Марио Леви
Истанбул беше една приказка (24)

Тези вечери можеха да бъдат изживени

Бягството онази вечер, когато мосю Робер се приготвяше за празничната трапеза у по-голямата си сестра, например се различаваше съществено от бягството година по-късно. Двете бягства станаха в същата хотелска стая, и то пред същото огледало. И при двете пътувания той бе отделил голямо внимание на облеклото си до последния детайл и се бе насладил до насита на своя триумф, подхранван от тайно чувство на мъст. При първото си бягство въпреки всички разочарования таеше нови надежди и въпреки цялата самота имаше воля за нов живот. При второто бягство, обратно, бе разочарован и разочарованието му се изрази в мълчание, разочарование, което най-вероятно щеше да му тежи до последните дни. Първия път мадам Роза беше още жива. Ако се вземе под внимание връзката между двамата и мястото, което по-голямата му сестра заемаше в семейството, излиза, че дори само това обясняваше всичко. Радостта от завръщането му още не беше посърнала. Втория път щеше да види, че беше много закъснял за това ново Утре, по-правилно: че не му беше позволено както досега да подхранва „постарому“ бляна си за възможно завръщане; всички играчки му бяха отнети.

Затова не искам да го видя още веднъж пред онова огледало, зает с приготовления за вечерта. Преди първата вечер на Песах след загубата на сестра си мосю Робер със сигурност бленувал за истинска истанбулска вечер. След толкова години поне за една истинска истанбулска вечер, която да му принадлежи… Започнал да се приготвя без желание за празник, на който трябвало да се демонстрира, че всичко е наред… Сякаш чувал глас, който го подканвал да тръгне на пътешествие. Това пътешествие щяло да бъде последното, което можел да подари на семейството си. Позвънил на Жулиет и й съобщил, че внезапно се почувствал зле и нямало да дойде на вечерята. Жулиет казала: „Разбирам… Ние сме си вкъщи. Можеш да дойдеш по всяко време“. След този кратък телефонен разговор легнал на кревата и огледал стаята, която щял да напусне и в която щял да погребе миналото си. Бил уморен. Тази стая щяла да бъде последната му стая в Истанбул… Отвън долитали гласове. Гласовете на живот, течащ в съвсем друга посока, които долавял от други разкази. Поискал „да се роди отново“ в онзи живот. В онзи живот, та макар и в последните си дни… Мястото, на което се намирал, било достатъчно да му покаже доколко бил сбъднал желанието си и докъде е стигнал. Тази стая щяла да бъде последната му стая в Истанбул…

В деня на сбогуването ни ми разказа подробно какво изпитал онази самотна нощ. Бил обиден, и то невъобразимо, неописуемо. Обиден не само от семейството си и града, който не го посрещнал, както си бил представял в Лондон, а също и на човека, който неизменно се налагало да бъде. И все пак, освен обидата в душата му се разляла и радост, породена от новото познание. Какво го очаквало по новия път, знаел или поне можел да предусети. Най-важното, видял, че може да превъзмогне хората, открай време останали глухи за живота му. Отговорът на Жулиет на отказа да присъства на празника бил: „Разбирам“. Разбирам… Една от фразите, изпразнени съвсем от смисъл заради всекидневната употреба. Била една от фразите, която използваме, на които се опитваме да се доверим, за да се защитим, за да изглеждаме по-категорични пред другите. Разбирам… След това кратка тишина… Но какво ли била разбрала наистина Жулиет? Вероятно както и другите си помислила, че не можел да понесе вечерта на Песах без починалата си преди няколко месеца без време по-голяма сестра. Повече не можела да му подскаже. В този момент у него се пробудила радост, която неочаквано го запознала с нов, друг човек. Този човек бил стигнал съвсем бавно до мястото, на което се намирал сега. Съвсем бавно, въпреки всички фантазии, без да вдига шум… Вече не можели да видят докъде е стигнал, по-точно: какво е постигнал. Бил ги задминал и усетил, че мястото му е другаде. На този човек трябвало да повярват. Да повярват, мислейки за други моменти, нощи, пробуждания, доколкото им позволявали техните граници… Мислейки за други моменти, нощи, пробуждания… За да могат да понесат по-лесно както мястото, на което искал да отиде, така и отминалите години… Той знаел как, с кого и още по-важно: с кои мечти трябвало да живее там, в онази последна страна. Може би затова онази вечер, когато тръгнал по истинския си път, му станало ясно, че трябва да си припомни още веднъж двете отминали вечери на Песах, онази самота или завръщането към себе си. С асоциациите, които будели тези вечери, изглежда, обобщавали живота му и го показвали в многобройните му фасети. Тези вечери навярно донякъде ознаменували и погрешните му крачки. Назад в паметта му, под различни маски, в различни картини, били запечатани най-вече две празнични вечери. Бил прекарал два празника Песах в други култури и региони на света, никой от които не бил негова родина…

Онази вечер в Лондон мосю Робер мислел за Лола, с която се разделил наскоро, но това все още не му се вярвало, Инджиля ханъм мислела за Хуго, който й завещал разказа за истинската борба за живот, а още повече за своите танга, които заради тази борба не могла да изпее, както желаела, мосю Тахар пък мислел за изгубените улички на Казабланка. По-късно се заприказвали за старите незабравими вечери на Песах. Докато се опитваше да ми сподели изживяванията си там, в онази хотелска стая, мосю Робер вероятно сам разбираше малко по-добре всъщност колко силно е привързан към своите приятели. Най-важното бе, че започна да ги възприема като най-достойните за доверие хора в живота си след преживяното със семейството си. Струва ми се, че изпитваше топло чувство и то го отведе до човешко място, за което не можеше да говори по всяко време, но за което навярно винаги бе копнял.

Може би затова поисках да му поднеса малък подарък, заради разказа за онази вечер. Малък подарък, при който, както и при всички истински подаръци мислех и за получателя, и за човека, срещнат по нов начин на място, от което бягството бе невъзможно. Като оставим всички чувства настрана, дали подаръците всъщност не отразяват донякъде нашите тайни копнежи? Мосю Робер остави след себе си някои загатнати картини, както от онази, така и от останалите вечери, които можех да интерпретирам до границите на своето въображение. Сега вече не съм разколебан от мисълта, че мястото, до което днес ме отведоха или един ден ще ме отведат неговите детайли и думи, когато ще съм способен да изживея тази история във всичките й измерения, би могло да се окаже ново, съвсем различно място. Всеки, който с добро и с лошо ме е подтикнал да открия своята „различност“, същевременно ме е научил да се доверявам на въпросите си въпреки всички опасности. Пътищата, по които преминахме през други хора, където това ни се удаде, са наши пътища, пътища, на които можем да бъдем самите себе си. В края на краищата в нашите крачки винаги бяхме себе си, такава бе житейската ни позиция. Стараехме се и да вървим по следите на нашите грешки, на нашите несподелени страхове и възможни лъжи. Затова още по-силно вярвам, че мосю Робер, който бе преживял грешки или недоразумения от различни перспективи, няма да възрази, ако заема друго становище в един от разказите, отнасящи се до него. Така подаръкът ще придобие друго значение, друго измерение. Чувството е сякаш се размножаваш или се прераждаш чрез думи.

Естествено, не мога да зная доколко онези, които бяха останали в Лондон след въпросната вечер на Песах и които бяха извървели дълъг житейски път, все още вярваха във възобновяването на своя съвместен живот. От разказите на мосю Робер зная, че мосю Тахар със своите обширни философски познания, усвоени в съответните дни, онази вечер, в която се чествало спасението от плена, късно през нощта говорил за робството и неговите исторически значения и форми. Колко вероятно било спасението от робството? Мосю Тахар така и не открил отговора на този въпрос. Каквото и да направим, каквото и да рискуваме, тъй или иначе никога не можем да се избавим от онова, което засяга лично нас и което сме оставили някъде зад гърба си. Дали било друг вид робство, когато тази вечер Инджиля ханъм поискала да разкаже за Истанбул, за морето, за толкова далечната крайбрежна къща и за розовото кисело мляко в Канлъджа? Защо не? Още повече че ако това било робство, Инджиля ханъм, доколкото разбирах, била от хората, способни да понасят много добре робството.

Затова веднъж в годината напускала последните си приятели, за да замине за Истанбул, и превръщала пътуването в малък ритуал, като например подчертавала необходимостта от него. Тъй като в летните месеци морето я примамвало… Тази привързаност била стара, а ключът бил скрит в глъбините на сърцето й. Като че ли онези утрини и вечери насилвали редица тайни врати. Истинските песни били останали там. Накратко казано, Инджиля ханъм винаги се връщала в своя Истанбул; неизменно искала да се върне там. Това не се променило и след като крайбрежната къща била отдавна съборена и на нейно място била издигната триетажна жилищна кооперация.

Инджиля ханъм ми се струва различна от другите хора, които срещнахме в други разкази и които се опитахме да изслушаме и разберем. Това е историята на човек, който гледа, може да гледа живота, своя живот от друг прозорец. Тук навярно се сещате най-вече за мястото на нейните песни, които не можела да изпее, да изживее, както желаела, в друга страна. Сякаш онази загадъчна страна копнеела и за други гласове, други миризми. Най-важното за нея в онзи климат било морето. Затова лесно се приспособила към новите условия и живеела в партерното жилище на новата кооперация. За нея светът не рухнал със събарянето на къщата. За нея на първо място било морето, да. Рано сутрин в летните месеци обличала черния бански костюм с червени, оранжеви и жълти шарки, намествала гърдите си, леко преливащи от подплатените чашки, и се потапяла в хладните води на Босфора. Стигало й вечер да пие на глътки анасонлийката си, да замезва малко с пъпеш, краставици и сирене и със замечтан поглед да изпраща корабите, отплаващи към Средиземно море. Това й стигало. Години наред съумявала да не робува на къщи или мебели. Навярно дълбоко в нея споменът за крайбрежната къща я поддържал жива. Навярно затова успявала да пренесе нейни отблясъци на новото място, понеже притежавала умението да се разделя безболезнено с предметите. Според мосю Тахар същинското й робство било свързано най-вече с миговете и чувствата, когато изживявала морето. Иначе защо обичала толкова корабите, отплаващи към Средиземно море? Иначе защо ходела в новата кооперация, нейното убежище на Босфора, в летните месеци както в детските и ученическите си години? Като че ли отговорите на тези въпроси, истинските отговори били изгубени някъде във времето. С други думи: и в този случай всеки трябвало да намери своя отговор на своя въпрос. Понякога ни се струва, че ненапразно сме изживели срещите с определени погледи и някои хора. В части от тази история обаче се забелязват и нови малки пътища, но и други въпроси, на които никога не ще мога да отговоря. Къде е отишъл бащата на Инджиля ханъм? Колко е живял в последния си град, с кого и как? Кой е уредил продажбата на крайбрежната къща? Кой е накарал да я опожарят и разграбят както в редица подобни случаи в Истанбул? Кои мебели, картини и предмети са останали невредими? Още колко време след това са живели отломките от миналото в къщата, която гледала към Босфора с друга фасада? Доколкото зная, Инджиля ханъм не хвърлила светлина върху тази тъмна страна от историята. Следите на тази тъмнина се откриваха в мълчанието на мосю Робер. Въпреки всичко, което делели, имало такива лични и недосегаеми моменти. Такива недосегаеми, по-точно — превърнати в табу моменти… За да живеят… За да оказват по най-добрия начин съпротива на изживяното… Сега, както ми се струва, се доближих малко повече до смисъла на тази позиция.