Марио Леви
Истанбул беше една приказка (25)

Да може да се обади на Лола

Онази вечер, късно през нощта Инджиля ханъм щяла да изпее едно танго. Старо танго, което не било оставено, изгубено в миналото… Всичко било вече „по-лично“ и всеки бил тръгнал на своето пътешествие. Била прощална песен… Прощална песен, която подхождала на смисъла на вечерта във всяка своя секунда, с всяка дума, всеки цвят и всяко евентуално асоциирано с него ухание… Потънали в кратко, дълбоко мълчание. Едва удържали мосю Робер да не се обади на Лола, която живеела съвсем наблизо в старата си къща. Спомням си. Когато разказваше какво е изживял в онези моменти на отчаяние, гласът му потреперваше, сякаш наново изживяваше болката от това, че не можеше да потропа на онази врата. Сети се, че беше изпитал същото чувство вечерта на Песах със семейството си. Да може да се обади на Лола…

А колко различно било всичко преди години, колко различно започнало, различно изглеждало или можело да бъде представено различно. Хората на онези маси още не били преживели онези смърти, не били принудени да се разделят въпреки всички отлагания. Мечтите още не били измечтани, радостите не били изгубени. Всички били други, всеки гледал другия с други очи, всеки виждал в огледалото, в своето огледало друг човек. Преди години, когато били отседнали с Лола в истанбулския Парк — хотел, не се чувствал на празничната маса като готованец. Всички гледали тях двамата. Бил преуспял, щял да преуспее още повече, поне така му се струвало. Вече бил герой, за когото всички говорели. Може би с телефонния разговор искал да припомни онази вечер на Лола, а с това и на себе си. После внезапно се усетил. В един миг, когато го хванало неподготвен, си изпатил от лице, което искал да забрави, да игнорира. Това била игра, всъщност онова, което били изживели там, наподобявало сцени от фалшива игра. Сцени от фалшива игра… Също както вечерта, когато претърпял толкова големи загуби… Както вечерта, когато бил посрещнат от семейството си като чужденец.

А години преди това… Отначало му завиждали за успехите; той наблюдавал отстрани. С неуспехите си по-късно изгубил своята среда и хората. И заради неуспехите вече не можел да се върне. Наказанието му било, че бил наблюдаван от различни места, с различни погледи. Наблюдаван на мястото, откъдето гледал към семейството си в далечината и където изстрадвал друг вид изгнание в този живот. Навремето донесъл скъпи подаръци на племенниците и племенничките, на сестрите си. Онази вечер обаче си разменили само спомени, изчерпателни разговори. За онази вечер успял да донесе само спомени и мечтите на онези хора, които бил принуден да остави някъде зад гърба си. Навярно затова онази вечер го развълнувала малко по-силно. Ала бил достигнал момента, в който бил чужд дори на малцината, които в тези тежки дни му протегнали ръка за помощ от другия бряг, от своя бряг или поне искали да се застъпят за него. Роза, Тилда, Берти… Те обаче съжалявали най-вече, задето не били успели да се реализират. Така множество чувства разширили, подхранили неговото положение на зрител. Ако вземем под внимание всичко това, излиза, че му е било изключително трудно да разкаже, да сподели с друг спомените си. Годините толкова ги били отчуждили… Да, сред тези хора се чувствал в изгнание. В толкова далечно изгнание, че не би могъл да стигне до сърцата на хората даже в най-тежките дни. Намирал се много по-далеч отколкото един зрител, отколкото един гост. Прокуден… Или се залъгвал, че е легендарен герой с фалшив живот, фалшиви градове, фалшиви улици, фалшиви къщи. В замяна изгубил онова семейство, за което в Лондон години наред мечтаел като за възможност. Накрая му останала само мечтата, възможността да има семейство…

Сега имам много причини да си припомня в подробности онази вечер на Песах и да я вмъкнем в друго време и друга история. Още веднъж, за пореден път всичко беше както повеляваха предписанията, традициите. Мадам Роза бе направила всичко, на което беше способна, за да подреди подобаваща за празненството трапеза. Присъствието на брат й тази вечер след дълги години в Лондон безспорно бе помогнало да придаде повече цвят и смисъл на подготовката. Голямото семейство отново бе заедно и разговорите отново се въртяха около живота, политическите процеси, красотата на традициите, еврейството, съдбата на еврейството, но най-вече около историческото и съвременното място на „избрания народ“. Мосю Робер зае мястото си на тази сцена. Думата му се чуваше; докато говореше, всички мълчаха и се опитваха да изразят посвоему възхищението си. Опитваха се още веднъж да достигнат един недостигнат и недостижим за тях живот само по път, подхранван от мечти, постлан с малко завист. Тъй като това беше лесно. Това беше лесно… За малките лъжи не се изискваше голяма всеотдайност. Те бяха задължителен елемент от драмата, в която участваха. Не пожалиха комплиментите си за неговия шик. Беше достигнал друго място, което всеки виждаше, искаше да види в негово лице. Може би и затова разговорите не постигнаха целта, подобно на други разговори там, не отведоха до очакваното място. Така че сега разбирам по-добре защо по време на късните часове на вечерята той сегиз-тогиз потъваше в мисли, безмълвно блуждаеше някъде далеч или се вслушваше във вътрешния си глас и незабелязано ставаше от мястото си. Това бяха само краткотрайни моменти. Моменти, останали при други в миналото, несвързани сцени от живота му, които бе съумял да вмести, да грабне със себе си в чуждо време… Не беше нужно да размишляваме много, за да разберем, че в онези моменти пребиваваше на място, което не можеше да сподели с никого. Например минута-две се взира в полупълната чаша вино пред себе си. Плъзна показалец по ръба на чашата. Беше една от чашите със столче, които се вадеха и внимателно, едва ли не с ритуални движения се слагаха на празничната маса само в такива специални вечери. Гласовете бяха замрели някъде… Може би Лола би могла да пие от тази чаша… Нещата около нас бяха неми свидетели, които криеха нашите тайни в своите моменти, своите гласове… В онзи момент изглеждаше потънал в сцена, за която не зная нищо, никога не ще узная нищо. Сцена, за която никога няма да науча, с хора, до които никога няма да се докосна… Ето защо заради разказа, който мечтая да напиша един ден, не ми остава друг избор, освен към видяното от мен да добавя и дочутото от мосю Жак, Жулиет и Танте Тилда. Естествено и това е начин да оставиш цялото както е на части, само на части. С течение на времето частите и бездруго ще съумеят да намерят мястото си, независимо от нашите предпочитания или действия. На този етап е невъзможно да зная къде ще ме отведат моите усилия. Зная, че дългият живот, видян отвън, изглеждаше като приключенски филм и че зрителите често се забавляваха.

В живота, останал зад гърба му, доколкото зная, играел с високи залози в Монте Карло, радвал се на големи печалби и търпял големи загуби, карал ски не другаде, а в Сен Мориц, членувал в най-шикозните голф клубове в Лондон, ходел на сафари в Африка, купувал билети за най-хубавите места на тенис турнира в Уимбълдън, усещал топлия допир на кожени палта, бил в бляскавите стари хотели на Венеция, в най-скъпите ресторанти в Париж и на безброй пътешествия в Кения, Бразилия и Нигерия. Явно печелел пари само за да ги прахосва, да черпи с пълни шепи от живота. В такъв случай навярно и загубите са били въпрос на изисканост. Ала да се разкаже това, да се опише това чувство, тази малка гордост след толкова поражения, раздели било неописуемо трудно. Това в крайна сметка бил живот, който онези там не можели да живеят, да се осмелят да живеят, който той бил оставил в друго минало. Доколкото зная, в онези отминали години никой не узнал и никой не дръзнал да попита, както следвало, откъде всъщност идвала цялата тази вода, която движела воденицата. Вместо това всеки коментирал посвоему. В края на краищата по-лесно било да наблюдават отстрани, отколкото да се вживяват и да се опитват да разберат. Та нали всеки, който прави крачка към друг човек или пък не, го върши заради себе си… Мосю Робер казал няколко пъти, че тайната му била в познанията за търговията с кафе, пазара на кафе, в правилното тълкуване на движенията на кафеената борса. След някои грешки бил разбрал къде да отиде за добра стока, с кого да преговаря в Бразилия или Кения. Там преживял безброй малки приключения и се запознал с много хора. Веднъж каза, че никога няма да забрави определени влакове, определени железопътни линии при изгрев-слънце. Една вечер се опитал да опише ужаса, който всява такава огромна, необятна страна. Тогава не могъл да продължи, да довърши някои изречения. Сякаш там бил живял като друг човек, като човек, когото не можел да разкрие, да опише… И съмненията на Берти тук нараствали, всъщност животът печелел. Според него търговията с кафе спадала само към „показната страна“ на работата му, тази част, която искал или можел да извади наяве. Трябвало да се проникне в същината на приключението. Ако се вярва на Берти, вуйчо му, от когото тайно се възхищаваше, не можел да разкаже дори на семейството си, на най-близките си роднини, че бил забъркан в международни контрабандни афери.

Мосю Жак пък твърдеше, че неговият шурей не бил друго, освен измамник, притежаващ грандиозна убедителност, който пускал в ход тази способност, за да създава и използва успешно търговските си връзки. Измамник, който с държанието си умеел да внушава на непознатите доверие не само за днешния ден, но и за възможното бъдеще. По този начин изживявал своите „фантасмагории“ в други картини, по друг път. Имал свои хора… Тези хора се сменяли, можели да се сменят, говорели на различни езици, имали различни възгледи и живеели с други темпове. Мечтите му обаче били достатъчни, за да обвърже тези хора със себе си до определен момент. След този момент тънкият мост рухвал. Хората около него не се колебаели да го напуснат, щом прозирали химерите. С тази самота или пък отчужденост обяснявахме неговата неспособност да „хване дикиш“, за да го изразим с една от фразите, които толкова често се срещат в живота ни. Способността му да открива нови полета за работа, а с работата да буди и нови надежди за бъдещето, непрекъснато му позволявала да се насочва към различни хора. Там бил обаче и проблемът, а именно че след известно време просто не бил в състояние да направи нито крачка повече. Тъй като нямал план за бъдещето, който да му даде възможност да остане някъде. Мечтите му били големи, може би твърде големи, за да се сбъднат. Само че в нито един от случаите, когато го изоставяли, когато „затъвал в блатото“, не си извлякъл поука и въпреки всичко преживяно не се разделял с второто си „аз“. Бил тъжен, задето не намирал у другите отклик за това, което от негова гледна точка можело да се създаде, което трябвало да се постигне.

Няма никакво съмнение, че тези коментари маркирали границите на разбирането, които мосю Жак не виждал и не желаел да види. И това бе ситуацията, с която близките му волю-неволю трябваше да се сблъскат. Трябваше да се опитат да разберат тъжната радост, която мосю Жак извличаше от това положение и която бе донякъде резултат от неговото чувство на защитеност. Да не забравяме и Берти, който си умираше да идеализира други хора. От гледна точка на Жулиет, която, мисля, успяваше доста добре да вникне в ситуацията, мосю Робер беше професионален играч, умеещ да играе с високи залози. Жизненият й опит, начинът й на възприемане на света бяха достатъчни за тази оценка. Професията изискваше от всички голям актьорски талант. Тя, която разбираше малко от театър, усещаше как му се удава да разкрива нови малки светове у хората, засенчвайки редица случайни актьори. Като се вземе предвид всичко това, излиза, че пътешествията в онези страни донякъде са били и пътешествия на другите. Пътешествия на другите или техните изгубени някъде пътешествия… Авантюрист, забъркан в международни контрабандни афери, мечтател, оплитащ околните в лъжите си, или актьор, опитващ се да придаде нов живот на своите персонажи… С други думи, всеки, който се питаше как така живот, белязан от неуспехи, приляга на мосю Робер, изпитваше тайно възхищение от него. Той беше човек, който бе подлаган на критика, когото се стараеха да избягват и който дишаше друг въздух; а и беше роднина, който благодарение на странностите си, благодарение на уменията си пробуждаше жизнерадост у околните, което те обаче премълчаваха.

Единствената от семейството, която вярваше в търговията с кафе, бе мадам Роза, във всеки случай така твърдеше. Тази вяра бе необходима, а като се има предвид и дългогодишната им връзка — едва ли не неизбежна. Поне тя вярваше в брат си. Животът й бе отредил ролята на по-голяма сестра и закрилница. Тя бе единственият човек на този свят, който никога не го изостави — него, когото мнозина така и не бяха приели изцяло, на когото с течение на времето все повече обръщаха гръб, който не можеше да излива душата си пред другите. Робер, любимият й брат, вероятно нямаше представа за това, ала предвид миналото, миналото на двамата, нямаше никакво значение, че чувството помежду им бе отчасти угаснало. Тази всеотдайност, това застъпничество за него я правеха щастлива. Тя усещаше, че с тази нагласа би могла да направи още веднъж необходимото. Не можеше да изисква повече от живота си. Най-вече защото в тази ситуация беше много по-правилно да не познава някои чувства. Носеше бремето на всеотдайността, което бе поела заради любим човек. Това бе един от най-многозначителните моменти, в които един човек бе опознал другия като част от своето „аз“. Мадам Роза следваше този път в съгласие с природната си естественост. Дали тежестта на пътя топеше с всеки ден силите й и я изтощаваше все повече с всеки изминал ден? Може би. В такива връзки някои печелеха, други губеха. А смисълът на желанието да се обвържеш с живота чрез свои роднини и за двете страни остана скрит зад трудна за очертаване граница.

Колкото до Танте Тилда… Честно казано, всички тези коментари, оценки или бягства й бяха безразлични. Достатъчно беше, че по-големият й брат бе учтив, фин господин. В живота си бе срещнала малцина мъже, които биха могли да дадат на жената живот, осмислен чрез прояви на внимание. Този дефицит обаче я бе отвел до различен момент, който съвсем не се виждаше толкова лесно. Погледнато от този ъгъл, беше много по-лесно да се осъзнае една истина: в живота си, в светоусещането си мосю Робер беше романтик в пълния смисъл на думата, сякаш един от древните герои, особено заради това, което бе направил за Лола — като се замислим за безкрайната му любов. Доказателство за това е историята за пътя, който го отвел при нея, нещо повече — превърнал го в пленник на тази жена.

Били годините след Втората световна война, в които хората въпреки всички мъртъвци били принудени да започнат нов живот и да се опитат да живеят с нови надежди. Години, в които някои заради новия живот се научили да оставят предишния живот далеч зад себе си. По онова време мосю Робер заедно с мосю Алдо, тогавашния си делови партньор, обикалял от град на град в много европейски страни, за да търси възможности за работа. Били съвсем различни времена. Епоха, в която неочаквано срещаш някога и някъде хора, може би важни за бъдещия ти живот.

— Това, което другите виждат по филмите, аз го изживявах с пълна сила, според някои хора му се отдавах направо като обезумял. Тогава… Ако взема да разказвам… никой няма да ми повярва… — така ми каза един ден.

Стори ми се, че зад тези думи се криеше не само фино чувство за хумор, а и тъга, но най-вече самота. По-късно на друго място и в други сценарии щях да стана свидетел на тази самота. И все пак тук, в тази печал се надигаше и мъничко гордост от миналото. Тези спомени, дошли от толкова далеч, донасяха незаменим отдих в настоящето. Там бил съвсем различен човек…

— Веднъж в Милано попаднах в затвора — продължи разказа си мосю Робер. — Бях вътре точно четири дни и четири нощи. Ако мосю Алдо не се беше появил навреме, щях доста да си изпатя. Може би щях да лежа с години. Никой нямаше да знае къде съм. Но той направи чудеса, за да ме измъкне. Имаше навсякъде познати. Ставаше дума за нещо голямо…

По-късно мосю Робер никога повече не се върна към този спомен, а и не каза нито дума за „нещото“, заради което бе попаднал в затвора. Аз от своя страна постъпих както винаги, когато съм бил канен на такова частно пътуване във времето — замълчах. Думите и въпросите щяха да оживеят още веднъж другаде. Бих могъл например да поразмишлявам дали бе запазил тази история в главата си и тя бе от разказите, записани за други хора на други места. Фиктивен спомен, чиято истинност, автентичност имаше значение не само за слушателя, спомен, в който и той самият бе вярвал поне известно време като в период, който бе искал да съхрани в паметта си… Е, тъй като сега съм много далеч от всичко, мога преспокойно да кажа: Едно от най-важните качества на мосю Робер беше майсторството да доразвива лъжите. Тъй като сега си припомням някои подробности, все по-приемлива ми се вижда мисълта, че въпреки всички неуспехи и разочарования по пътя си е следвал един много различен „водач“, учител, а именно мосю Алдо, напомнящ буквално за герой от приключенски филм. Но за това трябва да проуча и други източници. Понеже този пътешественик, любител на дългите приключения, никога не се е появявал в нашите разговори. Този пътешественик, любител на дългите приключения, който бил способен тихо и кротко и същевременно майсторски да изчезне яко дим, след като известно време поддържал възникналата сред околните малка легенда за себе си. Също и затова изпитвам донякъде потребност да потвърдя още веднъж, че надеждата ми се базира на възникналите у мен въпроси, докато се опитвам да вмъкна в този разказ миналото, от което ми се показват само отделни аспекти.

Къде са се запознали и как? Какви мечти са делили, кои пътища са обходили заедно? Къде, защо и по каква причина са се разделили? Кой или какво са искали да бъдат най-вече там? Всичко това несъмнено ме очаква в онази страна, която още не съм достигнал, в онези бездънни коридори на моя мрак. В онези бездънни коридори на мрака, на моя мрак… Заради малко повече мечти… Заради тези няколко крачки у мен… Както при редица други въпроси, които се отнасят до мосю Робер… Както при редица хора, за които искам да разкажа… А това, което успях да чуя и открия, все пак не ми пречи да видя героя от онзи живот, макар и само от много далеч. Мосю Алдо също приемал образите на различни личности в очите на различни хора, винаги изглеждал различен в образа на всеки отделен човек и бил запечатан на различни фотографии в този си живот. В паметта на онези, които го срещали, останал като мъж, разбиращ не само от покер, вино и жени, но и от импортни сделки, като мъж, познаващ света. Славел се с изумителната си креативност, свързана не толкова с измамите, а по-скоро със способността да отваря точните врати в точното време. В едно отношение приятелите му не хранели никакви съмнения към неговите способности. Каквото и да било „законното положение“, никога не можел и да си представи да не прекара стока през митницата. И бездруго там всички го познавали добре. Прочут бил с изречения от сорта: „Ако уредите нещата така и така, и ние ще уредим нещичко“. Това били думите му за „тежки случаи“. Това били думи от онези дни, за които било известно как ще се развият, в които не се налагало да се саморазправя с другите и да им оказва натиск. В онези толкова бързо изчерпващи се дни най-главното било да имаш нюх за точния момент на точното място.

Да не забравяме и прословутото му изчезване. Тогава никой не можел да го намери. Ту бил роден в Бейрут арабин католик, ту левантинец от Измир, ту грък от Солун, ту ешкеназки евреин от Истанбул. Това били неговите истории, неговите самоличности, които оставил след смъртта си заедно с историите, а именно: неговите животи. Кой бил или какъв искал да бъде, зависело от времето и мястото. Навярно затова така и не научили всъщност откъде бил родом. Говорело се, че прекарал последните години от живота си в Барселона, други пък твърдели, че било в Гоа. Едни казвали, че умрял от сифилис, други — че го наръгал с нож сирийски търговец на оръжие. Според тази версия прекарал последните мигове от живота си в леглото с жената на свой дългогодишен делови партньор. При тази неочаквана ситуация мъжът изгубил напълно контрол и незабавно изпълнил справедливата според него присъда. По мнението на някои хора въпреки цялата ужасия това била една от най-красивите смърти на света. В друг разказ мосю Алдо живял години наред в приказно имение в Мексико. Този вариант бе най-правдоподобният за мосю Робер. Той нито за миг не бе изгубил преклонението пред своя „майстор“, чийто спътник бил известно време. Вероятно би трябвало да се изследват дълбоките причини за тази странна привързаност. Нима онази картина в огледалото още по-рано, в друго време не ни отведе до абсолютно нежелани места? Мосю Жак също бе забелязал това „опасно“ възхищение. Ненапразно казваше за своя шурей, към когото всъщност изпитваше странна близост, със сдържан яд, но същевременно с изражение на разочарован по-голям брат: „Той имаше лош учител. Вечно го вземаше за пример, искаше да живее като него. Чрез него се запозна и с Лола…“. Един път, който години преди това бе показан от съвсем различна гледна точка. Един ден и аз щях да проявя интерес към разказа за този път. Към разказа за този път… В края на краищата знаех, че някои думи ни примамват да навлезем в някои тайни. Просто чаках „времето“. Времето, което често заключва нашата действителност на неизвестно място.

Замисля ли се как Лола е подхождала към хората си, към хората, стигнали чак до мен, ми идва да повярвам в силата на онова време. Струва ми се, че така по-лесно ще разбера както случайностите, така и сякаш неизбежните срещи. Да, случайностите или сякаш неизбежните срещи… Според разказаното от мосю Жак всичко започнало с обичайно пътуване до Лондон. Преди пътуването мосю Алдо говорел само за работата, че сметките и адресите не бивало да се записват, а да се научат наизуст, и между другото споменал за някаква блондинка, която се изявявала като танцьорка в нощен клуб в Сохо. В нощен клуб в Сохо… Дали това било мястото, където започнала авантюрата? Може би. В крайна сметка всеки разглежда от своя прозорец различните аспекти на онова бягство или поне се опитва… Иначе как да обясним, че държим нашите протагонисти като пленници в скиците на собствените си проекти?

Навярно затова ми се иска да вярвам, че песните, които се пеели и пожелавали в онзи нощен клуб, вълнували хората до дън душа. Жената, пееща тези песни, се мъчела да забрави разрухата в родната Унгария и била дошла в Лондон, за да отгърне нова страница в живота си. Била изгубила мъжа си в един от онези лагери, където всеки умирал по различен начин, където хората били събирани в неочакван момент, изтръгвани от живота, който водели от столетия, и „концентрирани“. Когато усетила „вътрешно“ неминуемото приближаване на онзи чужд, леденостуден дъх въпреки всички „бягства“ и „забрави“, успяла да избяга в Лондон заедно с двегодишния си син, за да го спаси от онези мрачни дни, без да се замисля за други евентуални мракове. Доколкото било по силите й, се опитала да забрави и да възприема като отминал сън разкошния живот в Будапеща, който си била устроила благодарение на задълбоченото музикално и театрално образование, и започнала подобна работа, за да оцелее, като при нужда пренебрегвала всички морални ценности или всъщност ден след ден ги отричала все повече, сякаш за да докаже своята самобитност и непоклатимост. Вървейки по новия път, си създала нова среда в тесни граници, нещо повече: кръг от поклонници.

Мосю Алдо навярно описал тази жена твърде детайлно на своя „ученик“. Когато му дал адреса на онзи нощен клуб, добавил и странно многозначително предупреждение: „Една песен на Лола е достатъчна, за да те впечатли силно. Прави каквото искаш с нея, забавлявай се до насита, но, за бога, не й предлагай брак“. Този намек поражда различни чувства и въпроси и навежда на размисъл. Защо например той, който във всеки град играел друг човек, на когото неизменно се удавало да приема образа на друг човек, пътешественик, който въпреки всичко така и не съумял да създаде семейство в нито един от своите животи — защо, говорейки за малка авантюра или за такава възможност, споменал за развитие, водещо до брак, което отгоре на това представил и като опасно? Дали усетил, че младият му „компаньон“, неговият спътник, щял да открие в лицето на Лола жената на своя живот и да се втурне по път, който от определен момент нататък не позволявал отстъпление? Или смятал, че след толкова години бил научил едно: свързаните с човешките взаимоотношения мечти понякога изисквали много висока цена и подвеждали към погрешни крачки? Дали Алдо чувствал или от опит знаел, че Лола била готова да приеме определени условия, та чрез брака с млад по сърце мъж като мосю Робер, който обичал живота и бил обигран в някои неща, когото лесно можела да впечатли, да загуби по-малко от женствеността си в лондонските нощи, а най-важното: да спечели баща за растящия си син? Дали се притеснявал, че бракът с Лола щял да донесе повече нещастие, отколкото щастие на този човек, който невинаги живеел в реалността, да го кажем по-точно: бил много по-деликатен и беззащитен, отколкото изглеждал? По отношение на тази връзка би могъл да зададе всички тези въпроси, някои от тях или пък един… или пък нито един…

С две думи: не е възможно да се определи от каква перспектива и в светлината на какви спомени е разглеждал тази евентуална връзка мосю Алдо. Дали пък например предупреждението — противно на очевидния смисъл — не е изразявало обратното — насърчение за брак? Верните отговори на тези и на останалите въпроси, мисля си, се крият в изживяното с Лола. Доколкото зная, никой така и не научи нещо по-конкретно за тази връзка. В тази част от разказа сме изправени пред авантюра, успяла да обедини в себе си много животи, героите на тези животи. Това навярно е една от най-трудните и същевременно най-тъжните роли, които е трябвало да усвои по дългия си път. Сякаш го виждам, макар и от много далечно разстояние. С кого, с кой период от своята история е искал да уреди най-вече сметките си този мъж с ефектна външност, който се опитвал да се скрие зад маските си? Това е един от все още ненамерилите отговор въпроси, който оживява у мен, щом се сетя за вишневия кадилак, с който неизменно привличал всеобщото внимание, карайки го из Бейоглу, както разказваше неведнъж мосю Жак. Имаше детайли, които неочаквано се съотнасяха помежду си, които се сглобяваха, главно заради тези случайности, а още по-често заради онези срещи… Сега разбирам малко по-добре, отчитайки факта, че мосю Робер открил в лицето на Лола света, който винаги се надявал да открие. Та нали всеки рано или късно пожелава да направи крачките, които си е представял в мечтите си… Мосю Робер и Лола се оженили тайно на много скромно празненство, без да уведомят семейството, приятелите и най-вече мосю Алдо. И то съвсем скоро след първата нощ, след първата среща, която проправила пътя към онова угасване. Той се стараел от все сърце да се грижи и за малкия Йохан, когото жената, с която свързал живота си, била довела от друг живот, и заради любовта, заради първата и единствена любов в живота си да открие и изучи бащинството…

Лола и Робер… Робер в Лола или Лола в Робер… Самотата на двама души от коренно различни светове, чиито пътища един ден се кръстосали и които вярвали, поне известно време вярвали от душа и сърце, че „на онова място“ били едно цяло, можели да бъдат едно цяло в истинския смисъл на думата. Това ли бе всичко? Не ми изглежда така. Но за да разбера или да мога да разкажа повече, трябва да зная как е продължил разказът, как са го придвижили напред участниците. Когато дошли в Истанбул за втората годишнина от сватбата си, цялото семейство било заслепено от дрехите им, шикозните заведения, които посещавали, и стаите с изглед в Парк — хотел. Легендата започнала. Преливайки от щастие, разказвали на близки приятели за своя живот, за големите сделки в Лондон. Той бил преуспял. Правел и всичко възможно да се заговори за това. Занапред щели да идват много по-често в Истанбул. В летните месеци. За да играят тенис в клуба на планинарите или да слизат до морето в луксозния клуб по езда „Сипахи Оджагъ“… Нали трябвало да играят „играта“ по правилата… Само че с течение на годините тези малки пътешествия все повече оредявали, докато напълно спрели. Сякаш пътуванията до Истанбул отразявали хода на връзката. Ходът на връзката… Която с всеки ден малко по малко залинявала… Мосю Робер нямало да се върне, нямало да може да се върне цели трийсет и пет години в града, в който бил роден, който винаги искал да напусне, който обаче завинаги останал неделима част от живота му. Говорело се, че живеел в Лондон или някъде другаде по света. В Лондон или в съвсем друга страна, която била много далеч… Пощенските картички, писмата и парите, които пращал на Танте Тилда, го потвърждавали. Ала дали всичко действително било така, както изглеждало, както го знаели и още по-важно: както трябвало да го знаят? Разривът в онзи много далечен живот бавно продължавал. Въпреки всички усилия в името на голямата любов към Лола, която при всички разочарования не намалявала с течение на годините, въпреки всичко, което правел за тази любов, също и въпреки грижите, които заради любовта си се стараел да полага за малкия Йохан, семейството, което си мечтаел да създаде, неговото малко семейство си оставало кърпеж и след известно време спрял да задоволява изискванията на хората, които се опитал да привърже към себе си чрез своята любов, затова започнал да вижда истинския живот в светлините на чуждия град, в неговите автобуси и галериите на метрото, да вижда себе си, да вижда своята самота в различни лица… Нощите, в които Лола и Йохан се затваряли в една от стаите, за да обсъждат проблемите си, били нощите, в които той се чувствал най-самотен, най-изоставен — по думите му, с които ми описа тези времена. Дали това не било друга форма на предателство? В онези нощи намирал убежище край игралните маси и все повече се пристрастявал към играта. Годините на хазартна зависимост му донесли големи печалби и големи загуби. Големи печалби и големи загуби… Във форма, подобаваща на истински играч. С големи пари, незабравими мигове, вълнения, спомени… Бил човек на страстите, които са в състояние да те откъснат от едно място и да те завлекат на друго… „Под краката ми зейна пропаст. Но аз правех всичко възможно, за да не я видя“, така ми сподели един ден. Сякаш искаше да разкаже за разочарованието от предателството, като доброжелателно обвиняваше донякъде и себе си. А именно: предателство извършили не само Лола и Йохан, но и семейството, което бил оставил в Истанбул, с което обаче се опитвал да не прекъсне връзката и което винаги смятал за свое последно убежище. Години, дълги години живял с лъжата между различните игрални маси.

Един ден Йохан решил да замине с любовника си за Америка, за да пробва късмета си като продуцент във филмовия свят, разчитайки до известна степен и на създадените си връзки. На раздяла казал на Робер: „Ти си добър човек. Но винаги си допускал грешки, големи грешки в живота си. Най-голямата ти грешка беше женитбата с майка ми“. На което Робер отговорил: „Не можех иначе… Бях влюбен в майка ти“. „Зная, зная — казал Йохан. — Майка ми обаче бе преживяла толкова смърти в младостта си, че не можеше да се влюби отново, толкова много, че вече не вярваше в любовта. Онова, което ми разказа, сигурно го е разказала и на теб. Лесно е да го разбереш, дори много лесно. Защо не го видя, не можа да го видиш? Не ми говори за любов, само не ми казвай, че всичко е било от любов… Знаем колко много сме лъгали в името на любовта, колко често сме се крили зад лъжите си, когато сме били влюбени… И двамата… Макар че сме съвсем различни хора.“ Дали това бил моментът, в който си помислил, че трябва да разкрие тайната си, години наред премълчавана пред всички? Дали разбулената тайна би променила мнението за упоритото и донякъде отчаяно продължаване на този брак, на тази връзка, както и за него самия — дори от страна на близките му хора? Дали тази откровеност би довела дотам, че да се погледнат с други очи и с друго мълчание? Кой знае… Онова, което знаел, което действително искал да каже, било нещо, което въпреки всички усилия не могъл да изрече. Сякаш отдавна искаш да се видиш с някой човек и след години стигаш досами прага на дома му, но не можеш да почукаш на вратата. Йохан го разбирал, измежду мнозината, с които Робер имал вземане-даване, той навярно разбирал най-добре неговия живот.

Всички тези възли естествено мога да разплета само защото един ден бях посветен в тайната. Бях третият човек, в момента на нашата раздяла, в момента на друга раздяла. Наученото ми позволи да видя Лола от друг ъгъл, Лола, която цял живот носела в глъбините на душата си тези далечни и чужди мъртъвци, своите мъртъвци. Пред лицето на цялото изживяно страдание можем да го окачествим и като друг вид благородство. Въпреки това от определен момент нататък човек превръща в ад дори живота на най-близките си. Несъмнено Йохан научил тази истина в живота си, в живота, който бил избрал. Може би затова и очаквал обяснение в отговор на твърдението си. Обяснение, което не знаел, за което обаче усещал, че било държано в тайна от него. Обяснение за истина, неизвестна както на мосю Алдо, така и на семейството в Истанбул.

Тази дискретност трябваше да важи и за онзи, който един ден се бе запознал с него в друга страна чрез думите на друг човек. Това бе най-важното условие за нашето разбирателство, за моята посветеност в тайната. Би могъл да се задоволи с един въпрос, един-единствен въпрос. С един въпрос, който би ни отвел на бряг, на брега на друг човек. Останалото трябваше да се остави донякъде на въображението… За да разбера по-добре, бихме могли например да поговорим за това под какви форми е изживявал пълноценно своята мъжественост. Колко форми имало, за да изживява пълноценно своята сексуалност, да се отдава като мъж на жена, която обичал, с която го свързвала страст?… Може би Йохан би бил склонен да отговори на този въпрос отвън, от друг емоционален свят. Ала в този момент те само замълчали или — както правят мнозина в други разкази — се опитали да придадат значение на мълчанието. След като минута-две погледал със зачатък на усмивка човека, когото години наред приемал като свой собствен син отвъд границата, очертана донякъде от него самия, но още повече от другите, когото обаче все се налагало да оставя на друг път, навел глава и промърморил само: „Любовта винаги обнадеждава човек. Без да го уморява“. В първия миг Йохан застинал. После прибрал внимателно фотоалбума в куфара си и казал: „Ти направи много за мен… А ето че сега ти обръщам гръб“. И добавил: „Но не забравяй: Онова, което ни поддържа живи, което ни крепи, е злото, само злото. Майка ми наистина не може да даде абсолютно нищо на друг. Така е, откакто я познавам. Има нужда само да бъде обичана. Да бъде обичана, без да обича… Затова и я мразя“. След тези думи Робер предпочел да се усмихне, без да добави и дума. Дали това мълчание било плод на безпомощност, или за пореден път не позволил да изригне неговият таен, потискан с все сили гняв, който неизменно се опитвал да прикрие? Таен, потискан с все сили, някак непроявен гняв… Цената на тази заедност била много висока.

После двамата се прегърнали. Това бил единственият момент в техния живот, в тяхната заедност, в който проумели своето приятелство, своята обич. Единственият момент, в който осъзнали приятелството, обичта помежду си… Никога повече нямало да се видят. Нямало да се срещнат, да разговарят…

Има толкова много сходни моменти в живота на онези, които познават или са били принудени да преживеят истински раздели… Това е нещо като „зова на дивото“. Зовът на дивото, който излиза от други хора и който може да те отнесе при други разкази, съвсем други чувства и картини… Тази нощ Йохан решил да тръгне към нещо лошо. Поговорили си с неговия приятел, който дошъл да го вземе и който с черния си чадър, палтото от камилска вълна и вишнения копринен шал изглеждал по-скоро като човек от света на модата. Това естествено бил разговор, в който всеки останал чужд за другия. Един от разговорите, воден, за да се запълни празнотата, която се усещала в такива моменти. Както често в подобни ситуации приказвали за банални неща. „Америка ни очаква. Ще се върнем с «Оскар»“, казал приятелят на Йохан. А Йохан допълнил: „Разбира се, преди да остареем! Преди да остареем и да започнем да гледаме този град през американски очила“. Засмели се. Да, всеки бил чужд на другия, всеки скрит в собствената си чуждост. Кой тогава се смеел и за какво? Кой на кого се смеел?… Или… Дали наистина се смеели, можели да се смеят?… „Пиши ми — казал Йохан на тръгване. — Непременно ми пиши. Искам да кажа, ако имаш желание…“ „Поздрави Сюзън от мен“, казал той в отговор. Дали имал предвид Сюзън Хейуърт? По устните на двамата се разляла тъжна усмивка. Още веднъж усетили колко са разчувствани от неочаквания момент. „Добре, старче, казал Йохан, ако я видя, ще й предам, добре.“ Това щели да бъдат последните изречения, последните думи, последните желания, отправени един към друг. Последните желания, отправени един към друг… Може би затова не могъл да забрави този разговор.

Дали във всичките тези думи, в тези малки желания, които още веднъж очаквал от друга страна, съумял да осъзнае нещо за самия себе си? Дали чувствата при тази последна среща или при това първо себеоткриване наподобявали онези, които бащата щял да изпитва към сина си въпреки далечното разстояние?

Грешки и хора… В началото на онази игра се върнал към сцените, които щял да запомни завинаги, сякаш за една нощ отново се озовал случайно там. Тогава се опитал да си припомни и допуснатите грешки и си помислил, че животът му бил зле написана, зле изиграна и зле рецензирана пиеса. Излязъл на улицата… Вървял дълго… Дълго… Опитал се да заглуши вътрешните гласове… Без да го е грижа за проливния дъжд.

Проливният дъжд пасвал на онова, което бил преживял, което щял да преживее. Поне този детайл пасвал на онова, което бил преживял, което щял да преживее. След това изживял една от най-незабравимите сцени на драмата. Една от най-незабравимите или по-скоро една от най-истинските сцени на драмата… В пълна самота… Въпреки онези параходи, онези морета, онези страни… Споменът за сцената бил как извадил лист хартия от джоба на сакото си, направил параходче и решил да го пусне във фонтана на „Трафалгар скуеър“. Валял дъжд. В този късен нощен час площадът бил безлюден. Сякаш всеки се бил спотаил някъде. Как се сгъват параходчета от хартия, знаел от по-голямата си сестра. Тогава, преди много години, когато били още деца, а „Трафалгар скуеър“ както много други площади бил само име или малка мечта, легенда… Някое време гледал параходчето, което отплувало, увлечено от водата, и се опитал да помечтае за бурите в големите безбрежни морета. Кой знае, може би единственият параход, на който някога успял да се качи, било онова хартиено параходче, което пуснал да плува в шадравана, украсяващ градския площад. Някое време гледал параходчето, което отплувало, увлечено от водата. Бил видял тази сцена в един от филмите, които не можел да забрави, които постоянно се въртели в съзнанието му… Филмът, както толкова много филми, бил останал далеч в миналото. Знаел причината за тази отдалеченост… „Играх на рулетка. Странно, играх като обсебен от демони и на каквото и да заложех, все губех. Онази нощ загубих толкова пари както никога дотогава. Толкова, че сега не мога да кажа…“, призна ми един ден, докато разказваше какво е изпитал там в онези часове на самота.

На другата сутрин говорил с Лола и казал, че се изнася от жилището и двамата няма да се видят никога повече. Била сутринта след заминаването на Йохан. Май отново бил избрал погрешния момент. Поне още известно време можел да остане при жена си. Уви, двамата не били в състояние да се сетят за такъв „мил жест“. Знаели, че вървят по различни пътища, трябвало да го знаят. Това били първите крачки по пътя, отвел Лола в психиатрична клиника, жена, която в различни времена на различни места живяла като протагонистка на останал завинаги недовършен разказ. Колкото до него… Бил прекарал близо трийсет и пет години с нея. Наред с нещата, които придавали значение на този дълъг съвместен живот, оставил зад гърба си и спомените, които вдъхвали живот на тези неща. Едва в друго време на друго място събрал смелост да оцени преживяното онази сутрин и да го разкаже на самия себе си. Сега съзнавал много добре значението на крачката. Това бил първият и единствен триумф, който постигнал в тази връзка.

Бил останал почти без пари. „Големите пари“ отдавна вече бил прахосал в „онези игри“. Въпреки това от душа и сърце му се искало да вярва, че все още обичал страстно Лола и един ден щял да отиде при нея като млад любовник, да, до последно нямало да се откаже да я търси къде ли не по света. Ненапразно изживял тези малки триумфи… По този начин му било по-леко да се приближи до реалността в своето огледало.

Нанесъл се в квартал далеч от озарения от светлини свят на града. Наново премислил някои работи. След като всичко било уредено или поне така изглеждало, анализирал онзи бляскав живот от крайния квартал, доста далеч от привичното, с други очи. Нощите били други, улиците били други, миризмите, лицата били други. Дните обаче останали без промяна. Дните… Да, поне дните успял да спаси. Използвал старите си контакти и заради превъзходните си познания в търговията с кафе през деня работел като консултант в няколко големи фирми. Като консултант… Поне за известно време, сякаш все още не се бил разделил напълно с онзи свят. Трябвало да запази лустрото. Хората, които денем виждал в работната си среда, например в никакъв случай не бивало да разберат, че живеел в краен квартал, далеч от центъра на града. Разказал им, че живеел в хотел „Гросвенор“. Бил уредил всичко. Имал познат администратор от старите времена, когото всички наричали „мистър Джеферсън“; бил стар и по стил на говорене, по сериозност и спокойствие приличал не толкова на хотелски служител, колкото на благородник, живял години наред в замък. Мистър Джеферсън бил от хората, които знаели какво означава да преживяваш неприятни дни.

Срещнали се в италианско кафене близо до хотела. Бил почивен ден. Почивен или друг ден, тъй като дните си приличали. Застанали един срещу друг с най-семпли и най-обикновени дрехи и маниер на говорене. За пръв път от много години ги обзело приятелско чувство и неусещана дотогава топлота. Мистър Джеферсън го попитал защо толкова отдавна не бил идвал с жена си за вечерния чай. Робер разказал, опитал се да разкаже, че вятърът на новите времена с всеки изминал ден го отвявал все по-далеч от центъра, в един по-чужд Лондон. Не бил вече старият мистър Роберт. После казал, че трябвало да продължи борбата, във всеки случай да има чувството, че я продължава. Длъжен бил да защити онзи мистър Роберт, когото другите не познавали и никога нямало да опознаят подобаващо, както заслужавал. Мистър Джеферсън казал, че заради спомените от онези дни можел да направи много за мистър Робер и че имало различни, зависещи от отделния човек начини да се опълчиш срещу изгнанието. Ароматът на кафе се смесвал с аромата на пресни сладки. Била сутрин. Сутрин като всички останали…

Удържал на думата си и направил каквото могъл, заради онези дни, за да изгрее отново утрото, утрото за мистър Робер. Мистър Джеферсън станал „съучастник“ и казвал на всички, които питали за мистър Робер, че бил излязъл за дълго съвещание, ако желаели да оставят съобщение, да бъдели така любезни да му дадат нужната информация, както и час и място за среща. Въпросът бил да се запази лустрото, „както било редно“. Това били може би последните мигове, последните изяви. Последните изяви там… Искал да се говори за тях, да ги забележат. Те съумели да се открият взаимно поне в тази част от играта. Поне в тази част… Като двама искрени мъже, които вярвали, че са открили истината в тези дребни лъжи, всеки заради другия… По начин, подобаващ на дръзкия им протест… По-късно… По-късно всичко пропаднало някъде…

(Един ден, когато „по-късно“ придоби за мен съвсем друго значение и се опитах да поставя играчите на местата им в собствената си игра, отидох в хотел „Гросвенор“. Пътят ме отведе в Лондон заради този човек, който една нощ, останала години наред незабравима, ме накара да изживея наново умирането на частица от мен. Ние пишем на различни места в душата си разказ, за който не знаем кога ще завърши. Огледах се за „мистър Джеферсън“. На рецепцията бяха други, които никога няма да влязат в този разказ. Въпреки това се опитах да се доближа до тях. Знаех кое и кой са ме повикали тук. И по-рано бях изпитвал това чувство и бях пробвал да го формулирам. Попитах за мистър Джеферсън. Казаха, че не познават такъв. Никой не го бил виждал там, не бил чувал за него… Мъж на име Джеферсън нямало, никога не е имало… Дали отново бях изправен пред една от лъжите на мосю Робер, в която с времето бе повярвал сам, пред една от тези толкова достоверни въображаеми истории? Може би. Вярата в тази възможност би улеснила писането, би позволила да тръгна към този човек със съвсем други крачки. Но ако наистина просто бе измислил всичко, защо онзи престарял мъж, който ме гледаше с усмивка от дъното на фоайето, привлече толкова силно вниманието ми?)

Нощите, в които не му се прибирало в новото жилище, Робер прекарвал ту с Инджиля ханъм, ту с мосю Тахар в жилището на „Еджуеър роуд“, но най-вече край онези носещи големи загуби игрални маси. Една страст трябвало да бъде заменена с друга, една празнота да бъде запълнена. Макар тази страст да не била нова, специално измислена за тези нощи на самота… Била страст, за която да се вкопчиш, така че да не изгубиш напълно всички страсти. Това било единственото, което по-голямата му сестра не можела да му прости, което не разбирала или пък отказвала да разбере. Невъзможно било да й разкаже за света, който откривал край онези маси. Именно там усещал, че двамата са от различни светове. Според сестра му хазартната страст съсипала всичко, което преживял и можел да преживее, и го повлякла в празнота, в безизходна болка. Било грешка да се ожени за Лола и да не приключи този брак своевременно, когато се появили проблеми, а постоянно да се самозалъгва, една от най-големите грешки в живота му. Страстта му попречила да осъзнае границите и мястото си. Тези безразсъдства, големите пътешествия, тези сияйни нощи били грешка. Лондон бил грешка. Всичко, което преживял в онази чужда страна, било грешка и брънка в дълга верига от грешки. Но хазартът, който освен всичко бил и грях, означавал да скочиш съзнателно в бездна. Това изречение, което мадам Роза, любимата му по-голяма сестра, използвала, за да изкаже една банална мисъл, всеизвестно, основано на опита становище, обобщавало сбора от множество чувства, множество жизнени стилове на най-различни хора. Да скочиш в бездната… Дали объркването, което изпитвал край онези маси, се заключавало в невъзможността да разбере онзи скок, в самозаблудата или в тайното задоволство, че се е разделил с Лола и малкото си семейство? Така и не намерил отговора на този въпрос.

Това бил един от моментите, в които още веднъж се връщал към истината, че не може да разкаже какво е преживял дори на най-близките си хора. Всички били поместили някъде съответните лъжи. Всички, които повече или по-малко го познавали, искали да го опознаят. Та нали всички ние не искаме да разклатим някои свои лъжи, те трябва да си останат вечно такива, да ни поддържат. В крайна сметка всеки съчинил своя истина от лъжата. Че например при закъснялото си завръщане бил толкова самотен, изоставен и буквално стигнал до нулата — това никой не повярвал, не можел да повярва. Безспорно малка вина за това имал и той самият. Сякаш забравил думите в първите дни след завръщането си, че бил загубил, пропилял всичко, с времето започнал да твърди, че дошъл в Истанбул заради големи сделки, в портфейла си имал големи проекти, даже неподписани договори, че благодарение на опита, на връзките си и на все още валидния си кредит на доверие в много банки по света можел да реши всички проблеми. Стараел се да се представи на околните като бизнесмен, дошъл на кратка проучвателна визита от Лондон в родния си град, който поради сделки в Лондон не бил посещавал отдавна, и успял да се срещне с мнозина, до които иначе се стигало трудно. Само че на тези срещи всички надежди останали ограничени, а срещите се ограничили до разговори. Предложенията му за големи сделки не привлекли ничие внимание, не били разбрани достатъчно, не предизвикали възторг. Това били последните сцени от неговата изява в Истанбул. Да речем, в клуб „Сипахи Оджагъ“, където след години искал да се срещне със стари познати, в нощите, когато задлъжнявал, за да играе; също и когато предлагал на всеки срещнат фантастични нови бизнес идеи; или когато през краткото време, в което живеел при малката си сестра Тилда, й купувал подаръци кой от кой по-хубав и никой не узнал откъде имал пари за тях. Продължавал с лъжите. Тъй като всички се нуждаели от лъжата. Всички, които не можели да споделят собствения си мрак, се нуждаели от лъжата. Всички, които живеели в отчуждени картини… Всички, които бягали от себе си… Всички, които искали да си спомнят за своя живот, но не за реалния, а за мечтания си живот. Дали онази сутрин можела да пробуди за тези хора нов неочакван поглед върху техния живот?

Това, което изживял с „онези хора“, нещата, които след години събрал за ново място, явно били епизод от авантюра без път назад. Авантюрата ме завладя, докато във вечерта на Песах се четеше „Хагада“ и мосю Робер се взираше тъжно и с лека усмивка в чашата вино пред себе си. В този момент осъзнах, че той е от друг свят. По-късно забелязах, че и Жулиет бе някак трогната. Огледа всички ни. Несъмнено бяхме стигнали до този момент с различни чувства, носехме у себе си нашите различни близки. Ала навярно усещахме, че сме се срещнали в тази стара легенда, обединяваща масата, семейството, семействата, на много далечно място. Думите бяха още веднъж у нас, за пореден път препречваха нашия път към онзи човек, когото искахме да намерим; те бяха границата, която не можехме да прекрачим и за която не можехме да говорим с лекота. Колко рискован бе разговорът между тримата, за който предпочетоха своя малък, изолиран от външни влияния периметър, като в този разговор всеки първо изказа своето мнение, но въпреки това в този особен миг направихме много важна крачка един към друг. В този особен миг направихме много важна крачка един към друг… Макар че не можехме да се „видим“ един друг в пълния смисъл, така, както трябваше да бъде… Винаги ми се е искало да вярвам, че онази нощ мосю Робер се е обадил на Лола. След толкова много разочарования лесно можел да понесе новите разочарования. Дали в онова обаждане би могъл да поговори за началото на нов живот, за истинско завръщане? Кой знае. Накрая човек волю-неволю узнава какво носи едно завръщане; от определен момент нататък е принуден да научи това…

Истината щях да узная едва доста по-късно. Много по-късно… Във време, в което пак трябваше да понеса последствията от закъснението си… Била вечерта, в която след толкова много загуби, абстрахирайки се от мечтите за съвместен живот с Лола, мосю Робер за пръв път сериозно се замислил да отиде в Лондон, за да „изчезне напълно“. Вечерта, в която по собствено желание решил да се върне в града на заточението, за да не види Истанбул никога повече. Ала тогава, в онази вечер на Песах той имаше друго чувство, което не можеше да дефинира, да изкаже, което му откриваше онзи път… Болестта на мадам Роза още не бе открита, той още не беше хлътнал в блатото на нови неизплатими дългове, вратите за много сделки още не бяха затворени пред него. Въпреки всички разочарования дните, които го докараха до срива, бяха още далеч, по-точно казано: изглеждаше, че са далеч… Но това, което онази вечер видя в онази драма, доведе дотам, че си науми да направи тази крачка. Най-малкото беше наясно, че не искаше по принуда да живее в града, в който се бе завърнал, като човек, нежелан от семейството си. Под влияние на това чувство се почувства малко по-привързан към града, в който бе живял трийсет и пет години. Онази вечер там потъна в онези картини.

Оттогава измина близо една година. Една година с все по-оредяващи срещи. Често го посещавах в хотелската му стая. От време на време ходехме в хотел „Хилтън“ да пием чай. Това бе едно от неговите убежища, едно от малкото кътчета от Истанбул, които наистина обичаше, където съумяваше да изтърпи присъствието на някои хора, черпещи сила от мечтите му. Така и не разбра, че аз от своя страна се чувствах чужд на това място, че там не ми беше приятно. В онези дни и бездруго бяхме завладени от различни мечти или заблуди. Бяхме изгубили другаде най-близките си и все ги търсехме другаде. Нашата история се пишеше на други места с други думи, чувства, празноти, щеше да се запише или забрави от други хора. От друга страна обаче, имаше място, където се срещахме, където имахме възможност да се срещаме. Място, което не можехме да дефинираме, което не смятахме за необходимо или нямахме смелост да дефинираме, на което предпочитахме само да се наслаждаваме, да изживяваме, доколкото бе допустимо… Един ден щях да почувствам, че съм се привързал малко повече към това място. И двамата отдавахме много голямо значение на детайлите или бяхме убедени в това. От време на време, по един или по друг начин, от душа и сърце ни се приискваше да задържим промените, магията на неудържимите промени. Мосю Робер ми разказа повечето неща от „онези години“, седейки в своя ъгъл; повечето неща за онези години събрах благодарение на тези тайни срещи на чаша чай. Разказът се пишеше бавно. Съвсем бавно… Като с всеки изминал ден малко по малко разбулваше същината, значението и подробностите на онова, което изживявахме. Разказът се нуждаеше от свидетел, зрител… Исках да намеря „разказвач на приказки“ или част от моята приказка. Той изпитваше потребност да разкаже разказа си на друг, а аз, доколкото бе възможно щях да продължа започнатото в този разказ. Разбирахме се. Мястото, на което се срещахме, бе изключително важно и за двама ни.

После… После измина още една година…

Беше сутринта след вечерта на Песах, която отпразнувахме без него в дома на Жулиет. Телефонира ми рано. Гласът му звучеше тъжно, унило, ала същевременно като глас на човек, взел решение. „Вечерта летя за Лондон… Завинаги…“, каза. Отговорих: „И бездруго щях да дойда вечерта. Изчакай. Дай да си поговорим“. Беше неделна утрин, улиците бяха напълно безлюдни. Напълно безлюдни… Както във всички неделни утрини по света, за които си спомнях, градът още не се беше събудил. Минавайки покрай фурна, забавих крачка. Вдишах свежия аромат на топъл хляб. Опитах се да си представя как хапвам пилешка супа в дюкяна за малеби. Май години наред се бях лишавал от това удоволствие. Пропускахме дори дребните хубави неща. Дали защото се страхувахме да не срещнем сянката си, или защото не можехме да се помирим с част от историята си? Беше слънчев, ясен, студен пролетен ден. Пролетен ден, в който човек, обзет от леността на почивния ден, след дълга закуска се изтяга на дивана да прочете вестника и да се погрее на измамно топлото слънце. Дали тези детайли бяха толкова далеч от хората, както предполагах?

За кратко време стигнах до хотела. Хотелска стая в квартал „Съраселвилер“, близо до светлините на града, и все пак — защо да лъжа — доста далеч от неговия блясък… Дали звездите наистина умираха тихо и кротко? Защо винаги научавахме толкова късно за угасването на звезда? Защо винаги толкова късно?… В „Съраселвилер“, в една хотелска стая, която с всеки изминал ден се отдалечаваше все повече от града… Тук беше място, на което можеха да се споделят безброй спомени и свързаните със спомена картини. Тук бе започнал да се пише разказът за тази стая и за детайлите, придобили значение чрез тази стая. В тази сияйна утрин авторите на разказа се събраха отново заради някои подробности, думи или картини. Отново… Или всъщност… за последен път. Заради различните пътища, светлините и нощните смърти… Щом почуках на вратата на неговата стая, осъзнах малко по-ясно, че никога няма да се избавя от този разказ. Хотелският коридор намирисваше на смърт, както много други стари, запуснати хотелски коридори. Някаква жена, може би около петдесетте, по нощница и с грижливо сресани дълги бели коси, излезе от една от стаите и не спирайки да говори, всъщност на себе си, се шмугна в отсрещната стая. Очевидно беше, че ще продължи вътрешния си монолог, който, незабележимо за нея, напираше навън, и в другата стая. Чия беше тази стая? Какво търсеше тя в стаята, от която бе дошла, в която бе влязла или поискала да влезе? Къде и как виждаше човека, с когото говореше безспир, и защо имах чувството, че някак си не искаше да го пропъди от душата си? Естествено, нямаше как да получа отговори на тези въпроси. Друг разказ ме беше намерил на неочаквано място и за кратко ме беше оставил насаме със собственото ми време и собствените ми въпроси. Жената имаше дълги, снежнобели коси. Изпод прозрачната нощница се виждаха големите й гърди. Мосю Робер отвори вратата в момента, в който жената влезе в другата стая. Когато чух стъпките зад вратата, ме обзе колебание. Идващо от гласовете на друго колебание или на друга умора, на очакване, загуба… После се погледнахме. Сега зная много добре, че никога няма да забравя този момент. Нямахме нужда от нито една дума, просто се погледнахме. Той сложи ръка на рамото ми. На лицето му се изписа онази тъжна усмивка, която по-късно щеше отново и отново да изниква в паметта ми. Подобни мигове бях изживявал и пробвал да опиша и преди. Той сложи ръка на рамото ми… Дали с това искаше да ми каже, че не бива да се натъжавам? Или искаше да почерпи от мен малко сила преди това последно пътуване?

— Снощи всички питаха за теб — казах. — Междувременно говорих с Жулиет. За това какво си преживял. Каза, че й било мъчно, наистина мъчно… — Подадох му пакета с храна, който Жулиет му бе приготвила, за да опита от снощната вечеря. В пакета имаше няколко парчета спаначена баница, няколко кюфтенца от праз и две гъши яйца, сварени и леко запечени във фурната. Освен това няколко филии безквасен хляб и бяло сладко за закуска… За да усети отново топлината във вечерта на Песах и да я припомни, макар и на друго място. — Изпраща ти това. Твоят пай — казах. — И те кани на закуска. Каза: Ако дойде, ще му направя бухтички с мед.

Той се усмихна. Всички ние знаехме — междувременно всички сигурно знаеха, че е пропуснал момента за среща. Посочи багажа си на леглото и каза:

— Мога да тръгна само с тези два куфара. — Куфарите носеха белези на дългогодишна умора, овехтялост. Знаех, че бяха свидетели на безбройните му пътешествия. Безбройни пътешествия, които обаче се бяха състояли в друг, много друг свят… Сега бяха рамо до рамо с него като двама верни приятели. Също както старите дрехи, които вече не използваше, още по-важно: които вече не изпитваше потребност да носи… — Но тук има толкова вещи… — додаде след малко. Да носиш безмълвно миналото като търпелив пътник, да го носиш заедно с всичко, което е останало от всички борби… Може би това означаваше да изживяваш, да носиш разказа по друг начин, нещо повече — с едно-единствено изречение.

Всъщност мосю Робер смяташе, че за страната, където искаше да заживее отново, ще му трябват само малко дрехи. В резултат от своята трескавост и нерешителност навярно не можеше и да избере кое да вземе със себе си или не, кое да остави или не.

Да, тук бяха неговите свидетели… Но с кого щеше да продължи пътя си, с кого щеше да се раздели по принуда? Крачките на тези пътни разклонения понякога бяха толкова трудни и болезнени…

Вещи и предмети… Всички тези жилетки, ризи, вратовръзки, обуща, носни кърпички, копчета за маншети, купени за различни дни и нощи, за различни животи и различни места… „Важни, изключително важни“ бележки от преговори, документи, каталози… Сделките, които бе донесъл в Истанбул с големи надежди, бяха в представите му все „големи сделки“. „Големи сделки“ за всички онези, които бяха способни да гледат в бъдещето, които се стремяха да разширяват непрекъснато хоризонта си и да променят живота си… Той например можел да основе фирма, която да търгува с акции на нюйоркската или токийската борса, можел да осигури от Индия съвсем евтини газови маски за армията, да внесе милиони инжекции за държавните болници, за което щял да открие големи банкови кредити, можел да купи голяма плантация за кафе в Бразилия, да участва в конкурси за строителни проекти в Нигерия и да използва за тях средства от фонда на Световната банка, а най-вече можел да стане съсобственик на игрално казино, действащо на международно ниво. Офертите били налице, положително щял да срещне отзивчивост за финансирането. Никой обаче не го разбрал, никой от онези, които всъщност трябвало да го разберат и изслушат… Така било и в много други взаимоотношения, в много други страни. Ех, ако можел да се върне там…

— Вземи си зимни дрехи, палтото, пуловерите. Нали там е студено през зимата. Не знаеш кое кога ще ти потрябва. Но каквото не искаш да носиш, да вземеш със себе си, можеш да го оставиш на мен — казах. Прозвуча, сякаш исках да изразя по индиректен начин, че не бива да губи макар и минимална надежда за връщане в Истанбул, и се притесних от това. Усетих, че имаше буца в гърлото, която му пречеше да говори, и нещо, което го накара да отвърне поглед от мен. За мечтите оставаше само малък жизнен периметър. Какво обаче бе станало за трийсет и пет години с неговия град, в който сега се връщаше, бе принуден да отиде със съвсем различни чувства; дали сега бе съвсем различен от човека отпреди трийсет и пет години? Какво бе станало с неговия град, който въпреки чуждостта и дисхармонията несъмнено познаваше по-добре от всички нас, където в множество улици и картини бе оставил частица от себе си? Какво бе останало от неговия град, от „Еджуеър роуд“, арабския квартал, индийските търговци, луксозните ресторанти, пакистанския магазин за платове на „Риджънт стрийт“, от шикозното му жилище на „Джордж стрийт“, от якия, неизменно пушещ портиер от Тринидад с басовия глас, който като експерт по колите в детайли познаваше всички автомобилни марки и модели, особеностите и историята им? Какво бе станало със стария евреин, чието име така и не бе научил, с неговата колекция от лули, който продаваше вестници пред метростанция „Марбъл арч“, който, изглежда, водеше тих и спокоен живот, умеейки да превръща наблюденията си във все по-голяма мъдрост? Какво бе станало с „реформиската“ синагога? И с Инджиля ханъм, при която бе ходил в самотните си вечери, донякъде, за да си припомни старите дни, донякъде, за да забрави себе си и донякъде, за да вземе пари назаем, и от казино „Виктория“, където бе пропилял много мечти, какво бе останало в действителност от всичко това?

С кои картини и с кои места, които според вас сте открили, видели, изживели, бихте пожелали най-вече да защитите един живот? Нашите думи ни припомнят още веднъж песента за самотата, която понякога искаме да забравим, или искат да ни внушат, че сме я забравили. Бяхме принудени да поемем наново на път с нашите въпроси. Наново, търпеливо, с всичките си колебания… Той дълго гледа саката и костюмите си. Можеше да вземе със себе си само някои от тях. Само някои… В същия момент съзря смокинга.

— Него трябва да го прибера на всяка цена. За официални покани — каза. Всъщност и той знаеше, че никога няма вече да облече предназначения за онези нощи смокинг, че онези покани бяха далеч, много далеч в миналото и нямаше да се повторят. За да се разбере това, бе достатъчно да се хвърли поглед към онези дни. Необходими бяха обаче и свидетели, които много добре познаваха старите му дни, за да повярва в дните, които бе изживял, и с все сила да се вкопчи в дните, които му предстоеше да изживее. След като сложи смокинга в куфара, ми разказа малка история. Малка история, която много добре онагледяваше неговия съграден върху мечти живот, неговата голяма пиеса, която бе написана върху основа от пясък…

— Отминалите дни… Веднъж принцеса Сорая дойде в Монте Карло… — така започна. — Седна на масата с рулетката. Онази нощ спечелих много, невероятно много пари. Приближих се до нея. Тя все губеше. След като известно време наблюдавах играта, наведох се към ухото й и прошепнах едно число. Тя ме погледна. Заложи на числото, което й бях казал. Спечели. Това се повтори няколко пъти. Всеки път печелеше. Благодарение на мен спечели много. По-късно поиска да запали цигара. Очите й бяха втренчени в играта. Щракнах запалката си и й я поднесох. Тя ме погледна още веднъж. Беше уморена, много уморена. Въпреки това в онзи момент ми се видя много красива. Улови ме за ръката и каза: „Вие сте джентълмен“. Онази нощ бях облякъл този смокинг.

Дали смокингът, който мосю Робер бе носил онази нощ, беше наистина същият, който видях онази сутрин? Дали жената е била принцеса Сорая? Кой знае… Онази сутрин за мен нямаха значение нито отговорите на тези въпроси, нито дали историята беше истинска. Истински важно бе мястото, което този спомен или тази лъжа заемаше в онзи живот. Принцеса Сорая бе героинята на безкрайна, неизчерпаема нощ, истинската безсмъртна принцеса на онези нощи… Да, смокинга трябваше непременно да вземе със себе си. Тогава го видях за последен път. Пожела да пътува сам до летището. Знаеше какво го очаква в Лондон. Ненапразно бе прекарал трийсет и пет години там. Щеше да получава малка пенсия и да живее в малка квартира в едно от предградията. Напролет парковете там потъваха в най-прекрасните багри…

Знаех, след тръгването ми щеше да застане пак пред огледалото и дълго да се взира в себе си. Много дълго, и да се помъчи да се усмихне… За да опознае малко по-добре отсрещния човек… За да свикне малко повече с отсрещния човек… Беше картина, която всеки път създаваше образа на мосю Робер у мен с различни думи, с надеждата, че някои от неговите животи щяха да се изживеят поне в разказа. Беше картина, която постоянно и настойчиво ме привличаше към този разказ и пораждаше желание, нещо повече: потребност да продължа напред в разказа… Къде в този разказ бе изчезнала принцеса Сорая? Чии нощи бяха онези нощи? Кой бе носил това облекло след истинските си собственици, къде и кога?

Легендата за това огледало навярно няма да завърши никога за мен. Колко пътища, колко песни, колко възможности ми оставаха иначе, за да намеря хората си?

Междувременно изминаха дълги, много дълги години.

Беше сурова, люта, неочаквана зима. Снегът се задържа петнайсет дни по улиците на Истанбул. След онзи ден така и не получихме вести от него. Нито писмо, нито адрес, нито новогодишен поздрав, нито среднощно телефонно обаждане… Аз обаче все още вярвам, че той си живее някъде в Лондон, нещо повече: че един ден може да се върне тук с нови надежди. С нови надежди и като друг човек…

Проникнат съм и от друго убеждение. Убеждение, което придава значение на видяното от мен в стаята и ми открива възможност да разбера смисъла на някои думи, гласове, възгласи у мен и да ги пренаредя; на място, различно от онова, където волно или неволно ни отвеждат асоциациите, докато слушаме неговата житейска песен; убеждение, което ми прошепва, че един ден ще успея да разкажа по своя начин неговата дълга, недостатъчно разбрана житейска история.

Несъмнено желанието да разказвам и да вярвам в разказаното е друга форма на отлагане. Това отлагане обаче може да ни подтикне към нови размисли за някои от пропуските си. В такива времена например ми хрумва, че Лола и Йохан са останали в собствения си мрак. От определен момент нататък са прекъснати и контактите ми с Инджиля ханъм и мосю Тахар. Там имаше нещо, което бе изпуснато, което бях изпуснал може би нарочно и което за пореден път не можех да назова. Нещо, чието значение — защо да премълчавам — бе в тайна радост… Дали бе една от онези надежди от източника, чиито граници не бяха съвсем ясно определени, достатъчно дефинирани? Може би. Ала какъвто и да е скритият смисъл на такъв въпрос, за да разбера по-добре този Лондон, когато дойдеше моментът, навярно трябваше да навляза в мрака, породен от недостатъчната осведоменост — заради нови самоти. Трябваше да поразмишлявам още веднъж за Инджиля ханъм. Какво е чувствала тя, запознатата по-добре от всички нас с тези пътувания, с тази история, когато се е грижела доколкото е можела за остарелия мосю Робер? Какви чувства са били затаени в тези моменти? Какви нощи всъщност са били онези нощи? Какво в онова малко жилище, в онези стаи не е искало да изчезне, нямало да изчезне?

След всички тези въпроси сега не ми остава нищо друго, освен да спомена бегло онзи голям плик. Дебелият грижливо запечатан плик, криещ „тайна информация“, бил предаден на мосю Робер от мосю Тахар, когато той преди много, много години избягал в неизвестна страна. Една сутрин мосю Робер ми връчи плика с думите: „Изживях онова, което пише там, не ми трябва повече. Написаното се разбира само ако човек е изживял някои чувства. Сега тази информация е твоя. Обещай ми да отвориш плика чак когато научиш за смъртта ми или решиш, че съм мъртъв“. „Обещавам, казах. Обещавам… Но този ден още не го виждам.“ Той се усмихна, помъчи се да се усмихне още веднъж… След това затворихме куфарите му и излязохме. След като направих крачката „за навън“, не се обърнах назад да погледна това, което бе оставил, принуден от обстоятелствата. Не се прегърнахме. Докато го качвах в таксито с последния му багаж, не каза почти нищо. Сигурно не искаше да издаде определени чувства с гласа си. Когато таксито тръгна, разтвори ръце и поклати глава, сякаш за да каже „Какво можех да направя?“. Дали в тези погледи се съдържаше въпрос, все още ненамерил отговор, съжаление, отчаяние? Така и не узнах и навярно никога не ще узная.

Обаче спазих обещанието си. Пликът си лежи в чекмеджето така, както ми бе предаден. Чака „своето време“… Също както някои моменти чакат някои хора, а някои хора — някои моменти… Това са различни пътища, зная. Въпреки това в крайна сметка и по двата пътя — каквито и да са нашите възможности, отчаяния, поражения или малки триумфи — трябва да изживеем пълноценно истински, заслужени любови, страсти, живота и самотата. Да, реалния заслужен живот или малкото щастие… Малкото щастие, което ни подаряват болките… За да разберем и да разкажем… Къде ли ще се озова, когато се почувствам готов да отворя плика? Какво ли е написал на онези страници? Дали писмото наистина е от мосю Алдо? Или… Мислейки за всичко това, вътрешно съм готов да повярвам за пореден път в истината на последната му лъжа. Исках да повярвам още веднъж в „истината“ на „последната му лъжа“, във времето и неговата поезия, която „изчакваше своето време“…