Марио Леви
Истанбул беше една приказка (3)

Звездата на Естрела

С течение на времето човек се е научил от един момент насетне да понася и да изразява различно болката от изоставянето или от неизбежната раздяла. С времето сте открили и чара на играта на криеница… Понякога, в самотните часове, когато не е имало път назад, сте можели дори да кажете на човека в себе си какво сте изоставили и къде… Също и че въпреки всички умножавания, въпреки цялата връзка сте се чувствали самотни, въпреки всички скривалища и отбранителни зони — беззащитни, въпреки всички дрехи — голи… За да съществувате в собственото си време и самотата си сред всички тези хора, за да останете верни на себе си даже когато не сте можели да разкажете на никого за местата, на които никога няма да стъпите, е трябвало и малко да вярвате в този път. Казано с един банален, леко изтъркан израз, такива са били правилата на играта.

Заради мадам Естрела се събрахме за последен път у Жулиет. След като бе живяла друг живот на друго място, мадам Естрела бе умряла при други в съответствие с избрания си път и бе скрила сетните си мигове за себе си и само за себе си. Никой не възприе кончината й като известните ни познати смъртни случаи, никой нямаше да усеща истински липсата й. Тя и бездруго си беше тръгнала още преди години, беше отишла в друг живот… Въпреки това след опелото решихме да уредим гощавка с традиционните от памтивека ястия, в която да участваме като „семейство“. Това бе последният ни дълг. Никой не можеше да ни спести този ритуал. Никой… Дори биографиите, които може би изглеждаха на някого като предателство. Това събиране поне предлагаше повод да изживеем за кратко дълбоко пазените спомени за всички онези хора, без да казваме нито дума. Поне можехме да се уединим за малко заради този или онзи, с този или онзи. По време на обяда, както винаги на такива обеди, се срещнахме с нашите спомени, с дребните неща, за които се разкайвахме, и с нашите покойници. С нашите напуснали ни по-рано покойници. Макар че нашите животи невинаги бяха били наши животи, то мъртъвците все пак бяха нашите мъртъвци. Това се подчертаваше дори в последната молитва, прочетена вкъщи. Длъжни бяхме да се поклоним благоговейно пред роднините, които бяха отишли в рая, по-точно пред тези, за които предполагахме. Равинът назоваваше поименно всички покойници, а опечалените неизменно казваха в един глас: „… в рая“. Да, такъв беше обичаят от години, от векове, така бе замислено… В този момент възгледите на тези хора са и ваши възгледи, ваша реалност, за която не бихте могли да разкажете на никого. След това естествено ще съумеете да оставите онези хора и места в миналото и да се върнете в настоящето. И то така, че околните да не усетят какво сте видели там. Загубата е ваша загуба, играта е игра на всеки.

Опелото се състоя в малката синагога на гробищата. Тъй като мадам Естрела нито имаше толкова много близки, че да напълнят голяма синагога, нито бе оставила достатъчно пари за първокласно погребение. В спомена за нея сега изплуват няколко много стари, доста избелели картини, чиито детайли са забравени. Затова не мога да пристъпя към нейната дълга история както обикновено, тъй като тя я остави при хора, непознати за мен. Както изглежда, нещо е много далеч, изгубено завинаги, изчезнало. А пътищата дотам, вратите остават заключени. Тя винаги е била чужда, чужда сред чужди, обречена на чуждост, ако може да се каже така, или от определен момент нататък пожелала своето аутсайдерство. Чужда… При това мадам Естрела бе сестра на мадам Роза, втората дъщеря в семейството. Беше избрала да живее живота откъм трудната му страна и бе принудена да плати цената за това. За нея открай време се знаеше или би трябвало да се знае, че живее някъде далеч, макар и присъстващите да не отричаха съществуването й, както бе при Танте Тилда. Въпреки че съдържаше нещо красиво, закрилящо, традицията можеше да бъде същевременно и жестока и безшумно смъртоносна. Нейната история не беше от историите, които се задоволяват само с няколко детайла, които намират, че няколко изречения са достатъчни за един човешки живот, или в онези семейства, които държат да спазват традицията; историята ще се възприеме като елементарна и незначителна. Със сините си очи, които вероятно се дължали на далечните роднини в Тракия, мадам Естрела била най-красивото дете в семейството. Като ученичка била музикална и кротка. Учела в английска гимназия, където младите госпожици се възпитавали като истински лейди. Много обикнала Дикенс, открила в брат си, мосю Робер, видения от онези романи, които все препрочитала. И ето че един ден се влюбила в младеж от гимназия „Галатасарай“, затворен също като нея. По онова време двамата били още ученици. Къде, как, по силата на каква случайност се запознала с това „чувствително момче“, по-късно навлязло в живота й под името Мухитин бей? Което чувствало влечение към песните на Селахатин Пънар^[1], както и към полонезите на Шопен и което споделяло само с малцина любовта си към поезията. Какви чувства или какви дефицити ги тласнали към тази опасна, забранена връзка, към бъдеще, напълно различно от предначертаното за тях, към други копнежи, други надежди? Така и не открих това и вероятно никога няма да го узная. Тук има някакъв разрив, сякаш преживелите онова време са искали да запазят всичко за себе си. В семейството не разговаряли по въпроса, изтласквали го от съзнанието си, а веднъж вече изтласкан, той нямало как да излезе отново наяве. Доколкото разбрах, била разтърсваща любов, която се опълчила срещу всички съпротиви и превратности, неизбежна любов, която поела и понесла докрай всички последици и която според някои трябвало да доведе до взаимно нещастие и отлъчване от обществото. Когато се оженили, отлично знаели, че се хвърлят в голяма, дълга борба не само със семействата си, но заради целия си живот.

Известно време живели във Ферикьой. После се преместили в много по-отдалечения квартал Харем, сякаш за да потвърдят прокуждането от семействата си. По онова време Харем бил смятан от еврейската общност за място, където никога не би живял евреин. Доколкото успях да разбера, изборът бил най-вече на мадам Естрела. Избор в името на любовта, избор да определи мястото си в живота, който имала може би само веднъж в живота. Копнеела за изцяло ново бъдеще. Това без съмнение бил копнеж за друго, определено от нея самата бъдеще, с който обаче целяла и да изрази протест, обвързаността с любовта, с повика на истинската любов, казано другояче, с решимостта си да не се върне никога вече. За да подкрепя решението да не се върне никога вече, въпреки всички разочарования, въпреки всички чувства на изоставеност, въпреки трудностите да запази вярата в себе си. И на Мухитин бей не му било лесно да се премести там. Тъй като откакто се помнел, изпитвал чувство на принадлежност към другата, европейската част на Истанбул. Опитвал се да докаже своята обвързаност, своята принадлежност най-вече на себе си, като при подходящ случай разказвал как по време на инцидентите от 6-и и 7-и септември^[2] приютил в дома си своя гръцки приятел Апостол заедно с цялото му семейство, макар че и той самият живеел натясно. А рано на другата сутрин уловил за ръка шестгодишния си племенник и го завел в Бейоглу, за да му покаже опустошенията, и казал: „Това е нещо, което не биваше да виждаш никога в живота си!“. Да, искал да докаже своята принадлежност най-вече на себе си. Години по-късно, след като поел бремето на тази любов, може би мъничко се надявал, че изгубените дни ще се върнат.

Надежди, разочарования, дребни радости… Те изживявали онази любов в малкия си свят и ден след ден научавали все повече за това, какво им подарявала забранената любов или какво им отнемал в замяна животът. Ден след ден малко повече… Вярвали, че имат право на своята любов, защото били платили цената за нея. С горчивината на живота си, след като били оставили зад гърба си „другите“ и традициите… Решимостта им била достатъчно основание да не виждат дълго време близките си; задоволителното обяснение било, че са взели своето решение. Нямало никакво съмнение, че от друга страна се налагало търпеливо чакане, че определени чувства и вникването в ситуацията за техния живот трябвало първо да се избистрят. След години празниците станали удобен повод за плахи посещения, за които се престрашавали с колебливи стъпки. С колебливи стъпки се полагали усилия да постигнат разбирателство и да поведат разговор с все по-променящите се семейства. Но всичко спирало дотук. Невъзможно било да се запълни отново празнината, образувала се през всичките тези години, и да се сближат отново някои пътища. Връзките, истинските връзки били отдавна прекъснати.

Според една мълва мадам Естрела приела исляма и турското име Иълдъз, което означава „звезда“. И това се оказа лъжа. Допускаха, че е способна на това, за да улесни малко живота си в далечния свят. Такова решение би могло да стане за нас опорна точка за вникване в по-дълбока истина. И все пак това решение би било личен избор на мадам Естрела, също като избора да поеме бремето на прокуждането. Доколкото познавах Мухитин бей, той бе дотолкова освободен от предразсъдъци, въпреки всичко преживяно, че никога не би настоявал за подобно решение, беше фин човек, който разбираше езика на другите.

Като пенсионер понякога ходеше в „дюкяна“, за да се среща с мосю Жак. Бяха годините, когато затвори малката бакалничка на базара в Кадъкьой, гледаща малко „по селски“ отдалеч към Рибния базар в Галатасарай. Помня го именно от тези дни. За посещенията не знаеха нито мадам Роза, нито мадам Естрела.

Мухитин бей беше пламенен привърженик на РНП — Републиканската народна партия. Затова често спореше с мосю Жак, който коментираше политическите събития от гледна точка на убеден привърженик на ДП — Демократическата партия. Дискусиите в магазина целяха да оцветят малко живота, но и посвоему трябваше да прикрият донякъде остатъка от техния живот. Приказките за делнични неща, които всеки знаеше и разбираше, бяха предпазен щит за онова от живота, което не доверяваха на всекиго. Ала независимо от това шикалкавене, водени от едно чувство, те се срещаха на място, което не мога да назова, да дефинирам. Предполагам, чувството, че са изживели заедно живота си в трудните времена. Нямаха нужда да търсят думи за това. Може би ги свързваше любовта, защото бе дълбока и не се демонстрираше „твърде много“… В редките дни за посещение на дюкяна винаги обядваха в ресторант „Борса“. От време на време и аз присъствах на тези обеди. Тогава мосю Жак говореше за това, как се променят хората и Истанбул все повече погрознява. С всеки изминал ден малко по малко се отчуждаваха от града, в който живееха. Докато се хранеха, Мухитин бей повтаряше многократно любимата си сентенция „Животът е лоша шега“. Животът като лоша шега…

В първия миг звучи като фраза от шлагер. Но като се позамисли, човек лесно може да види, че простата сентенция обобщаваше най-точно равносметката на този или онзи живот. Животът е лоша шега… Чувството не беше чуждо и на мосю Жак, ето защо не можеше да не изпитва близост към човека, който олицетворяваше и изстрадваше това чувство с цялото си същество. Сигурен съм, че понякога не възприемаше, не можеше да възприеме зет си като „El turco“ както повечето роднини.

Доколкото разбирах от разпалените дискусии в дюкяна, мадам Естрела също бе влязла в Народната партия. Това решение беше всъщност почти нелогично за еврейка, преживяла „онези дни“ през мандата на Исмет Иньоню. И все пак зад него се криеше достатъчно основание: бунтът срещу роднините й и техния живот.

Една вечер Мухитин бей внезапно починал, докато свирел на лютня песен на Селахатин Пънар за жената, с която бе живял години наред. Съвсем неочаквано насред песента обронил глава на лютнята, леко усмихнат… Вероятно сърдечен инфаркт. И край. Сякаш се пошегувал. Било последното представление, което изнесъл и което изразявало възгледа му за живота, начина му на живот. Навярно затова запомних завинаги изречението „Животът е лоша шега“. Освен това не бе довършил песента. Тази картина, този „безкраен миг“ така добре се вписваше в неговия свят. Мосю Жак се погрижи за погребението. По мое мнение дреболия, която не бива да се подценява.

И така, това беше историята на Естрела и Мухитин. Нямаха деца. Дали имаше някаква причина за това? Дали не желаеха деца? Може би. Според мадам Роза за това решение си имаше както понятни, така и защитими причини. Мосю Жак, напротив, смяташе, че не е лесно да се отговори, а и по всяка вероятност не искаше да отговори на въпроса. Сякаш бе споделил с Мухитин бей важна, много важна тайна. От друга страна, тайната би обяснила и част от живота, чийто товар двама души се бяха опитали да носят, разчитайки единствено на себе си. Тази тайна бе от онези, които се пазят до гроб.

След смъртта на Мухитин бей мадам Естрела не се върна при роднините си и сега посещаваше не по-често отпреди хората в онези домове, които бе принудена да напусне преди години. Вратите се бяха захлопнали, бяха затворени и нищо не можеше да се направи. Хората се бяха променили. Доколкото зная, тя почина две години по-късно. Без да обрече на дълго чакане мъжа, дръзнал да промени живота й, без да се обрече на дълъг живот сама. За смъртта й ни съобщиха някакви съседи.

Понякога, размишлявайки за всичко това, се питам защо мосю Робер и Танте Тилда не са се застъпили за сестра си. Във взаимоотношенията им несъмнено е имало известна близост и отдалеченост, за които не зная, не научих. Така че ми се иска да вярвам, че е имало дни и нощи, за които знаят само те. Но ако са стигнали до разрив, примирили са се с всички последствия, този разрив безусловно е бил избран от мадам Естрела. Тя е знаела как да затвори вратите. В противен случай всъщност няма разумна причина за дългите дни на прокуждането. Впрочем от гледна точка на останалите всичко това е било просто бягство, капитулация, израз на безпомощност.

След погребението, когато донякъде водени от чувство за дълг присъствахме на гощавката, ми дойде на ум, че бях възприемал мадам Естрела като жена, предпочела или принудена да стои далече от някои неща и места. Пожелала бе да извърви сама дългия си жизнен път и да умре сама, ала не се беше срамувала от това, по-скоро бе обичала самотата си и бе поела нейното бреме с всички последствия, та накрая да излезе победителка. Може би с тази „победа“ мога да обясня това, че когато тя се върна от мястото, което беше избрала да живее, на мястото, което навремето беше напуснала, не беше останал никой, който да се прости с нея самата, по-точно с останалото от тялото й привидение посредством онази малка церемония, която винаги толкова ме е впечатлявала, никой, който трябва да откъсне част от бельото й. Да, нито един от роднините й не беше вече в къщата. Мадам Роза беше починала, мосю Робер беше в Лондон и нямаше никакво намерение да се върне в Истанбул, Танте Тилда не дойде въпреки поканата, но пожела да прочете последната молитва за по-голямата си сестра сама в синагогата. Не бе прочетена дори кадиш, последната молитва за упокой на душата й. Тогава що-годе се бях научил да приемам времената и страданието с чувство за хумор. Тъй като обичах да играя ролята на наблюдател, се почувствах така, сякаш заради липсата на молитвата пропускам малък спектакъл. Ситуацията бе малко по-различна отколкото при предишните по-добре посетени траурни тържества. Там хората се молеха за стотен или хиляден път, без да разбират думите, на чужд за тях език от неописуемо чужд свят, в крайна сметка произнасяха чужда за тях молитва, както я бяха научили, както повеляваше традицията, заради реда, за да демонстрират, че всичко е наред. Никога няма да забравя тези мигове. Сигурен съм, те дори не знаеха, че беше песнопение от вавилонския плен. Естествено, не искам да пренебрегвам близостта и внушаващото сигурност чувство на сплотеност, което не може да се опише с думи, а само да се изпита, което възниква от общата молитва, особено в чуждите думи. Тогава човек, волю или неволю, усеща, че е различен от другите и че в края на краищата има място, на което не може да избегне това. Ако с тази молитва се целеше да се навлезе в още по-личен свят, чувството би могло да се свърже и с едно последно възпоменание…

В различните светове думите придобиват строго специфично значение. Така бе с молитвата, която не бе прочетена за мадам Естрела. По мое мнение ситуацията съответстваше на факта, че тя цял живот бе водила тази борба срещу условностите. Не искаше даже след смъртта й да разберат погрешно чувството, което бе породила или оставила у другите. Това безспорно бе поетичният аспект на събитието и само част от драмата, която бях измислил като достойна за нея. Реалността обаче изглеждаше другояче. Молитвата не можеше да бъде прочетена, понеже за нея се изискваха поне десетима мъже. А ние всички заедно, мъже и жени, бяхме „семейство“ само от осем души. За пореден път бяхме твърде малко, някои отново се намираха на друго, погрешно място. Във всяко отношение, в истинския смисъл на думата мадам Естрела бе изоставена. Дори в смъртта си. Естрела означава „звезда“. Ала за определени хора звездата й така и не бе засияла. За определени хора… За онези, които бяха приели тези уговорки.

Да разбираш, да се опиташ да разбереш… Това изречение сигурно е било важно и за мосю Жак, който надълго и нашироко ми бе разказвал за вавилонския плен, също и за пророк Авраам и цар Соломон, за Йосиф и Давид, чиито премеждия са живи в сърцето ми като приказки от друг вид. Смъртните случаи конфронтират хората с най-дълбоката им самота. В цялата суматоха на онзи ден мосю Жак, изглежда, бе потънал в далечно, недостижимо усамотение. Това пролича от факта, че след молитвите не седна с нас на масата, която от поколения неизменно се подреждаше по един и същ начин, а се оттегли с чинията си в салона. Жулиет я беше напълнила с няколко маслини, порция свежо сирене, домашни анасонови курабийки, които наричахме „ракиени курабийки“ и „борекита“. Бюрекът, чиято тестена консистенция бе един от кулинарните върхове на мадам Роза, ми припомни множеството летни утрини, в които тя ми поднасяше парче от него. Мосю Жак седеше в ъгъла на салона, в едно от креслата, които бяха покрити с калъфи, не казваше нито дума и отпиваше много бавно от мастиката си. Сега още веднъж си го представям в тази рамка. Пред него беше чашата му на инкрустираната със седеф масичка, която след смъртта на мадам Роза бе подарил на Жулиет и Берти като спомен за маловажна, но незабравима случка. Той плъзгаше пръст по орнаментите на масичката. В този момент всичко изкристализира в съзнанието ми като картина, асоциациите, които извикваха бюрекът от патладжани и мастиката, седефените орнаменти на масичката, които изпращаха човек на дълго пътешествие, където на едно далечно място лежеше ключът за различните му отминали животи. Мадам Роза беше мъртва, както и Олга. Най-сетне имаше едно кътче, което съдбата му бе отредила до края на живота. Може би то за пръв път бе собственото му място. Само така мога да си обясня защо въпреки дълбоката скръб леко се усмихваше, докато дълго се взираше в джобния часовник на ланец. Познавах загадъчното минало на този сребърен часовник, неговата история. По тези пътища имаше хора от различни страни, които бяха вярвали в други времена. Хора, които говореха помежду си на различни езици, се срещаха в тази рамка, в подробностите около този часовник. Вярвах в тези подробности. Дали действително можех да вляза в тези пространства — времето щеше да покаже. Имах желание да остана в една от достигнатите стаи, да се скрия, да изживея бягството си. Несъмнено ми предстоеше опасен път. Ала как можех да изисквам от себе си да се видя с други очи, докато наблюдавах тези хора?