Марио Леви
Истанбул беше една приказка (2)

И така, кой с кого заради кого остана?

Олга

Тя бе очертала границите на своята страна в малкото жилище в Шишли, като че ли без да го съзнава напълно. Носеше брилянтеното си колие, за да остане принцеса, с всичките й спомени и копнежи, в приказката, в която вярваше докрай. Беше жена, неизживяла пълноценно никоя от любовните си истории. Непрекъснато искаше да се изсели в Мексико.

Мадам Роза

От детството си в тракийските земи, освен спомена за едно безкрайно море от лайка бе запазила и познанията си по гръцки. В разказа тези два ключа й отвориха редица тайни и забранени помещения. Тя наблюдаваше живота с търпение и усет за всяка ситуация. Никой не биваше да засяга взаимоотношенията й с онази шапкарка от Юксеккалдъръм. Беше стожер на цялото семейство.

Мадам Естрела

Тя бе решила да роди и съхрани жива любовта си далеч от всички герои в този разказ. Всъщност никой така и не откри какво е изживяла наистина в онзи коренно различен край на Истанбул. При семейството си, чиито членове все повече оредяваха, се върна като покойница. Погледите й напомняха за дълбочината на морето. И все пак само един-единствен човек бе съумял да разбере „подобаващо“ значението на тази дълбочина.

Мухитин бей

Той обичаше по един и същ сантиментален и болезнен начин прочувствените песни на Селахатин Пънар и полонезите на Шопен. Изглежда, пожела да остане в разказа в ролята на герой, недовършил песента си. За него животът бе лоша шега.

Ева

Тя произхождала от семейство на банкер в Рига. За дните, в които решила да се омъжи за третия си братовчед, говорела с дъщеря си като за някаква уникална тайна. Умеела да освежава любовните си истории с тайни и да ги представя като нещо забележително. Когато била принудена да избяга от Одеса в Александрия, страдала най-силно за загубата на пианото си.

Шварц

Той бил „заслужил“ офицер от армията на Австро-унгарската империя. Влязъл в този разказ с „идентичността“ на захвърлен в Истанбул герой, който бил загубил паметта си. Можел да опише родината си, но не с думи, а само с рисунка. И все пак така и не забравил своето имение, което бил изоставил в онази родина.

Ясеф

Той приемаше даването на подкупи за не по-маловажно от това да знае вицове от цял свят. Смяташе, че няма никаква причина да се доверява на жените. В последните години от живота си все повтаряше, че е живял прекалено дълго. Дали бе разбрал, че е можел да предаде на сина си „онзи комедиант“, поне „онзи комедиант“?

Жинет

Нейната история бе започнала по време на една война, за която ще трябва да се разкаже по-подробно. Беше убедена, че е израснала първо в манастир край Париж, после в Истанбул и след това в Хайфа. В една друга война загуби много близък човек. Когато срещна случайно разказвача във Виена, не успя да прикрие скръбта си. А пък искаше да се усмихва, само да се усмихва.

Енрико

Той усети най-силно липсата на по-голямата си сестра, когато падна в онзи дълбок кладенец.

Марсел Алгранте

Той беше на път да открие друг бог. Беше учил в гимназия „Галатасарай“ и обожаваше Волтер.

Седат Арабина

Цял живот с гордост понасяше подигравките, че е мелез. Със своя микробус, наречен „Детектив“, години наред обикаляше анадолските пътища, за да продава дрогерийни стоки. При това се ориентираше по тайните пътни карти в главата си, които никой не познаваше или така и не видя. Притежаваше изключителна дарба да имитира другите. Онова близко до Истанбул градче бе много важно не само за него, а и за друго лице, което се появява за кратко в този разказ.

Анри Москович

Беше син на търговец, направил голямо състояние по време на Османската империя. Имал любовна история с виенска графиня, чието име никой така и не узна. Според слуховете навремето имал и различни краткотрайни любовни авантюри с прочути шлагерни певици и актриси. Но ако сме по-точни, за него съществувала само една-единствена приказна принцеса.

Чичо Киркор

По неволя бе подслушал множество тайни разговори. Злополука го бе откъснала от струга и тласнала към търговията. Беше най-довереният приятел на мосю Жак. По напълно разбираема причина никога не караше жена си да му приготвя пълнени черни миди.

Жулиет

Най-голямата й мечта бе да изиграе „Нора“ и на „онази сцена“. Винаги се опитваше да дава воля на протестите си в онези майсторски направени фотографии. Пред разказвача държеше да се покаже като силна личност. В действителност обаче танцуваше само на своите песни. Разплака се единствено в деня, в който погребаха дъщеря й.

Консулът Фархи бей

Къщата му в Саладжак беше нещо като отшелническо жилище. В един момент от хода на разказа спомена, че е спасил множество турски евреи от концлагер.

Ани

Тя се опитваше да забрави своя „недъг“, като непрекъснато сменяше мъжете и с лекота се разделяше с тях. Въпреки че нейната история не й даде много шансове, навярно имаше по-ласкави и по-реалистични начини да подобри отношенията с баща си.

Рози

В мълчанието й се таеше силно възмущение. Достатъчен би бил само малък „подтик“ и тя на драго сърце би разказала за тази буря. Никой не узна дали някога бе получила този „подтик“. За жалост всичко излезе наяве твърде късно.

Берти

По време на дългите разходки из Истанбул той систематизираше многобройните светове в живота си и житейското си пътешествие. Също така много обичаше киното и охотно показваше, че чете Гардиън. Доста негови познати бяха на мнение, че напразно е следвал в Кеймбридж. Трябваше да повярва, че е добър баща.

Нора

Докато се разхождаше с майка си в дъжда, тя говореше за невъзможността да се върне. Хората мечтаеха за мястото, което бе избрала, но тръгването за там все се отлагаше. Дали разказвачът искаше да разкаже за нея по тази причина? Дали не можеше да я забрави заради „липсващото обстоятелство“? Това вероятно ще покаже друг разказ по друго време. Името й подхождаше на мислите и действията в „онази драма“.

Инджиля ханъм

Професорите й в Консерваторията виждаха в нейно лице бъдеща Сейян ханъм. Ала тя, независимо от грозящата самота и възможните грешки, избра да се омъжи за Хуго Фридман и да пропадне в Лондон. Почти всяка година се връщаше в Канлъджа, в старата си крайбрежна къща, пълна със спомени, за да гледа морето, отпивайки ракия.

Мосю Робер

При „завръщането си“, на което той се реши, в онази малка хотелска стая в „Съраселвилер“, бяха фотографиите на човек, изживял, но и пропуснал и други животи. Не бе много лесно да се приеме, че в малкото лондонско жилище на Инджиля ханъм той бе намерил своя най-истински дом. И нощта, когато в голямото казино на Монте Карло уж бил запалил цигарата на принцеса Сорая. Дали беше още жив по времето, когато се записваше разказът — това е неизвестно.

Мосю Тахар

Със своя шик, бастун и тъмни слънчеви очила той приличаше не толкова на пенсиониран журналист, колкото на стар шпионин, пратен в изгнание в града. Вярваше, че ислямската мистика е подарено на човечеството „дълго стихотворение“, чийто дълбок смисъл все още не е разтълкуван напълно. Ако знаеха какво е оставил в Казабланка, града на детството и юношеството му, приятелите му щяха да го разберат по-добре в последните години от живота му.

Мосю Алдо

Той беше ту арабин католик, роден в Бейрут, ту левантинец от Измир, ту грък от Солун, ту евреин ешкенази от Истанбул. Според слуховете прекарал последните години от живота си в Барселона, но може би и в Гоа. Едни казват, че умрял от сифилис, други — че бил наръган с нож от сирийски търговец на оръжие. Това са стигналите до нас негови идентичности и биографии. Приписваха му международни измами. Говореше се, че имал „познати“ в цял свят.

Лола

След като получила сериозно музикално и театрално образование в Будапеща, тя съумяла да се наложи и на много различни сцени в кабаретата на Сохо. В крайна сметка спасението й от „лагерите на смъртта“ си имало цена. Дали животът й наистина се променил, след като в една от онези нощи срещнала мосю Робер?

Карло

Той се хвалел, че освен идиш владее още тринайсет езика, и смятал, че може да изживее истински любовни истории само в морето. Може би по тази причина един ден решил да стане лоцман в Босфора. Искало му се да си внуши, че решението да е постоянно над водата, означава, че чака друг човек и че трябва да го чака до края на дните си.

Шюкран

Тя мечтаеше да излезе от своето малко, тъмно и вмирисано жилище и да тръгне към „слънцето“. Историята й би могла да намери място в рубриката „Новини от делника“ на някой всекидневник.

Хюсню

Той бе един от хората, които не можеха да се задържат в Истанбул, понеже бяха затънали в други ценности. Положението му беше безнадеждно и дори в най-тежкия период бе лишен от възможност да прегърне дъщеря си. Това може би беше свързано и с неговата отчужденост от града. До последните дни на разказа неизменно го виждаха с цигара марка „Бафра“. По-важното обаче бе, че пазеше онзи вестник. За това поведение трябва да се вземат под внимание и „чувствата“, когато се върна в родното си село, без да може да стане собственик поне на една жилищна кооперация.

Анита

Имаше една крачка, която тя искаше да сподели с разказвача. Онези моменти на срещата не бяха случайни, а напротив — задължителни за разказа. Ала за да направи тази крачка, човек трябва и малко да вярва, че в онези планини растат други цветя.

Елени

Тя не бе заслужила да стои заключена вкъщи. Беше решила да демонстрира възмущението си, като ходеше чисто гола из стаите, от които нямаше как да избяга. Разказваха, че когато все още била привлекателна девойка, в живота й влязъл авантюристично настроен офицер. Ако бяха „намерили“ този офицер, историята й щеше да протече коренно различно.

Танаш

Сандвичите от деликатесния магазин на Четвъртък пазара години наред бяха незабравими за мнозина от тамошните търговци. Смятаха, че тайна страст го обвързва с дъщеря му.

Джери

Той бе подготвил всичко за построяването на голяма ракета. Разказваха, че отишъл в Харвардския университет и че един ден влязъл в анонимна секта. Къде бе потънал по времето, когато се записваше разказът — това остана неизвестно.

Марселина

Някои бяха на мнение, че е истинска жена, други пък я смятаха за „фантастично създание“. Бихте могли да я срещнете най-неочаквано във всеки град на света.

Харун

Защо първо се отказа да свири на китара, а после от поста административен директор в голямо предприятие, за да приготвя кюфтета — това остана загадка за всички. Въпреки че бе една от ключовите фигури на разказа, по някаква причина предпочиташе да се показва изключително рядко.

Йосиф

Кого търсеше в онази безкрайна бяла страна — това така и не можа да обясни на никого. Дали, преди да се върне в града с неговите „светлини“, във файтона на острова разбра, че всички „пулове“ си бяха „на мястото“?

Никос

Той твърдеше, че в Солун търпеливо го чакала любовница. Ако не беше толкова добър шивач, никога нямаше да получи прякора „Крадливия абаджия“. Когато го прокудиха от Истанбул заради онова „злополучно решение“, повери колекцията си от грамофонни плочи на „Гласът на неговия господар“ от времето на мосю Шур и братя Герасян на свой близък приятел със заръката да я пази до връщането му. Тази колекция изчезна безследно. Така и не откриха кой е приятелят.

Йоргос

За котарака на Никос разказваха, че знаел добре гръцки, а което било още по-важно — че си пийвал порядъчно мастика.

Танте Тилда

Тя можеше да сподели само с малцина мечтата, която бе открила във филмите си. Вярваше, че ако беше получила покана за онази сватба, щеше поне за една нощ да бъде красива като Мърл Оберон. Но тя по опасен начин престъпи границата. Носеше белези от дългия си път през брака и от всички незаконни, забранени връзки.

Мозес

Традицията го принуди не само да бъде шивач, но и да живее в различни градове. Часовникарят от Одеса му беше дал приказка, която щеше да пребъде в годините — и което е по-важно — в други хора. Абсурдното беше, че точно в Истанбул, неговия последен град, където направи последните си тегели, го застигна пневмония.

Енрико Вайцман

Той беше евреин и испански комунист и след разгрома на републиканците в Испанската гражданска война бе принуден да потърси убежище във Франция. Ако не беше изпратил „онова писмо“ на мосю Жак, нямаше изобщо да намери място в този разказ. Той на два пъти дойде в Истанбул, втория път по всяка вероятност, за да участва в „другите“ моменти на историята, които някак си не се поддаваха на описание.

Рахел

Тя чакаше Несим на всяко познато й място, обичаше го, живееше заради него, опитваше се да го разбере. Гледаше присмехулно на живота. Вярно е, че съжаляваше, задето бе оставила в Истанбул своя брат аутист, който „бе изгубил компаса на живота си“. Но не можеше и да се откъсне от семейството, което бе създала в друга част на света. Всичко това беше преди концентрационните лагери. Дали и в онези дни бе възможно да се вярва в наследството на Йов?

Муамер бей

Той неизменно носеше папийонка и беше дълбоко убеден, че работата пречи на истинския живот. По времето, когато евреи и арменци плащаха данък върху имуществото, изигра важна роля, която забелязаха малцина.

Мадам Перла

След като изгуби зрението си, тя виждаше градове, които никой друг не виждаше, и се докосваше до места, до които нито един човек не можеше да се докосне. Така и не прости на мъжа си, че е починал, без да я предупреди. В последните години от живота й нейният син й припомняше най-вече колко хубава е била във вечерите след връщането им от Шехзадебашъ. В онези вечери имаха лодка, която плаваше в залива Халич.

Аврам ефенди

Той беше бонвиван. Реставрираше стари килими и всеки от тях трябваше да напусне ателието му като произведение на изкуството. Дълго след пожара седял с мосю Моис, героя на още по-стар разказ, в кафене „Саръмадам“ и чакал голямата печалба от лотарията… Дали страхът му от внезапна смърт насред улицата може да се обясни с преживяванията му по време на онзи пожар?

Мимико

В своите стъклени топчета той искаше да скрие един свят и различни светлини. Ако можеше да обиколи целия остров с велосипед, би изглеждал другояче в очите на някои приятели. Може би затова смяташе вечерите в онзи ресторант в Тепебашъ за най-истински.

Лена

Тя изглеждаше като образ, изваден от прочута филмова лента. Когато пушеше, използваше дълго цигаре. По нейни думи животът й започвал едва след полунощ.

Несим

Дори възхищението му от немския език не го спаси от концлагер. Беше истински османец, който така и не загуби привързаността си към Истанбул. В онова градче на атлантическото крайбрежие вярваше, че, защитен от турската си идентичност, може да се спаси от пътя към смъртта. Само че героите на онова време бяха приучени да бъдат изключително бдителни и да обръщат внимание на определени подробности.

Мосю Жак

В очите на мнозина той беше мъж, водещ дълга и голяма борба, която имаше както правилни, така и погрешни страни. Без него този дълъг разказ нямаше да бъде написан. Без него никога нямаше да се стигне и до дългите беседи. В писмата от Испания до своите родители се разкриваше като човек, който разбира и крехкостта на живота. Приказките бяха важни за него, а в последните дни от живота си обичаше да слиза до морето. Играеше майсторски… а розите будеха дълбоки чувства в душата му. Всичко това би могло да ни помогне да разберем какво е изпитал при вида на минаващите кораби в онази лятна вечер в ресторанта в Киречбурну.