Марио Леви
Истанбул беше една приказка (4)

Майсторът от Одеса

Една или друга любов никога не свършва. Въпреки раздялата продължава да живее тихомълком, така, както връзките просъществуват отвъд смъртта и отделни думи, картини, предмети всеки ден придобиват по-голямо значение и жизненост по онзи дълъг път. Откъде е това влечение непрекъснато да разказвам и да споделям с някого? Междувременно имам няколко причини да смятам, че пътят е дълъг. Затова и винаги когато го попитаха за часа, мосю Жак се сещаше с леко разкаяние за Олга и причината бе главно в историята на този часовник, която — защо да крия — бе получила значението си в кратките забранени нощи на двамата.

За нощта, в която старият джобен часовник от Украйна бе навлязъл в живота на мосю Жак, никой от нас така и няма да научи нищо конкретно, а подробностите безспорно ще си останат тайна на двамата. Онова, което знаех, бе, че Олга имаше часовника от баща си и че часовникът бе преплел няколко житейски пътя с други от една стара, много стара Одеса.

Историята получи нов подтик в малкото старо жилище на Олга в Шишли и откри пред погледа друго време. Междувременно пътешествията имаха вече съвсем различно значение, също и сбогуването без завръщане. И детайлите на пътешествията, които в неочакван момент дават неочаквана насока на нашия живот. Приятел, който не искал да потъне в забрава и чийто подарък превърнал раздялата в обвързаност. Приятел или… Като се замисля по-дълбоко за всичко това, никой не познава часовникаря от Одеса. Това е обстоятелство, което умножава въпросите и свързаните с тях възможности и историята става все по-обширна. Примерно не е изключено часовникът изобщо да не е бил изработен за приятел.

Възможно е часовникът дори да не е бил произведен в Одеса. Но разказът е толкова напреднал, че се налага да отхвърлим този вариант. И така, трябва да потърсим майстор, майстор с очила, достигнал вече зряла възраст, мълчалив, майстор, който се опитва да представи своето време чрез възгледите, поведението си и чрез използваните от него думи.

Заради хората от друго време.

Заради хората от друго време.

Заради всички, които винаги трябва да помнят, че времето е неуловимо.

Тик-так.

Тик-так.

Хиляди, стотици хиляди, милиони, милиарди пъти тик-так.

Както и в други истории, в други страни и емоционални светове.

Тик-так.

Да, там, в разказа, който изгубих, трябваше да живее майстор, безмълвен или вдишващ и издишващ със собствения си тон. Един майстор трябваше да се скрие някъде в историята и макар от много далеч да ни напомни или чрез погледите и присъствието си поне да ни накара да се замислим за времето, за нашия живот и за това, което сме пропуснали в името на живота, така че да разберем по-добре защо е по-хубаво да се откажем от някои неща. Той бе прекарал живота си в малко градче, далеч от всичко, сред хиляди часовници. Никога не бе напускал града си, затова пък бе достигнал място в малкия си свят, недостигнато от другиго. А можеше да бъде майстор, открил още недостигнати кътчета, детайли, до които никой не може да стигне в този малък свят. В гордите часовникови кули на тези големи градове, на определено място във времето, майсторът би могъл да бъде единственият герой на древна церемония. А в кулата на фара край почти пустото море, нощем един майстор щеше да направи за нас още веднъж друг коментар за времето.

Този майстор трябваше да носи името на герой в един от другите ми безсмъртни, безкрайни романи и да се опита да сподели само с поглед онова, което искаше да каже.