Марио Леви
Истанбул беше една приказка (16)

За пръв път се стоплих

Бягства, изгнания, срещи… Навярно тези са ключовите думи на дългата история, която Шварц бе изживял в Истанбул, в квартала Край кулата, без много хора да са известени. Разказът, който Мозес и Ева, водени от своята сърцатост, се бяха опитали да издържат и който аз въз основа на информацията и въображението си обрисувах, сега се връща при мен с някои варианти, граничещи с глупостта. Отново и отново умувам как да разбера, да осмисля случилото се. Може би Шварц бе оставил някъде семейство, което го чакало дълго и не го забравило. Може би там всяка година на определен ден, например рождения му ден, на тамошния му рожден ден, уреждали скромно празненство за безследно изчезналия, за когото не вярвали, че ще се завърне от войната. Скромно празненство… Време за скромна молитва, отговаряща на традициите… За син, брат или — кой знае — може би любим, за когото вярвали, искали да вярват, че се е преселил в отвъдното. А Шварц още пълни трийсет години бе изживявал — в съвсем различно кътче от света, непознато за тези хора — съвсем различно време, съвсем различна история, знаейки, че е последна. Въпреки болката на онези, които го обичали, може би го чакали и смятали, че е загинал далеч от тях. Това беше обстоятелство, което толкова подхождаше на Шварц и неговия поглед върху света и живота…

Друго едно чувство за глупост, мисля си, трябва да е изпитвала Олга в последните дни на друга история, в последните си мигове, ако е уместно да се каже. Това ми хрумва, като се сетя, че Мозес е починал от пневмония. Олга разказа, че откакто се помнела, баща й никога не обличал палто, когато излизал на улицата в онези мразовити зимни дни. Дори когато валял сняг. Слагал само сако и на въпроса на хората дали не замръзва, отговарял: „Да замръзвам ли? Ами, потя се!“. Човек от студен климат… Та кое зимно време, какво стоене навън, на улицата би могло да му се види чак толкова студено след останалите далеч зад гърба му зими? Фактът, че Мозес се потял в лютия мраз, несъмнено имал нещо общо със съпротивителните сили, придобити в онези дни. Ала животът понякога си прави неочаквани шеги. Тази болест била първата му настинка.

След смъртта на баща си Олга трябвало да вземе важни решения, за да стъпи на краката си, нещо повече: за да се наложи като личност. Безспорно послушала историческия глас на вътрешна миграция, който я накарал да смени старото жилище до Кулата с малкото жилище в Шишли, когато взела със себе си някои ценни за нея мебели, с които не можела да се раздели. До каква степен обаче усещала, че когато заедно с други направила крачка към един нов Истанбул, е почукала на вратата на нов живот? Както разбирам, тогава и мосю Жак навлязъл в живота й, за да не го напусне повече. Човек трябва да разбере страховете в самотните й нощи… Онези домове, онези улички, малките надежди била оставила при онези хора… Новите стаи очаквали нова песен… Песента за нова, напълно различна връзка… Съвършено друга връзка, която ще накара хората си да преживеят ново пленничество и повече дистанциране от традиционните нравствени правила. Дали по онова време Олга можела да види, още по-важно — искала да види това?

В новия дом се опитала да направи новата самота в дългите нощи малко по-поносима, като препрочитала старите си книги. Мислела не само за баща си, когото опознала едва толкова късно, а и за Анри, с когото усещала, че е изживяла голям „водовъртеж“. Мислела и за брат си, когото не била виждала и никога нямало да види, който от време на време й пишел, за да възкреси един далечен свят на мечтите, и копнеела за някого, на когото наистина да се довери. Знаела, че е невъзможно. Невъзможно… А нали тогава това били мъжете й… Отдалечените един от друг и от нея мъже… Навярно затова от определен момент нататък усетила, че е в задънена улица или пред трудно определима пречка, за чието преодоляване се изисквала малко смелост. Навярно затова си водела дневник, който на никого не показвала, и пишела писма, които никога не изпращала. Всички тези текстове били на френски. Когато го чух, не се изненадах. В края на краищата за нея френски бе езикът на свободата и — като се сетим за дните в „Нотр Дам дьо Сион“ — езикът на надеждата. Тогава сестрите виждали в нея момиче, което ще поеме по пътя към велик живот. Това бил източник на известна самоувереност и на гордост, основание да вярва в себе си, да не изгуби тази вяра. Фактът, че един прекрасен ден бе унищожила всичките си текстове, ме натъжава най-много, нещо повече: той ни конфронтира с една празнота и поражда усещане за пропуснат шанс. Никак не е лесно да се вярва. Тъй като Олга, която познавах, бе човек, отдаващ значение на спомените си, на преживяното в миналото, нещо повече — тя обичаше да си спомня. За нощта, в която „ликвидирала“ бележките си, каза — интересното бе, че го каза по този начин — „Когато ги изгорих в печката, имах чувството, че изгарям себе си. Но за пръв път от много години се стоплих“. Не съм забравил думите й и до ден-днешен ги тълкувам различно. Защо го е направила? Сега ми хрумват няколко възможности и съответно различни истории. Може би по молба на Анри в последните му дни в старческия дом, та никой да не узнае какво са изживели заедно. Това желание да остави колкото се може по-малко бодливи камъчета на света след раздялата си с него може би е възникнало у най-близкия й човек от чувството на огорчение след многобройните провали и разочарования. Мечтата за раздяла с този свят, без да остави следи… Макар да е известно, че все някак ще продължи да живее в мислите, във въображението на другия… Естествено, тази ситуация не се среща често. Навярно всеки иска да остави дори малка следа. Но и огорчението, изпитвано от Анри, не се среща често. Той изпитвал трайно огорчение, засилено от цената, която платил; по всяка вероятност не съумял да преглътне, че е изоставен и забравен след такъв живот с толкова много хора. Цената била платена. Наблюдателите на тези победи, успехи били обезщетени с пари. Само че Олга беше от жените, които знаеха какво е вярност и бяха способни да я изпитват и проявяват докрай. И всъщност беше видяла това, което е искала. Затова е изгорила, може би е изгорила бележките. Уви, така за нас остават неизвестни много подробности относно тази история. При тези посещения беше видяла това, което всеки искаше, можеше да види.

Друг един разказ би могъл да започне с дребна лъжа на Олга. Може би никога не беше писала дневника и писмата, може би „писателството“ й беше част от мечтана самоличност. Понякога беше обичайно да се появяваш, да искаш да се появяваш пред другите с онова, което не си могъл да осъществиш.

А може би с този разказ Олга, независимо от всички споменати вероятности, е целяла да подтикне и нас към издирване. Кара ме да кажа надеждата, че един ден, след определени смъртни случаи, някой все пак ще намери писаните години наред с постоянство писма, надеждата, че са скрити някъде. Дали ако един ден ненадейно намеря тези дневници и писма или някой непознат ми ги донесе, ще напиша този разказ по друг начин? Може би. Нима не сме били свидетели как някои разкази са съдбовни за други разкази, а най-вече как героите на онези разкази наново тръгват към героите на други разкази?