Марио Леви
Истанбул беше една приказка (15)

Моето имение е моята самоличност

В онези дни, когато всички правели нещо за него, Шварц сто на сто също имал желание да направи нещо за себе си. След като жилищният проблем бил решен, намерили му и работа като помощник в дюкян, та, от една страна, да се занимава с нещо, а от друга — с получените бакшиши да посреща дребните си нужди. Благодарение на своя идиш бившият капитан от самото начало успял да спечели доверието на мнозина по-бързо отколкото други хора. Това била най-тъжната част от разказа и все пак, както ми се струва, обрисувала най-добре Шварц. Както се говорело, бил се примирил не само с предложения му живот в новия „роден край“, но и с всичко, изисквано от работата му като помощник, с голямо старание, с неизменна усмивка. Човек би трябвало да се замисли за значението на тази усмивка. Път, изминат от широките улици на Виена, където по мнението на някои хора дори тротоарите свидетелстват за култура, до Изтока, до пристанищния квартал на град, който за някои хора си оставал символ на съблазните, до стръмните улички със стъпала, където в забранените любовни гнезденца — за хората с предразсъдъци — се изживявала мръсна любов, която обаче навремени била по-чиста от любовта на доста други хора.

След всичко случило се и след осмисляне на преживяното би могло да се каже и че Шварц си създал остров в един далечен град и тихо и кротко понасял своето изгнание. И все пак, въпреки цялата си самота — която никой не знае как изживявал — по думите на Олга някак успял да намери „онова семейство“ в този град. Още от първата вечер, когато дошъл с баща й и разказал историята си, Шварц дълги години се радвал на правото да получава топла храна и топли чувства в онзи дом. Почти всяка вечер идвал в онзи дом… Почти всяка вечер, сякаш за да не пропусне малкия ритуал. Обръщал голямо внимание на семплото си облекло, умеел да преправя износените чужди дрехи и се стремял винаги да бъде чист и спретнат. Дълги години до деня, в който внезапно умрял в „своя дом“.

Както го описваше Олга, Шварц изживявал сред тези хора честта да бъде приет. От никого нищо не искал. И все пак междувременно трябва да отчетем важен детайл, който ще ни даде възможност да проследим по-нататък мечтателната измислица на друг разказ. Както Олга спомена с лека усмивка в един от разговорите, имало един Шварц с особена слабост към вратовръзките. Неведнъж наблюдавала как тайничко измолвал вратовръзки както от баща й, така и от други хора, които смятал за близки. Нямало начин да се открие откъде идвала тази слабост. Противно на всичко, което бил разказал, показал и дори преживял, това вероятно било дребна индикация за нещо скрито, потулено дълбоко и назад, за някакви неща от сцените на дългата драма. През всичките тези години странният чужденец на практика не напуснал нито веднъж своето пространство, своя „остров“. Бил приеман такъв, какъвто бил както от околните, така и от служителите по сигурността, които през Втората световна война често извършвали проверки на самоличността по улиците и подлагали мнозина на силен натиск. Това според мен била и най-горчивата сцена от драмата. Шварц, който бил без самоличност и който не се криел зад идентичността на дадена държава или не можел да се почувства в безопасност там, при поискване на паспорта винаги показвал направена много старателно собственоръчна рисунка на далечното имение. Това без съмнение било игра. Игра, в която всеки изпълнявал различни роли, в името на различни значения, разочарования, безизходици и несбъднати мечти. Моето имение е моята самоличност. Моето имение е моята същност… Дали това не било същевременно и някакъв вид протест — безмълвна, скромна морална проповед за всички онези, които не можели да живеят, без да се крият зад групировки, обединения, било то вероизповедания, идеологии или нации, зад такива житейски концепции, използвани като маски, за да намерят зад тях смисъл или нещо повече: да предявят дребни претенции?

Случилото се през тези дълги години според мен обяснява не само решителността, с която Шварц носел кръста си, но и че в онзи дом трябва да е намерил място, на което не бил подлаган на разпит. Дълбокото, приемано безусловно мълчание в този дом сякаш родило непрекъснат друг разговор с познати, ала недоловими думи. Разговор, който в някои много специални моменти конфронтирал тези трима души с тяхната безизходица, а оттам и пленничество, с границите, в които се блъскали, с тяхната житейска нагласа. Историята, която довела Шварц в Истанбул или пък го срещнала с малкия остров, била ефектна, но сякаш по някакъв начин се основавала на скрита лъжа. Спомняйки си Бронщайнови, не ми изглежда много правдоподобно да са толерирали лъжа, която все някога, рано или късно неминуемо щяла да бъде разкрита, забелязана или усетена, без да го споменат поне веднъж. На смъртния си одър Мозес доверил на Олга с няколко загадъчни изречения, наподобяващи завет, коя била причината за оставането или невъзможността за тръгване, реалността, която ги принуждавала да живеят заедно. Днес вече мога да интерпретирам значително по-добре тези думи, респективно смятам, че мога да ги вмъкна в съществен момент от живота им. Ева и Шварц изживявали страстна любов, толкова дълбока, че не бивало да се споменава и да разцъфтява на воля, а само да се изстрадва с погледи, търпение, мълчание… Мозес също виждал факта. Това било странно споразумение, което придобило още по-голямо значение поради мъките и в което всеки знаел всичко. Ева виждала, че Шварц я обича, Шварц знаел, че Ева го обича, Мозес знаел, че Шварц и Ева се обичат, а те знаели, че Мозес знае всичко. Докато всички оставали на местата си или поне така изглеждало, но били безсилни да превъзмогнат нещо, една разяждаща любов, подхранвана от разкаяние и копнеж, се задвижила и устремила към съвсем различно място… Разбираемо е, че години след смъртта на Шварц и Ева Мозес си спомнял за връзката с известна благосклонност и същевременно мъдрост. Изглеждало така, сякаш Шварц винаги ходел в онзи дом, за да изживее нещо изгубено. Нещо изгубено… Та получавайки топла супа, да не изгуби и другото време, поне не „това време“… Колкото до Ева, в този свят на мълчание тя казвала или се опитвала да каже на Шварц с погледи, а в „специалните дни“ чрез облеклото и ястията, които приготвяла, че в действителност е само негова. Представям си сцената. На рождения ден на любимия Ева се обличала изключително елегантно, полагала голямо старание да изглежда красива… Това бил един от малките празници… Един от малките безмълвни и тайни празници, на които искали да се насладят до насита… Естествено, Шварц не знаел истинската си рождена дата, не я помнел. Та нали това било едно от правилата на играта. Ето защо заради него, заради тази игра, респективно заради новия му живот бил измислен нов рожден ден. Последният ден от празника Ханука. Така че според християнския календар всяка година рожденият му ден се падал на различна дата. А и тогава се палели ритуалните свещи. През всичките години за това се грижел Шварц.

„Аз съм само твоя.“ Думи, които така и не били изречени, които останали в сърцето, които не изригнали навън… Нима е било възможно така да се изживее любов? Зная, че някои ще отговорят с „да“, други с „не“. В края на краищата отговорът на този въпрос — или нашето схващане за него — е показателен за отношението ни към живота. Така било и за тримата. „Аз съм само твоя.“ Дори когато не изживяваш или не можеш да изживееш това. Според мен най-възхитителната страна от този любовен триъгълник била, че всички останали верни един на друг, не извършили предателство, нещо повече: даже не се опитали. Сега се сещам, че разчиствайки жилището след смъртта на Шварц, Ева запазила само рисунката на имението. Рисунката, по-точно казано — картата на едно бягство, на едно изгнание, сигурно се е изгубила заедно с Ева… По начин, подобаващ на Шварц, не изгубените му мечти… Как иначе да обясним тази привързаност, продължила до края, дори отвъд смъртта?