Марио Леви
Истанбул беше една приказка (39)

Мостът

Берти не забравил последните часове с Марселина въпреки дългите години, които били изминали. Още веднъж отишли в кръчмата на моста „Мил“. Може би искали да почувстват още веднъж мястото, където се срещнали в своя разказ, искали да изживеят още веднъж, да пресъздадат един за друг деня, в който се запознали. Реката естествено си течала все така. В кръчмата имало други гости, нови хора. Дълго гледали града, без да разговарят. Берти държал Марселина за ръка. Дали си думи всеки да „последва“ другия където и да било по света. Берти щял да се върне възможно най-скоро, Марселина казала, че ще отиде в Лондон. В нейната страна не я очаквал никой. Там нямала роднини, при които можела или трябвало да се върне. Нямало място, на което можела да се върне… А колкото до човека, когото търсела, вярвала, че един ден щяла да го разбере… Щом пристигнела в Лондон, щяла да му съобщи адреса си. Дори си мислела междувременно да дойде в Истанбул… Може би наистина било нужно да не губят взаимно следите си. А в края на пътищата им в Кеймбридж казала: „За някои хора животът протича по много различен начин… С времето ще го разбереш още по-добре…“. Били в края на пътищата си в Кеймбридж, на спирка, която все отлагали, опитвали се да отложат да „видят“. Автобусът трябвало да откара Берти в Лондон. Полека-лека трябвало да приеме пътя, водещ към собствената му съдба. Трябвало сам да си повтори на глас това последно изречение, за да приеме пътя, водещ към собствената му съдба, за да понесе малко по-леко новите дни… Прегърнали се, доколкото го позволявали границите им. Когато автобусът потеглил, и двамата сякаш усетили още по-силно любовта в погледите си. Единият от героите на тази любовна история поел пътя към самия себе си, другото лице останало „там“… Просто „там“… Свързан с това „Там“ или свързан завинаги заради онези надежди… През прозореца видял как Марселина се усмихвала и му се сторило, че с движенията на главата си искала да каже: „Не, нищо няма да излезе, няма да се видим никога повече“. Автобусът потеглил… Всички прозорци били затворени… Не се чували никакви гласове… В самолета, който го карал в Истанбул, се опитал да си припомни още веднъж тези последни картини. Дали един ден щял да вярва, наистина да вярва, че е преживял това? Казал на хората, които бил оставил зад гърба си след тези четири години, че много скоро ще се върне. Това завръщане щяло да бъде окончателно. Знаел или поне така усещал, че през това дълго време тези хора отворили съвсем други пътища за живота му. Тези хора били Марселина, менторът мистър Дайсън и неговият съквартирант и състудент, другият довереник на грижите му, Гордън Лукас, който гледал на живота от съвсем друг ъгъл…