Марио Леви
Истанбул беше една приказка (13)

В Истанбул можеше да се изгубите

Историята на Шварц в Истанбул започнала във време, за което Олга не си спомняла. Пътуващият шивач бил принуден от съдбата да странства все в други ширини. Многострадалната му жена го последвала в този друг живот и го окуражавала, когато се налагало, и двамата се опитвали да се оправят доколкото могат в променената околна среда. В новите дни тези хора, които никъде не можели да се почувстват като у дома си, започнали все по-добре да опознават другите улички, къщи, стаи, зидове, езици, поне да ги приемат. Нови, променени, така да се каже, „спечелени“ дни… Всичко напомняло малко за дългите приключенски сериали, които изглеждали толкова невероятни и нереалистични… Така, както някои хора съчинили един от онези дълги военни разкази, надявайки се, че той може да бъде продължен, написан на друго място. Бежанците от онази епоха, които били запратени в напълно различен живот, в напълно различен град и които можели да се наслаждават до насита на своята „изисканост“ единствено в миналото или в душата си, новите гости, вдъхнали на Истанбул съвсем нови импулси не само с облеклото, но и с прическите, начина на живот, езиците, музиката и танците си, най-вече обаче със своите легенди. Преоткрито било морето с неговите плажове и острови, в първите невъобразими нощи някой и друг накит намерил ново предназначение, голота, хазарт, проституция, накратко: пътуването било популяризирано като новата мечта; и въпреки нарастващата бедност, въпреки всички зяпачи, въпреки контрабандата и бежанците това било и времето, в което тихо и незабелязано се родила нова страна.

По разказа на Мозес била безоблачна, слънчева зимна утрин, която за някои хора, за „другите“ била порядъчно студена. Той тъкмо подготвял за последна проба тъмносиния костюм на мосю Бомпиани. Мосю Бомпиани бил директор на една от онези компании за морски транспорт; след двайсетгодишен брак се развел със съпругата си, за да се ожени за млада брюнетка от Фъндъкзаде. Та в мига, в който Мозес подготвял костюма му за проба, покрай малкото ателие на Бронщайн до „Тунела“ минал мъж в забележителна офицерска униформа, окичена с ордени, и с препасана сабя. Дотук нямало нищо кой знае колко необикновено. В онези дни хората били свикнали да виждат чуждестранни офицери, които се разхождали из улиците на града. Малко след това обаче мъжът се върнал и внезапно изкрещял на немски, все едно изкомандвал войниците си, първо „Achtung!“, а после „Feuer!“ и протегнал ръка във въздуха, сякаш стрелял с картечница срещу въображаема цел: тратататата!… Говорещ немски офицер от чуждестранна армия, който правел странни движения и изглеждал потопен във вътрешния си свят… Тази култура не била напълно чужда на Мозес. Затова не след дълго му станало ясно, че чуждестранната армия била на Австро-унгарската империя. Дали този мъж се бил изгубил в непознатия град, или изнасял спектакъл? В този миг Мозес вероятно не се замислил за странното движение, положително не си задал този въпрос. Но независимо от чувствата или мислите си като човек, изпитал по неволя усещането за чуждост в много форми, не можел да остане равнодушен към друг чужденец, още повече че този „приказен герой“ идвал от изгубения езиков свят на майка му. Ето защо веднага подвикнал нещо на чужденеца. Веднага, с надеждата да изживее нещо ново… Чужденецът се приближил, сякаш очаквал подвикването и сякаш случилото се било напълно естествено, едва ли не нормално. Хладен и сдържан, с учтивостта на добре възпитан офицер… Запознали се. Фактът, че името на необичайния гост, който, изглежда, бил заплетен в много далечна история, било Шварц, направило ситуацията още по-интересна. Тъй като Шварц била еврейска фамилия. Мозес също се представил: като друг евреин с майчин език немски, прекарал важен период от живота си в Одеса. В този миг мислите му навярно се отплеснали към неопределено безименно място.

Но, честно казано, най-интересната част от историята настъпила, когато Шварц взел да разказва какво бил „препатил“… Заради съвместни маневри със съюзниците армията пристигнала в този град, за да се подготви за войната, която един ден със сигурност щяла да бъде спечелена, но щяла да продължи още години наред. Някое време останали там. После… Това „после“ се намирало във време, за което не можел да си спомни. Неочаквано се решило да се върнат във Виена, него обаче го забравили в този град, в който изобщо не знаел какво да прави.

Според думите на Мозес, който като дете бил научил немски от майка си, Шварц говорел отлично немски, но със странен акцент. Оттук би следвало да се допусне, че гостът бил кореняк виенчанин, тъй като жителите на тази столица на културата били образовани. Тук пред Мозес се открила възможност да си припомни изгубените мечти. Да поговори за онези улички, онези кафенета, онези гори, операта, валсовете, Франц Йосиф, за които майка му пеела песни в някои нощи. С други думи, имало много причини да се заинтересува по-подробно от госта. За жалост обаче, доколкото зная, не поговорили, не можели да поговорят за това. Под влияние на претърпяното ужасно сътресение забравеният в Истанбул Шварц бил загубил почти изцяло паметта си; дошъл при Мозес като забравен някъде гост. В живота му нямало нито място, нито някакви имена на хора, които да дадат опорна точка. В онзи ден и в последвалите дни Шварц говорел само за огромно имение, което се намирало в друга страна, някъде в Полша. Онази вечер отишли в дома на Мозес. Ева също чула историята. С видоизменения, допълнени или забравени подробности… Вечерта била последвана от много дни, дните — от много вечери. Вечер си приказвали за отминали истории. Щом заговорел за своята история, Шварц всеки път споменавал нов детайл. Тогава винаги сякаш дирел определено място. А те винаги го питали дали иска да се върне в своята страна и в голямото си имение в Австрия или Полша. Той не отвръщал, само леко се усмихвал. И поглеждал бронзовата статуетка на кон, изправен на задните си крака, която Ева била донесла от Рига, от детството си, и която била на масичката до креслото му. Изглежда, потъвал в дълбоко минало. „В летните вечери земята миришеше много хубаво. Как копнея за там…“ — казвал.

Обърнали се към посолствата, за да върнат Шварц отново в неговата страна, неговия дом, неговото семейство. Но въпреки всички усилия опитите не донесли успех. Разполагали с твърде малко информация, за да стигнат до определени служби или определени хора, понеже гостът им явно бил изгубил заедно с имената и всички ключове…

Ето как тази невероятна история започнала с безизходица. След известно време въпреки всички възможности, въпроси и дори съмнения трябвало да приемат факта като такъв, респективно след толкова много животи той трябвало да си създаде абсолютно нов живот всред други животи. По-късно Шварц неочаквано щял да бъде приет с разказа си в един съвсем различен разказ със съвсем различни хора и с онова, което бил преживял и което тихо и кротко представял като свой живот, щял да си спечели името на друг герой или странник на съдбата. Щели да го уважават, подкрепят и разбират. Въпреки всички възможности и съмнения този разказ бил продължен съвместно, а изходната точка била забравена. Независимо от стъпките, предприети в онези дни, за да помогнат на Шварц за старта в нов живот, тайно се задавали въпроси. Да речем, доколко това, което разказвал, отговаряло на истината или фактите. Дали пък не бил авантюрист с абсолютно измислена история, който се бил изселил от родината си и мечтаел да живее като аутсайдер в друга страна, в далечния Ориент? Дали по време на бягството си този авантюрист не търсел ново семейство, където всяка вечер да му сервират супа, убежище, отдалечено от всичко дотогавашно? Въображението винаги ни зове към други разкази… Онова, което разказвал или намеквал, може би ни конфронтира с историята на един капитан от артилерията… Дали не било допустимо ужасяващата военна ситуация, страховитият оръдеен грохот, нощите на смъртен страх или евентуално видът на умиращ приятел, който му оставил завет, да са станали причина за затварянето му в неговия собствен свят? Близко до ума било, че е изживял душевен срив, лудост, отхвърлено от другите отклонение от пътя. Не било изключено историята да е протекла и другояче, а именно: един командир решил да забрави, да остави, да изостави на произвола на съдбата в Истанбул един лабилен войник, който с агресивното си държание предизвиквал все по-големи размирици в батальона, вместо да го осъди и накаже или да го държи под наблюдение, под контрол при лоши условия.

От друга страна, може и да се опитаме да се намесим в историята на един отдавнашен, останал в далечното минало живот, ако рискуваме да тръгнем по друг път. В тази опасна игра той щеше да се преструва, че не е живял живота си. Дали тогава оставането му в Истанбул, в чуждия град би могло да се изтълкува като един вид отмъщение? Ако човек с цялата си душа желае да забрави нещо, с течение на годините май успява. Без съмнение цената на този процес е висока. Но животът понякога показва, че може да излезеш от тази дълга борба и като победител. След всички тези размишления сега ми се иска да си представя Шварц като протагонист в разказ, който все някак и все някога в истанбулския си живот е успял да се надсмее вътрешно над „онзи живот“. Следователно в тази история имало живот, който трябвало да бъде забравен, отречен. Живот, който се искало да бъде забравен, отречен и прекратен… Този живот, за който другите постоянно искали да научат нещо, който от време на време искали да проучат с различни средства, нещо повече: на който едва ли не държали както в драмата с „пътника без багаж“… Бягство от любима, от вероломство — това би могло да стане тема на евтина, изтъркана, лоша пиеса. Би могло обаче да се говори и за трагедията на поетично настроен младеж, който, тясно свързан с традициите, разглеждал връзката едва ли не като екзистенциален въпрос, като причина за това, че расата му не е загинала въпреки вековните тежки условия, болки и несправедливости, но се опълчил срещу баща си в името на друг идеал. Бащата като протагонист в този разказ възнамерявал да остави на сина си фабриката, която построил и защитавал „със зъби и нокти“ от всички други възможности в живота, по-точно: изобщо не можел да си представи друг вариант и отгоре на това смятал всичко за голям подарък. Може би Шварц се надявал да успее като поет, за да направи няколко крачки по мечтания път или да се спаси поне малко от тази изтъркана история, вместо предложената му професия на индустриалец и свързания с нея стил на живот да прекарва всички дни и нощи в имението, където родителите му ходели най-много веднъж-дваж през лятото. За да сбъдне мечтата си, искал да изживее тези малки безкрайни мигове и да не сподели съдбата на хората, пропуснали тези мигове. И така, отчитайки историческите обстоятелства и изискванията на традициите, поел бремето на голяма, тежка битка с баща си. Тъкмо вече виждал, че ще спечели битката, и се почувствал много далеч от цялата цивилизация, затова пък близо до желания личен живот, когато земята била завладяна от враг, от чужденци, окупирана от хора от друг народ без надежда за оттеглянето им. Ето защо не се стигнало до живот с любимата и децата, които би пожелал да имат. И по тази причина ние с всеки изминал ден все повече дръзваме да определим авантюрата на онзи човек като акт на доброволно изчезване.

Според мен Шварц знаел въпросите, които всъщност трябвало да му зададат, а вероятно и верните отговори, въпреки всичко, което бил загубил. Но доколкото разбрах, по онова време всички били решили да не задават въпроси или да запазят въпросите в тайна. Та нали гостът, пътникът, предприел дълго пътуване, бил герой на разказ, в който участвали и те, той не бивало, не можел да отиде другаде, след като току-що бил влязъл в живота им. Заедно с „магията на съдбата“, с надеждите за съществуването на онази изгубена страна, подхранвани, отлагани заради изгубената страна, през дългото историческо развитие в природата на онези хора бил вкоренен стоицизъм, вкоренен в понасяната търпеливо и предавана на поколенията лоша слава на техния живот, в техните взаимоотношения… Затова ми се иска да повярвам, че никой не е попитал къде в Истанбул е бил Шварц междувременно, през всичките нощи, седмици и — кой знае — може би месеци между своето „забравяне“ и момента, в който влязъл в ателието на Мозес. А това е един от ключовите въпроси, който би ни отвел в сърцевината на тайната. Само че всички те много добре знаели, че от това зависела и част от собствения им живот, че не задавали един на друг определени въпроси…

Има и още една, иска ми се да предположа, напълно реална ситуация. Представям си, че сцената се разиграла една вечер, когато Шварц след много години повдигнал едва-едва завесата пред Мозес и Ева и неочаквано споделил в така любимия си метафоричен стил малко информация, скрита, така да се каже, между редовете, споменавайки незначителни детайли. Неочаквано, доколкото животът следвал напълно естествения си ход, много неща били намерили местата си и тези факти изглеждали все по-малко странни. На чаша чай, който се запарвал на печката и бил изпит в късен час, в един от все по-множащите се разговори още веднъж да разгърнеш пред погледа онова време… За Мозес чаят бил таен мост към по-раншния му живот, към детството му. Затова, каквото и да ставало, задължително се сварявал всяка вечер. Чаят, който тримата пиели в дома му край кулата, им отварял вратата за друг разговор, друга привързаност. Шварц, Ева, Мозес… От определен момент нататък по време на дългите си разговори знаели много добре защо били заедно, защо това им било необходимо. Така и не посмели да проучат, да издирят с въпроси същинската причина; може би понасяли преживяното като друга съдба, но от ден на ден разбирали все по-добре онова, което трябвало да разберат. Олга, която помнеше онези вечери като зрителка, многократно насочваше вниманието ми към този факт, докато разказваше историята. От нейните разкази схващам и колко естествено е било за всички участници тайното разбирателство, че там всеки е участвал, е искал да участва в историята с цялата си душа. За да се намери на Шварц подслон малко след първото му посещение, а после и работа, която да му осигури прехрана, бил мобилизиран буквално целият кръг от познати. В това няма нищо чудно. Това бил състрадателният поглед на чужденци, които искали да помогнат с нещо на друг чужденец. Ако разгледаме от този аспект разказа, случилото се, всичко е било много по-просто, отколкото е изглеждало.