Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Istanbul Bir masaldi, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Емилия Драганова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- MegiGuvenal(Йорданка Павлова)
- Корекция и форматиране
- NMereva(2020)
Издание:
Автор: Марио Леви
Заглавие: Истанбул беше една приказка
Преводач: Емилия Драганова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: „Летера“ ЕООД
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2011
Тип: не е указано
Националност: турска
Печатница: Тафпринт
Редактор: Емилия-Боряна Славкова
Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева
Художник: Lonely Planet Images/Phil Weymouth (снимка корица)
Коректор: Ангелина Кръстева
ISBN: 978-954-516-951-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14006
История
- —Добавяне
Моето море от лайка
Всеки остаряваше по свой начин и на своето място, у всеки вече звучеше глас, който за всеки бе друг и идваше от другаде. Тъй като в крайна сметка имаше моменти, които бе невъзможно да избегнеш, в които картините, много тайните картини съдеха хората… Имаше моменти, в които картините, много тайните картини съдеха хората и ги обвързваха със себе си… Лилика казваше, че често сънувала лоши неща и много се страхувала от това, което виждала. Мадам Естрела оставаше в собствения си свят, в своя далечен емоционален свят и въпреки променените обстоятелства навестяваше все по-рядко онези, които навремето я бяха отхвърлили безмълвно. Мосю Жак се затваряше в самотата си и държеше на съвсем друга тишина в своя дом. Жената, която бе делила с него толкова дълъг живот, бури, многозначително мълчание и всеотдайност, беше много болна и се подготвяше за съвсем друго място, съвсем друго пътуване… Мадам Роза знаеше всичко, което се усещаше, усещаше и не можеше да се разкаже, чуваше, така да се каже, с други гласове. Когато се сблъска с реалността, която кара хората да попитат „защо аз?“, тя, като най-голямата сестра в семейството, започна още веднъж нова, ожесточена битка с живота. Това обаче бе последната й битка. Мъчеше се да прикрива, да не показва болките. Но за жалост болките все повече се влошаваха. Не й оставаше нищо друго, освен да наблюдава как тялото все повече отказваше да й служи. В някои вечери се затваряше в стаята си и казваше, че трябвало да си почине. Никога по-рано не го беше правила, даже в най-трудните времена от живота си не си го беше признавала. Следователно… Следователно дали се налагаше да изтърпи наново друга самота, за която не можеше да говори, с всички душевни бури? Дали искаше да влезе в схватка със съдбата, с това, което й носеше непредотвратимата съдба? Днес, когато поглеждам към случилото се, сякаш я виждам как съвсем бавно се потапяше в чувство на дълбока изоставеност, когато се затваряше в стаята си. Може би от определен момент нататък човек можеше да се примири с това да наблюдава тази изоставеност, това бавно умиране. Онова, от което наистина страдаше, бе, че близките й, за които години наред бе носила отговорност, ставаха неволни свидетели на някои сцени от последната й битка. Кой знае, може би затова се затваряше в стаята си като в убежище… Оказа се, че ампутацията на едната й гърда преди няколко години не е била достатъчна. Последните изследвания сочеха, че болестта се е разпространила в цялото й тяло. Медицината за пореден път беше безпомощна. Лекарите не искаха да се ангажират с прогнози за оставащото й време и казваха: „Няма смисъл от по-нататъшно лечение, можем само да облекчим болките“.
Образът на мадам Роза от онези дни е още пред очите ми. Отскоро в дома им имаше телевизор. Бяха времена, когато този предмет даряваше на мнозина нови малки емоции, малки радости и малки заблуди. Тогава предаванията се излъчваха само в определени дни от седмицата, по един канал, в черно-бели образи и единствено в домовете на богаташите. В тези вечери ходех у тях да гледам някои програми, най-вече викторините. Мосю Жак, който години наред бе скептично настроен към „новия предмет“ и не му отреждаше място в живота си, а го смяташе само за белег на богатство и го дамгосваше с реплики като „un kiti I un alay de bavajadas“ („сандък и куп глупости“), често заспиваше пред него, но странно защо никога не искаше да си го признае. По този повод тогава дори избухваха дребни спорове. Един ден Берти реши да фотографира баща си, за да докаже, че спи, но мосю Жак се събуди от светкавицата. Веднага схвана ситуацията и в полусънно, полубудно състояние изрази недоволството си с думите: „Hiç ke no me plazen ansina zevzeklikes!“ („Никак не обичам такива щуротии!“), а като видя, че всички се смеят, се обърна към сина си и каза: „Salak i jodotro!“ („Глупак и син на глупак такъв!“). Онази вечер щеше да остане незабравима и изключение сред всичките болки. Защо някои моменти в живота са толкова забележителни въпреки цялата им баналност?
Да, в онези вечери по телевизията даваха викторини, които днес ни се струват толкова остарели. Мадам Роза се радваше, когато знаех отговорите на някои въпроси. А когато не ги отгатвах, или ме кореше по своя ласкаво — строг маниер, или ми казваше да не се огорчавам, защото целта на тези състезателни игри била както да забавляват, така и да обучават. Тогава обикновено започваше да разказва за викторина на име „Quitte ou double?“[1] на радио Монте Карло, която слушала заедно със семейството в друг дом. Имаше безброй спомени за тези предавания. Не бе забравила, че един мъж, който познал и последния въпрос, веднъж спечелил много, страшно много пари. Но скандалът всъщност избухнал не защото мъжът знаел отговора, а заради държанието му след това. Въпросът гласял кое сопрано за пръв път изпълнявало главната партия в определена опера в Миланската скала. Мъжът назовал Мария Калас, но след аплодисментите казал, че дал този отговор само защото знаел, че го очаквали от него, а верният отговор би трябвало да бъде Лейла Генджер[2]. Не предполагал, че всички присъстващи ще реагират толкова бурно. После обаче направили проучвания и установили, че мъжът не грешал. Викторината разбунила духовете във Франция, дори в „Пари мач“ писали за случая. Мадам Роза не помнеше какво точно казал мъжът, но това, за което си спомняше, й стигаше. Имаше няколко мига, за които искаше да разкаже на другите. Подробностите от тези мигове можеха да се променят, годините можеха да добавят към тези мигове нови думи, нови картини. Споменът навлажняваше очите й. Мадам Роза придаваше голямо значение на знанията. В това отношение далеч превъзхождаше както мъжа си, така и сестрите и брат си. Може би затова баща й се беше доверявал най-много на нея и се беше гордял с нея…
Така преминаваха в онези дни в онзи дом викторините по телевизията. С такива мигове, с някои стари картини, с някои стари разкази… За да покажеш още веднъж на друг, че някъде в миналото си изживял нещо или да почерпиш сили от това минало и малко по-леко да понесеш това, което си принуден да изживееш занапред… С други думи, в онези вечери имаше различни мигове. На никого не му беше лесно в този период. Всички, които живееха, трябваше да живеят в тази дълга безизходица, чувстваха, че се налага спешно да потърсят и намерят себе си в себе си. По тази причина неизменно ми се искаше да вярвам в значението на малките моменти, които мадам Роза искаше да ми даде, поглеждайки от малкия си прозорец към това, което тук или там бе оставила зад гърба си. Когато в онези вечери ходех в онзи дом, без да зная предварително в какви малки промени ще ми бъде позволено да участвам, въпреки цялата тъга у мен се надигаше радост, за която мога да говоря едва сега. Мисля, че един ден ще съумея да дефинирам достатъчно добре тази радост, заедно с видяното от мен ще съумея да направя още една крачка към човека в себе си.
Специфичният вкус на млякото с кафе май бе единственото, което не се променяше там. Макар оттогава да са изминали много години, не мога да забравя този вкус и той навярно обуславя старото чувство, че на всяка цена искам да изуча миналото. Имаше и моменти, които бяхме свързвали с някои вкусове и миризми, от които никога не искахме да се откажем, не можехме да се откажем… Някои чувства навремени се крепяха на много обикновени, делнични на вид картини… Онзи вкус, който тогава дори ме накара да обикна млякото, се дължеше на много специална смес, която по-късно нямаше да намеря на никое друго място. Там за пръв път чух думата „цикория“, но едва години по-късно разбрах за какво всъщност ставаше въпрос. Думата бе, естествено, от френски произход. Коренът от цикория се озоваваше в живота на някои хора в прахообразна форма… Доколко е важно всичко това? Отговорът на този въпрос, истинския отговор май не ми се иска да узная. Най-важното за мен бе магията на тази ключова дума и пътят, отвел ме в онези дни. Мадам Роза купуваше цикория в Шишли, от пазара „Нанкая“ — всеки път припомняйки изрично старото му име „Неагора“ — който ми се струваше доста голям за тогавашните условия. Разтваряше цикорията в гореща вода, добавяше определено количество кафе, наливаше тази смес в голяма бутилка от серум, чийто произход така и не издаваше, и я слагаше в хладилника. При нужда малка част от сместа се сипваше в мляко. Решението за количеството, както винаги в такива случаи, се вземаше „на око“. Мярката неизменно оставаше една и съща, безпогрешна като дните на дадени хора. Междувременно цикорията е на недостижимо за мен място. Но май така е и по-добре. Тъй като сега зная, че някои детайли принадлежат само към определени места и трябва да си останат именно на тези места. Безспорно и фактът, че тогава обичах мляко, е скрит под значимите за мен детайли. Същото чувство щях да изпитам доста по-късно с Жулиет и нейното „нескафе със сметана“. Уви, тези преживявания не доведоха дотам, че и днес да обичам мляко, или още по-важно: хора, които много обичат мляко. Сякаш тази обич е нещо лошо, съдържа нещо лошо. Нещо лошо, което ми е трудно да опиша. До този извод стигнах чрез предупреждението на другите. Сега лицата, миризмите, думите са се смесили. Дали в онези дни се боях да се задълбочавам във въпросите за определени мотиви? Може би. Но право да си кажа, това са детайли, чиито истински отговори се намират в други разкази и на други места… В тези дни искам да си припомня наново тогавашните дни, когато мадам Роза дори след като се бе примирила окончателно със своята съдба, все така старателно и по един и същи начин приготвяше своето мляко с цикория. В онези моменти тя обикновено не говореше с никого и потъваше в далечината, в необозрими далечини. Навярно така и не бе разчистила сметките си с мосю Жак. Сякаш при някои разочарования някои думи не намираха мястото си. В моментите, в които потъваше толкова далеч, тя обикновено въздишаше дълбоко. Или точните думи може би бяха останали там? Кой знае… Има жени, за които не можеш да си представиш как се карат, как правят любов, а по-скоро често имаш чувството, че изживяват пълноценно караниците и любовния си живот в много далечен свят. В онези дни мадам Роза ми изглеждаше като една от тези жени. Какво виждаше онази мадам Роза, когато се взираше толкова надалеч, в необозримата далечина, кого виждаше, кои времена, кои места?
Веднъж спомена за човек от детството си. Разказа за беловлас старец с рошава брада и неизвестен адрес, живеещ от изпросените пари, които обаче харчел за алкохол. Наричали го „Bohor el Mintirozo“ — Бохор Лъжеца. Прочут бил с опашатите си лъжи, които сервирал на всеки срещнат. Живи хора внезапно умирали, някоя си жена мамела съпруга си с някой си друг съпруг, едни откривали пръстени гърнета със злато, заровени в земята, къщите на други изгаряли посред нощ… Въпреки всички лъжи, които по-късно излизали наяве, все си намирал някого, когото да прати за зелен хайвер. Макар да знаели, че лъже, хората му вярвали вероятно защото играта им харесвала, или защото им се искало да вярват в нещо. За Бохор съчиняването на въображаеми новини след известно време се превърнало в, така да се каже, житейска философия. В селото го вземали не само за глупак, но и за разказвач на приказки. Затова и околните донякъде се нуждаели от него. Един ден казал, че решил да иде в Истанбул, за да види за последен път жената, която много обичал на младини, която обаче не отвърнала на любовта му и не се омъжила за него. Никой не повярвал на тази история, всички виждали в жената протагонистка на нова лъжа или приказка. Всеки се заслушвал в спомените за авантюрата, простираща се чак до Истанбул, като в нова приказка. Ала след онзи ден никой не видял повече Бохор. Дали тази история била единствената истина в живота му, която показал, успял да покаже на другите? Отговорът на този въпрос живо интересуваше мадам Роза. Уверяваше ни, че Бохор бил от хората, за които копнеела най-много, когато обръщала поглед към миналото си. На „мястото, където отивала“, щяла да го намери и да настоява за отговор не само на старите лъжи, но и на този въпрос. Тъй като ние се нуждаехме от приказки, някои приказки, които не рухваха, поне в нас самите, за да можем да се борим за „онези истини“. Ето защо, мисля, от сърце й желаех в моментите, в които потъваше в далечината, в необозримата далечина, да вижда безкрайна зеленина или дори море от лайка. Тя се приближаваше към един от своите острови. Доста трудно си поемаше дъх. В това състояние ми напомняше за моите астматични пристъпи, които се надявах, че съм оставил в детството си. Навярно най-вече аз в някои нощи, в онези дълги нощи слушах заедно с нея изглеждащата ми все една ли не безкрайна тишина.