Марио Леви
Истанбул беше една приказка (36)

Да изживееш своята утрин

След като завършил английската гимназия в Истанбул, Берти решил да замине за Кеймбридж да следва политология. Този избор категорично се коренял във влиянието на всеобщия любимец мистър Пейдж, учител по философия с марксистки уклон, който по разказите предизвиквал в класа бурни дискусии по житейски въпроси. Според образа, стигнал до мен, мистър Пейдж бил висок бонвиван с червени бузи и рижава коса, който доста си пийвал и изумявал околните със способността си да носи на огромни количества алкохол. Една зима например на едно събиране се хванал на бас и изпил четирийсет и две бутилки бира, а после се хвърлил в леденостудените води на Босфора, където поплувал няколко минути. Опитвал се да запали учениците по крикет, като разкрасявал обясненията със спомени от младостта си, когато бил професионален играч; а вместо да преподава, понякога карал учениците да слушат композиции на Елгар. Прекарал дълги години в Истанбул. Само веднъж в живота си се влюбил, успял да се влюби истински в жена, това доверил на някои от любимите си ученици една вечер, когато излязъл да вечеря с тях на „Дичек пасажи“. Отишли там, въпреки че на другия ден имали изпит. Мистър Пейдж казал, че могат да се подготвят за изпита и с „дискусии“ на маса. Така и станало. След като дискутирали върху темите от конспекта под въздействие на алкохола, издържали блестящо изпита, без да разлистят учебник.

Няколко пъти го видели с „онази жена“ в Нишанташъ. Доколкото успели да изкопчат и разберат, жената живеела в Лондон, два-три пъти годишно идвала в Истанбул и всеки път си заминавала след няколко дни. По-късно, на друга вечеря, когато празнували завършването си, научили, че жената била омъжена за много известен политик от Лейбъристката партия. Двамата живеели така от години. Изглеждало, че нещата щели да продължат така и в следващите години. За да подновяват непрестанно и съзнателно вълнението от „потайността“, макар че тя се променяла и отслабвала… Да умееш да живееш в други климатични зони, градове, поне да дръзнеш да се опиташ… Да живееш в своята утрин, въпреки утрините на другите… Само по този начин можели да изтърпят тази забранена, ала някак си неизчерпаема любов. Той щял да се махне от Истанбул. Нуждаел се от друг град, друго бягство. За да стане пленник на друг град, на друго бягство… Няколко дни след този разговор мистър Пейдж напуснал преподавателското място и казал на учениците си, че си намерил нова работа в Шри Ланка. Още веднъж щял да поеме несгодите на дълго пътешествие, дълго пътешествие на езика и чувствата… Животът можел да се осмисли само чрез такива нови дихания. Освен това там щял да бъде малко по-близо до Непал, до Тибет, към които се чувствал много привързан по различни причини, за които не можел да говори. Те, неговите ученици, посрещнали с мълчание това въодушевление, чувствата, пробудени у тях от това въодушевление, и пребродили още веднъж мечтите на своя учител, но някак си не могли да повярват в това пътешествие. Според тях този мъж, който ги бил научил да четат толкова много стихотворения и направил всичко по силите си, за да живее живота като стихотворение, се връщал в Лондон. Лондон бил последната му спирка, трябвало да стане последната спирка. Ето че най-накрая пленничеството трябвало да бъде изживяно на последната спирка, на неговия език…

Този разказ отведе Берти още веднъж във времето отпреди много години. Двамата се наслаждавахме на една от дългите си разходки. Още на входа на „Дичек пасажи“ си купихме два сандвича с люти чушки от щанда за кокореч^[1] и набързо изпихме по бира. Доколкото помня, беше слънчев късен следобед. „Дюкянът“ бе станал свидетел на очаквана от години, подхранвана от разочарования свада, за която никой нямаше да поеме отговорност повторно, за която някои хора поеха отговорност само един-единствен път… Онези думи трябваше най-сетне да бъдат изречени. Още няколко пъти в други вечери щяхме да отидем в пасажа, с надеждата да споделим взаимно грижите си. В онези вечери щях да се запозная с „рокетли“ — бира с двойна водка, сервирана в голяма, така наречена „аржентинска“ чаша — и да науча колко хубав е тараторът и че солените ядки подхождат на бира. Берти предпочиташе да седи на масите досами началото на многогласната улица, за да „се измъкне по-лесно“. По-късно разбрах защо. Един ден всички тези маси пламнали от пожар и онези, които преживели тези моменти, смесили тези картини по различен начин с различни картини от своята история. След няколко години пак отидохме там. Сега другите маси сякаш привличаха други хора. Тази вечер Берти разказа за пръв път за омара на съдържателя Христо. Доколкото разбрах, в други вечери ходел там с Джери… Вече не се върнахме към този спомен…

Първата реакция на мосю Жак за решението на сина му да следва в чуждестранен университет била предвидима, а какво отвърнал и би могъл да отвърне на тази реакция Берти, било банално, но все пак под привидната баналност се криели други факти, които не било толкова лесно да се обсъждат. За да видим тези факти, както винаги се нуждаем от подробности, които да ни освободят от установените мисловни схеми. Детайлите трябва да се потърсят в това, че баща и син за пръв път в живота си влезли в истинска разправия. Сякаш сега за пръв път се погледнали, дръзнали да се погледнат в очите. Като за пръв път се осмелили да се конфронтират с чувства и решения, които не били предварително оформени. Защото за пръв път докоснали интимна струна в душата на другия, която пазели в тайна и която вярвали, че ще запазят завинаги в тайна… Значението на онази сцена ми се разкри без особени усилия от фрагментите, които от време на време стигаха до мен. Мосю Жак бил недоволен от решението на сина си и изразил своето недоволство. Като се имат предвид плановете му за неговото бъдеще, излиза, че тук е имало друга неизбежност. Разбира се, че било важно работата в „дюкяна“ един ден да се поеме от определените за това хора. Според мосю Жак нямало какво да се възрази срещу желанието на сина му да замине да следва „навън“. Щял да му даде този шанс. Проблемът бил донякъде в избора… Погрешно било да пропилява толкова години за знания, които не можели да му послужат за в бъдеще. Берти можел например да се специализира в текстилния бранш в името на още по-иновативно бъдеще. Както чул, и в Англия, и в Белгия имало много добри висши училища. Освен това никога не бивало да се пренебрегва и друг препъникамък, който бил свързан с „програмирането“, историческото „програмиране“. Какво щял да прави Берти, като завършел политология? Какъв щял да стане след толкова години усилия? Дипломат, политик или университетски професор? Не знаел ли, че реализацията му щяла да бъде много трудна, а като се вземело предвид името му — направо невъзможна в чужбина? Това, че бил завършил Кеймбридж, нямало да промени нищо. Името му било Берти Вентура и туйто. За него в тази страна, в която живеел и чийто гражданин бил, макар да не се споменавало открито, бил изкусно „предначертан“ друг път. Когато обсъждал тези неща със сина си, мосю Жак бил твърдо убеден, че следва необорима логика. Бил сериозен и искрен в чувството си и опита да го изрази, обясни. На онези, които го били накарали да си създаде тази логика, дължал голяма част от социалния статус, житейската нагласа и опита си. В този смисъл можело да се говори за убеждение. Това убеждение криело разочарование, което не било толкова лесно за описание, за обсъждане…

Тогава мадам Роза се застъпила за Берти, а една вечер казала: „Това е ентусиазъм, младежки ентусиазъм. Остави го да върви и да прави каквото иска, във всички случаи ще се върне тук“. Това безспорно било разумна отправна точка. Да, и тя не била съгласна синът й да завърши политология и да стане политик. И всъщност вярвала в правилността и справедливостта на онова, за което се борел мъжът й. Съпротивата била разбираема. Достатъчно било да се напомни на сина им какво били преживели в дните на данъка върху имуществото^[2]. Той не знаел нищо за фурната, хлебарницата, предполагаемия крематориум в Сютлюдже, но те знаели. Но да оставели всичко това настрана, мисълта, че заминавал да следва в чужда страна, я тревожела. В началото нямало да знае какви са тамошните хора и можел да възприеме от тях лоши навици. Можел да се поддаде на очарованието от чуждите житейски порядки на чуждите хора. Това били страховете на жена, пуснала корени на чуждо място в чужда страна. Страховете на жена, пуснала корени на чуждо място след толкова години, хора и смърти… Не било далеч от ума да се мисли така, тези страхове, тези възгледи трябвало да се приемат за нормални. Въпреки всички тези вероятности и опасности обаче мадам Роза с майчиния си усет виждала каквото мнозина в онези дни не можели да видят, а именно че с решението на проблема лесно и без големи сътресения се преодолявала и друга пречка. Чувствала, че синът й трябвало да замине, поне за известно време, за да си създаде своя надежда, свое бъдеще, да прекъсне пъпната връв с дома си. Тя може би имала съвсем различни думи за това, което се пробудило от това чувство и щяло да намери значението си на много съкровено място. Но в края на краищата това било майчиното чувство, което оказало голямо влияние върху емоционалния свят на децата й. Освен това мадам Роза знаела кога да се владее. Виждала, била способна да види този момент във взаимоотношенията не само с мъжа и децата си, но и с брата и сестрите си. Може би това държание и свързаната с него сърдечност бяха причината всички в семейството да й се доверяват и в трудни времена да търсят убежище при нея… Защото знаела къде, за кого, как трябвало да се владее… Да усеща докъде може да проникне в душата на един човек заедно с този човек… Дали в този случай можеше да се пренебрегне силата на нейната интуиция? Ако обърнем внимание на това качество, излиза, че мадам Роза е имала тайна власт над най-близките си, която е останала недефинирана. С други думи, тя умееше да държи властта в ръцете си, заедно с всичко, което тази власт можеше да даде или отнеме, без другите да го усещат. Невинаги успяваше да приложи тази „власт“ в живота си, за да повлияе върху развитието на някои процеси, но поне както мнозина други се уповаваше, не преставаше да се уповава на времето. В моите очи тази вяра бе най-важният й пътепоказател при онези малки смърти…

Берти слушал от своята „стая“ как родителите му обсъждали желанието му да замине в „тяхната стая“. Тези дискусии ставали винаги нощем, в онези лични или смятани за лични мигове, когато човек си мисли, че може да понесе по-лесно някои чувства. В онези нощи „властта“ била изпробвана наново, усещала се, а още по-важно — личала. Насред този спор Берти за пореден път открил в лицето на майка си неочаквана и достойна за доверие приятелка и закрилница. Малко по-късно пътищата били утъпкани. Като се има предвид историческия фон, тогава в този дом тези пътища безспорно били изживявани по друг начин, с други спомени, хора и асоциации. Доколкото разбрах, този спор бил първата истинска разправия на Берти. Берти бил убеден, че вървял по пътя към една надежда. Годината била 1954-а. Джери бил едва четиринайсетгодишен. Той най-много се радвал на развитието. А в Кеймбридж Берти тъгувал най-много за него…