Марио Леви
Истанбул беше една приказка (20)

Бащи, дъщери и неизпети песни

1. Къде, кога, зад кой прозорец видях мадам Елени за последен път? Кога изпитах за последен път болката, че се докосвам до един човек от разстояние, само от разстояние? Най-сетне трябва да призная, че въпреки всички загуби понякога съм чувствал вътрешна потребност да проследявам с надежда малките възможности зад разказите, дори предвиждайки опасността да не мога да се върна. И аз исках да се спусна в коридора на смъртта… Да се спусна, да се спусна още по-дълбоко, така си казвах. Да се спусна още по-дълбоко… Да открия живот в бездънния мрак, ала чий живот, в кой мрак? С коя смърт се родееше тази победа? В страната на мрака тя чакаше някого, неизменно се чакаха двете, там навярно чакаше винаги… Заради този друг живот някой винаги чакаше някого, неколцина, винаги ще чака, или ще изглежда така…

Мадам Елени вероятно не бе свързана непосредствено с онзи коридор на смъртта или с онзи друг живот. В паметта ми изниква най-вече мадам Елени, когато си мисля, че не съм направил тази крачка. Началото на разказа е тук, така предполагам. Тук, това място или тази черта… Това място или няколкото снимки, които подхранват това място, които намират смисъла си на това място. Мога например да си спомня за остъклената шахта в старата жилищна кооперация, която още преди ме импулсираше за някои разкази. Хората, изпълвали с живот тази шахта, сега са в други страни, съдби, времена… В други страни, съдби, времена… Да речем, дъщерята на домоуправителя, Шюкран, която искаше да поеме към съвсем различен живот, а и рискува да направи крачката, за да не се задуши от въздуха в стаята, вмирисана на готвено, където всичко се смесваше, любов и омраза, разочарование и бедност, и дори сексуалност… Както всички други хора, които живееха на брега на онези животи и не намираха кой да ги изслуша…

Те живееха в жилищна кооперация, в която някои все още недокоснати детайли и предмети, запазени живи или скрити в някои кътчета, неочаквано щяха да ми открият пътя към други разкази. Аз самият също бях живял там и опитвал да осмисля посвоему тези гласове, тези крачки. В някои вечери онези гласове все още ме приканват да се приближа към онези животи. Живееха зад една врата, зад собствената си врата… А оттам идваха миризмите… Миризмата на бял боб със спанак или пържена на тиган риба проникваше през вратата. По миризмата на политура, попила в паркета, се познаваше, че същия ден е идвала чистачката. Тя втриваше политурата в паркета със стар копринен чорап. Тоест един иначе безполезен чорап сега заживяваше нов живот на друго място. Дали по този факт може да се установи, че миризмата на политурата ме е възбуждала сексуално? Защо не? В онези дни имаше толкова чувства, които не искахме да обясним и мъкнехме посвоему със себе си, които ни приканваха към други бягства. Излъскването трябваше да стане със суха мека кърпа. Мадам Матилда обичаше да наблюдава как с кърпи под краката правим танцови стъпки върху току-що намазания паркет. Мадам Флоридис — също. Само че тя не се задоволяваше да гледа как танцуваме със Сандра, а със завидна пъргавина също се впускаше в танц, за да ускори нашите движения, и си тананикаше шлагера от грамофона. Струва ми се, че тогава научих първите си танцови фигури. Тя предпочиташе и повтаряше туиста, и то не само защото тогава беше модерен, но и защото според нея бил най-подходящ за лъскане на пода. В онези вечери Сандра бе много хубава, а мадам Флоридис — жизнерадостна, въпреки тежката си съдба. Ала всичко това е от друг разказ, който се разиграва в друга жилищна кооперация.

Шареният свят на мадам Матилда — с турските филми в кино „Керван“, в песните на Зеки Мюрен^[1], с чистенето и готвенето сутрин и плочите на 45 оборота — бе устроен съвсем различно. Сякаш в момента я виждам пред себе си как си бъбри със съседките в онази стъклена шахта. Това беше сутрешният ритуал или една от най-важните части от живота й изобщо. Задължително трябваше да разменят няколко думи за новия филм в киното, за яденето, което щеше да готви, или ако бе дошло времето — за празничните приготовления. За нея героите от филмите бяха като хората, сред които живееше. Бяха обаче и различни. По някакъв начин запълваше деня си с тези хора, които бяха обект ту на завист, ту на обожание, които малко ревнуваше и които понякога бяха набелязани поотделно за жертви. Набелязани поотделно за жертви хора… Нали животът на всеки трябваше да се защити или оправдае по специален начин. Сега, когато живея в другия край на града, заедно с тези сцени, със сутрешните разговори, разнообразяващи тези сцени, се сещам не само за мадам Матилда, а и за други полека-лека размиващи се лица, да речем, за тъжното лице на Шюкран, която от друг прозорец на живота, в друга стая пое кръста на борбата за своя живот. Мадам Матилда с дебелите стъкла на очилата си, с къдравите дълги коси и огромния бюст и ханш казваше за Шюкран: „No me estan plazyendo las miradas de esta ijika“ — „Погледите на това момиче не ми харесват“. Това не бе само упрек, в очите й се таеше и загриженост. „Ya tiene uno. Un sofor parase“, казваше мадам Чела. „Има си даже и любовник. Май е шофьор.“ Думите й съдържаха и доза коварство и целяха да съсипят Шюкран. „Los vide dos vezes serka del bakkal. Si los aferra el padre te euro ke la mata.“ — „Два пъти я видях близо до бакалина. Ако баща й я спипа, кълна се, че ще я убие.“ Мадам Чела не знаеше, че Хюсню бе толкова привързан към дъщеря си, че винаги щеше да я защити, каквото и да стореше. След онова, което бе препатила, мадам Чела всъщност би трябвало да прояви разбиране и съчувствие към тази болезнена история за дисхармония. Само че тя не притежаваше, не искаше да притежава тази добра воля. Тъй като изпитваше потребност да докаже първо на себе си своето финансово, а с това и обществено превъзходство пред хилядите и десетките хиляди, които живееха и бяха принудени да живеят като Хюсню. „Поне дотам, поне дотам би трябвало да го докарам“, казваше сякаш на себе си. А освен това използваше чуждата трагедия, за да съществува, за да забрави собственото си нещастие. Като дългогодишна вдовица, която страдаше, че надхвърлилата трийсетте нейна дъщеря все още не бе омъжена, тя трябваше да прикрива катастрофата в собствения си дом. Оттам и дребните й коварства. Това несъмнено се срещаше във всички краища на света, във всички времена. „Ya se lo dise al padre“, казваше мадам Матилда. „Le dise ka haga dikkat. Ahora te la yehan, te la kandireyan, i dospues vites ke se hizo putana.“ — „Казах на баща й да внимава, така казах. Сега я извеждат, докарват се пред нея, ама докато се обърнеш, станала курва.“

Мадам Матилда беше много по-мила от мадам Чела. Освен това нейният емоционален свят се дирижираше от стотици, може би хиляди филмови сцени. Стотици, хиляди сцени от истории, които другите навярно игнорираха, защото се разиграваха само във филмите, се радваха на нейната защита, защото тя вярваше несъзнателно в правдивостта, в която другите се съмняваха. След като оттогава са изминали много години, днес се питам: Ако обстоятелствата бяха различни, напълно различни, дали от жената, скрита в душата на мадам Матилда, би излязла добра сценаристка? Това надали може да се установи във време, в което много от нейните сцени са загубени. Страшното е, че трагедията, подготвена в главата й, един ден наистина се случи. Без съмнение тя просто притежаваше вътрешната сила да предвиди онази трагедия. За да защитят светостта на семейството, за да отделят семейството от чужди хора, всички за пореден път избраха да останат само зрители на съдбата на друго семейство. Да стоят настрана, да не се намесват и отгоре на това съзнателно да определят това поведение като добродетел… Без да забележат колко се изолираха сами и колко беззащитни ставаха от определен момент нататък. А аз май не бях достатъчно голям, за да установя някои зависимости, но си спомням за случките, сякаш бяха вчера. Една понеделнишка сутрин с мъжа, когото бе видяла мадам Чела, Шюкран щеше да направи крачката към съвсем различен живот, към собствения си истински живот. Един понеделник сутрин… Когато за всички наоколо започна една обикновена седмица… Дръзна да изостави семейство, близки, дрехи, всички неща от детството си заради своите мечти. Без да вземе нищо със себе си… И остави в малката квартира на портиера текст, написан с прости думи, който сякаш спонтанно будеше поетични чувства. „Тръгвам и няма да се върна вече. Простете ми и се опитайте да ме забравите. Тъй като и аз ще се опитам да ви забравя.“ Докато беше жив, Хюсню носеше у себе си тази бележка, оставена от Шюкран, любимата му дъщеря. Когато ми показа тази кратка бележка, бяха изминали много, много години от случката. Надрасканите набързо думи всъщност свидетелстваха за съпротива, бунт срещу съдбата, за разочарование и тайно бягство. Историята на Шюкран бе история на жена, прокудена от живота. История за прокуждане, за поражение, за това, че един човек не може да намери мястото си… Поне доколкото успяхме да разберем… Дълго време, години наред нямаше никакви новини за нея. Най-накрая в уличката се чу, че работела в нощен клуб. Хюсню направи всичко възможно да проследи дирята и обиколи всички нощни клубове на Истанбул, все по-отчужден от светлините на нощта, ала полагащ усилия да не загуби изцяло надежда, за да направи мъката си поносима. Молеше всекиго с вид на човек с важни връзки да му помогне да намери дъщеря си, без да забелязва, че понякога изпадаше в комично положение. Един ден прочетохме във вестника. Шюкран била убита заедно с някакъв мъж в хотелска стая в гаровия квартал Сиркеджи^[2]. Мъжът уж бил неин годеник. Вероятно ставаше дума за прословутата ревност, защото убиецът бил бившият й любовник. Според показанията му не съжалявал, бил извършил престъплението съзнателно и предумишлено. Съзнателно и предумишлено. Та всеки да намери покой, заслужения си покой… В тази форма бе представена историята в полицейския доклад, така бе поместена и във вестника и така щяха да я прочетат другите. Беше кратка статия на една от вътрешните страници и за всички, освен замесените и истинските очевидци спадаше към маловажните, едва ли не всекидневни новини. До текста имаше паспортна снимка. На снимката Шюкран се усмихваше, сякаш за да прикрие болката. Беше една от снимките, на които хората се стараят да изглеждат щастливи. Остава само да си представим онази последна стая, хотелската стая, в която бе направила последните си крачки. От една в друга стая… Какво се бе променило? Какво бе успяла да промени? Сега, след като е изминало доста време, се опитвам още веднъж да намеря отговора на този въпрос. Но пред духовния ми взор застава само хотелска стая, където чаршафите се сменят веднъж седмично и която е била свидетел на множество бягства и фалшиви, ненавременни и незадоволителни любовни актове. Хотелска стая в някаква барака в гаровия квартал Сиркеджи… Това е всичко. Погледът на Шюкран от снимката бе толкова по-различен от погледите на девойката, която навремето тревожеше мадам Матилда и вярваше, че има право на друг живот. Сега си мисля, че с погледите си тогава и на снимката е искала да каже много повече, отколкото е можела да изрази с думи. Значи може би проблемът е, че онова, което е искала да изкаже с погледа си, не е било разбрано достатъчно? Щом се замисля за събитията, на които присъствах, бях принуден да присъствам, хрумва ми само един положителен отговор. Според мен и самият Хюсню — въпреки доброто си желание и всичките си усилия — бе изживял болката в цялата си безизходица. По всяка вероятност бе съумял най-вярно да изтълкува изражението в погледа на дъщеря си, която бе напуснала дома си и него. Източникът на неговата болка бе в един очевиден, осъзнаван от него факт, който нямаше как да се промени. Това го отведе на съвсем различно място, тоест далеч от онова, където се намираха, където останаха и искаха да се подслонят другите свидетели на случилото се. Някои хора никога не строяха мостове. Това беше може би друг вид съпротива срещу живота и начин да се уверят, че са по-силни в малката битка. Иначе защо съчувстващите свидетели с течение на времето, когато пътищата стават по-стръмни, се превръщат във все по-бездушни зрители?

Очакваше се, че Шюкран ще се изгуби по тези пътища.

 

 

2. „Другите“ свидетели на произшествието… Къде можеше или не можеше да отиде с тях — това всеки би могъл да усети, поне да си изясни след онези крачки. Сред свидетелите бе и мадам Елени, която много добре знаеше какво представляват историите за бягствата. Как обаче тя възприемаше случилото се? На този въпрос е много трудно да се отговори сега. Много трудно, всъщност невъзможно. Тъй като в онези дни, каквато ни изглеждаше в онези дни, мадам Елени бе твърде далеч от нас, беше решила да пребивава на твърде отдалечено място. Предполагам, че това дистанциране идваше и от наша страна и навярно бе отражение на нашето отчуждение. Разликата вероятно бе — поне както я виждаха околните — че тя се противеше да допусне други хора във вътрешния си мир, докато ние не можехме или нямахме кураж да направим крачката към нея. Преживяваното от нея бе една от историите, в които човек, макар и съвсем наблизо, се намира, така да се каже, е държан принудително много далеч. Чрез въпросите — като измислях въпроси, като подновявах въпросите, задавани по-рано на другите и на мен самия — пред мен се откриваха все нови и нови пътища. И така с въпросите си може би още веднъж мога да установя закъсняла връзка с някого: Кога през кухненския прозорец, гледащ към остъклената шахта, видях за последен път мадам Елени и зад кой прозорец? Беше ли толкова гола, колкото ми се струваше, беше ли успявала да се съблече толкова в онези вечери? Тъй като не влязох в разказа, както желаех, трябваше да избера друг път. Да се опитам да напредвам пипнешком в разказа. Мадам Роза стигна много по-далеч по този път, тя вървеше напред с други крачки. Много по-далеч, с други крачки… Зная, мадам Роза все напираше да споделя с мен многобройните си чувства. Не се боеше да разбулва тайни, да ми разказва старите истории, които знаеше, че ценя. След онези ужасяващи нощи в детството й, когато българите опрели в Чаталджа, във ветровитите, дъждовни нощи на бури детето в нея преживявало повторно грохота на оръдията, светкавиците и гръмотевиците я хвърляли в смъртен страх. В по-късните години, вече възрастна жена, майка и баба, все още се бояла от тях и в такива нощи винаги копнеела за някого, който да я закриля в прегръдката си. И колко скърбяла в първите преселнически дни за загубата на малкия си рай с полята, къщата, стаята си и кучето, с което била принудена да се раздели в нощите на ужас, въпреки че спяло до главата й и никога не я изоставяло. Това предателство не можела да прости на баща си, който в Истанбул някак не успял да подреди живота им в новите условия. Всичко това разказваше като приказка. Ала тайната на мадам Елени, респективно всичко, свързано с миналото й, бе нещо, което не разказваше, не можеше да разкаже въпреки настойчивите въпроси.

Това мълчание ми бе достатъчно, за да се почувствам много самотен и в този разказ. Години наред таях малка надежда, като вярвах, че извиквайки в съзнанието си други истории, ще успея да открия определени детайли. Като се опитвах да свързвам, да тълкувам някои картини със сцени, взети другаде… Не бива да подминаваме факта, че разказът, както всеки разказ, към който добавяме личните си приключения, вероятно може да се промени зад определена линия. И все пак това ми се струваше единственият и най-сигурният път за събиране и сглобяване на детайлите. Подозрението, което навремето бе повлияло донякъде на историята, днес мога да възпроизведа само с променени думи. Понеже липсващите отговори, както и въпросите, произтичащи от всевъзможните отговори, така или иначе водят човек към една и съща точка: силното желание да се върнеш при онова и да проникнеш в онова, което се е случило в онези дни. Имах възможност да се докосна до източника, вярвах, че съм се докоснал до него. Затова и сега картините се връщат при мен като задълго забравена някъде, ала винаги помнена песен от стари времена.

От всички съседки в кооперацията единствено мадам Роза имаше привилегията да ходи на кафе у мадам Елени. Дали мълчанието й се дължеше на желанието да запази докрай влиянието си върху околните, или тя в никакъв случай не искаше да измени на отговорността за онова, което бе видяла, тайно минало, за което бе узнала под секрет? Или пък, отговаряйки на интерпретиращите ми въпроси за тайната с общовалидни житейски правила като: „Какво да се прави, всеки си живее по свой начин, във всеки дом има тайни“, искаше да прикрие не само своята доверителка, но и себе си? Това са възможностите, които ми хрумнаха първи. Има обаче още една, която ми се струва много близка до ума. Не изключвам мадам Роза да е отъждествявала часовете у мадам Елени със своя малък изгубен свят, който по нейно мнение нямало да изживее с никого повече. В този свят бил жив усетът за езика, ограничен до останалото далеч в миналото й детство. В прекараните на четири очи часове с помощта на силата, почерпена от преживяното, тя отново преоткривала езика на детството си, онази простосърдечност, малката поезия. По тази причина ми изглежда понятно и обяснимо защо мадам Роза не разкриваше пред нас, другите, границите на този малък остров в делника, който се опитваше да съхрани жив за себе си. Няма никакво съмнение, тя говореше толкова добре гръцки, че мнозина се удивляваха и дори завиждаха. В студеното малко гръцко училище в Чаталджа бе научила повече отколкото други хора съобщават в биографията й, например „Поповете всяваха страх“. Езикът по-скоро й даваше възможност да споделя и други чувства и да създава база за доверие, за да участва в други животи. Макар че така и не съумя да се отърси от последиците на гръцкото предателство, за което разказвал баща й, член на Националните въоръжени сили, посетил родината си след Първата световна война, все пак според мен мадам Роза не се беше освободила от въздействието на предателството на гърците, което не можеше да признае нито пред околните и близките си, нито пред себе си. Беше чувство, което не бе угаснало, а всъщност по-скоро се нуждаеше от поощряване. Чувството се основаваше и на гръцките епически поеми, които бе научила наизуст като ученичка и които след толкова години изпълняваше с несекващо вдъхновение, също както стиховете на Виктор Юго и Ламартин, научени наизуст в истанбулския „Алианс“, като непременно държеше да ни спечели като зрители. Това бе различно завръщане, което представяше приятелството с мадам Елени в съвсем нова светлина. Интересното бе, че то включваше и поемите. Така пътят на връщането ставаше само по-красив и интересен за описание. Беше опит за възкресяване на човек, изгубен в далечното минало, в друг човек, в друго време, може би под влиянието на известен копнеж… Между тези хора имаше големи разлики; между момичето Роза, майката, съпругата, жената и бабата естествено имаше големи разлики. Сега може би по-добре осъзнавам значението на тези поеми, онези бодливи камъчета, които я отвеждаха в миналото. След завършване на училище не бе научила нито една нова поема, а вероятно не бе изпитала и такава нужда. И все пак мисля, че ако се вгледаме по-внимателно, това решение ще разкрие нещо за значението, което поемите са имали за нея. Те са били белег на нейната самота.

От подхвърлените мимоходом реплики за изприказваното „там“, които от време на време се изплъзваха от устата на мадам Роза, от някои дребни подробности, които квалифицираше пред нас като маловажни, въпреки всичко можеше да се извлече някакъв смисъл. Та така, от една страна, имаше слухове, които се разпространяваха от други, които вероятно нямаха абсолютно нищо общо с действителността и се отнасяха до човек, цял живот полагал усилия да стои настрана от подобни слухове, а от друга — имаше нещо, което бе скрито зад казаното и което всъщност искаше да излезе на бял свят с неизреченото. Дали разказът може да се изгради върху няколко дребни вероятности, всъщност само опорни точки? Защо не? Дали за да разберем по-добре някои разкази, също както и някои биографии, поне за да ги „почувстваме“, не трябва дори да поемем риска от заблуди, по-точно: да се научим да живеем със заблуди? Чувствах се най-силно привлечен от мадам Елени благодарение на „тайната история“, поради която другите я смятаха за заточена в жилището луда, прекъснала всички връзки с външния свят. За пореден път бях напреднал в разказ, който имаше нещо общо с изоставянето, и за пореден път получих възможност да сглобя частите, захвърлени някъде от някого. Това беше моята „игра“, от която не можех да се откажа.

Да, освен чутото от мадам Роза, знаехме и някои слухове. Когато Елени била на шестнайсет или седемнайсет години, някакъв капитан, турски офицер уж завладял сърцето й. Срещали се тайно. Тази потайност, забраната ги сближила. В крайна сметка стигнали до момента, до този неизбежен момент, в който имало само един изход: да избягат. Да избягат където и да е… Да избягат. Заради любовта си, за да не се изгубят един друг по дългия път. Според мен в дотогавашния развой на историята нямало нищо необичайно. За да се потопя в твърде специалния разказ за мадам Елени, един ден на сцената трябваше да излезе Танаш. Танаш бил мъж, изпитвал дълги години болката от изоставянето. Имал деликатесен магазин в квартал Каракьой. По всяка вероятност той самият бил цар на самотата и главен герой на друг, изживяван от него самия дълъг разказ, но освен това бил баща на Елени, а най-важното: страстно привързан към дъщеря си. Баща, който бил страстно привързан към дъщеря си. Имайки предвид случилото се, бихме могли да го наречем и странна, плашеща любов. Всичко било история за вид пленничество. Многозначителна история за обсебване, която участниците се опитвали да изтърпят с най-различни чувства. Както става при силните страсти, тази история за пленничество включва в най-потайните си пластове и смъртта, която може да се възприеме истински единствено от участниците. Танаш, от своя страна, също пленник, усещал, че дъщеря му, която държал като пленница, щяла да се изплъзне от ръцете му чрез това бягство. Имало само един начин да й попречи: да заключи цялото жилище, както постъпва любящият мъж, който вече не знае какво прави и иска да попречи на любимата да се отдаде на друг. Това по мнението на едни било началото на историята, а по мнението на други — просто продължението й. Никой от нас не знае, а и няма да научи подробностите. Което знаем, е, че пленничеството на мадам Елени започнало вечерта, за която била подготвила бягството с любимия капитан, но по-важното може би е, че това положение траело, продължило дълги години. Онази вечер Елени била заключена в жилището. С това за нея започнал напълно различен живот. Или след тази нощ се затворила сама, за да не излезе никога повече в света на другите, или — така на нас, страничните наблюдатели, ни е по-лесно да интерпретираме случилото се онази нощ — полудяла. Извлякох подробностите, които за мнозина не са нищо друго, освен несвестни брътвежи, от различни разговори по различно време с надеждата да се получи разказ. Те се оформиха като едно цяло, показващо в безмълвни картини житейската позиция на един човек. Подготвяйки се за бягството при любимия капитан, Елени стегнала багажа си: чифт черни лачени обувки, които си купила, водена от копнеж по бал както в романите, крепдешинена рокля в цвят бордо, копринена нощница и две ароматни свещи, скътани за Коледа, която се надявала все някога да отпразнува както желаела, няколко снимки от детството и емайлираният златен медальон във формата на сърце, който майка й, преди да напусне дома им, пъхнала в ръцете й с думите: „Каквото и да правиш, никога не отлагай хубавите неща за после“. Дали тази девойка, която години по-късно ни се представи в много променена светлина, наистина е била само на седемнайсет? Този въпрос — както и редица други — няма отговор и подобно на всички тайнствени въпроси ражда малка легенда. Има времена, в които човек не желае логични обяснения. Вечерта, когато бе зададен този въпрос, вероятно бе такава вечер. Кога младата жена се бе примирила с пленничеството, въпреки примамливата възможност за бягство? Та нали преди да се реши на бягство, сигурно имала съмнения, раздирала се между евентуалното покаяние и евентуалната надежда, и сигурно изстрадала всички превратности на парещото съмнение. Знаела колко важна е за баща си и можела да прецени какво отнемала на този човек, който с всеки изминал ден се изолирал все повече от околните. Положително обаче била научена от майка си да се ръководи от своите чувства. Някои го смятат за необходимо, за да водят истински, реален и достоен живот, за други това си е чист егоизъм и подлост. Отчитайки различните възможности, честно казано, намирам, че нямам право да ги съдя за чувствата, които може би са ги отвели на този път. Струва ми се, че малко се боя. Не се боя да се изправя пред въпросите на друг, а се страхувам, че ако направя погрешна крачка, лицето, чиято диря следвам въз основа на непълни детайли, да речем, няколко размазани снимки, и чиято история се опитвам да сглобя от няколко части, ще ми се яви насън или по друг въображаем начин и ще ми отмъсти с погледите си, които добре помня. Дали това е гласът на съвестта ми?… Не вярвам. Най-много да е друг вид бягство. Друг вид бягство. За да си припомня отново други връзки или ненаправени крачки.

И все пак поне онази вечер Елени била много по-смела от други, така мисля. Най-малкото се опитала и доказала, че може да се опита. А после? Случилото се после ни отвежда по-навътре в разказа. Припомня ни, че някои хора, които се канят да направят някаква крачка, биват тласнати към смъртта, към смъртоносно пленничество от любящите си роднини. Онази вечер Елени била задържана на път, предотвратяващ всички възможни бягства, и то от баща си, който сам всяка сутрин бягал в своя много добре познат на някои хора магазин. Любимият офицер щял напразно да чака на уговореното място, откъдето трябвало да започне бягството към мечтаната свобода. Въпреки че с тази крачка застрашавал собственото си бъдеще. Какво означавала тази опасност, биха могли да преценят само онези, които са живели, дръзнали да живеят такъв живот. Да не се осмелиш да изгориш за една любов — все едно с какви последици или без да се замислиш за последиците… Това впечатление, това усещане възникнало у онези, които били по някакъв начин въвлечени в историята. По мое мнение тогава започнала истинската самота на Елени, която ставала все по-безизходна. Болката да не можеш да говориш за една несправедливост, да знаеш, че никога не си могъл да говориш за нея…

Накарали я да промени личността си. Може би заради безизходицата това не й се удало както трябвало, по правилата на играта… Доколкото научих и разбрах, това положение, това принудително пленничество продължило дълги години. По онова време тя живеела, така да се каже, окована във вериги. Странното е, че любимият офицер не й се обадил нито веднъж, въпреки всички чувства и изстрадани болки. Сякаш в историята настъпил разрив. Разрив… Неща, които не прилягали на естеството на случилото се или били умишлено изтръгнати от времето, които трябвало да се запазят в тайна… Трудно ми е да повярвам, че такава любов е била зачеркната тихо и кротко, имайки предвид чувствата, породени от тази близост. Затова не ми остава нищо друго, освен да включа вероятността любимият да не е намерил Елени, въпреки всичките си опити. Да не можеш да стигнеш до любимата, въпреки всички усилия и битки… Това навярно било кошмарно за капитана, чието име така и не узнахме. Дали след тази вечер е решил да се върне към професията си и към живота да стане още по-суров, по-жесток човек и войник, както е във военните филми и романите? Може би е подал рапорт за преместване в далечно анадолско градче и по време на дългите нощни постове мислел за Истанбул като за несбъдната мечта? Или пък след тази болка е избрал напълно различен живот, различен път?

Елени сякаш искала изрично да защити от някого изживяното с любимия, няколко малки тайни, особено ценните спомени. Имаше и една снимка с асоциации от най-дълбокото й минало, запазена от някого. Ако се вземе под внимание тази снимка, излиза, че Елени вероятно не е могла да понесе предателството спрямо своите ценности, че е предала не само любовта и любимия си, но и завета, примера на майка си, която била осмислила живота си по друг начин на друго място и която Елени не била виждала от утринта на раздялата.

След като „вратите се отворили“, отначало Елени отказвала да излиза от къщи, след известно време обаче посетила роднини в квартал Кумкапъ и онзи стар приятел в Куртулуш. Обичала да ходи на пазар само по важни поводи, най-вече преди Коледа, за да купува питки със сакъз от една специална пекарна в Йешилкьой или калмари за пълнене от Рибния пазар в Галатасарай. Ала с годините тези излизания все повече оредявали, тъй като ходела все по-трудно.

Можеше ли тези излизания да се свържат с такова едно чувство? Дали в самотните си нощи осъзнавала, че била изгубила някои възможности и по необходимост приела своята изолация, тъй че се разхождала гола в жилището, единственото си убежище, и така изживявала мечтите, поне мечтите си, без да си дава сметка, че съседите, чиито кухненски прозорци гледали към осветената шахта, я виждали? Или така искала да изяви макар и за малко свободата си или пък да покаже, че изживявала посвоему своята история? Вземайки под внимание тези въпроси, мисля, че мракът на разказа — защо да отричам — ме привлича да го проследя по-нататък и да го разкажа на други. Какво остава или трябва да остане в мрака… Не беше толкова лесно да повярвам на излязлото наяве, въпреки изминалите толкова години. Завесите ненапразно били спуснати ден и нощ в годините на дългото пленничество. Танаш затварял дъщеря си в различни стаи. Как ли Елени прекарвала дните си в тези стаи, където никой не чувал гласа й и където от определен момент нататък решила, че никой не ще я чуе вече? Как прекарвала нощите с влюбения в нея баща? Въпроси, въпроси, въпроси… Наученото от мадам Роза за нощта, в която умрял Танаш, може би хвърля малко светлина върху ситуацията. Една нощ близо три години след заключването в жилището Танаш внезапно се разболял. Дали е било три години, шест месеца, осем години по-късно? Говорейки за това, Елени винаги давала противоречива информация. Танаш бил пиян и почувствал силни болки в главата. Повикал дъщеря си и казал, че часът му ударил, така усещал. Сторил бил всичко, воден от бащина обич и от желание да предпази живота й от злото. Няколко часа след като искрено, а и малко безизразно я помолил за прошка, изпуснал сетния си дъх. Този дъх бил като бавно гаснещо пламъче. В тези кратки часове двамата не продумали нито дума. Седели, уловени за ръце, и се опитвали да опознаят лицата си, които криели един от друг. Елени запалила двете ароматни свещи, скътани за онази Коледа, и установила, че свещите горели по-красиво, отколкото си го представяла. После сложила в ръката на баща си емайлирания златен медальон във формата на сърце. Мълчала, защото смятала всяка дума за излишна, тъй като искала да запази значението на медальона за себе си, само за себе си. Танаш разпознал медальона и го стиснал. След това бавно затворил очи и първо по устните, а после по цялото му тяло преминали леки тръпки. Това били сетните му мигове…

За Елени това била първата нощ от много време насам, в която можела да осъществи контакт с „навън“. Първата нощ от много време насам, в която, ако желаела, можела да се движи свободно и да се разхожда с часове по улиците… Обадила се по телефона на леля си по бащина линия и казала: „Елате да вземете баща ми“. В гласа й не се долавяла ни следа от потреперване или скръб. Нито веднъж не заплакала за мъртвия си баща, така казала на мадам Роза, когато й описала онази нощ. Освен това, въпреки изричното настояване на леля си, отказала да отиде на погребението с думите: „Татко ми е забранил да излизам. Няма да изляза от къщи“. Зад тази позиция се криело, знам ли, разбираемо и може би основателно чувство на отмъщение. Това, че пъхнала медальона в ръката на този човек на смъртния му одър, когато дошло времето, било отмъщение. Също както героите в други разкази, когато дойдеше времето, си отмъщаваха на онези, които им бяха причинили страдание. В нощта на смъртта и в следващите нощи мислела само за майка си. В тези нощи копнеела неописуемо за майка си, за тази жена, която сега била тъй далеч и недостижима. Според мен в тези нощи наистина й се доплаквало и се чувствала самотна, както никога дотогава. Трябва да си представим и как в дългите нощи, последвали донякъде и неочакваната смърт на Танаш, на границата, раздвоена между пленничество и свобода, Елени по особен начин е страдала от копнеж по изгубената си майка. И както изглежда, заради новия живот не можела да разкаже на никого за своята самота и изоставеност. Колкото до дългогодишните взаимоотношения между баща и дъщеря, които мнозина приемали трудно, трябваше да се има предвид онова, което научих не само от мадам Роза, но и един-двама заслужаващи доверие хора. Това бяха лични коментари, заключения и неминуемо бяха подвластни на евентуални заблуди и субективни оценки. И все пак — защо да отричам — се радвах и надявах, че макар и да грешат, преките свидетели ще ми представят ценни скрити детайли.

Неща, които не се разказват, които все се пропускат, за които нямаш дефиниция или които не желаеш да назовеш… Един от малцината, познавали що-годе Танаш, беше Муамер бей. Усилията ми да отредя непоклатимо място в този разказ на онова, което ми разказа години по-късно, сигурно се дължат на магията, която тези загадъчни времена породиха у мен.

— Танаш обичаше дъщеря си посвоему. Беше твърде странна любов, може би страст. Не както у другите бащи. Беше необичайна и обезпокоителна зависимост — каза Муамер бей. После се замисли и продължи с тъжна, многозначителна усмивка, която според мен съдържаше намек: — След като жена му го напусна, живееше само за дъщеря си, така мисля. Имаше малък деликатесен магазин в квартал Каракьой, близо до Четвъртък пазара. Когато ми беше на път, и аз се отбивах сегиз-тогиз там. Има близо цял човешки живот оттогава. Като напрегна паметта си, сякаш виждам Танаш в магазина, в който ходеше винаги рано сутрин. Някъде около входа на „Тунела“^[3]. Запомнил съм само оскъдни подробности. Кой знае къде са сега търговците, които тогава познаваха малкия деликатесен магазин и си спомнят, знаят повече неща за него. Всяка сутрин или обед мнозина купуваха неговите приготвени собственоръчно сандвичи. Да, магазинът имаше постоянна клиентела. Танаш знаеше кой какъв сандвич иска. В петъците винаги имаше навалица. Тогава идваха предимно евреите, които пазаруваха за края на седмицата. Малко унгарски салам, малко кашкавал, но с чер пипер, задължително с чер пипер, малко масло, малко аншоа, малко пастърма, зелени маслини, лакерда, пушено рибно филе, а за хората с повечко пари хайвер, „само с една ципа“, пет пръста дебел. На хайвера викаха „abudaraho“. Танаш знаеше това. Не зная защо, но това име винаги ми се е струвало смешно. Така и не открих откъде идваше. Веднъж-дваж попитах мои партньори, приятели, съседи за произхода на името. И те нямаха представа. Не се интересуваха от такива неща. Хайверът беше вкусен, най-вече на филия ръжен хляб, а името „abudaraho“ за какво да го проучват, да го мислят… Аз обаче продължих да вървя по следите на „abudaraho“. Понякога такива главоблъсканици придават повече колорит на живота ни, нали така? Имах съсед на име Моис Абударам. Изкарваше прехраната си с малка парфюмерия в стария квартал Тахтакале. Одеколона си произвеждаше сам. Затова и дюкянът му със скърцащ под и избелял таван, където всяко ъгълче беше белязано от разруха, миришеше много хубаво. Винаги когато го навестявах, за да купя лавандулова вода, задължително ме водеше да хапнем кюфтета във „Филибели“. Жалко, че не можеш да чуеш как говореше за производството на одеколон. Беше като малка история — какви съставки, освен познатите съдържали есенциите, как чистият спирт се превръщал в осемдесетпроцентов, който се изисквал за производството, количеството есенции и какво друго още трябвало да се спазва. Покрай това чух и житейските истории на някои търговци на есенции и други производители на одеколони. Откъде знаеше всичко това, от кого и как го беше научил? Защо придаваше такова значение на подробностите? Защо подчертаваше, че за него работата е изкуство? Така и не получих отговор на тези въпроси. Беше тайна. Разказа ми и за свой чичо, който след като години наред смесвал есенции, се отдал на алкохола заради нещастна любов и един ден бил наръган смъртоносно в квартал Балат от брата на момичето, в което бил влюбен. Чичото, който рисувал много добре, тайно бил направил портрет на момичето, търпеливо я чакал да излезе на уличката, за да я рисува от прозореца си. Картината беше при Моис, все се канеше да ми я покаже. Някой подмами Моисико, въвлече го в контрабандна афера. Работата се провали. Щом надуши, че го заплашва арест, избяга презглава със семейството си в Израел. На раздяла ми каза: „Отиваме в неизвестното — дали на другото място ще можем да станем и други хора? Съдба… Погледнеш — не сме се върнали. Прости ми, ако има нещо за прощаване. Сега всеки от нас ще остарее на собственото си бунище“. Това според мен беше поетичен поглед върху нещата — че без да забележим, изживяваме живота си като поезия…

Преди няколко години си дойде за малко. След трийсет години. Случайно се срещнахме в нашия безистен пасаж. В говора си Моис смесваше турски и еврейски изрази, например каза: „Добре сме, слава на Аллах, baruh asem“. Преживял тежки времена. Дъщеря си омъжил за сина на изселници също от Истанбул, защото мислел, че „другите не са ни лика-прилика“. След като на няколко пъти сменял работното си място, се настанил в службата за сигурност на банка и тихо и кротко го докарал до пенсия на последната си длъжност. И аз му разправих това-онова за пенсионерското си битие, за колекцията си от пощенски картички. И тогава се сетих да му кажа за новата си придобивка, картичка, която е с парижки адрес и съдържа новогодишни поздрави на арменски. Нали помниш, че ти показах картичката. С нарисувани камбанки. Открих я на битпазара в Кадъкьой, в азиатската част, където е отворил малка сергия господин Шерафеттин бей, пенсиониран железничар, който носи овехтелите си костюми с риза и вратовръзка, сякаш за да подчертава колко е демоде. Картичката беше забутана между стари плочи, катинари, ключодържатели и други картички, сякаш търсеше истинското си място, своя човек. Не беше нищо особено, но текстът на арменски ме привлече. Беше само някакво усещане, което не мога да обясня, пък и няма нужда да се опитвам да го обясня. Шерафеттин бей не помнеше от кого, как и кога картичката е попаднала в ръцете му. И бездруго гледаше да забрави пътя на старите вещи, които попадаха на тезгяха му. Стараеше се да изтрива от паметта си хората, които му носеха стоката, „иначе няма да мога да продавам“, казваше. Налагаше се да се издържа и да припечелва нещичко, освен пенсията, понеже дъщеря му лежеше в затвора за провинението „свободно изразяване на мнение“, а той искаше да осигури по-добър живот на сина й, любимия си внук. Пощенската картичка ми подари с думите „твоя е“. Горе-долу познавахме световете си и бяхме преодолели доста неща в живота си, така че можехме да открием подходящото място за някои предмети. И той не знаеше какво е написано там, но също се вълнуваше малко и положително си задаваше някои въпроси.

Някои хора се захващат за доста странни детайли, нали? Както предполагаш, умът ми беше все в текста. Затова помолих за помощ нашия обущар Хачик. На пощенската картичка имаше парижки адрес. Хачик й хвърли едно око и рече: „Жена го е писала“. Текстът издаваше копнеж и гласеше: „И тази Коледа без теб е толкова кошмарна… С кого си там? Аз съм тук, на мястото, което знаеш. Тревожна и безнадеждна“. Така пишеше, буквално го помня. Разказът ми се хареса и на Моисико, който каза: „Жената си има любим в Париж. Знае, че трябва да отиде при него, но не може, не е могла. Жалко…“. После добави: „Пък може и мъжът да е избягал. За да се спаси от тази любов… Сякаш не е изтраял да чака. Може жената да е била семейна, как мислиш?“. След кратка пауза зададе въпроса, който странно защо не ми беше хрумвал: „Да, ама ако картичката е била изпратена в Париж, защо е тук, в Истанбул?“. Това показва що за човек е Моисико, умееше веднага да усети атмосферата. И той е като мен, науми ли си нещо, преследва го докрай. Сигурно именно затова се обичахме толкова. Несъзнателно наблюдавахме живота от сходни ъгли и ни беше приятно да обменяме мисли. Внезапно ме попита дали още свиря на цимбал. Беше се сетил за по-раншните ни запои с мастика и очевидно тъгуваше за тях. „Да, от време на време… като ми хрумне нещо“, отговорих. Не можех да му кажа, че откакто бе заминал, не бях пипвал цимбала. Ако разбереше и това, щеше много да се огорчи. Затраях си. Понякога мълчанието може да спаси определени мигове в живота, е, поне някои скъпи спомени, нали знаеш… Онази вечер си поговорихме, както се говори на крак. Не ни се разделяше, но за жалост трябваше да тръгваме, защото ни очакваха; след толкова години дори и да искахме, не можехме да пренебрегнем този факт. Казах: „Ах ти, Моисико, животът хубавичко ни одруса, а?“. Той се замисли и гласът му потрепери, като каза: „Згомня ни, но сърцата останаа. Рекох, докато съм жив, още еднъж да видя старите места. Мислех да пийнем по чашка на брега на Босфора, да отидем на театър. Но сичко се променило, братче. Видях, отишъл си дори старият тиатрален квартал. Кʼво да се праи. Мигар и ние не сме се променили?“. После добави: „Рашелика почина преди пет години. Сига живея с идна жина, но съм се заклел да не се женя за нея. Първо, жената е «vuz vuz», да си имам беля на глава ли? Дъщерята ми вика жени се, ще се съвземеш, животът и бездруго ни съвзе колкото можа. Колко още да се съвзема? Иска да ида при жината, та да живее по-нашироко. Ние навремето не мислехме така. Кʼво да праиш, живот… Тамошните условия са тежки. А новата жина вика, айде най-сетне да се женим, ама не може ме придума толкоз лесно. Кът ни й харесва, да си върви. Не съм оглупял за путка, нали ме разбираш? Жени — бол, и да не стане, не е болка за умиралка. С Рашелика се оженихме по любов. Семейството й беше бедно, не получих нито грош «dota», затова баща ми и чичо ми доста време ми викаха будала. Но си живяхме, и още сме живи, нали, Муамер?“. Знаех, че „dota“ е „зестра“ и че тя е много важна за евреите. В този разговор научих от Моисико, че „vuz vuz“ е дума, с която в Израел наричат ешкеназите със сефарадски корен, с други думи — „които не са от нашите“. Това бе за мен нов забавен детайл. Преди да се разделим, попитах: „Моисико, я кажи, има ли така нареченото «abudaraho» нещо общо с фамилията ти?“. Отговорът му беше: „Айде бе, откачалнико! Ако продавахме abudaraho, такива ли щяхме да сме!“. Както всички евреи със скромни доходи, така и Моисико си мечтаеше за голямо богатство. Това е копнеж, който рядко става предмет на разговор. В напреднала възраст този копнеж превръща претърпелите неуспех въпреки усилията в дребномащабни „философи“. Намирам копнежа и последиците му за толкова разбираеми… Както и да е. Докато не съм се отплеснал още повече, спирам дотук. Откъде тръгнахме, къде стигнахме виж. От „abudaraho“-то на Танаш до Моисико Абударам… Както винаги се разбъбрих и май говорих повече, може би, за да опознаеш стария ми приятел. Щото добре зная, че тази малка история ще да ти потрябва един ден. Като всички си идем… Но дай да се върнем на изходната точка, на същинската ни тема, на Танаш. Всъщност сладка му беше приказката на тоя негодник. Когато беше в настроение, правеше духовити и умни коментари на политическите събития. Имаше подръка богат запас от вицове. Повечето нецензурни, от онези, дето не се разказват навсякъде. Той обаче не спазваше мярката. Като му се разказваше, разказваше. Все едно къде и пред кого. За да отдаде заслуженото на вица… Финичко и елегантничко се присмиваше на неуките клиенти с най-точните думи, но така, че те никога не можеха да усетят. За „историйците“ на правените от собствените му ръце предястия, вкусът на които е все още в устата ни, разправяше странни, най-често невероятни неща. Това бяха приятните страни от характера му, с които печелеше благоразположението на околните. В някои дни обаче ставаше нелюбезен, противен, почти неузнаваем. Тогава усещахме, че иска да остане сам. Може би това му състояние беше свързано с онова, което изживяваше вкъщи, с чувствата, които неволно пренасяше от дома си в магазина. Беше хем ядосан, хем безпомощен… Ако беше казал, че е заключил вкъщи Елени, собствената си дъщеря, защото не би понесъл да го изоставят за втори път, щеше да ми е по-лесно да разсъждавам за това. Обаче Танаш имаше страна от характера, която не ни показваше, не можеше да ни покаже. Какво е изживявал в дома си, не научихме до смъртта му. А доколко онова, което научихме после, е истина и близо до фактите, никога няма да узнаем. Затова и никога няма да проумеем истински нашето място в тази история. Което ще рече, не сме успели да разрешим докрай загадката на този човек, който е бил толкова близо до нас. Едно не разбирам: Защо го е криел от нас и е изпаднал в това ужасно положение? Сякаш в него се е таял човек, поставен в това положение от непознато, различно, много по-дълбоко чувство. Ако разгледаме нещата от този ъгъл, излиза, че е отнесъл тайната в гроба си. Когато го питахме за Елени, обикновено казваше: „Тя е в Гърция при майка си. Добре е, пише ми писма и ще се върне“. Изхождайки от тези въображаеми писма, от тези фиктивни документи, от време на време ни съобщаваше новини за дъщеря си. Водела там свой живот. Живот, който бе описван, измислен заради нас. Заради нас или заради всички, които бяха държани извън онзи друг живот… За да скрие по-добре или да понася по-добре истинската история… Елени не е знаела нищо, не е имала представа за живота, който Танаш бе измислил за нея. Вратата на този дом се отваряше навътре, към съвсем различен живот. Сякаш това бе животът, който бяха приели и решили да водят до края на дните си.

Това бе разказът по онези късни спомени.

Пространното приключение, което Муамер бей ми довери онази вечер, още веднъж ме окуражи да приема пътя си и да запиша всичко заради собствения си спомен и заради другите. Малкото фрагменти от един дълъг разказ, които ми бе предоставил този човек, превърнат в меланхолик от житейския си опит, допълнени от думите, които оставяше зад себе си по извървяния път, се оформяха като все по-богати, по-смислени картини. С времето, ако получеха свобода на действие, тези думи и картини — както всички реални, изживени разкази — щяха да се влеят в руслото на друг разказ и да се обединят с него.

Оттогава изтекоха много години. Също и вечерта с разговора, който ми позволи да надникна в историята на Елени, е далеч в миналото. Когато сега, след толкова време сглобявам всички данни и фрагменти от историята и се вслушвам във вътрешния си глас, между Елени и баща й — не е лесно да го изрека — понякога си мисля дали не е имало нещо повече от силна връзка, дали не са живели в забранена връзка. Този въпрос успявам да задавам най-вече на себе си, и то във времена, когато съумявам да не се крия вече от мен самия. Избралите да останат в онези сигурни области не са били в състояние да видят отблизо изживяваната зад много дълги граници връзка, която навярно е довела до самота, загуба и ярост. Също и затова вероятно вървях по онзи труден път с несигурни и спънати крачки. Историята омагьосваше човек и го мамеше в далечни места, които никак не му се искаше да дефинира. Трябваше да проуча по-обстойно някои детайли, които подсилваха тези или онези съмнения, и да вникна например в значението на някои сцени и думи, надявайки се да разбера по-добре онова, което може би се е разигравало отвъд далечните граници. Кой е бил онзи офицер, когото така и не открили и чиито следи по-късно се загубили напълно, да не би герой на измислен разказ? А неосъщественото бягство — лъжа, която трябвало да заблуди външния свят с фалшива картина? Дали в противен случай двамата влюбени биха позволили да ги разделят толкова лесно? Дали освен гореспоменатите нямаше и други обяснения за това, че в онези вечери мадам Елени се разхождаше чисто гола в жилището си? Доколкото зная, никой от онези, които биха пожелали да отговорят на този въпрос от друга гледна точка, от свое гледище, не е вече между живите. Има обаче една вероятност да получа, доколкото е възможно отговори на въпросите си, както и да подновя размисъла за значението на онзи повик. Тази картината ми подари Хюсню, когато, за да намеря липсващите фрагменти за някои от историите си, заради „онази сутрин“ отидох в жилищната кооперация, където преди доста време с много хора бяхме споделяли много взаимоотношения, всяко от които свързано с други спомени. Помежду ни вече имаше животи в други квартали, с други хора, на други улички.

Хюсню беше доста остарял. С напълно побелялата си коса, хлътналите бузи и треперливия си глас ми се стори като съвършено друг човек. Пред мен стоеше сякаш далечен роднина на онзи мъж, който винаги се заемаше с всякаква работа в кооперацията. Почувствах се неловко и не успях да овладея тръпките от ужас. Малко се изплаших и от самия себе си — защо да премълчавам — от човека, който бях по-рано. Хюсню чу неговия глас и се усмихна, все едно виждаше този човек. Сложи приятелски ръка на рамото ми, без да губи време за любезности и каза, сякаш не бях отсъствал толкова време: „Ела да пийнем чай, току-що го запарих“. Веднага се почувствахме близки, отново бяхме застанали, така да се каже, на прага, на отворената врата. Такива срещи вече не са ми чужди. Моите хора, които бях изоставил на някое място или които бяха отишли някъде, продължаваха да съществуват в дългия разказ у мен.

Обзавеждането не беше променено, старите мебели бяха горе-долу там, където бяха и преди. В тази малка квартира и бездруго само те бяха на същите места. Както и другаде, пак бяха неми свидетели на тръгването, напускането. Хюсню разказваше съвсем бавно, в рамките на онова, което позволяваха картините и времето помежду ни… По-малката му дъщеря отишла снаха в едно семейство в Зонгулдак и вече имала две деца. С всеки изминал ден свиквала все повече със съвсем други хора и да живее с факта, че мъжът й изкарвал парите си в мина и затова смъртта била всекидневната му спътница. Синът й следвал в Германия без разрешително за пребиваване, а после няколко години работил на черно. В крайна сметка се оженил в Хамбург за по-възрастна вдовица с две деца, туркиня с германско гражданство. Един ден наръгал смъртоносно жена си, влязъл в затвора, там завъртял някакви далавери и оттогава потънал в неизвестност. С две думи, всички били отишли някъде. От известно време бил сам, защото и жена му си отишла, след всичко, което се случило, решила да се върне в Ерзинджан. Бил се научил да живее сам. Имало периоди, когато в тази самота намирал малкия си мир. И бездруго нямал кой знае какви потребности, или по-правилно: не очаквал вече много от живота. Загубата на Шюкран го бе състарила неимоверно и накарала да се отдръпне от някои неща. Това може да се характеризира и като възникнала неусетно непридирчивост. Новината за убийството на дъщеря си също като нас бе научил от вестника. Също като нас, другите, които в ролята на зрители научихме за онова неочаквано произшествие, когато в уличките започваше нова, обикновена делнична утрин…

Първо отишъл в онзи хотел, после в моргата, а след това потърсил свидетели, за да проследи дирите на инцидента в рамките на възможностите си. Свидетели, за които смятал, че са заплетени в историята, които нямало как да види, да намери из по-раншните си пътища… За да направи място за дъщеря си, за себе си… За да открие мястото, от което била лишена дъщеря му… За да прегърне по-добре дъщеря си… На кого обаче можел да разкаже за мъката, за огъня, изпълнили душата му, когато прегърнал студеното й тяло в моргата? На кого, с какви думи, с какви чувства на разкаяние? А аз бих могъл да дам отговора, всички ние бихме могли да дадем отговора. Гледащите тези хора можели да прегърнат единствено една илюзия. Навярно затова с все сила прегърнал неподвижното тяло на дъщеря си. С все сила, заради пропиляното време, заради всичко изгубено… Както не успял да направи в прекараните заедно дни, което така и не успял да осъществи в прекараните заедно дни… Кой знае, може би по този начин искал да прегърне живота, своя живот. И все пак, независимо от всичко този миг бил само техен. На дъщеря му и негов. Макар да било малко късно. На дъщеря му и негов. Въпреки всички останали…

Колкото до разказа… Ако човек се замисли за многобройните пътища на надеждата, завършили до един с разочарования, с поетото в толкова хотелски стаи бреме на изневярата, за самотата и престъплението, излиза, че случилото се не е нищо особено. То е разказ за отритнатите от живота. Градът с неговите улици и булеварди, с големите, много големите сгради, но още по-важно: с човешкия поток, който е неизменна част от определени места, с онези чужди нощни светлини и неясните светлини от стаите на хората, намерили убежище — на мнозина живеещи на улицата, на аутсайдерите, този град може би ще се стори като чудовище, което тихо и кротко опропастява жертвите си. Разказ, в който жертви и палачи делят една съдба, казано другояче: разказ, в който както палачът, така и жертвата са отритнати… Онзи влюбен, привързал се до полуда в Шюкран таксиметров шофьор, който я направил съучастничка в невъзможна за сбъдване мечта, всъщност излъгал и себе си. Двамата били новаци в онази драма и тя в крайна сметка буквално била лишена от развръзка на сцената, на която се опитали да я играят. Всичко сякаш се свеждало дотам да последват една обикновена мечта, която нямало да свърши толкова бързо. Да отворят малък пансион на юг, в малък град, където сиянието на слънцето, на светлината щяло да е по-щедро. Шюкран станала проститутка, за да събере парите, необходими за сбъдване на тази мечта. Та щом час по-скоро нагодят парите, да се махнат, да избягат, да избягат далеч-далеч… Ако се вгледаме по-внимателно, се оказва, че е останала само заблудата. Измама, която трябвало да поддържат постоянно, ако искали да превъзмогнат преживяното, да се борят и да не загинат… Измама, лъжа… Защото парите трябвали на любимия на Шюкран не за пансиона в далечния град, а за дълговете си от хазарт и за наркотиците, от които не се отказал, въпреки всички усилия. Безспорно и двамата били наясно с тези факти. Но каква е ползата да знаеш нещо; дори да виждаш, че си в задънена улица, това не пречи да си фантазираш. Толкова много хора са се канили да тръгнат за някой малък град… Ала въпреки всички мечти, въпреки всеотдайността на Шюкран и цялата й упоритост пиесата приключила не според желанията им. След като видели, че пиесата не се развивала както трябва, пробвали да я играят по друг начин, да, вместо да поемат към светлината под лъчите на мечтаното слънце, героите се тласнали взаимно към смъртта. Както всички истински любовни истории и тази накрая станала тъжна, почти непоносима история. Хюсню успял да опознае тази страна на случилото се с помощта на свидетели, до които успял да достигне след смъртта на дъщеря си. Щом научил истината, се изненадал, но не се ядосал, а се огорчил, само се огорчил. Огорчил се заради дъщеря си и заради онези, които я въвлекли в тази история или не й подарили тази мечта. А най-много се натъжил заради себе си, понеже не бил олицетворение на бащата, който искал да бъде. По-силно от разкаянието било чувството, че е закъснял. Когато още веднъж мислено обходил миналото на дъщеря си, си казал, че тогава, в онези тежки дни е трябвало да се намеси в играта. Макар да знаел, че тогава, в онези тежки дни нямало как да промени фактите… Съжалявал, задето в онези тежки нощи, както години по-рано, не посегнал да улови малките ръце на дъщеря си и да разтрие малките й нозе, за да ги стопли. Така извикал в съзнанието си онези мигове, поне онези мигове…

Неговият срив се дължеше и на срама му от мнозина; затова правеше всичко възможно, за да изтрие произшествието от паметта си и същевременно защитаваше дъщеря си. С нежен глас каза: „Тя беше моят ангел, първата ми обич. Ние ли сгрешихме, тя ли? Не зная. И ти няма как да знаеш. Но на моята Шюкран се случи“.

След това Хюсню внезапно заговори как още някое време щял да остане в тази „килия“, в която изтраял години наред, а после щял да се премести при жена си в Ерзинджан; въпреки че всички усилия не могли да се прихванат сред тукашните хора. „Всички, които познавах, се махнаха, вдигнаха на сума места кооперации. Аз пък пожертвах малкото си пари за децата си. Да се изучат. И каква полза? Каквото не става, не става…“ Учението или възможностите за учение бяха много важни за Хюсню и като се замисля, той доста се различаваше от повечето хора, дошли в този голям град от селата, различаваше се поне от онези, които познавах. Всеки ден изчиташе вестника до най-малките подробности. Затова сред много от обитателите на кооперацията му беше излязло име на мързеливец. И той знаеше, че го мислеха за такъв. И той знаеше, че е погрешно разбран от много хора около него. Има обаче разлика да знаеш нещо или да го вземаш присърце. Спомням си, че тогава, доколкото разбирах, изобщо не се стараеше да се промени, да бъде такъв, какъвто искаха те. Това „не-старание“ е за мен най-добрата страна от характера му. Тъй като Хюсню всъщност се стараеше да стане друг човек, когото другите все още не можеха да определят, разпознаят и когото може би никога нямаше да забележат. За мен тогава най-важни бяха оригиналните му коментари за политическите събития, които не биха хрумнали на другиго. Погледнато от този аспект, от него би могъл да излезе герой в роман. Но странностите му щяха да затруднят изграждането на достоверна представа за него в очите на другите… Хюсню, когото виждах отново след години, не бе вече човекът, правил тези чудновати коментари; или вече не искаше да демонстрира чувството си за хумор, или го беше загубил. Последните дни от живота си искал да прекара в своето село, мястото, което според него щяло да го обгърне с цялата си топлина, в истинската си родина. Усещал „зова на земята“. Скоро други щели да заживеят в малката му тъмна квартира, където прекарал толкова години. Щели да опразнят кооперацията и да я преустроят в модерен блок с парно отопление. Новите собственици пожелали да напусне квартирата. Другите наематели също напуснали. Всеки се преместил в друго жилище, отговарящо на възможностите му, в килия, чиито граници невинаги можели да се очертаят лесно, респективно в нов живот, който се осмислял от надеждата, от непрекъснато възобновяващата се надежда.

„Този живот вече свърши. Ето че всички се разпиляват нанякъде“, каза Хюсню. Имайки предвид какво му беше минало през главата, той бе частица от живата памет. На всички, които наистина искаха да го изслушат, можеше да разправи някои интересни истории за хората, живели на тази уличка, в тази сграда. Ала със загубата на по-раншните обитатели Хюсню, когото видях онзи ден, изглежда, бе загубил и своите слушатели. Явно затова щеше да вземе, искаше да вземе със себе си цял куп истории оттам. Това бе неговият най-безмълвен, ала същевременно и най-въздействащ бунт. Само че беше взел решение да не раздава с широка ръка спомените си както преди. Това решение важеше и за мадам Елени, към чийто живот винаги бе проявявал съпричастие и чието поведение винаги се бе опитвал да разбере като приятел, знаещ мястото си. Спомняше си, че за да усети това, трябвало да мине на нейна страна или да й повярва докрай. Той бе и човекът, видял последен, по-точно намерил последен тази жена, която особено ни бе впечатлила. Нали бяха минали почти три години. Онази сутрин, когато както винаги обикалял кооперацията, за да пита на всяка врата кой от какво има нужда, никой дори не подозирал за трагедията. Позвънил на вратата й, както и на всяка друга, но тя не отворила. След като същото се повторило в три поредни дни, Хюсню се озадачил и повикал ключаря чичо Ибрахим да отвори вратата. Чичо Ибрахим, стар рецидивист, навремето цар на обирите, бил прониквал с взлом в не една или две къщи. Имал запас от безброй интересни спомени и истории за тези къщи, които сегиз-тогиз разказвал. Разказването на историите било част от живота му. Никога не вземал всичко от разбитите жилища. По-скоро бил специализиран в сребърните изделия. Хвалел се, че през целия си живот на обирджия никога не бил откраднал друго, освен сребро. Тази специализация имала нещо общо с един детски спомен, но доколкото зная, до ден-днешен не е разказал, не е могъл да разкаже на околните какъв е този детски спомен. Един ден го хванали, или пък — както представял нещата — нарочно се оставил да го спипат. След като в едно от жилищата интереса му събудила захарница, решил да зареже кражбите и попаднал за няколко години в затвора. Там прочел много книги, по-точно опитвал се да прочете и разбере всяка книга, попаднала в ръцете му. Един ден осъзнал, че не по-маловажно от вида на среброто и кражбата било чувството, което изпитвал, озовавайки се зад вратата на разбитото жилище.

Когато го пуснали от затвора, бил около шейсетгодишен. Едва тогава видял колко бил сгрешил, че не се е оженил, не е създал семейство. Отначало смятал да се върне в квартала, където бил прекарал детството и юношеството си, в онези улички с техните хора, за да започне нов живот. Но нямало как. Размислил, че е по-добре да изживее оставащите си години в непозната част на Истанбул. Знаел, че не може да превъзмогне желанието да влиза в чужди жилища, и отворил малка ключарница. Не му било никак трудно да изучи занаята. Дотук добре. Чичо Ибрахим твърдял, че няма врата, която да му се опъне. Отварял всяка врата, която пожелаел и която го молели да отвори. Освен истинските врати, вратите за душата му… Поради това те били тъмните страни в историята му, нещата, които трябвало да преживее, наистина да преживее отначало докрай. Бях убеден в тази необходимост. Като си представя какво е преживял или какво не е преживял, мисля, че за него е било най-важно усещането в момента, в който отварял вратата и пристъпвал прага. Всичко се свеждало само до няколко крачки, само до няколко крачки… Тези крачки обаче били толкова различни, можели да бъдат изминати по толкова различен начин… Затова и не ме учуди разказът на Хюсню как чичо Ибрахим проникнал в жилището на мадам Елени. „В това жилище цари много дълбока тишина“, казал чичо Ибрахим. Миризмата зад вратата и бездруго предизвестила всичко. Когато малко след това влезли в салона, се срещнали очи в очи с голата истина. Издокарана, подпряла слепоочието си с ръка, мадам Елени седяла неподвижно в любимото си кресло в салона, в който била прекарала всичките си години, целия си живот. В скута й лежала чанта. В нея имало няколко фотографии, стари лъскави лачени обувки, червена рокля и медальон във формата на сърце. Веднага изтичали при мадам Сузан. Повикали лекар. Последният дошъл и прегледал мадам Елени с изключително професионален похват, „както търговец на антики преглежда стара ваза“, след което посочил като причина за смъртта внезапно спиране на сърдечната дейност. Отначало се чудели на кого да съобщят. Никой не познавал хората, които от време на време я посещавали през последните години. Изведнъж, както изглеждало, се озовали пред бездомен, напълно самотен човек. Бездомността била истинската родина на мадам Елени, предвид онова, което била изживяла, град и родина всъщност били без значение, въпреки това изискванията на делника налагали да се намерят някои адреси. Тук се намесили „последните приятели“. С помощта на мадам Сузан телефонирали в църквата. Последната поела и прибирането на трупа и опразването на жилището. И преди съм се опитвал да разкажа за такива смъртни случаи, за истории, станали тема на разговор при такива смъртни случаи. Все още помня много добре чувствата на любопитните съседи в една съвсем различна история от миналото… Затова ми се струва, че разбирам защо мадам Елени си е отишла от живота облечена и гримирана толкова елегантно. По мое мнение малката чанта също е целяла да хвърли малко светлина върху особеното в тази история. Чантата сякаш показвала, че този човек, живял години наред до онези далечни граници, от цялото си сърце вярвал в живот отвъд друга граница, отвъд смъртта. Дали онези, които можели да чакат, рано или късно се срещнали отново, както жадували? Дали в този случай би трябвало да си мислим, че страстите и любовта са непреходни и могат да изтърпят дори смъртта?

 

 

3. Лъжи, истини или дълбоко, много дълбоко изживявана вътрешна самота… Кое място в нашия смятан за непоклатим порядък да отредим на хората, които са останали неизслушани, чиято различност не сме приели, пред които някак не сме съумели да проявим нужното великодушие, които чрез нашите оправдания, нашето равнодушие безжалостно сме предали в ръцете на смъртта, на изнемогата? Откъде, от кой момент нататък тези хора ще ни „преследват“? Забулената в неизвестност история на мадам Елени, която един ден се надявам да разбера по-добре и затова да представя, да разкажа по друг начин, несъмнено е една от историите, повдигащи такива въпроси. Длъжни бяхме с времето да проучим по-задълбочено някои от предоставените ни думи, цветове, миризми, така че с всеки изминал ден да ги разбираме и усещаме малко по-добре. С времето, в нашето време, с всеки изминал ден малко по-добре… Като опознаваме хора… Като опознаваме себе си… Като приемем, че стойността на някои мигове може да се осъзнае едва в друг миг.

Когато във време, в което съм готов да споделя толкова много истории с толкова много хора, се замислям за Анита, която, иска ми се да вярвам, сега продължава живота си в съвсем различна страна като съвсем различен човек — питам се дали е възможно да се обясни какви неизбежни пътешествия съм предприемал заради онези моменти? Може би. На този етап знам и мога да призная, че в този разказ бях улучил погрешен момент, че не бях използвал една среща, по-точно: „онази среща“. Защо? Защо и от кого бягах в крайна сметка? Защо не разбрах какво искаше да ми разкаже Анита при кратките ни срещи?

Анита, като героиня в други взаимоотношения между баща и дъщеря, които бяха трудно приемливи и разбираеми, въпреки далечното разстояние, понякога се връща при мен и явно все още иска да ми каже нещо с безпомощните си погледи. Сега мога да се замисля още веднъж за стената от погледи, издигната от други срещу нас, за да ни попречи да се сближим с хора, с които всъщност би следвало да се сближим. Никога не е било лесно да се обясни тази стена, да й се даде определение. Както е трудно и да се събере кураж, за да се назоват истинските причини за нашето отдръпване от хората, към които всъщност би трябвало да се доближим. Това има нещо общо с егоизма и същевременно грижа за самосъхранението. Предпочитахме да се скрием, за да избегнем огъня на собствения си ад, да подирим убежище в познатите като „други“ светове. Което несъмнено бе друга форма на злото… Въпреки всичките ви предпочитания, претексти и дори вероломства все пак има взаимоотношения с всичките им последици, от които вие просто не можехте да се освободите. Неизменно ви преследват моменти, конфронтират ви неочаквано със сянката, която не желаете да видите.

Понякога си спомням за онези вечерни концерти в Техническия университет, където между много далечните тонове и още повече между размазаните картини се процеждат образите на тези двама души, които цял живот се бяха опитвали да носят бремето на своята низвергност, своята самота. Виждам образите им в тяхната светлина, с подробности, всяка от които би могла да открие свой разказ, и може би затова рано или късно ще се наложи да обясня какво са оставили у нас и как могат да намерят мястото си определени приключения. В онези вечери бях принуден да наблюдавам определени взаимоотношения отдалеч. Танте Тилда, във фрапантно облекло, идваше при мен и ме питаше как се чувствам. Тя ходеше на тези концерти, за да играе любимата си игра: „щастлива съм“, като не само „слушаше“ музика или както мнозина там „наблюдаваше“, но и се надяваше да изживее времето във фоайето, което превръщаше в истинска сцена. Познаваше всеки или така изглеждаше, говореше с всички на френски, не забелязваше, че околните я смятаха за приятно луда, или се правеше, че не го забелязва, а и в онези вечери не искаше нищо да забелязва. Дали Анита, която ненадейно изникна пред мен в една от тези вечери, беше почувствала онази топлина и я пренесе върху друга вечер? Дали нейните всяващи страх погледи говореха за развитие, за отритнатост, които тогава не осъзнавах? Беше в антракта. Доколкото успях да доловя в хаоса от гласове, Танте Тилда както винаги въодушевено разправяше, че полският пианист свирел с голяма „souplesse“ и че появата му на сцената в тъмен костюм, а не във фрак или смокинг наистина внасяла разнообразие, но и била малко озадачаваща. Събеседниците й, мъж и жена, правеха впечатление на хора, прекарали заедно много години, може би целия си живот. Бяха възрастни и явно оставили много животи на мястото, на което бяха избрали да останат. Бяха успели да остареят заедно. Застаналата срещу тях Танте Тилда беше много щастлива онази вечер от картината, във всеки случай изглеждаше така. Играеше играта си, умееше да я играе, тъй като поне за кратко бе намерила своите зрители. Събеседниците й се усмихваха, но не я слушаха и бягащите им настрани погледи говореха, че търсеха някого, когото познаваха по-добре, който бе приемлив за техните порядки и предпочитания.

Беше зимна вечер, в която още преди концерта някак колебливо заваля сняг. След концерта ни посрещна напълно различен град. Снеговалежът бе започнал внезапно и покрил всичко с бяла пелена. Сякаш за кратко време градът се беше преобразил. Магическа ръка внезапно бе променила облика на града. Тази вечер бавно вървях от Мачка за Шишли, за да усетя с цялото си сърце особеното безмълвие на снега. В душата ми се разливаше малка радост. Както всички останали, следвах под гъстите снежинки промяната и бях донякъде дете, детето, което търси онова дете. Освен магическото преображение, голяма заслуга за тази малка радост имаше и Анита, която с незабравимите си погледи бе влязла неочаквано в живота ми, сякаш вече знаеше, че ще ми предостави дълъг, много дълъг разказ. Незабравими картини от антракта на този концерт, които карат човек да се замисли още веднъж за значението на срещата… Фотографии от време, в което Танте Тилда все още не се беше отказала от играта „щастлива съм“ и полагаше голямо старание за облеклото си, а не се шляеше както по-късно из уличката по мъжки къси чорапи, в старо оръфано палто и с разчорлена бяла коса. Време, в което живееше с мосю Робер и ден и нощ делеше с него съвсем различна съдба.

Берти и Жулиет също бяха на този концерт. До тях — мъж на средна възраст и мълчалива чернокоса девойка. Предпочитах да ги поздравя отдалеч, но Жулиет, която разбираше по-добре от останалите колко самотен се чувствах там, ме повика настойчиво при тях. Сякаш искаше да ми каже, че до нея стои човек, важен за мен. Не беше трудно да позная. Вследствие на крачките, които решително и спонтанно бяхме направили един към друг, помежду ни се бе установило необичайно общуване. Затова не можех да отхвърля поканата й. Разменихме няколко думи за концерта, за времето и за това-онова. Както друг път. Както правехме винаги в такива ситуации. Та нали трябваше да потърсим предпазен щит за различните си самоти. След това ни запознаха. „Това е Анита, нашето симпатично момиче“, каза Жулиет и улови под ръка стоящата до нея девойка. Мъжът на средна възраст беше баща й. Жулиет и Берти не го изрекоха, но аз усетих, че ме запознаха с хора, заемащи много специално място сред приятелите им.

Анита бе възбуждащо привлекателна. Запознанството с нея беше равносилно на крачка към един от тези примамливи разкази, които са толкова мистични, че човек не знае как да живее с тях и как да ги възпроизведе. Тя сякаш искаше да разкаже, да сподели нещо. Все още ми е трудно да дефинирам чувствата си в онзи момент. Спомням си, че известно време издържах на погледа й. Вероятно се боях от нещо. Боях се от нещо, по тялото ми пробягнаха тръпки. С дългите си вълнисти коси, големите черни очи и сочните червени устни Анита приличаше на приказно създание. Магията ми подейства веднага. Тя стисна ръката ми. Никоя жена досега не бе стискала толкова дълго ръката ми. Значението на това ръкостискане проумях едва много години по-късно. След като имах възможност да видя други хора по други пътища… Дълбоко под разговора съвсем бавно протичаше друг разговор. За да продължим явния разговор, по-късно неизбежно трябваше да се върнем на концерта. Онези думи бяха и наши думи… В музиката на Шопен имаше пасаж, който въпреки всички усилия не харесвах. Не можех да назова този пасаж, но не ми се искаше да го чуя още веднъж, след като веднъж вече го бях чул. Тя каза с потреперващ глас: „Грешите и не сте справедлив. Той е бил много нещастен“. Не отговорих и се задоволих с усмивка. Тогава още не се бях научил просто да признавам съвсем естествено и спонтанно, без срам някои липси и безизходицата си, а и да понасям подобаващо гнева, който се пораждаше от тази липса и патовата ситуация и който ту прикривах, ту показвах…

По-късно се разделихме, за да седнем по местата си… Жулиет както винаги ме покани у тях, а аз както винаги казах, че приемам поканата без колебание. За пореден път се срещнахме при една малка лъжа. Тази лъжа обаче бе нашата лъжа. Също и тази лъжа… Това беше истината в онези дни. Беше действителността в онези дни. Някои моменти, моментите, които щяха да променят хода на живота, все още не бяхме изживели.

А в бъдещето заради тези моменти, за тези моменти щяхме да преживеем, да пожелаем да преживеем толкова много покани за вечеря… Онези времена все още бяха времената, когато не различавахме достатъчно онези крачки. Времена, в които едва бяхме започнали да правим вътрешно тези крачки, които щяха да отведат живота ни в съвсем различно русло… Както бе при всичките ни незабравими връзки, превърнали ни в това, което сме.

Във втората част на концерта също изпълняваха Шопен. Обърнах се и установих, че Анита седеше два реда зад мен, отдясно, малко встрани. Погледна ме. Как можех онази вечер да предусетя, че тези погледи ще останат живи и ще се запазят някъде у мен като неизразим с думи повик.

На изхода се случи така, че още веднъж срещнах тези погледи. Помежду ни, така да се каже, се зароди нещо. Нещо, което искаше да ми се разкрие от далечно разстояние… Може би бяха първите моменти от връзка, за която понякога мечтаем. Един неочакван гост щеше да разклати корените на досегашния живот. Беше връзка, която заедно с неизбежността щеше да доведе смъртта. Връзка, която заедно с невъзможността за връщане водеше смъртта… Заради живот „оттатък“. Нямаше съмнение, в тези погледи вероятно се криеше страдание, трудно изразимо с думи, стремеж към спасение от един живот, към протегната за подкрепа ръка. Стремеж към спасение от един живот и преминаване в друг живот…

Освен онова, което Анита искаше да сподели с погледите си, имаше още една особеност, която ми убягна при запознанството, но сега бе очевидна. Единият й крак бе малко по-къс от другия, което навярно я обременяваше допълнително. Това забелязах, можах да усетя в този момент. Когато излязохме навън в снега и тя улови под ръка баща си в навалицата, Анита погледна за последен път към мен или към мястото, където стоях. Усмихнах се. Мисля, че се опитах да формулирам желанието за друга среща или вярата в истинска среща. До известна степен беше обещание за среща. Тя разбра и аз трябваше да повярвам, че съм се изяснил, също както повярвах в срещата. В противен случай не бих останал години наред подвластен на нейните погледи. Опитах се и да разбера и другите чувства, пробудени от тази усмивка. Дали например ме смущаваше тази особеност на Анита, която личеше при ходене? Да отговоря отрицателно на въпроса, беше лесно, доколкото човек отбягва охотно някои факти. Но дали всъщност не се издавам, след като години по-късно все още намирам за нужно да спомена този детайл? Тези хора и техните различия, заради които са живи в нашия спомен… И по-рано съм се опитвал да споделя с някого болката в история, която започваше с такова изречение. Имаше разкази, които водеха един към друг или пък неизменно се връщаха към един разказ… Някои хора преминаваха от такива разкази в други, а някои думи с времето придобиваха нови значения. От определен момент нататък обаче това развитие се свеждаше само до търсене на себе си.

Разказът за Анита беше продължение на много от другите истории у мен. Може би затова бях по-подготвен от други да понеса нейната различност. Благодарение на тази подготвеност бях по-склонен или „по-възприемчив“ да разбера или поне да бъда добър слушател, което ме изведе на пътя към Анита. По тази причина и онази вечер повярвах, че един ден ще я видя отново. Не беше възможно приключението да свършва там. Въпреки опитите да се преборя с това, у мен имаше страна, която вярваше в предопределението, която се опитвах да изживея посвоему. Така че се налагаше да чакам, да умея да чакам.

Трябваше да минат две години, докато проумея, че Анита не бе напуснала мислите ми след онзи вечерен концерт, следователно чувствата не ме бяха измамили. Срещнахме се на тъжна сватбена вечер, за което, като му дойде времето, искам да разкажа с много различни надежди, но същевременно и с тревога. Празненството беше в крайморски хотел. Въпреки този красив детайл тази нощ странно защо се долавяше и миризма на смърт. Всеки, дошъл тази нощ тук, бе засегнат, така да се каже, трябваше да бъде засегнат посвоему от тази смърт… Срещнах я в хотелското фоайе, където бях потърсил спасение от танците. Не беше изненадана, поне не изглеждаше изненадана. Всъщност прие го като обикновена неочаквана среща. Онзи момент, моментът на онова място не бе далеч. Всичко бе съвсем просто, каквото трябваше да бъде. Поне такова бе първото ми усещане при тази среща. Всичко съвсем просто, каквото трябваше да бъде… Като че ли не бе изминало много време, а ние двамата бяхме приятели, които макар и на различни места несъзнателно споделяха куп подробности, мнения и преживявания. Защо не? Нямаше нужда да ме пита нито как съм и какво съм правил през тези две години, нито дали още я помня. Двете години не съществуваха, другото време „там“ не съществуваше. Сякаш длъжна да даде обяснение, тя каза с усмивка: „Дойдохме заради Метин. Свири толкова хубаво“. Метин беше певец в нощния клуб на хотела, който сам си акомпанираше на пиано, а шлагерите му създаваха така наречената „атмосфера“. С други думи: никой не слушаше неговите отчасти стари, отчасти нагодени към модерния вкус парчета. Анита, която стоеше срещу мен, не се отличаваше много от Анита, която бях видял на концерта на Шопен. Видът й сякаш подсказваше, че се е отдалечила още повече от света или от начина, по който вероятно възприемаше света, а под прекаления грим погледите й бяха още по-плашещи. Погледите, само погледите… Дали зад своята естественост и спокойствие не се опитваше да скрие разколебаност, угризения и трудно за споделяне поражение? Отговорът на този въпрос бих могъл да дам едва сега, след като са изминали толкова много години.

Дали тази неочаквана среща, която по всяка вероятност бе и нежелана, а и — кой знае — може би малко закъсняла, бе за Анита краткотраен източник на надеждата да разкаже, да заговори за нещо? Възможно е. Сега съм наясно и трябва да приема окончателно, че отговора знае единствено самата Анита. Доколкото си спомням, въпреки всички усилия не можах да кажа това, което исках. Навярно не толкова заради изненадващата среща с човек, който, както добре знаех, щеше да заеме място в живота ми, а понеже не бях сигурен как да постъпя и същевременно евентуално се страхувах от истинска среща. Ако бях пожелал, как ли би трябвало да изглежда „необходимата“ крачка? Дали тази безпомощност се обяснява в достатъчна степен с това, че и до днес още не съм уловил, още не съм открил момента, който би ме отвел до мечтаните мигове, другите мигове? Анита обаче положително разбра и усети затруднението ми в този миг. В края на краищата и двамата напредвахме по пътища, които в много аспекти си приличаха. Имаше забранени, забранени завинаги взаимоотношения и мигове, които оставаха неизживени въпреки всички копнежи и шансове. Неочаквано се бяхме срещнали отново, бяхме се здрависали и „рискували“ с погледи и думи да проведем малък разговор, който щеше да придобие значение едва години по-късно. А целият риск се състоеше в няколко думи и няколко разменени погледа, над които умувам и до днес, това бе всичко. В този момент бездруго не можеше да става и дума за по-голям риск. На раздяла Анита стисна с все сила ръката ми. После каза: „Шлагерите са хубави, много хубави“. Това бяха последните думи, които чух от устата й.

Истината, неподправената истина научих след години от Жулиет, пак в същото хотелско фоайе, когато отново се измъкнах за миг-два от едно празненство.

— Анита беше болна, и то много болна… — каза Жулиет, когато може би под впечатление от обстановката и обстоятелствата насочих разговора ни към онзи момент, онези думи и най-вече онези погледи. — Страдаше от непреодолима сексуална незадоволеност. Ходеше при психолози, лекари, нищо не помагаше. А може би не ходеше при подходящите хора. Баща й, няма да повярваш, проявяваше безподобна жертвоготовност и беше принуден да й намира партньори срещу заплащане…

И до днес нямам думи за онова, което почувствах тогава. Беше като в кошмар, в който искаш да изкрещиш, а не можеш, искаш да направиш крачка, а не се получава. Сянката на Анита витаеше наоколо. Тя също бе изпитала това чувство, този кошмар и си мисля, че това искаше да ми каже с погледите си.

— Защо не ми каза по-рано? — попитах и се помъчих да скрия потреса си, да не го издам. Това беше малка разплата, малък бунт. Малкото възмущение се отнасяше на първо място до мен самия. Разбра го и Жулиет.

— Не си ме попитал — така отвърна. — Още вечерта, когато ви запознах, забелязах, че си впечатлен от нея. Знаех, че и тя ще се впечатли от теб. Нямаше да останете безразлични един към друг. Тогава болестта й не беше толкова напреднала. Една любов би могла да я излекува. Тогава и двамата се нуждаехте от любов. Знаехте го и въпреки това не направихте необходимите крачки… — Кратко мълчание прекъсна разговора ни. После тя добави: — А ако ти бях разказала тогава, нямаше да ми повярваш.

— Нима сега е по-лесно да ти повярвам? — попитах.

— Точно така. Трудно е, много е трудно да се повярва — каза тя. — Затова и винаги сме го третирали като голяма тайна. Впрочем само малцина знаят за състоянието й. Ти обаче непременно трябваше да научиш. Непременно… Рано или късно…

Да вярваш… Да вярваш, че можеш да живееш, да търпиш такъв живот… Когато се опитах да обясня трудността на вярата, всъщност исках да разкажа и за една самота — тя далеч надхвърляше онова, което Жулиет проумяваше или се опитваше да проумее, и всеки ден я изпитвах по различен начин в разказа, който продължаваше да се пише у мен. В ситуация на безпомощност, в която дори не можехме да се обединим, за да родим една малка надежда… Тази грешка щях да допусна и в много други взаимоотношения с други хора, в името на различни тревоги, впримчен в различни малодушия. Ала в този момент не можех да споделя подобни чувства с Жулиет. За да направя крачка към определени точки, трябваше да се подготвя за тях. Мисля, че затова исках да разбера къде е Анита. Исках да поговоря с нея, поне да поговоря с нея…

— Има вече пет години, откакто заминаха за Израел… Анита пожела да се засели в кибуц — каза Жулиет. — Когато бяхме у тях, за да се сбогуваме, въодушевено разказа за някакъв кибуц, основан от румънски евреи. — Замълча миг-два, преди да разкрие още една тайна, а в гласа й се долавяше копнеж и същевременно скръб: — Майка й, която тя не бе виждала от детството си, била там на смъртно легло. Помолила да им предадат, че преди да издъхне, искала да види още веднъж дъщеря си и съпруга си, който й причинил толкова страдания. А може би са излъгали, може би и те като всички други се нуждаеха от лъжа.

Лъжи или измама… Решения, опции или от определен момент нататък отдаване на водовъртежа на човешките взаимоотношения… Кое бе тласнало Анита в такъв живот? Дали липсата на майка й или принудата да я замести пред друг? Или пък — напук на това — желанието да отмъсти на майчинското чувство, като ден след ден се саморазрушава все повече? Дали бе недъгът, от който страдаше, без да забелязва колко е красива? В каква посока, докъде ме водеха мотивите, които се раждаха във въображението ми, само във въображението ми? Сто на сто не е лесно да разберем някои животи, някои взаимоотношения истински и в подробности, за да намерим място на мечтите, които сме изживели по отношение на онези хора… Днес зная, мога да кажа, че въпреки отсъствието, въпреки изчезването й в една неочаквана нощ отново усетих въздействието на Анита, продължило и други нощи…

Оттогава изминаха много години, веднъж срещнах случайно пианиста Метин в един ресторант. След като разговаряхме часове наред след края на изпълнението му, в тази нощ, продължила до зори, ми стана ясно, че трябва да поема по нов път. Метин не беше забравил Анита, нещо повече, беше й отредил много специално място в живота си. В хода на разговора щях да разбера, че онези дни са били много важни за него, но право да си кажа, се побоях да проникна по-навътре в неговия оставен някъде в миналото живот. Знаех, беше ми поставена граница, която не биваше да прекрачвам. Може би затова все още ми е трудно да дефинирам чувството в тази история, истинското чувство. В действителност Анита нямала абсолютно нищо общо със споменатата болест. Размишлявайки за този живот, трябваше да се изправя пред друг факт. Този факт бе, че една млада девойка е била продавана от баща си на богати туристи по хотелските фоайета. Тази млада девойка се е намирала в ужасна безизходица, ден след ден повличана все по-дълбоко в пропастта. Но как беше станало така, че да се съгласят на такива взаимоотношения, да поемат бремето на такъв живот? Всеки несъмнено би намерил свой отговор на този въпрос. Според наблюденията на Метин двамата изпитвали нужда да харчат много пари. Може би това била форма на протест срещу едно предателство, форма на защита. Избрана от тях форма да направят едно предателство поносимо чрез друго. Метин сторил всичко възможно да измъкне Анита от този живот. Но и той в един момент стигнал до предела на силите си. Най-важното било, че тази млада жена, която в цялата си неволя и отритнатост била готова да отиде при мъж, който щял да я обича, наистина да я обича, таяла, хранела дълбоко в себе си неконтролируемо зло. Истинска мистерия било как тя, сякаш за да не забрави предателството, зад маската на невинността оплитала други в паяжината на своя чар. Естествено, това бяха противоречиви чувства, погледи. В стремежа да се намери смисъл, да се подредят правилно частите на пъзела би трябвало, от една страна, да се види нейната всеотдайност, една дълбока, много дълбока обич, отдаденост, нейният протест срещу хората, изразяван на абсолютно необичаен език, а от друга — как вървяла по следите на злото, което включвало в себе си и смъртта.

Бях изслушал първо Жулиет, после Метин. Изведнъж историята ми се видя съвсем сложна. Това всъщност бяха картини на влачене по инерцията. Ала кое от разказаното беше вярно? Какво искаше да ми каже в действителност Анита със своите погледи, своята тайнственост, своето мълчание? Защо майка й бе отишла в онази далечна страна? Дали Жулиет знаеше още нещо и не можеше, не искаше да ми го разкаже? Ако наистина премълчаваше нещо, можеше ли да се каже, че поне косвено имаше нещо общо с историята? Дали жената на „онова място“ бе героиня на една мечта? Жена, която никъде в разказа не се показа пред мен, но пък бе дарила Анита с живот. Важно беше да зная или най-малкото да съумея да почувствам къде бе тази жена. Веднъж един приятел каза, че в много връзки, най-вече в света на сексуалността ни се подаряват само илюзии. Безименен алкохолик, който бе изживял географията на проституцията в многобройните й измерения. Можеше да разкаже на пожелалите да го изслушат какво ли не за пътищата, гласовете и багрите на илюзиите и заблудите.

Когато в рамките на ограничените си възможности се опитах да видя и опозная тази Анита от моя живот, отново се сетих смътно за развоя на онова, което не бяхме могли да кажем и споделим, и се почувствах по-близо до истината, че една връзка не ни подарява нищо друго, освен илюзии. Сега тя не е тук и аз зная, че няма да се върне и ще продължи да живее само в думи, в думи, подхранвани от мечти. Дали случилото се и неговите следи не показват, че оставаме завинаги пленници на нашето бягство и затова така и не се впускаме в някои приключения — а дадени хора се възползват и се наслаждават на нещо, на което нямат право. Дали по дългия път на бягството си не губим хората, които съдбата действително ни е отредила? Дали желанието да бъдем сред така наречените „силни“, сред привидно печелещите, както и стремежът, само и само да не заставаме очи в очи със себе си не се обясняват със злото у нас? Със злото или единствено с егоизма?… Може би затова понякога нещо ме подтиква да разкажа съвсем различна любовна история в памет на Анита. Но за любовта, въпреки всички битки, се изисква и всеотдайност. Все още ми е трудно да назова това, което чувствах, евентуално бих могъл да чувствам към Анита. Онези времена бяха други времена, а тогава несъмнено не успях да се докосна до нещо.

Някои цветя виреят само в планината, нависоко. Дори казват, че за всяка надморска височина си има специално цвете. Това са цветя с напълно специфичен аромат. Цветя, които никога не съм докосвал, защото никога не съм се качвал в планината. Ще речете, един ден ще се кача в планината заради цветята. Понеже знаете, че те чакат там, че винаги чакат там. Знаете, че винаги чакат там… Тази увереност е може би още една причина за постоянното ни отлагане и за много бавната, безспирната загуба на тези моменти. Тази увереност, ала същевременно и тази илюзия… Тъй като въпреки всички спомени с времето цветята изчезват от местата, на които сме си ги представяли, защото природата се изхабява. Иска ни се да вярваме, че някой ще остане завинаги на същото място, докато постоянно губим някого на дадено място. Колкото пътят към планината се отлага, толкова докосванията стават докосвания на другите и вие губите истинските докосвания. Остава само усмивката на тези, които знаят тия цветя.

Ненапразно направих връзка между желанието си да живея в онази планина и Анита. Тя беше като цвете там, на онова далечно място. Вероятно бяха нужни само няколко крачки от моя страна. Може би затова исках да опиша Анита само каквато я видях. Само каквато се появи пред мен, с лицето, което помня… С моите съмнения, с моето разкаяние, моите ненамерили отговор въпроси… Да, любовта изисква на първо място всеотдайност. В този случай това е същинският проблем, като изключим спечеленото и загубеното, това, че Анита навярно така и не е срещнала обичащ я истински човек, който да прояви тази всеотдайност. Мисля, че и Метин го разбираше. Една от всичките му песни бе останала неизпята. Между всичките му песни нямаше нито една, изпята за Анита. Докато говореше за онези дни, очите му на няколко пъти се навлажниха и това не беше само от алкохолно опиянение. Бяхме се срещнали във време на разкаяние. Иначе как да се обясни, че след онази нощ избягвахме повторна среща.

Та така… От една страна, погледът върху изгубения свят на Елени, в който така и не влязох, и на Танаш, който, скрит в черупката си, се топял бавно от страдание, а от друга — върху света на Хюсню, който плати за своята неприспособеност към условностите с незабелязана от никого горчивина, обида, и на Шюкран, която при последните трудни крачки на изгубената навярно още от началото борба, в дните на страх, усещайки приближаването на смъртта, най-много копнеела за малката тъмна квартира, както ми се иска да вярвам… А по-късно Анита… Анита, която един ден си бе тръгнала оттук и оставила след себе си толкова много разкаяние, неполучили отговор въпроси и най-вече един незавършен разказ, а в „онази стая“, заедно с нея баща й, чието име така и не узнах и който в зависимост от различните разкази за него бе оставил различни впечатления… Бащи и техните дъщери… Шюкран, Елени, Анита… Всички те имаха своите песни. Песни, които не бяха довършени, не бяха изживени подобаващо, според желанията им или изобщо не бяха изпети… Сигурно не биха допуснали, че един ден всички ще се срещнат в един и същи разказ. И с право, като се замисля за пътищата и техните подробности. Но доколко меродавни са разликите предвид задънените улици и невъзможните за преминаване граници? Трябва да призная, в онези дни, когато се надявах да поговоря с някого за историята на мадам Елени, и аз самият не предполагах, че събитията ще се развият така, че ще проникна в други разкази и извън това ще поканя онези хора в този разказ. В началото там бяха само видът на голата мадам Елени в кухненския прозорец, гледащ към осветената шахта, и тежката миризма на готвено в кооперацията. Ала полека-лека авантюрата на погледите, които освен за бунт искаха да разкажат и за безпомощност, ставаше все по-важна. Някои хора чакаха да заемат истинското си място в нашия живот, също както в песните или романите, чакаха онези моменти или други хора…

Сега остава само да попитам за пореден път дали онези животи са изживени, за да оставят поне за няколко мига няколко думи на другите, дали това е било умишлено и дали са били изживени наистина. Да, в тези мигове, само в тези мигове… В миговете, които дават насока на човешкия живот, когато човек се изправя очи в очи със себе си, разчита единствено на себе си. Къде в разказа бяха скрити тези моменти за тези хора? В чувствата на мадам Елени, когато се разхождала гола из жилището си или когато правела „последните си приготовления“? В радостта на Танаш, когато приготвял своите предястия, за които все още си спомняха мнозина? Или в една от редките красиви вечери след бягството, които Шюкран може би изживяла на онази подредена маса в крайморски ресторант, или понякога в леглата на онези домове, или когато мечтаела за своята огряна от слънцето къщичка? Или в игрите, които Хюсню всяка сутрин играел с малката си дъщеря — „първата му любов“ — в малката си квартира? В мечтата за съвместност, за която Анита вярвала, че може да се сбъдне с онази музика? В ентусиазма, с който бащата на Анита се сбогувал заради нов живот, за да се засели завинаги в кибуца? Един миг, само един миг, или специално, много специално късче живот… Миг, който позволява на човек да бъде себе си в истинския смисъл на думата… Навярно затова се опитах да доведа тези хора тук, да ги намеря или да ги открия. Дали го постигнах, дали наистина го постигнах?… Дали го постигнах, дали наистина успях да го постигна? Не зная, вече не зная. Сега, освен всичко, съм изпаднал в съмнение, нещо повече — в безпокойство относно всички чувства, които асоциирам с думата „постигам“. Съмнение, безпокойство, безсмислие… „Да постигна“, какво всъщност изразява „да постигна“, какво означава „да постигна“, кой да постигне, какво? Или би трябвало да намеря нови думи за всичко това, за скритите в нас хора? Някои липси ми внушават чувството, че още дълго трябва да вървя по този път. По-рано вече споменах как ми се струва, че това е разказ, който с времето ще се обнови сам и ще се напише по друг начин. Нима тогава всичко, което съм направил досега, с което съм се нагърбил, е било напразно? Не вярвам. Във всеки случай не искам да го повярвам на този етап, след всички надежди.

Зная, че такива чувства са валидни не само за разказите, а и за връзките, които всеки път ни обогатяват с нови хора или при всяка раздяла, при всяко разпадане откъсват частица от нас. Та нали неизменно вярваме, че при всички положения нещо ще се промени, въпреки всичките му имена и асоциации… Че нещо може да се промени, нещо е в състояние да се промени — трябва да вярваме, да сме способни да вярваме в това. Трябва и постоянно да подхранваме очакването на нещо, което ни помага да гледаме с други очи в това огледало. Постоянно да подхранваме очакването на нещо… Та човек да убеди най-вече себе си, че действително е изживял онези връзки… Че хората в този разказ въпреки всички неволи не са изгубили надежда за тези възможности — това мога да обоснова единствено със спасението в тази вяра. Да знаеш, че някои разкази също като някои взаимоотношения никога няма да се прекъснат, просто не могат да се прекъснат, е причината за съпротивата, съпротивата докрай, или още по-важно: за обвързаността с живота. Нима не се нагърбихме затова да продължим това наше пътуване, пътуването към друг човек — въпреки всички погледи или възможности — с нашите собствени погледи, чиито действителни глъбини най-често не осъзнаваме?…