Марио Леви
Истанбул беше една приказка (41)

Ние бяхме донякъде и нашите фотографии

В онези нощи естествено не можехте да знаете коя песен, коя дума или картина ви е повикала за това отлагано с години пътуване. Не можете да разкажете онези нощи на никого. Чрез вашите мечти се подготвяте съвсем бавно за тези места, сякаш искате да си припомните онези стари романи или един от филмите… Съвсем бавно, понеже сте се опитали да забравите онези мечти и тайните си лица в онези мечти… Едва след много време, едва след като изминали близо двайсет години, Берти успял да се върне в Кеймбридж. Тогава още нищо не знаех за неговата история. С други думи, онова, което научих за пътуването, го чух в друго време. Беше в Истанбул, през седемдесетте години. Беше привечер… В този разказ Кеймбридж бе станал малко по-чужд за този човек, който поиска да ме конфронтира още веднъж със спомените си… От Лондон, където пребивавал по работа, заминал само за кратко, само за няколко часа „там“, без да е сигурен какво всъщност търсел „там“. Намерил града променен в много отношения, когато влязъл в него от старата гара, и забелязал, че противно на очакванията му отначало изобщо не се развълнувал. Сякаш мястото, от което отсъствал толкова време — какво друго му оставало, било различно място, сякаш не било мястото, из чиито улици той, идвайки от далечно време, събрал смелост да се пошляе в един слънчев следобед… Дълго, дълго гледал реката… Група младежи се подготвяла за прочутата регата… Млада девойка го подминала на велосипеда си… Помислил си, че девойката може би още не била родена в дните, когато изживявал своята любов… В този момент го обзело усещане за отчуждение… Усещане за отчуждение… Сякаш срещнал сянката на друг човек по онези улици, от които познавал толкова много аспекти, цветове, нощи. Разбрал, че градът се затварял за него, че изисквал да плати цена за предадената любов… В този момент много ясно усетил, че Марселина била там, че била много близо. Но той не ще можел да я види, заговори, докосне… Разбрал, че това била цената… А той просто искал да „покаже“, че е съумял да се върне, поне по някакъв начин… Да покаже, че е съумял да се върне. Може би тук било мястото, където чувството, което искал да възроди в името на една любов, открило истинското си значение. И отвъд всичко изгубено тук във въображението си още веднъж доловил онзи стар вкус на спомените. Може би сега единственото хубаво нещо на онова място било, че Берти си припомнил Марселина такава, каквато я бил изоставил там. Времето замряло на място, което било много отдалечено от множество факти, бъдещата или възможности. Всичко наподобявало отмъщението на починалите рано към останалите живи. Берти споделил тази „съдба“ с протагонистите на много разкази на различни езици. Марселина останала на онези фотографии, на фотографиите с образа й. Не говорела за себе си, макар че живеела с други, на други места, нещо по-важно: не накарала Берти да разкаже какво бил преживял „по-късно“… Това усетих, може би точно това исках да видя, да изживея в този разказ. Вероятно за пореден път не бях очертал точно границата помежду ни. Той каза: „Когато там гледах към реката, разбрах още по-ясно, че я бях изгубил, изгубил наистина… Това, което всъщност искам, е не да подновя връзката, а да разкажа, да мога да разкажа за нея“. Да си призная, и сега не ми се коментира другояче това изказване в ретроспекцията на онова, което бе преживял там в онзи следобед. „Онази граница“ помежду ни и бездруго придоби значението си в това чувство.

Дали у нас не се пробуди наново тази болезнена радост, защото посред нощ, сред най-непрогледния мрак в отсрещните сгради, в едно от „жилищата“ гореше треперливо пламъче, докато ние очаквахме утрото с онези стари думи, нашата незабравима поезия? Дали надеждата можеше да се гради върху една малка възможност?