Марио Леви
Истанбул беше една приказка (17)

Евита остана завинаги в Мексико

Винаги е имало „съдбовни“ един за друг разкази, които биват вкарани неочаквано в други разкази от неочаквани герои и пораждат нови житейски пътища или мечти. От този вид според мен е разказът, който в една от самотните нощи навлязъл в живота на Олга и който с времето се превърнал от само себе си в приказка. От чутото заключавам, че след като се заселили в Истанбул, Бронщайнови дълго време си кореспондирали с останалия в Александрия Яков. Когато Олга разказваше за часовете, прекарани в четене на писмата, ми се стори, че й се искаше да извика в настоящето си нещо, което не можеше да дефинира. Знаех, че и тя донякъде бе приказно създание. В други животи тя самата бе създавала приказки. Освен това на прага на други животи си беше създала друга приказка за себе си. Както ми се струваше, имаше куража да подири съдбата си на съвсем различно място, и този път това, което се стремеше да преживее, беше част от приказката на свой роднина, който преди нея бе отпътувал в съвсем различен живот.

В писмата, които написал на сина си, Мозес се постарал да му обрисува шансовете, предлагани от новия град, и му казал, че се е появила на света, в „техния свят“ сладка сестричка. Че много съжалявал, задето го е оставил там, че семейството трябвало да се събере въпреки всички обстоятелства или при всички обстоятелства. От своя страна Яков отговорил на всички тези покани, че му било много мъчно за семейството, че му се искало да прегърне сестричката си, но бил ангажиран с някои работи, връзки в Александрия, нещо повече: заради взаимоотношения, за които не можел да говори, се налагало да замине за Мексико. Задоволил се само с обещанието, че един ден сто на сто щял да дойде при тях, за да види тези вълшебни Босфора и Златния рог, които познавал от картички. Това били „разговори от далечно разстояние“, в които живеели и били поддържани живи скрита нежност, неизгубена привързаност… И все пак над всички думи тегнела неразбулената тайна, която пораждала леки подозрения у четящия писмата. Думите на Ева, повтаряни от време на време: „Той все се опитваше да ми каже нещо, имаше нещо, което някак си не можеше да каже“, подсилваха още повече това чувство. Един ден Яков се изселил в Мексико, както бил обявил. Така се казвало в писмата.

Така въз основа на картините, възникващи от писмата, в дома на Бронщайнови била родена и с усилия поддържана жива легендата за изгубения син. Та нали хората там, по широкия свят, в далечните страни живеят, като разгръщат мечтите си до мястото, където ги отвежда въображението, и така прикриват болката от липсите, неволята и я превръщат в макар и малка надежда… Доколкото разбирам, и Олга навлизала все по-дълбоко в тази приказка, а в писмата до семейството си Яков понякога специално правел сестра си съпричастна на някои моменти от своя живот в Мексико Сити. По думите му живеел в много голяма къща, наподобяваща малък замък. Имал семейство и любима дъщеря. Не можел да пише често за известни „делови взаимоотношения“. Но щял да им пише, като му дойде денят, в който щял да им напише всичко важно. Страната, в която живеел, била коренно различна. Дори евреите можели да изповядват открито своята еврейска същност. Само някои взаимоотношения били опасни, можели да бъдат опасни. Но това било част от живота. Част от живота… Както в много други страни по света… А животът на богатите, на хората от върхушката бил съвсем различен живот. Живот, който не можел да бъде разбран и описан, ако не бил изживян.

Тази кореспонденция продължила години, дълги години. Много след като Ева починала в старото жилище до Венецианската кула с болката, че не е видяла сина си отново… В онези нощи Мозес пиел малко повече чай от обикновено. Олга, която искала да повярва, че е оставила Анри далеч зад гърба си, поела със съвсем бавни крачки към нова забранена връзка, за която не казала на никого, дори на баща си. Един ден писмата, които и бездруго идвали рядко, секнали напълно. Въпросите останали без отговор. Определени очаквания се оказали напразни. Не дали резултат също и издирванията на познат на Олга, работещ в американското консулство. Без съмнение там, в чужбина някои неща, които не можели да се разкажат, били претърпели провал. Някои неща били претърпели провал и не можели да се разкажат, тези в Истанбул не бивало да знаят за тях. Неща, които щели да потвърдят опасенията на Ева, породени от майчините предчувствия, които щели да ги пренесат и към останалите, макар и издалеч. Това била нова празнота, съвсем различен копнеж или чувство на изоставеност, което — както много чувства в този дом — не обсъждали, а изживявали, по-скоро: споделяли. Щом писмата престанали, колкото по-малко се опитвали да говорят за Яков, толкова повече се стараели да го превърнат в герой на далечен, по-скоро чужд разказ. А героите на разказа от Истанбул подхранвали чуждостта със своя копнеж. Олга достигнала много деликатна граница. След като не можел да продължи мечтата си дори с писма, у баща й се възродило усещането за поражение, респективно неочаквано се върнали угризенията на съвестта. Имало ситуации, в които било по-добре да не се говори, в които мълчанието се превръщало в друго говорене. Не било никак лесно да се носи любовта, да се носи докрай. Нямало нужда от много думи, това леко отклонение от пътя си личало в редица постъпки или картини.

След като затворил дюкяна, баща й продължил да шие евтини сака на познати. Когато като пенсионер се изтягал на канапето, за да си почива, с часове разглеждал старите фотоалбуми. Всичко било събрано в тях. И Одеса, и Рига, също и Александрия, кейове, дюкяни, улици, лица, мигове, детайли, които били изгубени и останали неизвестни на никого. Там бил и градът, който променил хода на живота му и неочаквано го помамил в друго време. Този град го срещнал с Шварц, с величието на всеотдайността. Също и затова разговорите със снимките били неговите истински разговори, най-истинските. Както често ставало при такива случаи, Мозес се оттеглял във вътрешния си свят; и без да забележи, че Олга го гледала, понякога се смеел, понякога тихо плачел, говорел с „онези хора“ понякога на руски, друг път на идиш, понякога на двата езика или на смесица от всички езици на градовете, в които бил живял. След тези разговори се случвало да поиска чаша чай от дъщеря си. Тези часове постепенно се превърнали в религиозна церемония. В малка молитва… Сякаш подготовка за ново, неизвестно пътуване. Един ден Олга щяла да стане свидетелка на такава подготовка и при друг любим човек. Ала за това били нужни време и други фотографии.

Що се отнася до факта, че някои разкази неочаквано се връщат при хората… Една вечер, когато вече смятала, че напълно е свикнала със самотата, Олга намерила писмо под вратата си. Писмо от Мексико, написано на английски. В него имало и снимка. Мъж, който много приличал на баща й, гледал с лека усмивка към обектива заедно с млада жена. С лека усмивка… Сякаш искал да скрие зад усмивката дълбока тъга. Сякаш с погледа си, само с погледа си искал да каже нещо на тези, които щели да го видят, да го разгледат по-късно. Разказвайки за мига, в който разгърнала писмото и съзряла снимката, Олга сякаш го изживя наново. Развълнувана, без да може да крие треперенето на гласа си. Снимката била на брат й Яков, когото никога не била виждала и който живеел на другия край на земята, и на племенницата й. Младата жена се казвала Евита. Писмото било от нея. Евита пишела, че писмото било много закъсняло, знаела това, че баща й починал пред две години и че горяла от нетърпение да се запознае не само с дядо си, за когото слушала толкова много, но още повече с леля си, която по-скоро смятала за своя по-голяма сестра. Това, че се казвала Евита, бил детайл, който притежаващите известни исторически познания в никакъв случай не можели да пропуснат. На испански Евита значи „Евичка“. В страната, в която бил роден Яков, родителите кръщавали децата на родителите си само при едно условие: ако те вече не били между живите, казано другояче, ако били изгубени завинаги. Кой знае, може би, за да ги възкресят… Олга така и не разбрала дали брат й останал верен на традициите или религията. Но това вече не било важно. Научила само, че когато се родила Евита, майка й била още жива. Дали зад това се криела обикновена случайност или друг премълчан факт, който би обяснил оставането му там? Доколкото зная, Олга не получила отговор на този въпрос. Не открила каквото искала да открие, но доколкото зная, това неочаквано писмо отворило врата за друг, нов свят на мечтите. Писмото не само довело до обикновена кореспонденция, а поради своята особеност било и малък призив за продължаване на историята от друг момент и с други герои — въпреки всички раздели, разстояния и загуби по пътя. За двете самотни жени, живеещи в различни страни на земното кълбо, се появила възможност за друг език, нещо повече: с нова надежда. Олга открай време умеела, по-скоро искала да превръща мечтите в ново начало. Ето защо не е изненадващо, че се впуснала в тази история с цялото си сърце, с миналото и душевността си. През всичките напредващи, отминаващи години поддържала търпеливо кореспонденцията, въпреки че хората и местата в живота й, а с тях и самотните й нощи се променяли.

Евита разказвала историята си с подробности и по своя воля. Седем години била омъжена за колекционер от Венесуела и после се развела, защото не можела да изтърпи някои обстоятелства. От този брак имала четиринайсетгодишен син. Чак четири години след развода се решила да започне връзка с колега от училището, където преподавала английски, и да се замисли за съвместен живот с него. Била щастлива. Както чула напоследък, бащата на сина й бил на лов за нова плячка в Гвиана. Що се отнасяло до баща й… Всъщност историята на баща й, когото тя, откакто се помнела, наричала Яков, била съвсем друга, а не както си мислели те в Истанбул. За учудване баща й бил привързан към семейството в Истанбул по много странен начин. За жалост нямало нито едно място, нито едно нещо, нито един човек, отговарящи на мечтата или приказката, която би искал да изживее. Яков можел да изживее този живот само в писмата… Само в онези писма… За да изтърпи болката, че не можел да се върне при семейството си, и да понесе по-леко факта, че бил гражданин на друга страна… За да не изгуби поне мечтата, след като по пътя си вече бил изгубил семейството и живота си…

В Александрия отначало бил въвлечен в сделки с наркотици, но не след дълго се отказал от тях, някое време лежал в затвора, най-важното обаче било, че с големи усилия отървал кожата си от лапите на онези, които не искали да го пуснат. С товарен кораб пристигнал в Америка; след като работил това-онова на черно, в крайна сметка си намерил оскъдна прехрана като помощник-готвач в ресторант накрай Мексико Сити, която му позволила да се устрои криво-ляво. По-късно се оженил за дъщерята на собственика на ресторанта. Това били най-щастливите му години. Ева се родила от този брак. С времето обаче чувствата се променили. В един момент майка й изпитала неудовлетвореност от живота със съпруг, който нямал амбиции да научи нещо или да мечтае за нещо ново. Напуснала дома си, по думите й, за да следва антропология в Принстън — друго обяснение не дала — и не се върнала. Нищо повече не чули за нея. В началото баща и дъщеря не знаели как да се оправят сами; с дни не излизали от къщи и говорели как да внесат нов ред в новия си живот. След случилото се баща й не стъпил в ресторанта, купил си пишеща машина на старо и седнал на стария площад при писарите на любовни писма, които продължавали стара традиция. Това ще рече, съчинявал любовни писма по желание на хората, които идвали и му споделяли болката си. Оттогава насетне баща й написал стотици, хиляди, кой знае, може би десетки хиляди любовни писма… За да подари с малко думи, макар и плаха надежда на други животи… По всяка вероятност в повечето писма била скрита и частица от него самия. И от него самия… Любовта към жена му, нещо по-важно: да не изгуби вярата в нея, да я запази докрай.

А понякога вечер ходел на определени места винаги с определени хора да пие. Винаги на определени места с определени хора… Както правели много нощни странници другаде по света, които вървели изгубени другаде. Евита, която разузнала къде ходел баща й, понякога го прибирала в определен час. В тези нощи в дома им винаги имало топла супа. Тя не била забравила тези нощи.

Яков прекарал голяма част от живота си с припечеленото от тази своя последна професия. Историята с богатството, за което пишел на родителите си, била, от една страна, протест, а от друга — израз на обич. В дните, в които напълно се затварял вкъщи, казвал на дъщеря си, жената, която единствено посвещавал в тайните си, за хората в Истанбул: „Те имаха нужда от мечта. Само така можеха да понесат факта, че не се върнах“. Това било вярно. Но историята била и малък протест. Малко отмъщение спрямо онези, които не му били подарили такива дни от сънищата, нещо повече: човека от сънищата. Бремето на лъжата отхвърлил едва към края на живота си. Преместили се в извънградска къщичка с градина. „Искам и аз да поживея за себе си и своята реалност“, така казал. Отдал се изцяло на цветарството. Това били дните, в които искал напълно да изчезне от очите на семейството си, на което вече не пишел, не можел да пише писма. Тъй като вече не пишел, не можел да пише, нямало и други лъжи, в които лъжите били се свършили… Две години след като се нанесли в къщата, една сутрин внезапно умрял тихо и спокойно. Една сутрин внезапно, тихо и спокойно… Рухнал върху отглежданите с толкова старание цветя. Като причина за смъртта лекарят посочил сърдечна криза. Тя обаче знаела, че истинската причина е друга. За страничен човек било абсолютно невъзможно да установи тази причина, което било разбираемо и приемливо. Баща й Яков бил поддържан жив от тази лъжа, от подхранваната с лъжа надежда. Тъй като в живота бил принуден да се раздели не само със семейството си, но и с жената, която така и не можел да забрави, да отпише. Чувството на изоставеност било поносимо само благодарение на такава игра…

Евита споменала майка си в едно-единствено писмо с думите: „Никога не й простих и няма да й простя. Не зная дали е още жива. Мисълта, че е умряла, може би е умряла някъде сам-сама, не ме трогва“. За Олга това била изненадваща, малко неубедителна позиция. Изненадващо отношение, което налагало човек да се замисли за друга игра. Тъй като езикът на писмата й говорел за мек, сърдечен, дори повече, твърде оптимистичен човек, смятащ позитивизма за неделима част от живота си. Само по този въпрос била корава, почти неумолима. Единственият въпрос, по който съумяла да закоравее… Да, Евита била мека, сърдечна, едва ли не твърде оптимистична жена. В писмата си често казвала, че един ден непременно ще се срещнат, че ще дойде в Истанбул, в града, в който живеело семейството, което баща й загубил, както и не се уморявала да повтаря, че се надява да покани в страната си своята любима леля, единствената си далечна сродница. Обаче за тази среща трябвало да свърши още някои неща, да оправи живота си и да спести малко пари. Малко пари… За самолетния билет… За да дойде или да може да покани с леко сърце… Така била написала Олга тази приказка, така я изживявала, така се опитвала да я възкреси. Така… С писма… С помощта на вярата, че в една друга страна съществувал човек, който постоянно мислел за нея. Това бил един от редките, неопетнените фрагменти от живота й. Както всички приказки… Както всички наши приказки…

Доколкото разбрах от това, което се казваше, години наред били писани безброй писма в името на това да се запази жива тази връзка. Безброй писма, които се опитвали да разберат и разкажат истината. А след това… След това нещо отново отмряло някъде…

Сега забелязвам, че в един момент някак съм изгубил следата на тази връзка. Тоест има и нещо, което не зная, няма да науча… Зная обаче, че мечтаната среща никога не се осъществила. Да, тази среща никога не се осъществила. Никога… Нито в Мексико, нито в Истанбул, нито другаде… Това според мен подхожда по-добре на истински, правдоподобен разказ. Изглеждало неизбежно, в крайна сметка било очаквано, че накрая мечтата на две жени, всяка от които поради различна самота потропала на вратата на другата, щяла да става все по-голяма. За да съживим изгубените си часове, са ни потребни часовете на другите.