Марио Леви
Истанбул беше една приказка (34)

В синевата на една песен

Понякога ми се приискваше да си направя малка шега с Берти някъде в разказа, който възнамерявах да напиша за него. Заради тази шега трябваше да го срещна, тоест неговия образ в спомена ми, с жена, за която не зная как да говоря и която ми подари едно от най-красивите кътчета на града, една вечер на балкона на малкото жилище с изглед към Босфора. Беше жена, която с книгите си ме беше водила по пътя не само към чувството на самота, но и към много възможности, към неочаквана радост и още по-важно: към отлаганата за по-късни времена надежда. С други думи, тази среща трябваше да намери своето място в едно съчинение, да роди своите песни, ако изходя от асоциациите, които снимките будят у мен. Беше прохладна лятна вечер; небето се обагряше в розово, морето — в тъмносиньо, а светлините на града полека-лека грейваха. Прохладна лятна вечер, която искаше да остави далеч зад себе си шума и миризмите на града… Така разказът още от първите си редове придоби поетична атмосфера…

Тъй като говорим за Босфора, бих могъл да спомена и кораб, който създаваше впечатление, че идва отдалеч, много отдалеч и съвсем бавно мина покрай нас, с хора на борда, които не познавахме и никога не ще познаваме. Тази картина ми помогна много на друго място, при описанието на други вечери. И там имаше кораби, които идваха от далечината и отплаваха в далечината… Зная също, че това е стара легенда за хора, които могат да достигнат само бреговете на някои морета. Стара легенда, която се подхранва от различни думи на различни езици от различни изгреви.

Безспорно къщата, измислена за Берти в тази история, трябваше да е жива къща, по-точно казано: къща, запазена жива у някого. Къща, която, за разлика от други къщи бе запазена жива в най-съкровеното кътче на нечия душа, която в други времена бе дишала с други хора, която жената бе наследила от семейството си с всичките й спомени, гласове, тайнствени слухове и сенки, която не се откриваше толкова лесно пред чужд човек, която никога не можеше да стане притежание на другиго… Берти — в кремав ленен панталон, в своите леко биещи на бордо италиански обуща от фина кожа и своя ангорски пуловер в пруско синьо, носен върху червена копринена риза, със своя часовник марка „Патек Филип“ и емайлираната запалка на „Дюпон“ — щеше да изживее дългоочакваната си поява на сцената в такава обстановка. Бихме могли да си представим, че в тази ситуация бих облякъл жената в лека изрязана памучна рокля, която показваше в контражур очертанията на тялото й; на шията лента с камъни в избледнял вишневочервен цвят, на ръцете няколко сребърни гривни. Лентата с камъните в избледнял вишневочервен цвят — естествено, за да не излезе, че видът й е твърде банален, конвенционален. За да се породи впечатлението, че лентата има история… По-късно тази вечер щяха да отпиват мастика с лед. А тъй като все пак бе лятна вечер, на масичката щеше да има пъпеш и сливи, малко сирене и няколко ореха. Срещу какво бихте заменили в тази ситуация мириса на море и алкохол? Жената трябваше да пие малко повече от Берти. Тъй като бе писателка… Освен това трябваше да покаже, че страда повече, защото бе както писателка, така и жена и защото бе поела бремето на самотния живот… Онези, които си мечтаят да изживеят подобна сценография, безспорно не бива да пренебрегват и музиката. В някои моменти музиката стимулираше еротиката. Според мен тук трябва да се потърси детайлът, че за да проникне наистина дълбоко в душата, понякога, в зависимост от развоя на разговора, музиката трябва да е толкова силна, че да кънти в ушите. В тази фаза може да помислим какво ни предлагат предпочитанията. Предвид обстоятелствата всеки сигурно ще се сети първо за Били Холидей, Арета Франклин или Ела Фицджералд. Аз обаче бих им препоръчал по-скоро Елвис Пресли. Едно от сериозните, бавните парчета на Елвис Пресли… Противно на всички изисквания за добро възпитание, които са оставили зад гърба си… Тъй като „Are you lonesome tonight“ бе шлагерът, който изглеждаше най-подходящ за тези моменти, в които се опитвахме да се определим, възприемем, разберем или да се оформим посвоему.

Ние обаче не искаме да разрушим целостта на картината. Така че с напредването на нощта Елвис Пресли трябваше да изпее и другите си шлагери. Нека да си ги пее. Ако ни доскучае, може да сложим на грамофона и Ленард Коен. Да си припомним „Suzanne“ или „Bird on wire“. Колкото до темата на разговора… Тук биха изникнали някои нови малки пътища, ако жената заговореше за последния си роман, над който работеше в момента, и за своя млад колега, който искаше да опише с донякъде загадъчно чувство нея самата в разказ, защото не можеше да направи няколко крачки и вероятно никога нямаше да ги направи, или за спомените, свързани със стария стенен часовник в дома й. Берти пък би говорил за разногласията с дъщеря си и баща си, за студентските си години в Кеймбридж, за нарастващото желание да види брат си, въпреки изминалото време и всичко случило се, за интереса си към антикварни предмети, неудовлетвореността си от работата и от фотографиите, които бе направил през командировките си… Точно в това време аз щях да потропам на вратата на къщата. С надеждата в такова време да проникна на такова място… Не само за да потропам на вратата на нов разказ, а и за да изненадам и смутя своя герой. Ставаше дума за игра и не можеха да се предугадят нито нейното развитие и нейният край, нито как щеше да бъде изживяна… Щях да осъществя намерението си. Лицето на Берти щеше да изрази недоволство и неодобрение, понеже тайната му бе издадена. Жената пък, предвид неочакваното прекъсване на разказа, донякъде ядосана и с приглушен глас щеше да се опита да ми сподели в кухнята своите чувства, които всъщност би предпочела да скрие. Бях нарушил споразумението. Не се бяхме уговорили да я представя по този начин в историята. Всички възможности се основаваха на разказа за тайни взаимоотношения между жена, която вече бе оставила зад гърба си значителна част от своя път и бе решила да се усамоти, и млад писател, който бе още в началото на своя път, респективно вярваше, че му предстои още дълъг път, и се опитваше да напише роман за перипетиите на едно семейство в продължение на шейсет години. В тази къща, в тази обстановка жената и младият писател щяха да обсъждат други романи, за които си спомняха. С други думи, романът щеше да се развива съвсем бавно в хода на тези разговори. Съвсем бавно и с търпение… За да се докоснат някак си определени моменти от живота… Както всички взаимоотношения, особено любовта, нашите думи, за които искаме да намерим ново място, нашите викове и тайните разговори заживяват едва когато се проникват с други думи, викове, тайни разговори… За жалост обаче въпреки всички приготовления и взаимните обещания аз бях поел пътя към друг разказ. Това мое предателство бе непочтено. Непочтено бе и да напиша такъв лош разказ. Щях да видя, че въпреки всички усилия от определен момент нататък нямаше да стигна доникъде по този погрешен път. Тъй като този разказ щеше да има неправдоподобен аспект. Този аспект обаче щеше да се види едва след много време. След много време или след като някои надежди щяха да се изчерпят напусто… Тя би могла да усети това. В миналото си имаше неща, които й шепнеха, неща, които човек можеше да разбере едва след като ги преживееше и рискуваше някои загуби… Аз нямаше да възразя енергично и щях да се задоволя с това да кажа, че съм изпробвал една игра. Щяхме да се върнем на балкона, мястото, където бе започнал този разказ, все едно не бяхме говорили за нищо. По този начин щяхме да се срещнем още веднъж като „съучастници в една вина“, в памет на тази стара фантазия. Само че нямаше да разговаряме още веднъж за взаимоотношенията, за тези заплетени взаимоотношения и в онази кухня щяхме да се откажем от мисълта да напишем заедно този роман; аз трябваше да се откажа. Тя щеше да ме накаже, проявявайки предпазливост спрямо мен. Това бе нейното „женско“ лице в мен…

Тази вечер — а следователно и в този текст — Берти щеше да се чувства малко по-жизнен, жената от време на време щеше да ме поглежда крадешком, за да наблюдава още по-добре напредъка ми в този текст, а аз щях да се опитвам да сигнализирам с погледи и най-вече с мълчание, че искам да продължа играта и ще се примиря с всички резултати и последици. Берти трябваше да стане свидетел на тези забранени, объркващи взаимоотношения. Благодарение на дългата си история в мен беше повече от заслужил този „малък подарък“. Като писател винаги съм се чувствал някак задължен да му подаря такава вечер. Да, Берти трябваше да стане свидетел на тези забранени, объркващи взаимоотношения с всичките им мечти и граници…