Жулиет достатъчно добре, за да ме налегнат тези съмнения.

Жулиет имала „сметки за уреждане“ с майка си. Ако вземем под внимание мечтите, които бе хранила специално относно театъра, излиза, че майка й бе за нея символ на смъртта или на малките беззвучни убийства. Така че случаят бил благоприятен. Мадам Беки нямало да просъществува с името си в друг човек, в свой роднина. Тихомълком и тайно щяла да бъде лишена от драгоценен подарък. Щели да бъдат квит, поне в известна степен. Поне в известна степен… Допускам, че и мадам Беки разбрала това като майка. Знаела какво значение имали за дъщеря й малките беззвучни убийства. Доколкото научих, решила да не реагира на избора. „Щом децата желаят така, не ми остава нищо друго, освен да си мълча и да се съглася.“ Приблизително с тези думи се отдръпнала и се опитала да прикрие чувствата си. Била малко разочарована, но след като изрекла тези думи, била толкова спокойна, колкото не очаквали от суров, свадлив човек като нея. Така бе видял тези дни Берти. Той подкрепил жена си, след като чул историята за младата Нора, която била принудена да си отиде неподготвена от този свят, без да е изживяла пълноценно чувствата си. С други думи, и той участвал в „протеста“. Нора още веднъж издигнала глас в името на протеста в съвсем друга част от света със съвсем други чувства. Нора се върнала в средата на други хора с други думи. Играта най-сетне била изиграна… Играта най-сетне получила шанс да бъде изиграна… Ала с това вратата на онзи дом се отворила и за нов, дълъг, нараняващ конфликт. Какъв щял да бъде този конфликт, никой не можел да види оттам в онези дни. С времето участниците в играта щели да се научат да я играят. Завесата се повдигала съвсем бавно. Сценографията била подготвяна съвсем бавно, думите се учели съвсем бавно. За играта се изисквало и пиано. Пиано, което свирело няколко мелодии или неочаквано спирало. Това пиано било взето назаем за няколко мига от друг разказ…

Имах възможност да проследя отчасти продължението на разказа. Жулиет от първите дни стана пленница на своя ред, който по думите си бе създала. Възпитанието на Нора означаваше донякъде и съвсем бавно да подхранва и подготвя нов протест. При тази подготовка имаше стремеж към общност, за чиято правилност не цареше никакво съмнение. С търпение и страст Жулиет бе решила да бъде до Нора в упражненията по пиано. Същото бе в дългите часове по четене, както и по времето, когато ходеха на театър и не „пропускаха нито една пиеса“. За да може да види онази Нора… В тези моменти това донякъде означаваше и да бъдат заедно, за да могат да направят повече, да открият нова багра, да намерят ново име за нова багра. Това беше нещо, което не даваше, не можеше да даде или никога не бе сметнала за нужно да даде на първородната си дъщеря Рози, която от ден на ден все повече се затваряше в своето мълчание, в своята самота. Защо беше станало така? Освен това коя бе тази, с която бяха постоянно заедно? Коя беше тази жена, тази Нора? Дъщеря й, тя самата или друга?… Когато му дойдеше времето, отговорите на тези въпроси щях да се опитам да намеря както с нея самата, така и с Нора. В онова време щяхме да живеем на други места с други разкази и други герои… В подходящия момент този въпрос щеше да доведе до доста оскърбителна разправия между двете жени. Аз обаче от своя страна, въпреки всичко, което бяхме преживели или принудени да преживеем, сега бих искал да съхраня казаното от Жулиет в онази нощ, когато танцуваше пред нас, за един много различен, много специален разказ. Трагедията на Жулиет идваше не само от принудата постоянно да гледа онези хора, които бе оставила някъде. Решаващото за нея всъщност беше, че не бе могла да изиграе Нора, която смяташе за идеал. Нора с всичките й значения, всичките й възможности… Че не бе изиграла Нора… За всички, които я познаваха, това изречение имаше дълбок смисъл.

В онази нощ останах там. Сетих се за игрите, които всъщност не можахме да изживеем според желанията си. Когато застла канапето със снежнобял чаршаф, за да ми приготви леглото както в старите дни, Жулиет каза: „В държавния театър на площад «Таксим» дават «Чайка». Ако искаш, ще отидем през уикенда“.

През тази нощ нахлух в друга мечта…