Марио Леви
Истанбул беше една приказка (42)

В коя нощ е останала Марселина?

Кога, в кое мое време, в кой разказ за пръв път се бях опитал да използвам образа на треперливото „чуждо“ пламъче? Кой или кои стари мечти, изобщо не поддаващи се на описание, на споделяне, се спотайваха в този повик? Подобни въпроси от време на време ме срещаха във времето с различните лица на разказа, за които все ми се искаше да разкажа на някого и които дълбоко разклатиха някои представи у мен. Едно треперливо „чуждо“ пламъче ми сочеше стая, в която се знаеше, че никой нямаше да влезе… И в достигналата до мен история за Берти имаше подобно пламъче. Това пламъче щеше да ни обясни и една фотография, която бяхме оставили някъде в дългата си разходка. Берти щеше да остане извън тази снимка, извадила отново наяве някои мигове, в които бях въвлечен неочаквано една вечер.

Тази фотография показваше онова, което мистър Дайсън се опитвал да постигне в продължение на дълги години и което вярвал, че е постигнал в последните мигове от живота си. „Гостът“, който ми показа фотографията, или това различно лице на този разказ, който се опита да сподели с мен тези малобройни спомени, разтоварили много съкровено място в мен, беше Гордън Лукас, който бе дошъл в Истанбул заради много по-различни от тези на Берти делови контакти. Знаех, че Гордън е един от най-близките свидетели на това, което Берти е преживял „тогава“ „там“. По време на дългите ни разходки той бе завладял в сърцето ми място, далеч надхвърлящо мястото на бивш негов съквартирант. Както винаги става в подобни разкази, животът бе преобразил и двамата, но те смятаха, че си заслужава да съхранят през годините някои детайли, които тогава си бяха споделяли и разказвали взаимно и които за други бяха маловажни. На фотографиите, на които се спотайваха тези детайли, Гордън изглеждаше като човек, който се стремеше да се наслаждава пълноценно на приключенията си и живота, вместо в някоя стая, повече да се носи някъде навън, по някоя улица, в нощен клуб, по безкрайните води с платноходка и опасни пътувания с влак в далечна страна… На минаване през Истанбул беше телефонирал на Берти, чиито следи лесно открил, тъй като си разменяше от време на време писма. Беше казал, че щял да остане съвсем малко в града и „щял много да се радва да прекара няколко часа с него, ако нямал нищо против“. Отседнал бил в хотел „Хилтън“. Не можело да има по-лесно място за среща след дълги години. Ето че след дълги години се намирал толкова близо до него. Решението било в негови ръце… Берти беше отговорил със смях на тази фина, многозначителна и за мен „доста английска“ духовитост, без да сметне за необходимо да скрие вълнението си. Каза и неща, които не разбрах и които предизвикаха смях и у двамата. Сякаш бяха продължавали разговорите си, дори и далеч един от друг. Щял да дойде на уговореното място „без загуба на време“. В онзи ден и аз бях там, както го изискваше разказът. Берти каза, че щял да ме вземе със себе си. В този момент усетих, че се приближавам към друго място от разказа. Явно нямах друг избор, освен да последвам апела. Харесваше ми да играя ролята на този протагонист. Най-важното бе чувството, че прониквам в друга зона на тайната. Нямаше как да го кажа на Берти. В края на краищата си бяхме рисували във въображението си различни места, искахме да видим и покажем различни места в разказа. Честно казано, имахме различни съдби в разказа… Веднага тръгнахме от „дюкяна“. С такси първо стигнахме до Шишли. Берти искаше преди срещата с Гордън да се отбие „за две минути“ при фризьора си Стельо да оформел косата и брадата му. При фризьора почти не продума. След това взехме такси до хотел „Хилтън“. Берти бе запознат с различните цени за разстоянията в границите на жизненото си пространство. Този ден даде на таксиметровите шофьори повече от необходимото. По време на кратките пътувания мълчах и аз. Знаех, всичко това имаше значение на малък „подготвителен ритуал“. За да го усетя, ми беше достатъчно да зная, че се докосвах до други животи. В тази ситуация нямахме нужда от обяснения.

На срещата в лоби бара на хотела, в уреченото време на уреченото място цареше чуждост, която нямаше как да се осуети. Тази чуждост не се нуждаеше от обяснение, от опити за обяснение. И бездруго възможните асоциации с това чувство, напомнящи за всичко, което бяха оставили у нас старите филми и драми, даваха предостатъчно поводи за нарастване на елемента на тъга в тази среща. В тази ситуация за пореден път останах само зрител, за да прикрия истинската си самоличност в разказа. Въпреки погледите, с които Гордън ме накара да усетя, че се „съмнява“ в мен… Гордън беше изключително елегантен и впечатляващ мъж с ясно произношение. Напълно естествено беше, че отначало си поприказваха за старите дни, че се опитаха да си спомнят. Говореха за това, което бяха преживели, доколкото го позволяваха дадените обстоятелства. Гордън говореше по-малко и слушаше. Беше добър, самоуверен слушател. От време на време стрелкаше с очи и мен, за да ме погледне, по-скоро да ме „види“. На няколко пъти погледите ни се срещнаха. В тези моменти се опитахме да започнем привидно друг разговор, опитахме се да се провидим взаимно със собствените ни реалности. Навярно усещахме, че в този разказ или поне в тази част от разказа и двамата бяхме съвсем други хора, а не както изглеждаше, че дълбоко в себе си криехме съвсем друга личност. Този факт породи неописуемо притеснение. Неговото притеснение бе на човек, който знае, че го наблюдават през ключалката, аз от своя страна чувствах притеснението на човек, комуто принадлежи наблюдаващото око и който, въпреки че остава невидян, все пак забелязва, че са го забелязали. По тази причина щяхме да посочим само с няколко думи отнасящите се до нас самите белези.

После дойде ред на професионалната дейност, която упражнявахме „в новия живот“. Берти каза: „О, остави… Върша някакви неща, за които не си струва да се говори“. Гордън каза: „Ще ти разкажа… Един ден навярно ще мога да ти разкажа“. В този момент на лицето на Берти сякаш се изписа меланхолична радост… Радост, идваща от чувството, че по някаква причина не можеха да разкажат един на друг какво бяха правили и че не бяха щастливи в избрания от тях самите живот. Така че в разказа нямаше приятел, който се бе завърнал от дълго пътешествие и разказваше за успехите си на този, който си бе останал на същото място. И двамата бяха направили своя избор в своята страна, и двамата имаха тайна, която не можеха да вземат със себе си на мястото, където бе останало тяхното минало. Берти като че ли беше стигнал до малък оазис в голяма пустиня… В този момент му бе невъзможно да усети различните спотаени мотиви за неспоменаване на някои неща. Та нали у определени хора обикновено виждахме само онова, което искахме да видим, за да спасим определено наши времена… Зад това държане и у Гордън безспорно се криеше болка. Срещу мен седеше човек, който години наред бе понасял посвоему с мъдрост съвсем друг живот… Такъв човек не можеше да изчезне след такъв момент от този разказ… Няколко пъти се погледнахме в очите, без да говорим, без да сменяме темата. Макар да идвахме от много различни самоти, вероятно се опитахме да разкажем един на друг, да споделим емоционално този момент. При все че тази вечер заради Берти исках да бъда ням наблюдател, който се старае никога да не забрави видяното.

Берти се извини, че отива в тоалетната. Двамата седяхме един срещу друг като герои на разказ, които доскоро не са се познавали и знаят, че няма да се видят никога вече, но въпреки това са наясно, че все някога ще се срещнат по някакъв начин. Този отрязък от време можехме да използваме като малък повод да предадем на другия нещо за себе си. Аз обаче вместо това в този малък интервал щях да изпитам още веднъж онова усещане за съдбовна обвързаност с „онова място“, научавайки, принуждавайки се да науча истината за историята на Марселина, която щеше да ме отнесе на съвсем друго място в мен самия… Гордън ме попита дали познавам Марселина. Ясно беше какво разбираше, искаше да разбере под „познавам“. Казах: „Достатъчно добре, за да напиша един ден история за нея, чийто смисъл би могъл да се потърси в известни съмнения, известни въпроси и вътрешни пътувания“. Той отговори: „Добре… Това ми стига… Нямаме много време. Сега ще ви споделя нещо много важно за Марселина, което непременно трябва да научите. Тъй като в крайна сметка някой близък на Берти непременно трябва да научи това. Познавам Берти. След като ви е взел със себе си на такава среща, значи ви се доверява…“. В този „поглед“ на Гордън върху мен долових друга фасета от неговата същност. Очевидно бе, че той като стар приятел се опитваше да разбере, да проучи личността на новия приятел. За тази „идентификация“, изглежда, очакваше от мен едно изречение, едно малко изречение. Аз обаче мълчах и предпочитах да изразя чувството си чрез погледи. Вероятно за пореден път се боях от нещо, което не можех да назова, да дефинирам… И двамата го разбирахме. Понякога мълчанието даваше на човек възможност да се настрои за други възможности по отношение на трето лице. В това „междинно пространство“ избрах мястото си.

„Трябва да съм сигурен, че няма да кажете на Берти това, което ще ви разкажа сега. Мога да ви се доверя, нали?“, попита Гордън. От други хора и от други книги бях усвоил как да реагирам на такива въпроси като „довереник“ и същевременно като „писател“. Познавах „метода“. Опитах се да му сигнализирам с погледи за желаната от него надеждност. Позицията ми изискваше да внуша по някакъв начин на отсрещния чувството за благонадеждност. Той продължи:

— Истината, която той не узна и чудно защо не забеляза, е следната: С „другите“ Марселина беше съвсем друг тип „любима“, а за повечето от нас се оказа уникална жена… Тази жена, по-точно другата й личност, бе за едни от нас дяволска, за други революционна, а за трети ограбена от живота. Като имам предвид нашите тогавашни граници, нашата житейска незрялост, тя бе жена, която ни научи как се изживява забраненото, с какво мълчание… Беше професионална курва!… Не го очаквахте, нали? Честно казано, и ние не го очаквахме в онези дни, когато изживявахме забраненото и се опитвахме да се крием един от друг. „Истината“ узнахме едва когато му дойде времето и всички игри бяха изиграни… Когато всички игри бяха изиграни и раздялата бе изживяна… Но животът си течеше с такива „шеги“, и туйто… Тази жена, накарала всички ни да изживеем различна игра на криеница, нейната игра на криеница, странно защо бе избрала да следва в Кеймбридж, макар че имаше толкова много големи градове. Така беше поне във фазата, в която я познавахме, вярвахме, че наистина я познаваме. Казваше, че избрала Кеймбридж, за да следва. Или това бе една от лъжите й, понеже бе намерила града, в който искаше да живее, да живее до края? Дали в други градове бе сервирала на други хора други лъжи и други житейски истории? Никога няма да научим… Зная само, че тогава житейската й история много ни хареса и я намерихме много впечатляваща. Вярвахме, че можем да отредим на тази история важно място заради нас самите, заради мечтаното ни бъдеще… В тази история Марселина влизаше в кожата на бедна млада жена от бедна страна. Казваше, че сключила договор с дявола, за да остане в света на богатите. Сключила договора, водена от чувство на дълбоко разочарование, но и от чувство на възмущение, и явно не се срамуваше от това. „Това е моето отмъщение… Моето отмъщение за всичко, което ми се полагаше, но не ми беше дадено, което ми бе подарено, но отнето. Това е нещо като бавната ми смърт всеки път в други тела, но и бавното ми съживяване“, каза веднъж. Имаше много въздействащи погледи и много красива усмивка. Всеки път, когато спях с нея, ми се струваше, че съм с друга жена. Притежаваше много специфично очарование, с което завладяваше мъжете. Както вече казах, едва години по-късно, дълго време, след като бях оставил зад гърба си известни раздели, узнах, че бе породила същото чувство и у мнозина други мъже. Играта отдавна вече беше свършила. Всеки от нас смяташе, че е единственото лице в играта, изживяващо тази връзка, всеки от нас вярваше, че е много специален играч… Не надценявайте думите ми „всеки от нас“. Накрая бяхме четирима приятели, които имаха роля в играта. Четирима приятели, които съдбата бе събрала в онези дни и по-късно запиляла на различни места… Бяхме много близки, струваше ни се, че бяхме стигнали дотам, та да си доверяваме всички тайни. За нас беше много важно да вярваме в тази близост. Вижте обаче, въпреки тази мнима близост криехме Марселина един от друг, по-правилно: закриляхме я. Защо? В отговора на този въпрос се съдържа странната, може би горчива радост от това, че изживявахме нещо забранено. Сякаш се касаеше за тайна борба за надмощие. Но вечерта, когато Марселина тръгна от Кеймбридж за Лондон, за все още неизвестно място, което възнамеряваше да открие, в крайна сметка се наложи да разкажем един на друг преживяванията си, фактите. Онази вечер решихме да се натряскаме до козирката с бира, да „скъсаме филмовата лента“… Берти беше заминал за родината си. Че нямаше вече да се върне, знаехме или поне подозирахме. Аз казах, че искам да призная нещо пред приятелите си, и изплюх камъчето за Марселина. След това си казаха и другите. Всеки от четиримата бе изживял с нея друга история и връзка. Не ви разказвам историите, защото не познавате тези хора. Накрая всички трябваше да признаем, че всяка от тези истории извади на показ друга мечта, друга дилема. Онази вечер и четиримата пихме за Марселина, жената, която ни бе накарала да изживеем една според нас незабравима авантюра. Естествено, не можехме да допуснем някой да скъса филмовата лента. И бездруго важна част от нашия филм бе останала у нея… Беше необикновена жена…

Сега ще ви се стори невероятно, но години по-късно я срещнах случайно и абсолютно неочаквано на прием в аржентинското посолство. Тогава работех във външното министерство и много често ходех на такива посолски приеми. Там я срещнах сред важните гости. Беше съпруга на високопоставен офицер към аташето по сигурността. Когато ни представиха един на друг, реагирахме както е редно в такива ситуации, престорихме се, че се виждаме за пръв път. И както винаги става в такива ситуации, по-късно използвахме случая да се срещнем в тихо ъгълче далеч от всички погледи за разговор на крак. Беше се разхубавила още повече, жена, след която всички се обръщаха. Не спестих комплиментите, които заслужаваше. Благодари ми с тъжна усмивка и каза: „Животът е пълен с изненади и неочаквани срещи, нали?“. Аз казах: „Сякаш открай време сме искали това… Още от онези дни“. Тя отново се усмихна. Все едно не искаше да изтрие усмивката на лицето си. Внезапно забелязах, че много пие. „Странно защо, но още не зная кога ще изрека последната си дума“, добави после. Замълчах. Навярно очакваше моя отговор. Само че мен не ми хрумна какво да отговоря. След това попита за Берти. Знаеше, че сме приятели. Казах, че от време на време си пишем, но не сме се виждали от години. Тя отпи още една глътка и се опита да избегне треперенето на гласа си, когато каза: „Той беше дете, голямо глупаво дете“. „Да, дете, казах, дете, което изобщо не знаеше колко малко се беше омърсило“. И на двамата ни стана мъчно за него. Може би и двамата се чувствахме толкова виновни, че не искахме да го признаем, но ни стана мъчно за него, прииска ни се да го прегърнем, водени от различни чувства, копнежи, много добре си спомням. Водени от различни чувства и копнежи… На Марселина, която нарече Берти дете, според мен й липсваше детето, което бе изгубила в тази връзка. Да, също като Берти бе изгубила дете, което нямаше да намери никога вече. Тези деца може би бяха различни, тези деца може би носеха различни значения, но в крайна сметка бяха деца. А и връзката, която Марселина бе изживяла с Берти, в действителност беше съвсем различна от връзката с нас. Мен ако питате, в тази дълга връзка тя искаше сред всичко лошо да изживее време, което бе недостъпно за другите и в което детето бавно порастваше — както заради Берти, така и заради себе си. Във връзката явно имаше някаква красота, която си заслужаваше да бъде потърсена, открита и дефинирана и която бе подхранвана чрез самозаблуда и умишлена измама. Красота, която се подхранваше от самозаблуда и умишлена измама… За да се изживеят пълноценно мечтите, макар и за ограничено време… Това според мен бе най-достойната за уважение, най-женствената, най-човешката страна на тази жена, която, така да се каже, смяташе „напредването“ си в лошото за свое призвание. Берти така и не забеляза какво се случваше извън него, не можа да го види, респективно не се постара да го види. Издигнал бе високата стена на щастието между това, което изживяваше с Марселина, и околния свят. Както знаете, човек може да построи стена за самозащита, както и за затвор; спираш някого да излезе или някого да влезе. Може би по тази причина не се осмелих да се доближа до тази „реалност“, макар че всъщност имах поводи да говоря с него на почти всякакви теми „относно живота“. Жал ми е за него. В края на краищата не можех да му отнема тази малка мечта, каквото и да излезеше от нея. Предполагам, Марселина от своя страна мислеше по същия начин. Като мен, давайки предимство на малката мечта пред всичко друго… Каквото изживяваха, беше отвъд любовта… Иначе не би било възможно това чувство да просъществува толкова години въпреки всички бури. Това, че толкова години запазих тази „тайна“, ми се удаде само заради такова убеждение… Сега обаче съм тук, изключително успокоен, че можах да споделя чувствата си с друг, макар и години по-късно. Тук мога да завърша разказа. Но казвайки „завърша“, ми се иска да засегна още един момент, за който не се съмнявам, че ще ви заинтригува, и да направя едно „необходимо изявление“… След онази нощ повече не видях Марселина. Години по-късно, когато бях в Буенос Айрес по друга работа, като че ли попаднах на следите й. Разделила се с високопоставения офицер. Живеела сама в обикновен, скромен апартамент и очевидно била държана под строга „охрана“ и „контрол“ от някого. Толкова научих. Окончателно се намираше на място, където не можех да стигна до нея. Трябваше да приема това обстоятелство. А сега и вие сте в играта. Ваш ред е да носите „тайната“. И вие няма да издадете на Берти нищо от онова, което узнахте. Той все още вярва, в името на живота, че е изживял нещо нерушимо, чисто. Нещо нерушимо, чисто… Може пък действително да е било така… А освен това…

Точно когато щях да бъда посветен в друга тайна, Берти се върна. Гордън тутакси смени темата. „Впрочем… И Лондон не е вече старият. Според мен сега Англия плаща за по-раншния си колониализъм. Само че ние сме просто внуците на колониализма, деца на невежеството. Не е ли несправедливо?“ В този момент Берти се намеси в разговора и каза, визирайки мен: „Не го гледай, че ми е приятел. Внимавай какво говориш. Той е гаден левичар“. Засмяхме се, смяхме се много повече, отколкото бе уместно. Смеехме се всъщност под влияние на различни спомени, картини с различни чувства за различни хора. Преди всичко обаче в този момент пихме за здравето на мръсния левичар. След това замълчахме за няколко минути. Аз бих могъл да кажа защо замълчах. Но те? Можеха ли да кажат при кои стари фотографии се бяха задържали, можеха ли да признаят с кои фотографии бяха пораснали? На този въпрос може би ще успея да отговоря един ден, когато ми се удаде да проникна в някои от тъмните зони на този разказ. Гордън наруши мълчанието и каза на Берти: „Не се забави достатъчно“. Щом видя учудените ни физиономии, ме погледна усмихнат като учител, хванал ученик в незнание. „Дълго си поприказвахме с твоя приятел… По-скоро той бе така любезен да ме изслуша с търпение и голяма учтивост. Само дето беше доста трудно да вместим този дълъг разговор в промеждутъка, в който те нямаше. Тъй че работата на писателя, който възнамерява да запише тези моменти, няма да е никак проста…“, добави.

Гордън, изглежда, знаеше, че един разговор, който години по-късно се записва, трябва да се запише на хартия, с времето щеше да промени облика си под влияние на други разговори и да се повлияе от други разговори. От определен момент нататък естествено нямаше как да знаем кой разказ от кои други разкази се подхранваше и какво от вътрешните си диалози добавяхме в него. По този начин и разговорите можеха да се променят. И „изживените“ разговори… Също като фактите… Малко се смутих — защо да крия, — че Гордън знаеше всичко. Причината за това смущение бе, че сравних усмивката му с усмивка на учител. Но безпокойството ми вероятно се дължеше още повече на факта, че бяха разкрили моята самоличност. Моята самоличност в разказа излезе на бял свят… Тази „голота“ бях усещал и друг път. Тази голота имаше възбуждащ аспект. В онези моменти бях изпитвал чувствено усещане, което не бе дефинирано и не трябваше да се дефинира. А това, което изпитах сега при тези думи, беше малък срам, само срам, който също не бе дефиниран и не трябваше да се дефинира. Помъчих се да дойда на себе си и казах: „Хайде тогава да предизвикаме у Берти леко неразположение. Стомашен спазъм, за да остане по-дълго в тоалетната“. Причината за спазъма е страхът на нашия герой, задето е принуден да се върне много детайлно в „старите времена“… Той обаче предпочита да прикрие лекото си неразположение. Когато се връща при двамата си приятели, които са потънали в този дълъг разговор, казва: „Исках да ви оставя насаме да се поопознаете“. Каквото трябва да се запази в тайна, си остава в тайна; подозрението се е изпарило…

„Не е зле… Според мен Берти би могъл да постъпи така…“, каза Гордън. Берти се съгласи. „И според мен… Ако искате, може да изляза да глътна малко чист въздух, или…“ Още веднъж избухнахме в смях. Още веднъж… Този път обаче Гордън осуети ново мълчание и каза, че било време да се сбогува. Нали сме знаели, че не бил дошъл в Истанбул на почивка. Трябвало да го извиним. Надявал се един ден да се върне. При други обстоятелства… Във време, когато животът щял да му позволи да живее според собствените си представи… Изпрати ни до входа на хотела. Докато вървяхме, оглеждаше внимателно, хладнокръвно, самоуверено, но и някак неспокойно околната обстановка. Сякаш там имаше човек, когото очакваше, с когото трябваше да се срещне, за когото обаче другите не биваше да знаят. Преди да се сбогуваме, Берти попита приятеля си, когото, макар за кратко, си бе възвърнал след години, какво работи. Това бе единствената тема, която от негова гледна точка не бяхме засегнали в нашия дълъг разговор. След като помисли миг-два, Гордън каза с извънредно учтива усмивка и интонация: „Международни връзки“. Казвайки тези думи, той, който бе доста по-висок от нас, сложи ръце на раменете ни и се наведе към нас.

На изхода ни махна приятелски. „Както казах, след някоя и друга година пак ще дойда. Но като друг Гордън… По повод живота, с нова малка шега…“ Малка шега… С времето тези думи щяха да разположат Гордън в мен на видно място върху снимката. Заради живота, малка, нова шега… Възможно ли бе тази шега да е свързана с Марселина? Кой знае… Нали винаги има тайна, трудно изразима причина за желанието ни да разкажем определени истории на определени хора. В този момент за последен път, във всеки случай за този разказ, погледнах Гордън в очите. Опитах се да му сигнализирам с погледи, че ще запазя тайната. Невъзмутимото изражение на Гордън, невъзмутимото изражение, което исках да видя, придаде особено значение на това неочаквано „съдбоносно общуване“. Разказът се отвори към жена, която живееше много далеч на друг континент, без да знае нищо за мен. Може би с мечтите си, които никога не ми даваха покой, един ден щях да се опитам да стигна до нея по този път. Сега ми се иска да вярвам, че внуших на Гордън достатъчно убедително, че бях призван в неочаквано време да стана съпричастен на такава съдба. Преживяното ми припомни, макар обстоятелствата да бяха други, един разказ, който бях оставил на друго място при други хора. Или това бе само представление, което трябваше да играем или само да наблюдаваме на различни места, а тайните връзки между сцените, действията, можеха да се видят единствено ако успеехме да наблюдаваме и интерпретираме отдалечените събития от подобаващо времево разстояние? Кое свързваше сходните съдби на Анита и Марселина, кое ги караше да съвпадат? Дали бе онова тайно чувство на бунт, което досега не съм описал, за което обаче вярвам, че един ден все пак ще го опиша както ми се иска? Дали един ден ще събера смелост да конфронтирам някого с това, което ми е останало от тези хора? Ще успея ли да пресъздам тези разкази достатъчно правдиво? Не бях намерил удобен случай да обсъдя тези подробности с Гордън… За обсъждане оставаше един детайл, когато бяхме принудени да се върнем от неговото крайбрежие… Един детайл, скрит в изречението, от чийто бряг трябваше да се върнем заради Берти; скрит в изречението, което не бе завършено или бе завършено по друг начин и което не можахме да вмъкнем в нашия разказ, по всяка вероятност, защото имахме опасения заради миналото и сегашния живот на Берти. Как ли би завършило изречението? Може би Гордън ненапразно бе говорил за своята надежда да се върне в този град като друг човек, когато му дойдеше времето. Навярно в онзи последен миг искахме да споделим един на друг най-вече тази надежда.

Гордън щеше да остане там, в онази самота…

След това съвсем бавно се приближихме към друга самота по път, който не ни беше чужд, към дом, който не ни беше чужд… По път, който не ни беше чужд, към къща, която не ни беше чужда, с крачки, които не ни бяха чужди… Със самоличността на двама протагонисти, които бяха оставили един и същ човек с различни асоциации в различни самоти и които се опитваха да намерят реалното си място в напредващия съвсем бавно разказ и да останат там до края, но още по-важно: да разберат малко по-добре себе си и да се доверят… Вървяхме към Нишанташъ. Още веднъж исках да поставя Берти на място, което отговаряше на моите мечти и моите заблуди. Това бе моето чувство. Това бе моята игра и моята самота, която понасях охотно… След дълго мълчание той каза, за да ми сподели „новата“ си представа за Гордън: „Тоя тип май е станал таен агент… Имам предвид… Как да кажа…“. В такива моменти на безпомощност не можеше да говори свястно и беше направо забавен. Казах: „Но човекът каза «международни връзки». Какво повече искаш!“. Продължихме разходката. Струваше ми се, че се нуждаехме от нови думи и нови мечти. Във всеки случай затова предпочетохме поне веднъж да повървим малко повече и да мълчим, за да прикрием дадени чувства и да не говорим за света на другите. Още някое време вървяхме мълчешком, после той каза: „За какво ти говори, докато ме нямаше?“.

„За Марселина… Каза, че станала прекрасна жена“, казах. Той се усмихна. Усмивката му не изглеждаше тъжна или горчива, а по-скоро като усмивка на дете, което е издържало успешно изпита си и научава, че е получило много добра оценка. Познавах детето, спотаено зад тази усмивка.