Марио Леви
Истанбул беше една приказка (27)

Отвъд границата

Възможностите, които се множат заедно с цялата подготовка за тази история, както чрез чутото, така и чрез моите проучвания, неминуемо ме отвеждат до границата на един банален, доста изпразнен емоционален свят. На тази граница срещам съмнение, страх от провал, който трудно се описва с думи. Защото след като направих няколко крачки към онази жена, в чиято различност винаги съм вярвал, искал съм да вярвам, все пак не мога да се въздържа да не се запитам откъде идва тази различност и какви са причините за нея. Коя от всички изчерпани, омърсени думи беше предизвикала това бавно отдалечаване на Танте Тилда от онези хора?

Така че сега се опитвам да видя Танте Тилда през призмата на подобни въпроси, сред всички тревоги, от които не мога да се избавя, и сред възможностите, които постоянно ме объркват. Къде в действителност се корени различието, в чия гледна точка? В подтекста на разказа със сигурност имаше нещо, независимо какво — името, мястото, цветът, звукът, мирисът, или детайл, водещо към Танте Тилда или от Танте Тилда към някой друг. Сега разбирах защо въпреки цялото разочарование тя е била впечатлена от Йосиф Ротман в кафенето. Тъй като Йосиф Ротман разказал на Танте Тилда, че да, смятал шивачеството за „бащиния си занаят“ и се стараел да го продължи, че най-хубавата страна на този занаят била как платовете бавно се превръщали в живи дрехи, как скритата в тях поезия, която човек трябвало да чуе, бавно придобивала форма; но че животът в ателието вече не го правел щастлив и съкровеното му желание било дълго, много дълго пътешествие до полюса. Един ден сто на сто щял да тръгне на това пътешествие, благодарение на многото прочетени книги бил направил всички приготовления и начертал картите си, и дори би жертвал живота си, за да стъпи на „тази студена, необятна, потънала в тишина бяла земя“. Казал, че от години търпеливо подхранвал вярата си в „друг живот“ и с цялото си сърце искал да остане свързан докрай с нея. Не желаел и нямало да се съгласи с това, че тази мечта не се възприемала сериозно… Баща му, чието доверие неизменно се мъчел да заслужи, бил първият от онези, които го оставили сам. Баща му, който същевременно бил и негов учител… Този човек, който го научил на всички тънкости в занаята, шивачеството, не бил вече същият. Преди две години ослепял. Въпреки това продължавал да работи. Това била единствената възможност да остане свързан с живота. Все така идвал в ателието и се примирявал с всички затруднения, крепен от надеждата да вдъхне онази миризма. Крепен от надеждата да вдъхне миризмата, да почувства допира… Както правел от години… Вътрешно спокоен, защото знаел, че живее, остава да живее на същия бряг… Усещайки този бряг не като затвор, а като убежище… Черпейки сила от ръцете си, от това, което получавал чрез допира. Привързвал се дълбоко към платовете, които отнасял в друга стая, своята стая. В часовете, когато бил насаме или си мислел, че е насаме с тях, дълго им говорел. Най-често казвал безсмислици. Тези платове били донякъде неговите хора, последните му хора…

Дрехите, които шиел, били безупречни, но не приказвал с околните, ако не се налагало. Вече не приказвал и със сина си. Ех, да беше приказвал… Тази искреност била достатъчна да впечатли Танте Тилда. След тези думи навярно открила нещо в този мъж. Нещо, много различно от онова, което изживяла след години, когато, всъщност вече много късно, разбрала колко важна била неговата мечта за „онази бяла, необятна, потънала в тишина земя“. В онези моменти в онова кафене, толкова отдалечено от бляскавите локали, присъствала надежда, която далеч надхвърляла всички копнежи, лишения и отчужденост… Надежда, която правела изоставеността малко по-поносима. В този момент присъствала радост, която обогатявала тъгата… Радост, която се основавала на усещането, че пренасяш частица от себе си върху другиго или намираш частица от себе си в другиго… Предполагам, че това, което разбрала в последния момент, един ден, когато дошло времето, осветило с мъждукаща светлинка един съвсем друг път. Както мога да си представя, с течение на годините разкаянието от закъснялото разбиране е щяло да я разяжда все по-силно и щяло да отдалечава все повече улиците, багрите, ароматите от личността, чийто образ се стараела да поддържа в очите на другите. Да вярваш в бяла, необятна, потънала в тишина земя… Това сякаш се превърнало в единствената мечта, която Йосиф бранел съзнателно през целия си живот. Ала за жалост „пътешественикът“, когото видяла в този мъж, избран й от съдбата, бил само един от пътешествениците в онези филми. Йосиф обаче по всяка вероятност видял жена, която за пръв път го изслушала, можела да го изслуша. Този момент бил точно такъв, какъвто си го представят хората, вярващи в „първата среща“. Ала тогава двамата виждат в другия само човека, когото искат да видят, когото са мечтали или могат да видят…

Да можеш да обичаш някой, който се е скрил в друг човек, да осъзнаваш, че го обичаш… Това навярно означава и че този мрак, за който не бихте могли да разкажете и в който не можете да проникнете, вечно ви следва заедно с това, което сте изоставили и което ви е изоставило. Да можеш да виждаш друг човек, скрит в някого… И все пак поне в онези дни тези чувства били достатъчни, за да ги обвържат здраво един с друг. В онези дни никой не можел да си представи какво ги очаквало. Не било лесно. Имали огромен екран с мечти, който превишавал способността за възприемане на мнозина от околните. Екран с мечти, за който не разказвали нищо на другите, където можели да живеят само те, избралите да живеят в това „там“, докато пропаднат и се възродят отново за интимните си дни и нощи… Или пък това било мястото, на което търпели своите поражения, реалните си поражения?