Марио Леви
Истанбул беше една приказка (33)

Морето беше друга улица

Че Танте Тилда като най-възрастна и единствена леля в семейството не бе поканена на сватбата на Рози, затворената, кротката, добродетелната, стоящата винаги в нечия сянка, „лишена от късмет“ внучка на мосю Жак, е достатъчно, за да покаже докъде се беше стигнало. Рози, която узна за този факт едва вечерта на сватбата, каза на Жулиет: „Това е предателство! Не биваше да го правите поне заради паметта на любимата ми баба“. В гласа й прозвуча гняв, включващ в това възмущение другите възмущения, които не се бе осмелявала да изрази дотогава. Беше глас на раним човек, който според думите на околните бе твърде чувствителен. Очите й плувнаха в сълзи. Берти се наведе към нея. На лицето му играеше неопределена усмивка. Сякаш изпитваше, от една страна, срам от избухването на дъщеря си, а от друга — лека гордост. Той бе от хората, които разбираха най-добре нейното огорчение… Жулиет ме погледна. Не разбрах какво искаше. Мисля си обаче, че и тя малко се срамуваше… Мосю Жак бе отвън, не чу разговора, изглежда си припомняше нещо много далечно… Като се има предвид какво бе изгубил, какво трябваше да си припомня… Намирахме се на морски бряг… Друг писател в друг разказ бе казал, че улиците на Истанбул се отварят към морето. В този случай морето бе друг вид улица. Улица, в която се вливат безброй други улици, която във всеки разказ стига до други граници и се оживява от различни копнежи и различни напеви…

С Рози не бяхме успели да се сближим в нито една фаза от живота си. Тя като че ли винаги държеше на дистанцията между себе си и хората. Дистанция… Но така и не бе възможно да се разбере, наистина да се разбере тази дистанция. Да се дистанцира, да стои на разстояние, явно бе част от нейната „съдба“…

Чувствам, че сега — понеже се позамислям, след като се опитах да разбера малко по-добре, да дефинирам собствената си дистанция — мога да дам някои обяснения поне за себе си. Изглежда, Рози не се смяташе за „женствена“ и внушаваше този автостереотип и на околните, макар че със снежнобялата си кожа, сините очи, светлокестенявите гъсти къдрави коси и налетите си гърди можеше да възбуди интереса на много мъже. Дали това бе една от причините за това, че не тръгнахме един към друг? Може би. След като станах свидетел на случката, съжалих много, задето досега не се бях опитал да разчупя черупката и да поговоря с нея. Ако сега си припомня какво не направихме там, ще съжалявам още дълго и няма да ми остане нищо друго, освен чувство на разкаяние. Тогава ще ме човърка мисълта за проявената слабост, за закъснението и един глас, един много стар глас, който все се опитвах да забравя, ще ме подтикне да разкажа историята за хора, неуспели да намерят човек, който да изслуша техните мечти, техните желания.

Рози се омъжи и с това тръгна по път, приличащ на много други. Тъй като един ден трябваше да се омъжи… И тя, която никога, в нито една фаза от живота си не бе в истинска хармония със себе си, на свой ред един ден щеше да създаде дете, да даде живот на човек, защото така беше редно. Един ден обаче тя направи и нещо, което не беше редно, щеше да направи крачка, която не биваше да прави по онзи път. Крачка, която придоби значение чрез много високата си цена, „онази цена“. Но това навярно бе крачката, превърнала я в друг човек, за когото си струваше да се разкаже. Тази крачка бе лична крачка, която не приличаше на крачките на другите. Лична крачка… Така поне вярвам. Искаше ми се да е така, искаше ми се да повярвам, че е така. За да разбера по-добре някои от крачките й, за да я преценя правилно… Ала всичко това щеше да стигне до мен едва много късно. В онези дни имаше само „обичаен брак“, поне в „началото“. Рози се беше запознала с Изет с посредничеството на приятели и той най-вероятно бе първият и последният мъж в живота на тази жена, чийто живот наблюдаваше донякъде отстрани… Но тогава имаше и слухове, оставящи привкус на приключенски роман, от които не се забравя най-малкото една картина или едно-единствено изречение. Според мнозина Изет имал много опасна връзка с жената на високопоставен представител на японското посолство. Тъй като работел в износа, и то предимно за Япония, по всяка вероятност се запознал с жената на някой от приемите в посолството. Един ден нещата се разчули и жената, за да предотврати неприятните ситуации, накарала мъжа си да заминат в друга страна. Шушукаше се, че „триото“ било замесено и в разни тъмни сделки. Някои дори твърдяха, че връзката била част от делово споразумение. Естествено, никой не знаеше нищо по-конкретно. Което можеше да се чуе и види, в повечето случаи бе коренно различно от истината… И все пак ако можеше да се вярва на онези, които твърдяха, че познавали „същността на нещата“, то тогава, след като „забраненото“ било разкрито, жената наистина си тръгнала, сбогувала се с надеждата и намерението да не се върне никога вече. Всъщност така било най-добре за всички. Изет лесно успял да се избави от тази беда. За онези, които пускаха слуховете, разказът завършваше тук. Завършваше тук с всички възможни проблеми и въпроси. Доколкото се знаеше, доколкото успяхме да научим, никой не попитал Изет дали тези слухове били истина или лъжа, нито пожелал да го попита. Тази празнота не бе запълнена дори няколко години по-късно след онази „ужасна случка“… Изет съумя още от първия ден да наложи успокояваща го „дистанция“ между себе си и семейството. Това навярно пак бе нова игра. Игра, в която всеки за пореден път приемаше ролята си или не й обръщаше достатъчно внимание заради други игри…

Рози и Изет се бяха запознали на новогодишно празненство у приятели, където им било много скучно. И двамата отишли на празненството не по своя инициатива, а по настояване на друг. Рози очакваше твърде много от Изет. Много повече от онова, което той искаше или можеше да даде доброволно. Реакцията на новината, че Танте Тилда не бе поканена на сватбата й, много учуди всички ни. Това бе най-незабравимият момент, който изживях с нея. Най-незабравимият момент… Предполагам, същото важеше и за мосю Жак, който научи едва по-късно за случката. Рози носеше името на жена му, за която той понякога силно копнееше. И тя също като баба си воюваше сърцато срещу неправдата и се опитваше да подаде ръка за помощ на човека, аутсайдера, който трябваше да бъде забравен и оставен в ръцете на съдбата си. И така посвоему даде урок на всеки. Урок, който доведе дотам, че всеки се засрами въпреки своята почтеност.

Сватбата отпразнуваха в Тарабя, в едно от тези шикозни крайморски заведения с музика. Онази нощ Жулиет беше много красива, все едно излязла от модно списание. Внимаваше да не се доближава много-много до мен, може би защото знаеше какви чувства би предизвикало у мен това малко предателство. И все пак мисля, че най-огорчен от ситуацията бе мосю Робер, който трябваше да изживява друга самота в друга страна. След известно време ми се обади по телефона, тъй като някак си бе научил за случката. Малко по-разочарован, малко по-далечен, малко по-наскърбен… Каза, че семейството било умряло, в целия свят отмирало като институция. Още по-точно: семейството било лъжа, възникнало заради лъжата и поддържано живо чрез нея. С онези малки надежди, онези малки копнежи, малките празни обещания за „Утре“ ден след ден всеки се изтощавал все повече, всъщност умирал… Знаех, че с тези обобщения се опитваше временно да заглуши много по-дълбоката си болка. С други думи, до известна степен предугаждах накъде всъщност биеше. Не ме накара да чакам дълго. И семейството му било мъртво за него. Мъртво… Но нямало вече никого, с когото да поговори, да обмени мисли за тази смърт. Само за да каже това, най-сетне да го изрече, искал да се върне още веднъж в Истанбул. Само за да каже това, но още по-важно: за да притисне в прегръдките си Тилда в нейната самота, която разбирал много добре. За жалост обаче не бил в състояние да осъществи това желание. Животът го бе отказал съвсем бавно от много желания…

Преди колко години проведохме този телефонен разговор, вечерта, когато ми се обади, за да ми каже всичко това, в коя поред нова или последна за него вечер в Лондон? Коя поред самота бе тази, за която искаше да разкаже, да сподели с някого от толкова далеч? Как стана така, че въпреки голямото разстояние бе научил новината? Дали именно това не беше знак, че не бе прекъснал изцяло връзките си с Истанбул? А освен това: защо този телефонен разговор след всичките години? Към кого бе отправен, след като не бе останал вече никой, на когото да разкаже за смъртта, предизвикана в него от семейството му? Защо не бе позвънил на Тилда, защо не на сестра си, която твърдеше, че много обича, която искаше да притисне в прегръдките си, а на друг? Не попитах това по време на разговора; тези въпроси, които биха ми открили множество неочаквани малки пътища, не можех да задам. За пореден път реших да слушам, само да слушам… Може би защото за пореден път се уплаших от себе си и от това, което трябваше да кажа. Задоволих се с това да кажа, че той по-добре да се радва, задето не е виждал Танте Тилда в „последното й състояние“. Мосю Робер разбра, поне ми се стори, че е разбрал. Внезапно казах, че съм я навестил след „случката“ и че здравето й било наред. Нямало смисъл да се предприема нещо, сестра му живеела по свой собствен начин.

Това бе последната ми лъжа спрямо него. Тъй като ден след сватбата действително отидох при Танте Тилда тайно, без да кажа на никого. Тайно, за да й обясня малко по-добре моето становище… Тайно, за да се избавя евентуално от една вина… Почуках малко неуверено на вратата. Тя не отвори. Вътре се чуха стъпки… Разбрах. Не искаше да вижда никого. Никого… Който и да почукаше… Едва след няколко месеца отново събрах смелост да отида в онази къща. Междувременно бях получил новогодишна картичка от мосю Робер. Този път бе изпратил картичка, много различна от по-раншните, обичайните. Беше с изключително красив изглед от дивата природа на Африка. Желаеше ми всичко хубаво и пишеше: „Надявам се, че ще постигнеш в живота си повече от мен“. След това ме молеше да навестя Танте Тилда и добавяше, че никой нямал право да я оставя сама.

Навестих Танте Тилда в един пролетен ден. Видя ми се малко по-овладяна, извини се, съжалявала, задето не можела да ме почерпи с абсолютно нищо. Почти не обели дума, не можеше да говори както по-рано. Много дълго мълча, гледайки през прозореца, без да вижда нищо. По едно време прекъсна мълчанието и каза: „Всичко изгубих, всичко… Дори филмите си, които ме бяха свързвали с онези дни, които толкова се боях да не забравя. Толкова малко хора останаха… Къде сме сега?… Кои хора къде и как сме обичали?“. През целия разговор все повтаряше подобни думи, после замълчаваше. След това поиска да й разкажа нещо за себе си. Разказах й за филмите, които бях гледал наскоро. Поговорих малко за филмите на Клод Соте, опитах се да й разкажа за Роми Шнайдер. Споменах Бергман, Бунюел, Саура… Бях на път да открия постепенно „своя вътрешен север“ и се запитах какво и кого съм видял в „Часът на вълците“ с Макс фон Сюдов. Запитах се какво в онази кутийка показва азиатецът на Катрин Деньов във филма „Дневна красавица“ и защо самотното дете в онези сцени ми бе направило толкова дълбоко впечатление. Не можех да забравя погледите на детето във филма и песента, която пееше или все искаше да запее. Сетих се за сцената, в която Катрин Деньов ляга по бельо на кревата и от гащичките се подават срамните й косми. Незабравима бе и сцената, в която Лив Улман с прекрасните си погледи казва, че хората, които години наред живеят заедно, един ден започват да си приличат… После дойде ред на Изабел Аджани. Исках да разкажа и за „Наемателят“ на Роман Полански. Но… Трябваше да спра на едно място… В края на краищата всеки изживяваше посвоему „друго кино“. Как иначе да обясня, че сметнахме за необходимо да помълчим известно време и да почувстваме мълчанието на другия? Можех да затворя скобата и да се върна на времето, което бях напуснал… За това се изискваше едно движение. Едно движение или една дума… Тази дума се опитах да намеря по път, по който вече бях вървял многократно… Казах: „След няколко дни сигурно ще завали сняг на парцали… Спомняш ли си? Преди години… Срещнахме се на концерт на Шопен… Берти и Жулиет също бяха там… И Анита… Но ти не познаваш Анита… Не познаваше Анита… Някой ден ще ти разкажа за нея… Някой ден… Щом намеря кураж да ти разкажа истината за «онова място», какво преживях там…“.

Тя запази мълчание, сякаш не чу какво казах. Гледаше през прозореца. Животът на уличката си течеше както и на други улички, в други разкази, с играещи на топка деца, с улични продавачи, които предлагаха кисело мляко и сусамови гевречета, и със съседките, които сегиз-тогиз си подвикваха нещо. Ала тя, мисля, вече не виждаше всичко това. Светлината на залязващия ден падаше на лицето й. Беше много остаряла… Най-накрая каза: „Филмите се промениха, много се промениха“. Думите излязоха от устата й като шепот.

След това ми даде сватбен подарък за Рози. Неумело опакован подарък, личеше, че е бил съхраняван грижливо. Беше кувертюра за спалня от нощно син сатен, употребявана, но все така красива. Синьо, което напомняше за старо, изгубено море, за моретата от филмите, приключенските светове, далечните земи… Мечта за безкрайност… Казах: „Рози ще се влюби в тази покривка… Впрочем тя беше най-тъжна, задето не дойде на сватбата“. Танте Тилда се усмихна за пръв път и каза: „Не съжалявам, че не присъствах на онова празненство онази вечер. Но щях да отида на фризьор да ми боядиса косата и можех да облека червената рокля, която не съм носила от години… Ако бях влязла в залата, всички погледи щяха да се насочат към мен… Щях да бъда красива като Мърл Оберон… Те ми откраднаха мечтата, отнеха ми я… От това ме боли най-много…“. Да не е като Мърл Оберон… Това бе последното й разочарование… Последното разочарование, за което зная…

Нямаше да се видим повече.

Когато тя почина, бях в чужбина. В сетните й мигове с нея била Жулиет. Измила я, когато смъртта наближила…

Както предположих, Рози се влюби в кувертюрата, но доколкото зная, не можа да й се порадва достатъчно дълго…

Берти бил от онези, които се натъжили много от смъртта на Тилда.

Мосю Жак казал при новината за смъртта й: „Дано Бог й прости всички прегрешения… И нашият ред ще дойде… Това е съдба“.

Един ден попитах силно смутен Жулиет дали в последните си моменти е казала нещо за мен, нещо, което би трябвало да зная. „Не — каза Жулиет, — не каза нищо, отнасящо се за теб. Само… Само: «Навън вали на парцали. Всичко е бяло… чисто бяло…». Каза го в юнски ден… За пореден път животът й се разигра на съвсем друго място“.

Остави ми в наследство само стария чаен сервиз. Онзи чаен сервиз, който бе свидетел на останали завинаги незабравими часове, който в най-тежките дни ми напомня за хората, кината, екрана на мечтите, които за мнозина са по-реални от реалността; чаения сервиз, който е сред най-ценните ми вещи и сега очаква един специален, много специален разказ…

Да се върнем на това, че я наричах „Танте Тилда“, макар изобщо да не бяхме роднини. Вече не помня кога, къде, защо започна това. Сигурен съм обаче, че й харесваше. Беше игра, в която играчите от душа и сърце вярваха в ролите си до последно. В края на краищата, когато остареят, мнозина се нуждаят от млад човек, който ги разбира или поне им внушава това впечатление, докато много млади хора подхранват у себе си тайна потребност от някоя стара леля, за да повярват повече в бъдещето… Успехът на играта вероятно се основава на мълчаливо взаимно съгласие. Естествено, в онези дни бе възможно да я наричам само Тилда, а не Танте Тилда. Струваше ми се обаче, че тя харесваше тези думи, тези картини, разговорите с такова обръщение. Така че когато един ден напиша нейния разказ, не бива да забравям да отбележа този детайл. Имаше и един път да пресъздам Танте Тилда по друг начин, а не в ролята й на леля с друга идентичност. Мисля, че този път е скрит за повечето от нас и е един от пътищата, които човек иска да брани докрай. Има един път, който се открива към мрака, към нашия мрак… Струва ми се, че там бих могъл да се докосна до нещо…