Марио Леви
Истанбул беше една приказка (44)

Била септемврийска утрин

Когато наближихме къщата, се заговорихме още веднъж за артишока, който Жулиет бе сготвила в зехтин. Очакваше ни превъзходно предястие, както винаги овкусено умерено с лимон и захар. Това можеше да бъде многозначителна подробност за „ново начало“. Имаше обаче и една забележителна дреболия, която най-малкото не биваше да се пропусне. Чрез коментарите си Берти искаше да насочи вниманието ми към един факт. Беше времето на Песах. В дома му нямаше хляб. В тези дни в дома му и досега не се купуваше хляб. Бях може би малко разочарован, но поне за една вечер трябваше да спазя условията… Това без съмнение бе деликатен намек, съдържащ се още в онова, което бе казал в определена фаза от нашата разходка. В действителност обаче тези думи не само подготвяха за дадени обстоятелства, но и даваха индикации за погледа му върху живота и върху Жулиет. Тези думи сякаш показваха малко по-ясно какви крачки се правеха или не и по отношение на кого в жилището в Нишанташъ. Индикациите бяха скрити между редовете. Значението, което Берти отдаваше на Песах, или начинът, по който беше бетонирал този празник в живота си, например издаваше нещо за неговата позиция. Той често критикуваше онези, които бяха строго обвързани с религията, и казваше, че тази обвързаност била една от най-големите пречки по пътя на прогреса. Не спазваше забраните за храна на „вярата“. Обичаше свински котлети и му доставяше голямо удоволствие да ходи в ресторанти, където се сервираше алкохол, и да се спречква с майка си, която цял живот не бе хапвала морски животни с черупки, казвайки: „Tu ne komes estos ğuazanos, por ke no te lo tienez visto en la kaza del baba!“ — „Не ядеш тези бръмбари, защото не е било прието в бащината ти къща!“. В тези моменти бе единен с баща си и двамата бяха същевременно „съучастници във вината“. Беше комично, но и малко печално, че този бе от редките случаи, в които баща и син бяха близки. В очите на Берти забраната за ядене на хляб в дните на Песах не важеше за обяда на работното място. Домът беше едно, а навън — друго. Вкъщи традицията — така или иначе, повече или по-малко, точно или погрешно — трябваше да просъществува при всички положения. Беше и един от тези, които ходеха в синагогата само в дните на скръб или на радост, от сватба на сватба или от погребение на погребение. В тези случаи обаче изпитваше безусловно чувство на дълг да съблюдава всички предписания на тържеството, започвайки от дрехите. По-точно казано, нямаше друг начин, освен да изпитва чувство на дълг. В тази връзка беше важен и погледът на другите. На Йом Кипур постеше, а привечер, в часовете преди края на поста обикновено ходеше в синагогата, за да се почувства още по-добре. Няколко пъти беше изразил възхищението си от звука на шофара. Дали гласът на шофара възвестяваше не само, че денят преваляше и всеки можеше да прекрати поста у дома с най-близките си, със своето семейство, но и че съгласно смисъла на празника всички грехове бяха опростени? Не беше лесно да поискаш отговор на този въпрос от някого, който бе изгубил своята вяра някъде в живота си. Все пак столетия наред бяха живели в различни климатични зони и различни страни. Този звук се бе разпространил в различни езикови светове, принудително бе понасял проклятието на Вавилонската кула — ала бе обединявал хората, изповядващи „единия Бог“, във всичко, изживявано от тях, през вековете в едно и също чувство, в една и съща надежда. Вярващите бяха крачили напред по този път и щяха все така да крачат по този път. Когато мислеше ентусиазирано за всички тези факти, Берти естествено не беше сам. Дали това го правеше щастлив, усещането за обща история в общността? На този въпрос той можеше да отговори съвсем лесно и просто с „да“. „Не съм вярващ, но спазвам традициите. Да съхранявам традициите и да виждам как те се спазват, ми дава покой.“ Това звучеше като отговор на човек, разрешил някои житейски въпроси. Може би Берти бе избрал този път, защото искаше да избегне други битки. За пореден път трябваше да се запази картината. Да, важното бе да се запази картината, поне това… Това изречение никога нямаше да загуби своята актуалност за хората от неговия сорт. Доколко обаче бе правилно видимото, това, което искаше да покаже; доколко то даваше представа за него? На този въпрос не отговори или не се опита да отговори никой от онези, които допринесоха за построяването на изкуственото скривалище за „онези дни“. Онези дни, а и бъдещите дни щяха да прекарат там по този начин… Мълчанието имаше глас; немотата между мъжете означаваше друга форма на говорене. Никой не бе задал този въпрос на Берти, никой не се бе опитал да го зададе. Зная, че Берти и мнозина, които живееха като него, също бяха избрали от цялото си сърце да останат „вътре в тази картина“, за да се спасят от различни сенки, които непрестанно ги преследваха. Какво в тази връзка бе значението на „сърцето“ — това би следвало да се опитаме още веднъж да разберем, най-вече да обясним. Ала както и в други случаи, за да пожелаем, наистина да пожелаем това, трябваше да се научим да не бягаме от някои наши мечти. В противен случай за другите, които никога нямаше да зададат подобен въпрос, оставаше само прост, защитен външен образ, който с ясните си очертания да доказва, че всичко е наред. Налагаха му да бъде човек, когото познаваха всички, който можеше да съществува, да диша в онзи живот… Изискваха определен човек и той отговаряше на това изискване, за да му позволят да остане под онзи чадър… Споразумението си имаше цена… Това търсене на забравата щеше да роди в подходящото време голям разказ. Беше времето на безмълвно предателство. Време на малко предателство, което другите не забелязваха, което човек изживяваше сам… Най-много обичах Берти по времето, когато забеляза предателството, по-скоро, когато вярвах, че го е забелязал, в тези моменти на мълчание. Той обаче така и не узна, че го обичах заради тази черта, която се стараеше да скрие, по-точно: заради това разочарование. Водех с него разговор, който не се състоеше от думи и който днес продължава с други думи. Навярно затова не ни беше възможно наистина да изоставим един друг…

И така, дали Берти играеше онзи човек, „своя човек“, не само човека, когото очакваха от него, но и разиграваше една лъжа? Никога не ми е било лесно да отговоря на този въпрос. Това е периметър, в който лъжа и истина не са ясно разграничени. Кое бе истинско и кое лъжливо — това не можехте да знаете, ако не бяхте дръзнали да живеете определени животи… Кое бе истинско и кое лъжливо — това не можехте да знаете. Не можехте да знаете какво е смелост и какво означава да си смел… Тук не бяха важни обвързаността или необвързаността с традицията. Мнозина съумяваха и да живеят с тази обвързаност, с тези последствия. Проблемът, същинският проблем бе, че докато играеше тази игра, желаеше да я играе с другите, Берти така и не повярва истински в чувството, в което се преструваше, че вярва. Изглежда, дори той самият не беше наясно с този факт. Един от най-лесните пътища да се скриеш в този живот бе да останеш обвързан, да се правиш, че си обвързан с традициите. Както мнозина, избрали тази игра, и той оставаше зрител, а според мен донякъде и зрител на своя живот. Зрител на своя живот и на самия себе си… Дали Берти бе изпитвал това чувство и по пътя, водещ към брака с Жулиет? Честно казано, никога не бях пожелал да погледна от този аспект на връзката между тези двама души, които толкова обичах и с които ме свързваха различни надежди за моя живот. Тъй като един ден, когато моят глас щеше да се чуе с моя разказ, нашия разказ, те не биваше да изглеждат като хора, непрекрачили границите на моите мечти, моите безизходици, с това, което бяха изживели и избрали да изживеят във връзката си. На тях дължах възможността да бродя из друго време. Ала това, което изживях с тях в онези дни, ме накара волю-неволю да задам този въпрос.

Освен това, което видях, успях да видя, имаше и някои спомени. Връзката им бе започнала с обикновено, обичайно запознанство. Техен общ приятел уредил „срещата“. Беше приятел, който бе оставил незабравими, незаличими следи у мнозина и чиято история един ден щях да науча от Жулиет. Онази нощ отишли в „Реянс“ и разговаряли за историята на белогвардейците^[1] в Истанбул, за руска литература, доколкото я познавали и били чели, за руска музика, доколкото я били слушали, и за комунизма, доколкото го били обсъждали. Берти разказал за Кеймбридж, а Жулиет — малко за работата си в театъра. После отишли с такси в „Кервансарай“^[2]. Приказвали си за облекло, за времена, когато пиенето доставяло удоволствие, за естествеността и за местата, които им се искало да видят. Открили, че Крит е една от общите им малки мечти. Колко близо било все пак отдалеченото… Това бил първият момент, в който наистина се посближили. Тази нощ той изпратил Жулиет до дома й в Шишли. Валял дъжд. Те вървели пеша. Докато в късна нощ крачели по пътя за там, тялото на Жулиет няколко пъти се допряло до Берти… Едва години по-късно събрали кураж да си кажат, че не били забравили този допир. В дните, последвали тази първа нощ, се разхождали на различни места в Истанбул. В друг ден, когато тръгнали с велосипедите си на „голям излет“ из Бююкада, в друг незабравим миг Берти направил предложение на Жулиет. Било няколко месеца след вечерята в „Реянс“. Жулиет и бездруго очаквала това предложение. Моментът бил избран безпогрешно в истинския смисъл на думата, като се има предвид натискът, започнал постепенно от страна на семействата. Един ден щях да разбера това още по-добре. Най-големия натиск относно вземане на решението упражнявала мадам Роза, която най-много вярвала, искала да вярва във връзката. Когато синът й се връщал от тези разходки, мадам Роза често го чакала и го карала да разказва „горещите“ новини. Седели, пиели кафе и си говорели за живота, за техния живот, като се опитвали да забравят взаимното отчуждение. С различни думи мадам Роза неизменно повтаряла един и същ призив. Берти така и не забравил една реплика от разговорите в онези дни: „Ez una iijka Cudya i de buena famiya. No cuez kon eya. Kazate i vate a tu repozo“. — „Тя е еврейка от добро семейство. Не си играй с нея. Ожени се и ще си спокоен.“ Дали в тази реплика се криел гневът, който тя подхранвала, поддържала жив, или нежност, която никога не изрекла? Бих могъл да се опитам да дам отговор на този въпрос, отчитащ двете вероятности. И все пак вярвам, че въпреки всичките си малки тихи протести Берти е възприел думите на майка си като израз на топло, сърдечно чувство. Трябва да проявя респект към неговото решение. Тази позиция неволно ме конфронтира с някои нелепости. Чувството на всеки човек, за когото искам да разкажа, е по-важно от някои дефекти в конструкцията на моя разказ. Същинската отговорност е във възможността да се разкаже за тези чувства. А нима мадам Роза не беше се проявявала винаги като майка, която при всеки проблем в семейството се държеше всеотдайно с всичките си деца, вярвайки до последно в своите ценности, борейки се с все сили за своите истини? Като жена, получаваща идентичността си от майчината роля? Години по-късно, когато Рози, любимата му дъщеря, се омъжи, Берти съумя да дефинира малко по-добре това чувство и според мен да му отреди място в живота си. Животът щеше да му изиграе още една малка шега. В онези дни той преживя една от редките срещи с онзи човек, онзи Берти, от когото бягаше, все искаше да избяга. Днес виждам много по-ясно човека, когото той искаше да отнесе „там“. Днес мога да разбера и причините защо тогава не можех да тръгна към него. Решенията раждаха определени необходимости, респективно неотменни традиции. Вярвам, че така е било и в дните, когато Жулиет и Берти с цялото си същество искали да почувстват как вървят към нов живот. По думите на Берти това били времената, в които „онези, които всъщност заслужавали главната роля, приели да бъдат мълчаливи зрители“. За пореден път някой отнел ролята на друг. Този път обаче грешката явно била на онзи, който позволил да му отнемат ролята, на тези, които позволили да им отнемат ролите. За да споделя това, което Берти тогава изживял на тази сцена, няма нужда да правя големи коментари. Познавах историята. Познавах зрителите и онези, които бяха позволили да им отнемат ролите. Лицата на зрителите носеха тайни, които не са толкова лесни за разказване. Пазарлъците за чеиза, наречен „dota“, се провели една съботна вечер у семейството на Жулиет. Докато пиели кафе и водели обичайния разговор, бащата на Жулиет направил своето предложение. Както разказваше мадам Роза, мосю Жак не прекъснал разговора, а отговорил. „Be-siman tov! Да се надяваме на най-доброто! Главното е, че се запознахме… Децата са взели решение.“ Това по всяка вероятност било малка победа за него или повод да забрави своите поражения… Особено като се замислел на кои места били Олга и Джери… Малка победа или повод да забрави своите поражения… Задето показал поне на няколко души, че имал семейство и можел да бъде щедър баща, който не държал на „дребни сметки“. Малката староеврейска дума, употребявана обикновено в такива ситуации от онези, които във всички страни на света, в различни езикови светове съвсем бавно, тихо и потайно се хранели от тази артерия, от хора, които гледали към бъдещето на децата си с малко надежда и малко упование в Бог, запазвали гордостта си от това, че все някак били проправили и извървели своя път. Същевременно било изразено желание за мъжки потомък. След тази малка церемония Жулиет почерпила гостите с шоколадови бонбони с ликьор от сребърната бонбониера, която Берти донесъл за вечерта. Сребърната бонбониера била донесена от „дома“, от „семейството“. Бонбоните били от Байлан.

Годеничеството не продължило дълго. Мадам Роза разказа за сватбата на своите деца, без да пропусне подробностите, направили впечатление само на малцина. Беше септемврийска вечер, която напомняше за онези романи или за стари приказки. Навън валеше като из ведро. Седяхме в дневната. Тя поиска да пусна радиото. След няколко минути щеше да започне „Часът на музиката“. Мадам Роза много обичаше турската класическа музика. Нора беше в салона, имаше урок по пиано. Дали в салона се свиреше полонеза на Шопен?… Полонеза на Шопен… Спомням си. Така беше, така беше със сигурност… Щях отново да се приближа към тази сцена на едно място от дългия си разказ. Нали всичко изживяно бе тиха и безшумна подготовка за това, което предстоеше, можеше да бъде изживяно… Мадам Роза в дневната не чуваше тази мелодия. В онези дни у нея витаеше мелодия, която никой от нас не можеше да чуе. Беше една от последните й вечери с нас, „сред нас“… По радиото всеки момент щеше да започне „Часът на музиката“. Нейната мелодия, нейната оставена някъде мелодия естествено бе друга мелодия… Мадам Роза каза: „Няма да доживея до следващия септември. Този септември е последният“. Изчака малко, после с лека болезнена усмивка заразказва за по-раншен дъждовен септември, друг септември, сякаш от далечна приказка… Било неделя… Септемврийска утрин. По случай сватбеното тържество на Берти и Жулиет, нейните деца, в синагогата Зюлфарис присъствал всеки, както бил тогавашният обичай, в шикозно облекло, развълнуван и щастлив. Според традицията булката влязла в синагогата по дясното стълбище и след церемонията направила крачката към „новия живот“, като се спуснала по стълбите отляво. Всеки трябвало да се опита да излезе, да върви от „правилната“ страна. Онази картина сега възкресявам със собствените си щрихи. Онази картина, която се бяхме опитали да съхраним между нашите картини, нашите линии, сега също ще скрия някъде… Била дъждовна септемврийска утрин… Във всички разкази винаги вали дъжд, за да е скръбно…