Марио Леви
Истанбул беше една приказка (18)

Играта на мадам Роза

Сега най-сетне разбирам малко по-добре защо не мога да остана равнодушен към хора, които непрестанно, въпреки себе си, се опитват да отглеждат една мечта… Сякаш имаме роднинска връзка. Чувствам дълбоко в душата си неопределима, трудно описуема с думи роднинска връзка… Да живееш с мечти или да създаваш някои животи само във въображението си — за мнозина това навярно изглежда ужасна съдба. Обаче от определен момент нататък може и да се научим да търпим отдалеченото, онази пропусната действителност, която тече и минава покрай нас. Нещо повече, идва ден, когато пленничеството става същински живот, пленничеството в сферата, чиито граници не можем да преодолеем. При Олга, която нощи наред чакала своя любим, от когото очаквала истинска близост и партньорство в живота, според мен се касаело за пленничество. С времето изпитвала множество променливи чувства и някои въпроси по принуда намерили сами своя отговор, без никога да се превърне в онази заедност, да застане на определено място… Олга, мадам Роза, мосю Жак… Това бил малко път, по който всеки заради една връзка щял да се опитва да живее на едно, на своето място, да дефинира, доколкото му стига смелостта, да проучва, път, който намирал своя смисъл в тези потребности.

Да вземем мадам Роза. Тя произхождаше от голямо, открай време заможно семейство в Тракия, беше издръжлива по наследство, можеше да мълчи, когато се налагаше, умееше да издебва благоприятния момент и да обръща нещата в своя полза и тъй като не познаваше друго, от сърце и душа вярваше, че тези качества са достатъчни, за да бъде добра майка, нещо повече: добра съпруга. С тези „заложби“ беше повече или по-малко способна да ръководи цялото голямо семейство. Като най-голяма сестра постоянно се бе опитвала да сплотява и сдобрява брата и сестрите си. С времето обаче всички се бяха разделили, бяха принудени да се разделят. За жалост братът и сестрите й въпреки предупрежденията бяха направили погрешни стъпки, допуснали големи грешки, а в най-тежките мигове се бяха опитали да се върнат поне за кратко при нея, или най-малкото си го бяха помислили. Тя била наясно с това. Познавала ситуацията и умеела да я понася с гордост и зрелост, полагайки усилия да не наскърби никого. Това било неин дълг, с който неочаквано я била натоварила майка й, когато в действителност още не била готова за това. Дълг, поет в неочакван момент и изпълняван безмълвно и търпеливо.

Какво била изтърпяла там в името на дълга, научих не от нея, а от мосю Робер, който винаги говореше с много обич за по-голямата си сестра, и от Танте Тилда. Всъщност този разказ спада към разказите за всеотдайност, които са писани на много места и във връзка с много хора. Майката починала рано и най-голямата сестра изведнъж се оказала жената в семейството, в своето семейство. Като се замисля за тази неочаквана смяна на ролите, когато по принуда трябвало да се бори отрано с огромната отговорност на плещите си, ми се струва, че понякога дълбоко в душата си е изпитвала омраза към майка си, омраза, която с течение на времето придобила друг смисъл и просъществувала в друго чувство. Това е една от картините, които искам да вложа, да вместя в нея. Доколкото зная, ролята на най-голямата сестра или наложената отрано майчина роля станала причина и за грижите за баща й. Дори години по-късно говореше за баща си не само с обич, но и с известен упрек. В нейните очи баща й беше човек, който се издържал, издържал и семейството си с „готови“ пари, в истинския смисъл, без да работи, и който се стараел да остане завинаги млад. Не бил, а и май не желаел да бъде добър търговец. Наемите от недвижимите имоти, наследени от баща му, били повече от достатъчни. Щом му потрябвали пари, чисто и просто продавал някой имот или няколко кюлчета злато и все си живеел, без да притеснява някого, най-малко пък себе си. Имал авантюри. Това била една от недотам приятните му страни. Обаче изглеждал доста добре за тогавашните представи. Освен това умеел да се облича шикозно. Любовните му завоевания се дължали донякъде и на факта, че жените тичали подире му. Когато подхождаше към миналото от тази перспектива, Роза дори тайно се гордееше с тази особеност на баща си. Усещах го най-вече, когато разказваше за малките авантюри, които си позволявал даже на преклонна възраст. Е, покрай това баща й бе извършил и нещо, което малцина биха направили. След опожаряването на синагогата в Ортакьой в онази нощ на Йом Кипур^[1] помогнал за издигането на нов молитвен дом, не само с пари, а и с цялата си същност, с труда си, като дни, месеци наред носел, броил един по един камъните за строежа. В камъните на тази синагога били вградени името и паметта на баща й. И тя не можеше да го нахвали за това. Това чувство, наследено от мъжа, „който се стараел да остане завинаги млад“, и подхранвано от нея, изваждаше на показ традиционалистката страна от характера й, която въпреки полученото възпитание бе основа на нейния живот.

Като малка посещавала гръцкото основно училище в Чаталджа, Тракия. Училище, където преподавателите и ръководителите били попове, които с вида си малко плашели момиченцето. Тъй като смятали това за най-добрия избор измежду тогавашните възможности… Придобитото в тези ученически дни с течение на времето й отворило вратата за разказ, в който иначе не допуснала никого. Когато семейството й се преселило в Истанбул, продължила образованието си в „Алианс израелит юниверсел“. Оттам беше научила и френския. Подобно на всички френски училища в Истанбул, и там се преподавал френски, който все повече се отдалечавал от всекидневната употреба, но пък от езиковедска гледна точка бил безупречен. Както за повечето хора от нейното поколение, дните в Алианса били свързани със сладки спомени. Малки приятни спомени, същинският смисъл на които според мен никой в дома й не разбирал… Спомени, които придобили значение чрез успехите й в часовете по математика при строгата, принципна мадам Гюрлан, на чието име всички странно защо се присмивали, спомени за басните на Лафонтен, някои от които знаела наизуст до края на живота си, за стиховете на Виктор Юго и идеите на Русо, защитавал равноправието на хората… Това, че е посещавала и завършила „Aliyansa“, както мнозина наричали на шпаньолски „Алианс израелит юниверсел“, й носел малък плюс особено сред приятелките й, в компанията, която редовно се събирала веднъж седмично на карти. Години наред спазвала тази традиция. Хората се сменяли, домовете се сменяли, но традицията си оставала. Понякога на тези сбирки се опреснявали спомените за онези ученически дни. Това според мен били моменти, в които Роза изпитвала потребност от утеха. Когато се чувствала малко самотна, малко изоставена, опитвала да се стопли на място, чиято красота не била съсипана. Всичко това обаче не заличило, а по-скоро подхранвало традиционалистката страна от нейния характер. И бездруго такъв един избор не трябва да се свързва с образованието й. Тук си заслужава да спомена един детайл. Тъй като отрано изпълнявала майчински задължения, нямала възможност да посещава „cours superieur“, последния клас, който издигал мнозина възпитаници на училището на съвсем различно ниво. Не е изключено този минус да я е ядосвал. Последната година вероятно би открила пред нея пътя към нови ценностни критерии. И все пак според мен традиционализмът е бил заложен в нея и все повече се е разгръщал. Тази обвързаност е била в нея, била е едно от условията, в които, в света, в който живееше, не е било толкова лесно да се откажеш.

Иначе нямаше да придава толкова голямо значение на празниците, на подготовката за празниците. Нямаше както десетки хиляди, кой знае, може би стотици хиляди евреи, избрали да живеят като нея, да съживява особено по празници традициите, които в дългите години на изгнание ги бяха спасили от гибел. Може би нямаше да приготвя с такова старание ястията, например стар боб със спанак, кюфтета от праз и баницата с тиквички „almodrote“ по рецептите на майка си. Нямаше да разглежда палтото от норки и пръстена с голям брилянт, златното колие, с чиято дължина и тежест се гордееше, като белези на богатство, власт, суверенитет и като застраховка за черни дни. Да, видяно отвън, всички тези дребни неща от живота бяха достатъчни, за да я направят добра съпруга, добра майка, добра по-голяма сестра. Ненапразно прякорът й в семейството беше „Чърчил“, от една страна, защото така майсторски умееше да командва брата и сестрите си, а от друга — заради някои душевни черти. Един ден години след смъртта й мосю Жак обаче каза: „Но Роза беше друга, беше жена като ангел“. Но истинското й изпитание, което я превърна в мадам Роза за мен, за всички нас, започна, когато на сцената се появи Олга. Това беше по-тежко, по-сурово, по-мъчително изпитание от безкрайно дългите, нямащите край нощи на болестта, които бе принудена да изтърпи в последните години от живота си, по-тежко от притесненията по време на „мобилизацията на двайсетте набора“, по-тежко от скръбта на мосю Жак по Несим. Доколкото зная, веднага бе усетила, че има друга жена, че Олга не била просто някаква си жена, работеща в „дюкяна“, а че била заела друго място в живота на мъжа й. Усетила и разбрала какво става, но след като неизбежните начални бури се уталожили и видяла, че съпругът й в крайна сметка останал привързан към дома си, че предпочитал да прекарва петъчните вечери със семейството си, оставила нещата да следват своя ход. С увереността, че ще спечели, търпеливо бе затворила — защо да отричаме — очи за тази забранена връзка или поне така изглеждаше. Много добре познаваше влиянието и притегателната сила на усещането за комфорт, предлагано от този брак. Мъжът й не само бе мекушав и традиционалист, но и се нуждаеше от чувството на сигурност и домашния уют; никога не би дръзнал да разруши това охолство, след всичко, което бе минало през главата им. А и не очакваше, че той евентуално ще изгради друг живот върху руините на своето убежище. Такава бе реалността, която тя виждаше и схващаше. Въпреки това волю-неволю понасяше и много оскърбления в този сблъсък, а имаше и една част, която не се бе решила да види и разбере достатъчно, която може би не бе посмяла да проучи… Но да изключим привидното: Дали мъжът й действително бе привързан към дом и семейство или към тази жена, която мадам Роза бе отказала да опознае или да разбере? На този въпрос според мен не можеше да отговори нито тя, нито мосю Жак. Нито тя, нито мосю Жак, нито другите… Тъй като този въпрос можеше да повдигне други неочаквани въпроси в съвместния им живот. Други, нови, опасни въпроси, които да подкопаят много дълбоко някои неща. Винаги ми се е струвало, че тя бе избягвала подобен сблъсък, за да не направи тази стъпка. В авантюрата си като свидетел стигнах дотук и нито крачка повече. Може би героите на този разказ си бяха задали въпроса наум. Сякаш всеки от тях изживяваше тази авантюра посвоему в душата си. Всеки за себе си, без да каже нито дума на другиго… Казано другояче: Въпросът бе решен, но с някои празноти. Да се преструваш, че проблемът е решен, беше може би друга форма на отговор. Само че за Олга нямаше друг път, освен да се изправи срещу въпросите, да реши въпросите си сам-сама; тя бе принудена да се изправи срещу битката в цялата си самота, безизходица и със собствени сили. Затова, за разлика от другите двама герои на тази история, мадам Роза и мосю Жак, успя да издържи до съвсем различен момент от връзката си и затова наред с много по-големите загуби извоюва и много по-големи печалби…

Това е убеждението, но може би и илюзията ми, може би истина, която извира от особената ми обич към нея. Ако желаете, наречете го и чувство. Чувство… Тъй като такива изречения подхождат само на чувства, които най-често не можеш да споделиш, по-точно — боиш се да не разрушиш магията им, ако ги опишеш с ограничени думи. Това чувство ми казва още нещо. Олга трябва да е вярвала с цялата си душа, че любимият й в действителност ще остане с нея въпреки всичко, което е преживяла или по-точно — което не е преживяла. Мадам Роза била съпруга, благонадеждна съпруга, докато тя самата — жена, по-точно: по нейно убеждение била за мосю Жак всичко, за което си мечтаел. Всичко, което бил изгубил с други жени, което те не притежавали. Олга трябвало да вярва в тази действителност. Сега имала шанс мястото, на което решила да остане или пък което й било отредено, да се превърне в кътче, на което можели да се задават някои въпроси, да се правят някои коментари.

В определени отношения мосю Жак правел всичко по силите си, за да заплати дълговете или вината си заради целия този свят, който бил на негово разположение, чиито врати били отворени за него, който му бил поднесен на тепсия. След като бащата на Олга бе починал и тя бе останала сама и без средства, мосю Жак се беше погрижил за нея с цялата си душа, а той умееше да проявява по-голяма щедрост, отколкото други в неговото положение. Явно тази щедрост бе и сближила двамата поне в началото. Не пропускал и най-дребния повод и не я лишавал от нито един мил жест. Когато й давал подаръците, купени за рождения ден или по специални случаи, мосю Жак винаги говорел и се държал като съвършен джентълмен. Освен това през целия си живот не се бил отнасял така с жена и не гледал никоя жена, както гледал Олга. Тъй като не смятал връзката мимолетна, а за нещо, което не искал да изгуби. В тази връзка имало нещо изключително. Нещо извън привичното. Аз самият станах свидетел на някои сцени, които ми помогнаха да напредна малко в разказа. Олга се грижеше и за връзките с клиентите, беше осведомена за явните и тайните сметки и бе единствената приятелка, пред която мосю Жак разкриваше търговските си тайни. Този факт забелязваше и чичо Киркор. Понякога си мисля, че затова и не можеше да се примири с присъствието на Олга. Макар че отлично знаеше колко много му се доверява „чорбаджията“. Тъй като го познавам донякъде, интересно ми е заключението му, че тя дължала привилегированото си положение единствено на своята женственост. Имаше едно място, недостъпно за него… Ето как на тази граница бе започнала разбираемата ревност. Сякаш един приятел бе отнел мястото на друг. Неговият проблем беше, че недостижимостта на жената и изборът на приятеля му бяха довели до малко поражение, което можеше да се превърне в истински кошмар. Близостта беше може би породена и от известни безусловни предимства, свързани с общите еврейски корени, чието значение чичо Киркор вероятно не можеше да види достатъчно ясно. Друг немаловажен детайл бе, че Олга успя да се научи да говори дори шпаньолски, макар и със странен акцент. Въпреки всички тези тълкувания обаче навярно имаше и друга трудно обяснима причина за това доверие. Доверие, което изключваше дори Берти. Доверие, което мосю Жак бе намерил в забранената си област и което бе свързано с нещото, което не искаше да изгуби… Несъмнено и Олга смяташе така. На нея, която носеше бремето на този живот с цялата му бедност и несбъднати мечти, и бездруго й оставаше само тази вяра. Тази вяра по всяка вероятност я караше да възприема незаконните нощи като реални нощи, нещо повече: като съдба и да се надява, че старият часовник от Одеса ще продължи да живее в друг живот и ще продължи пътя си с други чувства. В онези нощи, часовете на раздялата, в очакването на нова близост… Години, дълги години…

До онези безкрайни дни и нощи, в които мадам Роза търпеше неописуеми болки заради раковото заболяване. Жулиет беше казала за онова време: „И тя като всички останали добре знаеше, че свекърва ми ще умре. В последните й дни все искаше да е близо до нея. Не се дължеше на гузна съвест. Навярно беше разбрала колко много я обича и колко тежко ще преживее загубата й“.

В невъобразим за мнозина момент от предсмъртния период на мадам Роза мосю Жак се беше завърнал към нея с разцъфнала благодарност, далеч надхвърляща онова, което бе изживял, което му бе позволено или не бе позволено да изживее в този любовен триъгълник. Не е било лесно да се стигне до това чувство. Тъй като мадам Роза — с изображението й пред нас — чрез своята решителност, своето мълчание, умишлено пазено мълчание съумя да попречи на тази любов да бъде изживяна пълноценно, целейки да запази докрай брачната връзка, като пред почти всички, които знаеха колко страда, се натовари със себеотрицание, проявявано от малко жени. По всяка вероятност и двете жени в този разказ възприемаха това като игра. И двете жени виждаха тази игра, но не събраха смелост да поприказват, да заговорят за нея на четири очи. В края на краищата всичко бе борба за власт. Мълчалива борба за власт между двете. В края на краищата и двете бяха платили по свой начин цената на забранената любов и бяха съгласни да я платят. Това обстоятелство със сигурност не можеше да породи, да подхрани чувството в това завръщане. Това чувство у мосю Жак бе далеч зад очевидното. Неговата жена се беше грижила не като снаха, а като родна дъщеря за сляпата му майка, която бе прекарала последните петнайсет години от живота си у тях. Като родна дъщеря, както се очаква от същинското дете в семейството. Също така с голяма всеотдайност, с цялото си сърце и отказвайки се от много възможности, бе участвала в играта, свързана с Несим, а по-късно във времето на оскърбленията, бе внимавала да не го спомене… Същевременно с играта си мадам Роза бе полагала усилия и да спаси дома си. Мосю Жак беше убеден, че трябва да плати дълговете си в този свят, независимо дали бяха резултат от добро или зло. Дали всички картини се бяха запечатали дълбоко в живота му и той припомняше всичко, докато се грижеше за жена си — това, естествено, не зная. Но зная, че в тези дни посещаваше Олга колкото се може по-рядко. Доколкото си спомням, това положение продължи около шест месеца. И тогава, една сутрин след дълга нощ мадам Роза, стискайки много здраво ръката на мосю Жак, изпуснала сетния си дъх. Сетният си дъх… Заради една последна игра… Казвайки „Тежко беше, но сега всичко свърши“… Мосю Жак седял безмълвно на ръба на леглото й. Затворил очите на жена си и промълвил последната молитва. Дълго седял там, без да каже нито дума.

Мислел за преживяното, за първите дни от брака им, за Джери, за баща си, за нощта, в която къщата в квартал Халъджиоглу изгоряла, за първата вечер, в която вечеряли заедно. Спомнил си за целина в зехтин. Липсвала захар, затова пък всичко било пресолено. Въпреки че било отвратително на вкус, те го изяли. Разказвайки за чувствата си по време на сбогуването, мосю Жак се вълнуваше най-много, когато се опитваше да сподели спомена за целината със зехтина. Сигурно изпитваше чувство, колебаещо се между мъка и радост. Чувство, пълно с любов и копнеж. Лош миг, който с течение на дългите години бе изгубил ефекта си и се бе превърнал в красив, приятен спомен. Ето защо споменът за целината със зехтин така добре се вписвал в този миг на безкрая, в който трябвало да се сбогува завинаги с жената, прекарала толкова години до него. Тогава мосю Жак дълго гледал мадам Роза. Искал да каже нещо. Заради себе си, за да направи сбогуването малко по-поносимо… Не могъл. Било твърде късно. Затова взел гребена от шкафчето до леглото и започнал да разресва оредялата коса на жена си, мислейки за далечните стари дни. Бавно, съвсем бавно. Внимателно. За да поеме малко по-красива към последното си убежище. После спрял. Сетил се, че за пръв път в живота си вършел това. За пръв път… В такива моменти навярно най-силно се усеща чувството за безсмислие. Нещо, което е било важно за живота, просто си отива, изчезва, без да е било изживяно. Мадам Роза издъхнала с думите: „Тежко беше, но сега всичко свърши“. Малко преди съпругът й да я среше. Сега му оставало само да си припомня отминалото, нямал друг избор. Щом изживявал най-интензивно пълно пътуване във времето…

Оттогава е изминало много време, изминали са животи, места, сезони, натоварени с различни значения и малки разкази. По лесни за отгатване причини това са били нерадостни, така да се каже, изгубени години за мосю Жак и Олга. Интересното или всъщност трагичното бе, че една нощ Олга след толкова изпитания почина сам-сама в леглото си само около шест месеца след мадам Роза. Да, Олга почина приблизително шест месеца след мадам Роза, сама, без да каже нищо на никого. Сама… Със своите приказки… Внезапно, безгласно… Без да обезпокои околните… Без дори да се докосне до усещането за заедност с мъжа, с когото бе останала свързана цял живот, когото бе чакала в дните на старостта му, без помежду им да е застанал друг човек… Дали това бе неочакваното отмъщение на мадам Роза заради тази любов? Може би. Факт е, че подир двата последователни смъртни случая мосю Жак започна да се отдръпва все повече от живота и да се затваря в нарастваща самота, в ежедневно нарастващата си самота.

Именно този мосю Жак видях на масата в дома на Жулиетини след опелото за мадам Естрела… Естествено, нямаше никакъв смисъл да чака. Нито Олга, нито мадам Роза, нито Киркор, нито Джери или друг щяха да дойдат на този обед… Добре де, тогава какъв смисъл имаше да се взира така настойчиво в стария часовник в тази ситуация?