Марио Леви
Истанбул беше една приказка (46)

В самотата да намериш огледалния си образ

На друго място се опитах да разкажа за разочарованието на онези, които се бяха срещнали в болка, които, без да кажат нито дума, за пореден път бяха оставили думите да се слеят в душата им… По онова време всеки беше в своите изречения, в своя вътрешен разговор… Тези изречения ни привличаха към други. Неизменно вярвахме, че можем да съживим другите с тези изречения, да ги накараме да се родят заради нас. Сега разбирам малко по-добре, заради тази обвързаност просто не мога да спра да казвам и подчертавам, че постоянно се връщам към определени чувства. За същите или поне подобни чувства имаше други хора на други места… Ала Жулиет, Берти, мосю Жак и мадам Роза, повлияни от чувствата, които събудили думите за Джери, сякаш се срещнали на точка, много отдалечена от действителното значение за всеки поотделно. Струва ми се, че сега мога да видя, да усетя тази точка. Във всеки случай човек си въобразява, че може да разпознае малко по-добре собствения си мрак, ако съумее да проникне в мрака на другия. Затова за мен имаше голямо значение изживяното от Берти в онзи ден, в онази сутрин, в тези мигове.

Според мен в онзи ден, който бе един от най-важните дни в живота му, беше изживял място, на което сянката на Джери се усещала по съвсем различен начин с други съвсем лични асоциации. Това място се превърнало в един от най-важните аспекти на личната му история в този специален ден. Когато много години по-късно ми описа този ден, и то по начин, съвсем различен от разказа на Жулиет, думите му прозвучаха като оправдание за нещо. Беше разочарован и малко тъжен, но се опитваше, доколкото е възможно да прикрива тези чувства. Тъй като искаше да внуши преди всичко на себе си, че е пораснал, макар да усещаше различните си липси. Да внуши преди всичко на себе си… Въпреки че жадуваше да разкаже, или още по-важно: да разкрие за очите…

Тази жажда ми беше позната. Опитвах се да защитя някои от разказите си заради тази жажда; отказах се или си мислех, че съм се отказал от нея. В онзи ден, на онзи обяд, на празника той всъщност се чувствал доста чужд, отдалечен. Ако зависело от него, щял да устрои скромно сватбено тържество, в рамките на обикновена почерпка, на която да присъстват малко хора. Почерпката щяла да бъде в заведение далеч от погледите и фалшивите души, заедно с неколцина, които наистина можели да съпреживеят тази радост с цялото си същество и сърце. Ако Жулиет се съгласяла, дори предпочитал да се оженят тайно и впоследствие да изпрати на родителите фотографията на тяхната заедност, на която се осмелили в името на живота. Всичко това обаче било неосъществимо. По пътя към този брак от самото начало било направено това, което искали другите. Но тази позиция или липсата на позиция не била само просто, банално „обявяване на капитулация“, а предвид всичко случило се — несправедливост. Изтърпял всичко, за да не натъжи още повече родителите си, които и без това страдали заради Джери. Не искал след толкова много болка да ги подложи на още една болка, още едно лишение. Семейният му дълг, дългът, който носел като съдба, не му позволявал да мисли и чувства другояче. Той беше протагонист, който трябваше да поеме отговорност за известни проблеми в играта и всевъзможните последици. Познавах тази игра. Всички ние бяхме изживели тази игра по различен начин, с различни чувства, с това, което ни беше дала или отнела нашата собствена игра. Колкото пъти минеше покрай огледалния си образ, Берти сякаш се опитваше да се потопи с многобройните си рани в ролята на „големия брат“, който също играеше в тази драма, всеотдаен, потиснат и все пак зрял и най-вече със спотаената в душата си чест. Това бе същевременно и игра на заблудата. Игра на заблудата, в която човек вярваше, че може да се скрие зад лъжата… Затова си припомних разказ, който не рискуваше да донесе други големи скандали и поражения. Някои хора, ако се вкопчат в малко по-лек живот, имат само един избор: да бягат от разправии и да не се представят така, както би трябвало, за да не ги помислят за лоши хора…

Да, големите разправии се криеха в дълбочините, на невидимо място. Това сякаш обобщаваше как Берти схващаше и осъществяваше в живота взаимоотношенията в семейството си, вярата си, традицията. От този аспект трябва да интерпретираме поведението му, което го караше да не внася в дома, в „своя дом“ хляб в дните на Песах. Жулиет също имаше голям дял в изграждането на това убежище, доколкото успях да установя с течение на времето. Това беше убежище, чиито стени бяха построили други. Убежище, построено от други с търпение и по силата на различни тревоги… Жулиет познаваше тези стени. В първите дни, или по-правилно: в точното време с високо развития си усет бе доловила необходимостта от тези стени за Берти. Това малко откритие доведе дотам, че тя вървеше напред с по-самоуверени крачки по новия път, пътя към новото си семейство. Берти открай време искаше жена, която да му показва пътя за всичко, което трябваше да се свърши. Още в първите дни бе осъзнал, че те наистина се бяха докоснали един друг. Трябваше да се извърши, така да се каже, смяна на длъжностите. Смяна на длъжностите, каквато бяха преживели и по-рано други жени в семейството, в неговото голямо семейство. Нейните задължения започваха от мястото, където свършваха задълженията на мадам Роза. Това чувство й даде възможност да изживее, да схване по-добре границите на собствената си защитена зона. Това безспорно бе един от пътищата да намери или да не загуби покой там, където правилата не се променяха толкова лесно… Жулиет никога не ми каза това, дори в моментите, в които бяхме най-близки, не се опита да сподели какво бе оставила зад гърба си в онези дни. Вадя си тези заключения от това, което ми остави Берти след себе си, и от развитието на разказа в мен. Така че е възможно да съм попаднал и в капана на заблуда, на нашите заблуди. Не бяхме ли казали още по-рано, че даже в моментите, в които най-много вярваме в нашата истина, тайно сме ръководени от нещо, което сме забравили, искали сме да забравим някъде. Това най-малкото е чувство. Чувство с всичките му недостатъци, с оправданите и неоправданите му страни. Чувство, което още веднъж ни напомня, че правилното и погрешното понякога се разменят, сменят местата си… Това чувство наново възроди за мен старата игра. В тази игра Жулиет много добре знаеше сцените си, думите си, в каква светлина искаше да се покаже пред другите. В тези сцени играеше традиционната женска роля, както й бе предложена. Това бе най-дългото й участие, в което най-силно вярваше, и най-успешната й роля. Пиесата, в която изпълняваше тази роля, бе една от най-точните и най-правдоподобните й пиеси, въпреки всичките й различности и отклонения. Тъй като разказваше за старата, много старата скръб от примирението. Някои жени, избрали да живеят като нея, изпитваха потребност постоянно да показват на някого тази скръб. Да, скръбта от примирението искаше да превърне живота в поезия. Умирането, това тихо и кротко умиране можеше да се забрави в умирането на другите… Жулиет бе съумяла да изиграе това забравяне в собственото си време. Ала преди това трябваше да бъдат изживени други надежди и други вечери. Чувствата намираха бавно местата си у хората, като неизменно отнемаха по нещо. Докато смятах този факт за правилен, докато се опитвах да го защитавам, нямаше как да оставя без внимание тази вечер. Не можех да забравя вечерта, за която се опитах да се подготвя, проявявайки търпение към собствените си заблуди, за дългия разказ, който научих от Берти въпреки цялата си чуждост. Още веднъж проникнах в него от друго измерение, Берти ми показа пътя. Картините щяха да придобият друг смисъл чрез нови картини… Няколко дни преди годежа пак отишли в „Кервансарай“, за да започнат вечерта с малък аперитив. Там той дълго говорил за Марселина, с всички аспекти, за които можел, искал да се сети. Това малко признание безспорно произтекло от желанието да изгради върху стабилна основа тяхната планирана като доживотна общност. В случая не бива да пренебрегваме доброто желание… Според това, което Берти съобщи за тази вечер, Жулиет го изслушала с усмивка, любезно, с доброжелателни погледи. Мълчала, на няколко пъти кимнала, но по никакъв начин не коментирала чутото. Сега, когато гледам на този разговор от друго време и отстрани, у мен възниква предположението, че нейното мълчание ми бе предадено с таен въпрос и с домогване до съпричастие. Мъж, който се опитваше да се скрие, който чакаше да бъде разбран. Малкото признание на Берти, опитът да „поговори за своите грижи“, бе донякъде и опитът на човек, изгубил в много отношения доверието в себе си, да се похвали с малка победа. Жулиет бе от жените, които можеха да разберат това. Доколкото научих, Жулиет не се доверявала на никоя от стереотипните формулировки, очаквани в такива ситуации, и по-скоро казала на мъжа, който заедно с нея искал да тръгне от незабравеното минало към ново, по-правилно бъдеще, с решителен, но същевременно топъл, мек глас: „Хайде най-сетне да тръгваме за вечеря. Оттам ще отидем да потанцуваме, ако искаш. Днес ще се забавляваме до насита“.

Вечеряли, поговорили за други хора, за живота и чувствата си и накрая отишли в нощен клуб да потанцуват, за да удължат нощта до часовете, в които на улицата нямало вече никого. Били направени и приети предложения. Нито тази нощ, нито следващите нощи се учудили на този сценарий. Главните роли в сцената всъщност били определени, имало и чужди, респективно гастролиращи изпълнители… В един момент, докато били почти изцяло завладени от магията на нощта, Жулиет казала на мъжа, който се приближавал към нея бавно, с колебливи крачки: „Марселина ще я погребем тази нощ… Заради теб, заради мен, заради двама ни“. Този призив, този глас трябвало да бъде чут. Затова никога повече не заговорили за любимата, която оставили на онова място. Тази нощ Берти се почувствал много близък с „новата си жена“. На мястото, откъдето идвал гласът, се появило ново убежище и той естествено искал да направи първите крачки към това убежище. Но дали убежището, освен цялата сигурност и цялата топлина не донесло и неминуем разрив със себе си, безмълвен разрив, който другите не бивало да чуят? Към кого се приближавал в тази ситуация и от кого се отдалечавал? Да, тази нощ погребали Марселина там заради този глас, съумели да я погребат тихо и кротко. Въпреки това зад тях останала празнота, за която никога нямало да заговорят. Празнота… Празнота, чийто мрак, мълчание и страх щели да нарастват и да се задълбочават с други разкази. Тази празнота довела дотам, че заедно погребали Марселина на различни места, без да го обяснят изцяло един на друг. Някои разриви в някои връзки достигат пропасти, дълбоки пропасти.

Но каквото и да било изживяно в онази нощ, очевидно било, че Берти изпитвал силна обич към Жулиет. В тази нощ, когато говорили за Марселина, Жулиет казала на Берти, че тя самата не оставяла в миналото никаква сериозна връзка. Разбира се, нямала причина да лъже. И все пак ми се струва, че и тя криеше дълбоко в душата си един съвсем друг „ритуал“. Щях да стана свидетел на някои мигове. В тези моменти тя — с невъзможни за възпроизвеждане погледи — се потапяше с някого в миналото. Сякаш също се опитваше да погребе някъде едно чувство, една загуба, една липса… Така и не разбрах дали Берти забелязваше тези моменти или не. Зная, че както в много други мои връзки малкото съмнение, това съмнение, възникнало във въображението ми, по всяка вероятност правеше Жулиет още по-привлекателна за мен. В тази ситуация получих от нея друг въпрос. Този въпрос не биваше да пренебрегвам. Не биваше да забравям, че някои жени се пробуждат за нов живот с някои въпроси или остават незабравими заради въпроси, неполучили отговор. Затова обърнах внимание на Марселина, която беше у Берти. Затова вярвах, че Берти не е погребал Марселина, както го бе поискала Жулиет. Ала въпреки всичко това, въпреки въпроса, който Марселина навярно бе оставила у него, Берти бе съумял да отреди и на Жулиет важно, стойностно място в живота си. Освен това имаше пълно право да хвали нейното майсторство в приготвяне на артишок. Припомних си вкуса. По тази причина вечерта, която с всички обиди, с цялото твърдоглавие, но същевременно и с малките надежди, ни подготвяше за ново лято, ми се видя още по-хубава. Отдавна бяхме разделени. Горе-долу две години не се бяхме виждали. Това бе невероятно дълго време, като се има предвид честотата на „по-раншните“ ни срещи. Невероятно дълго време, което пораждаше копнеж и най-съкровена потребност от един човек. Но така се бяха развили нещата… Така стояха нещата… Бяхме живели, както трябваше да живеем. Бяхме се научили да живеем с наказанието си… Когато внезапно ме видя пред себе си, тя ме прегърна без нито една дума. Без нито една дума… Дълго останахме така. Дълго… Сякаш в този плътен допир за няколко секунди искахме да уловим това, което бяхме изгубили за две години. Искахме да помогнем на един копнеж да възтържествува, като се усетихме взаимно, като макар за кратко останахме един с друг. Мисля, че и тя си спомни поезията на наченките, на новозапочващите взаимоотношения. Предполагам, че и тя искаше да узнае дали за радостта, за неочакваната радост бе нужна толкова много болка… В същия миг видях Берти. Очите му бяха влажни. Понечи да се усмихне. В усмивката му личаха следи от болезнена радост. Жулиет каза: „Знаех си, че рано или късно ще дойдеш, негоднико! Защо пропиля толкова време? За какво ни наказа? Да не сме умрели! Виж, все още съм тук, все още съм твоя жена!“.

Засмяхме се. Опитахме се да се засмеем… Беше миг от живота ми, в който се смесиха смях и сълзи, в който едновременно изпитах и двете… Бях станал още малко по-зрял. Бях разбрал малко по-добре, че животът означава да научиш и какво е да умираш, както и да се раждаш. А тази поезия, която ме караше да казвам, че всички рождени дни причиняват тъга, нова тъга, с времето, след други лета щеше да намери истинското си място.

Впрочем имаше още един детайл, който мнозина биха пренебрегнали, биха сметнали за незначителен… Онази вечер Жулиет не бе сготвила артишок. Имаше напълно нормални ястия, обичайни за Песах. Малко бюрек с праз, малко бюрек със спанак, варени яйца, кокошка, салата от маруля… Въпреки това малко „разочарование“ обаче дълго нямаше да изживея толкова незабравима нощ. Бяхме само тримата. Само тримата… Както „навремето“… Навярно затова, когато поднесох виното, се опитах да спазя много старателно обичаите на този стар ритуал… Беше нощ… Още веднъж изживяхме тъгата от взаимната близост… Тази нощ доведе дотам, че в нас бе написана много ценна песен. Нашият разказ бе нашият свидетел. Нашият разказ бе нашият единствен свидетел… Никога нямаше да се избавим от този разказ.