Марио Леви
Истанбул беше една приказка (31)

Онази малка лъжа

Фотографиите от онези дни, в които Танте Тилда искала да приюти брат си в своя дом, не мога и няма да забравя. Мосю Робер бил силно трогнат от поканата, прегърнал своята мила сестричка и заронил горещи сълзи, без да се опасява, че образът му на приказен герой може да се разклати от един момент на слабост. Тогава ги нямаше нито хотелската стая, където изливахме един пред друг душата си, нито часовете на чаша чай, които ни позволяваха да изживеем различни далечини. Все още не се бяхме „видели“ взаимно, все още не смятахме за необходимо да открехнем вратите един за друг. Танте Тилда ми разказа за тази сцена едва години по-късно. Години по-късно, когато имаше основания да предположи, че съм опознал достатъчно добре брат й. В онова друго време, когато го прие „с всички условия и всички тегоби, които той не можеше да отхвърли, а трябваше да носи“, тя сподели с мен само своя ентусиазъм и радост, както и скрития някъде разказ, своето истанбулско виждане за лондонския разказ. В онези дни никой не би могъл да оцени нещата, „спасени“ от онзи живот, по-добре от Танте Тилда. Един ден, когато брат й бе отишъл „на важни срещи за някои важни проекти“, бяхме сами… В грижливо разтребената стая на новия си гост ми показа прибраните с голяма грижливост в гардероба дрехи, ризите, бельото му, с обаянието на закачливо момиче, но и с нескрита тъга и каза: „Както виждаш, всичко е от елегантни магазини“. Сякаш в онзи момент повече от всякога искаше да защити нещо или да повярва в нещо. За да може да дари госта си с домашна топлина в новото му жилище… Но въпреки всички усилия, въпреки цялото търпение, въпреки дните, които трябвало да се променят трайно, тази радост, този ентусиазъм не продължили дълго. Една сутрин около шест месеца по-късно мосю Робер стегнал тихо и кротко, без обяснения багажа си и сякаш за да се извини, казал, че май ще е по-правилно да живее другаде. От този ден хотелската стая в „Съраселвилер“ навлязла в живота му. Отначало Танте Тилда потърсила вината в себе си, въобразила си, че се е провалила като домакиня и брат й навярно затова потърсил подслон другаде. Други варианти изобщо не й хрумнали, не можела да си представи. Изразила само личното си съжаление и казала, че направила, опитала се да направи всичко според възможностите си. След тези думи мосю Робер докоснал сестра си по рамото и казал, че светът всъщност бил много мръсен и че всички тези дрехи, тези светлини, тези нощи се „използвали“, за да покрият тази мръсотия. Че светът, в който живеели, се бил превърнал в свят, който хората с детски сърца вече изобщо не разбирали. Този свят го викал… Нищо повече не можел да каже. За жалост като по-голям брат така и не бил изпълнил своя дълг към по-малката си сестра, както му се искало; тя обаче въпреки всичко не бивало да губи детското си сърце. Тъй като този свят всъщност се нуждаел повече от всякога от такива детски сърца… Повече от всякога… Макар че светът не го осъзнавал…

Танте Тилда замълчала и си помислила, че брат й се връщал към големите си сделки и че за участието в тях трябвало да плати висока цена. Освен това в същия момент се изпълнила с болезнена гордост и се сетила за онези филмови герои, които вечно се намирали в смъртна опасност. Години наред живяла заедно с героите, направили определени филми незабравими. В този момент това й стигало, за да понесе усещането за поражение. Действителността както винаги изглеждала другояче. Узнала за тази действителност едва доста по-късно, в деня, когато чула, че брат й отишъл в Лондон, за да не се върне никога повече в Истанбул. Мъжът, когото смятала за един от героите на живота си, по онова време имал огромни дългове от хазарт, под чиято тежест направо рухнал. Кредиторите го притискали и заплашвали със смърт. Боял се, че при тези обстоятелства сестра му можела да пострада и следвайки правилата на играта, решил да продължи живота си сам другаде.

Танте Тилда била много огорчена, задето научила всичко това от по-голямата си сестра, и то когато било вече късно. Сякаш за пореден път й показвали, че е изключена от семейството. И след години, когато ми разказа, съумя да ми разкаже цялата история, изглежда, още се сърдеше на роднините си. Даже и на брат си, въпреки проявеното към нея благородство… И след години, защото не й гласували достатъчно доверие… А стига да поискали, можела да направи нещо, поне да се опита… Ако проблемът бил само в парите… Те обаче останали толкова далеч, толкова равнодушни и отгоре на това толкова чужди на гласа й, който искала да се чуе на различни места по различен начин, на света й, в който се опитвала да живее с всичките си гласове, които се опитвала да разбере и за които не можела да разкаже на никого…