Марио Леви
Истанбул беше една приказка (32)

Обратът

Когато научила новата истина за брат си, Танте Тилда решила да продаде двата си магазина в Махмутпаша. Всеки, който имал някакъв интерес от тези магазини, бил натъжен посвоему от решението й, всеки виждал посвоему друга предистория. Танте Тилда не посветила мосю Жак в плановете си, въпреки настояването на мадам Роза. Дали мечтаела да извоюва успех за пръв път в живота си съвсем сама, без помощта на никой друг, или всичко се свеждало до чувството на радост да се откъсне, да се откъсне нацяло от нещо, което било ценно за тях, което принадлежало към миналото? Днес ми се струва по-вероятно и по-лесно за вярване, че такива въпроси не са били задавани в семейството. Затова така и не излязла на бял свят истината, скрита зад странностите на трудното дете. Докато не съберем кураж да задаваме въпроси, истинските въпроси, и бездруго можем да извървим пътя само до определена точка.

Да, действителната причина за внезапното решение на Танте Тилда да продаде магазините си в онези дни така и останала неразбрана. Онова, което успели да разберат, открият, респективно да приемат за валидно като резултат от „детективската дейност“ на мосю Жак, било, че решението назряло под влияние на стар донжуан на име Бедрос, който изкарвал прехраната си с уреждане на сделки и бързо можел да ликвидира много проблеми с помощта на многобройните си познати. Магазините били продадени за отрицателно време доста под стойността си, едва ли не грабнати от ръцете й. Дали Танте Тилда не платила твърде висока цена за желанието си да намери убежище при някого, след като брат й си отишъл и тя се сгромолясала в голяма самота?

Това безспорно не бе първата раздяла, която Танте Тилда трябвало да изтърпи. Така и раздялата, която преди много години „видях“ в онази вечер, за чийто „вкус“ си спомням и до днес, нямаше да е последната. Но както вече се опитах да посоча на друго място, раздялата с този човек, за когото ми бе говорила, за когото се бе опитала да ми разкаже уж между другото, я бе съкрушила по-силно, отколкото всички очаквахме. Нито за миг и за никого не бе лесно да стигне до границите на Танте Тилда. Едно предчувствие или трудът, който си направих да сглобя някои фрагменти, все пак ме отведоха до едно място. На това място виждам всяка вечер като вечерта, когато започна „потресът“. След онази раздяла Танте Тилда щеше да премине със скоростта на вятъра през още много раздели… В онези дни имаше още едно важно събитие, което не по-малко допринесе за „потреса“. Това събитие имаше смисъл на друг потрес не само за Танте Тилда, но и за почти всички в семейството. Почина мадам Роза. След този ден всеки изживя собствения си потрес…

Предвид семейните взаимоотношения човек може да си представи лесно колко съкрушени от смъртта на мадам Роза бяха мнозина от роднините. Починалата беше жена, която цял живот бе полагала всички усилия да сплоти онези, които бе смятала за част от себе си, от собствената си душа, да намали отчуждението помежду им. Плод на тези усилия навярно бе фактът, че навсякъде я знаеха като „голямата сестра“, която можеха да помолят за помощ и при най-малкия проблем и на която можеха да доверят много тайни. Тя остави в семейството празнота, която никой нямаше да запълни. Празнота, която всеки щеше да се опита да проумее, дефинира и назове посвоему. Липсата й стана причина всеки да почувства собствената си празнота, да види и усети празнотата, която се бе разраствала подмолно с течение на годините. Ненапразно след погребението, поглеждайки некролога във вестника, мосю Робер каза: „Най-добрата от семейството умря… Отсега нататък всеки трябва да върви по собствения си път…“. И действително след този ден всеки изживя постепенно собственото си откъсване, уедини се в собствената си тишина… Това важеше както за мосю Робер и мосю Жак, така и за Танте Тилда и мадам Естрела, чийто самотен път поначало бе очертан още преди години. Мосю Жак с всеки изминал ден се затваряше все повече в своята самота, мосю Робер замина за Лондон, за да не се върне никога повече. Танте Тилда, която бе намерила в този дом възможност да излива сърцето си при нужда, се чувстваше още по-чужда. А мадам Естрела изцяло се оттегли от местата, където бе прекарала детството и младостта си, и забрави дори празниците. Мадам Роза щеше да пребъде у всеки, в собствения му свят, със собствените му поражения, собствените угризения и малките триумфи.

Когато посети дома на починалата си по-голяма сестра, Танте Тилда разказа някои странни инциденти, които преживяла. Една нощ някакъв мъж се опитал да я изнасили на улицата, веднъж съседът й, пенсионираният посланик Синан бей, намерил в жилището си мъртвата й котка, друг път полицай позвънил на вратата й и заявил, че имало пусната жалба за проституция в къщата, и обискирал цялото жилище… Какво се криеше зад такива фантазии, кои бяха протагонистите на тези нощи, тези самоти? Естествено, можехме да решим въпроса само ако се намирахме близо до тези фантазии. В онези дни обаче бяхме много далеч от онзи свят на фантазии… При все че там имаше друг разказ, който тя ни предложи в онези дни. Този разказ бе нейната последна, предполагам, нейната последна красива история, която според нея си струваше да разкаже. В този разказ спомена един от съседите си. Разказа за стар господин руснак, който бил виждал и по-добри дни. Знаел превъзходно немски, италиански и френски. Рецитирал наизуст стихотворения, особено френски — на Ламартин, Виктор Юго, Алфред дьо Вини. Обичал музиката, свирел на цигулка, обичал всички романтици, но най-важното било, че бил далечен роднина на великия Ойстрах, на Давид Ойстрах. Съвсем скоро щял да замине да му гостува. Щял да отиде на представление в Московската опера. Само дето мъжът бил противник на режима, така че пътуването щяло да бъде донякъде опасно. Но да оставим това настрана, първо трябвало да реши проблемите си в Истанбул. Собственикът на къщата дал нейния приятел под съд, за да освободи колкото се може по-скоро жилището. Те обаче щели да се борят до последно и да се съпротивяват доколкото можели. Мислела да отиде при адвокат Черни, но парите й от ден на ден намалявали. Не можела както по-рано да купува подаръци за рождените дни на най-близките си. Чужд човек не би се стъписал при последните думи на Танте Тилда, не би го сметнал за необходимо. Само онези, които я познаваха, можеха да разберат каква болка й причиняваше тази бедност, тази безизходица. Тя осмисляше живота си и с такива малки паметни дни. През всичките години нито веднъж не бе забравила рождените дни на най-близките си. Дори някой да останеше забравен от всички, това не важеше за Танте Тилда. На мен даде „последния си подарък“ в дните на своето уединение, когато трябваше да живее с онези гласове, за които не можеше да разкаже на никого. Получих няколко сребърни свещника от съвсем старите дни, които трябваше да се отнесат в нов ден… Беше вечер… С други думи, сега подаряваше, завещаваше на най-близките си вещи, преживели нейното минало. Бяха дните, в които съвсем бавно се оставяше на „онова течение“, не обръщаше голямо внимание на облеклото си и вече нито боядисваше, нито решеше както трябва косите си. За нас, зрителите по принуда, животът й бе напълно различен от вечерите, които бяхме прекарвали с нея на чаша чай. Танте Тилда бе оставила поддържаната си външност, своя шик далеч зад гърба си. В действителност с този озадачаващ външен вид тя всъщност демонстрираше само образа, очакван от някои членове на семейството й; така ги принуждаваше да я приемат заедно с онези чувства и хора, които изживяваше, искаше да изживява върху екрана на своята фантазия. И това беше декор, до който никой нямаше право да се доближи, за да играе с нея и да й бъде партньор. В този епизод тя играеше най-трудната, но и най-великата си роля. Беше чакане на смъртта… Ала на едно място в пиесата цареше дълбока, много дълбока тишина. Тъй като никой не знаеше чия смърт ще бъде същинската смърт…

Онова, което наблюдавахме, бяха фотографиите на един потрес, на неминуем срив, който с всеки изминал ден излизаше все по-наяве. Може би всеки от нас наблюдаваше нещо друго; в края на краищата всички ние оставахме извън епизода. Сега тя ме канеше много по-рядко в жилището си. Разговорите ни на чаша чай не продължаваха колкото по-рано. Понякога ме караше да й разказвам какво бях написал. Казваше, че трябвало да се оженя, и ми описваше момичетата, бъдещите булки, които си представяла за мен. Всички тези млади момичета искаше да пренесе от своето минало, от едно място в миналото си в нашето настояще: едната била най-красивата на пролетните излети, другата свирела добре на арфа, трета била балерина, следващата била възпълна, но имала красив глас, тук-там споменаваше и някоя много самотна. Те бяха нейни партньорки на нейната сцена. Стига да съм се съгласял, можела да им каже една добра дума за мен. Леко се усмихвах и се опитвах да придам колорит на разговора ни с фрази като: „Че защо не? Щом искаш… Всъщност би било много добре… Но къде и кога?…“. Тя хихикаше със затворена уста, закачливо и все пак сякаш засрамена от думите ми, като малко момиче, току-що открило своята женственост. Това май бяха миговете, в които се смееше, можеше да се смее неподправено. Веднага след това отново се замисляше и като че ли се заговаряше с някого с лека усмивка. Тогава разбирах, че е време да си тръгна. И знаех, че ще остане така с часове, плътно затворила вратите навън…

Един прекрасен ден я нарекоха „кварталната луда“. Знаехме, че това е съдбата й. Съдба, която някои в тази история бяха вече предвидили.

Никога няма да забравя картината… Как с бели несресани коси, увита в старо мъжко палто от неизвестен произход, с тъмни чорапи обикаляше улицата, сякаш с цялата си душа се бе предала на съдбата си и отреденото от нея. Улиците не бяха нейните улици, хората не бяха нейните хора. Имаше слухове… Уж хващала всеки срещнат мъж, водела най-вече млади продавачи в дома си и вярвала, че ги ощастливява, като завързвала сексуални връзки с тях. Така и не успяхме да открием кое от слуховете бе истина, кое — лъжа. Като взема под внимание всичко това, излиза, че тя отдавна бе достигнала място отвъд бунта. Беше си отмъстила по опасен, много опасен начин на онези, които в младостта й, когато бе гледала на живота с радост и надежда и пожелала да почерпи с пълни шепи от всички видове безразсъдство, я бяха третирали като истеричка, която трябва да се държи под контрол. Беше дълго, бавно умиране. Какво я бе докарало дотам, кои нощи, кои хора, които не бяха идвали и чукали на вратата й? Дали в онези дни на самота Танте Тилда не бе стигнала до момент, в който черпеше удовлетворение, вътрешен покой, докато — ако слуховете бяха действително верни — се наслаждаваше до насита на различни сексуални обсесии особено със занаятчии и търговци и завързваше връзки с малолетни чираци, идващи от живот в тирания и бедност? Не зная, наистина не зная. А така ми се искаше да мога да отговоря на този въпрос… Така ми се искаше, напук на онези, които я отричаха, да се срещна с нея в този климат на неморалност. Така ми се искаше да я преоткрия там, именно там… Това желание, изглежда, ме прикани да навляза, така да се каже, в ролята си на зрител в друга дълбока тишина. В друга дълбока тишина, която бе много далеч от това, което изживявахме и можехме да изживеем, и където можеха наистина да се чуят човешки гласове… Тази тишина можеше да ме изправи пред съвсем нови въпроси… Тя можеше например да ме попита там защо изобщо задавах този въпрос и най-вече за кого се отнасяше той. Защо в ролята си на зрител отдавах такова значение на онези моменти, защо смятах за необходимо да задавам този въпрос на себе си или на някой друг? Безспорно исках да сляза до корените на нещо друго неизживяно. До корените на нещо друго неизживяно… Там, в онези пространства, които с всеки изминал ден все повече се отдалечаваха от изхабения делничен живот, биеше сърцето на таен, изцяло таен живот. Там може би щях да се скрия отново зад някои въпроси, за да не се срещна с другото си лице… Но да оставим настрана всички резултати и причини, моите въпроси или моите „некоректни“ мисли показваха усилията ми да открехна нова врата заради Танте Тилда дори в беззвучните й смъртни дни, превръщайки я в героиня на разказ, който съвсем бавно се пишеше от само себе си.