Марио Леви
Истанбул беше една приказка (12)

Време за раздяла

В резултат на детективската игра на чичо Киркор от време на време се появявах в много други разкази, които ми сочеха кой съм аз. Тъй като виждах с други очи не само онези дни, но и местата, и се стараех да ги изживея и да ги пресъздам по свой начин. Трябваше да „порасна“. Чичо Киркор знаеше това. Навярно го знаеха и останалите, които изживяваха тези разкази. Всички, освен мен. И досега не зная дали съм достатъчно пораснал, както всички и особено чичо Киркор желаеха и се надяваха. Не зная… При това положение за пореден път съм принуден да призная, че не изкопчих нещо, въпреки че той трябваше да знае… Тъй като все още не зная какво всъщност означава „да пораснеш“… А те вярваха в това. Вярваха и че са стигнали дотам и могат да ми го покажат. Техните наблюдения и коментари бяха насочени към място, което искаха да охарактеризират. Погледите им обаче целяха да запазят в тайна онова място…

Като се замисля пак, чичо Киркор бе тайният автор на някои разкази, който, без да си дава сметка, ги пишеше скришом или инициираше написването им. Автор, който помагаше при прехода от един към друг разказ, който отваряше тайните врати на разказите… Такъв бе навярно случаят с историята, в която мосю Жак и Олга се събраха в определен момент от живота си. За мен поне в началото беше така. Дали за мосю Жак историята започна с това, че той, години наред пренебрегвал забраните и нещо повече — връзките в живота си, потъваше в малкото жилище на Олга с Шишли като в убежище? С течение на времето постепенно щях да науча повече: Това бе история с романи от Френския културен институт, с вечни шлагери, разговори до късна нощ, светлина на свещи, ухание на парфюм, история, която живееше скришом и беше поддържана жива, и се развиваше. История, която придобиваше значение, благодарение на пълните с надежда дни от „Нотр Дам дьо Сион“, на няколко вещи, спасени от големите салони на жилището до Край кулата, от коридора и спалните, които призори ставали леденостудени, от миризмата на дим от печката… Няколко дребни връзки, отвеждащи до изгубеното време: венецианска ваза с избледнели багри и орнаменти и с леко опадала боя, лъскав великденски козунак, вкусът на филии с кашкавал, запечени във фурната; откриване на живота чрез разговори на езиците на свят, който все повече чезнел, отдалечавал се с всеки изминал ден, малко на немски, арабски, малко на идиш, френски. Чешки сервиз за чай с изгубени някъде негови части, малка гарафа, засияваща в различни отсенки на синьото, щом я държиш срещу светлината, прибори за хранене, имитация на „Кристоф“, пазени за специални дни и специални гости или празнични вечери, неподписан натюрморт, на чийто гръб бил адресът на магазин за рамки в Пера, атлазена кувертюра в тъмносин като нощта цвят, която Олга от девическите си години свързвала с усещането, че спи върху море, празна сребърна фоторамка, за чиято изгубена снимка не бил намерен заместник.

Както от пътищата, свързващи отделните истории, така и при вида на тези предмети неизбежно и съвсем неочаквано възникваха други картини. Как например Олга понасяла причинената й от Анри обида в самотните си нощи, които навярно се опитвала да осмисли с мечти, в тези стаи, с тези вещи? Как при пренасянето в новите стаи спасила от загиване своето девическо време, което въпреки всичко не отмряло у нея? Какво й върнал Анри след дългите години под формата на друга връзка и какво я накарало да признае някои грешки в живота си? Тя превърнала мотото на баща си, който бил доказал майсторството си като шивач чрез търпелив труд в друга страна, в свое: „Не е толкова важно какво възнамеряваме или искаме да направим; важно е какво правим сега“. Когато след годините на разочарование започнала да работи в „дюкяна“, за съвсем кратко време се сближила по неизбежен начин със своя шеф Жак Вентура, приятеля на баща й. На кого и какви думи би могла да разкаже за причините, довели до връзката, която наистина не отговаряла на мечтите й, но през целия й живот се осмисляла от много специални чувства и дълбока обич?

Междувременно вече си мисля, че след всичките тези години, в които както се развила вътрешно, така и еволюирала външно, Олга видяла в лицето на Жак Вентура мъжа на съдбата си, не само забранения любовник, и — при дадените обстоятелства — партньора и доверения спътник, че открила добротата му като нещо специално и затова го възприемала по-скоро като баща. Мосю Жак бе много по-млад от Мозес Бронщайн. Скоро след като започнала работа в дюкяна, загубила баща си. Дори само заради това усещала празнина, съвсем нова самота.

Спомням си. Вечерта, когато реши да ми разкаже живота, по-точно — животите си, Олга потъна дълбоко в миналото. Беше малко разочарована. Разочарована и наранена… С кого обаче бе свързано разочарованието? С хората, които й бяха или пък не бяха позволили да изживее онези дни, или с жената, която бе запазила завинаги жива в сърцето си и която бе решила да приеме случилото се, въпреки цялото предателство? Не мога да преценя. Беше леко меланхолична. Може би от копнеж по отлетелите дни, които не можеше да върне и за които си даваше сметка; от трудно описуемия копнеж по живот, който някак си не бе могла да изживее. Можех да разбера това чувство. Почти всеки човек познава чувството, когато се разделяш или оставяш нещо зад гърба си. Да, тази вечер Олга беше малко разочарована и изпълнена с копнеж. Някак далеч-далеч оттук, може би още малко по-далеч от дните, които бе изживяла, ала въпреки това се усмихваше. Изминалите дни, някои дни бе съумяла да забрави, времето лекува всички рани… Мозес бе починал от пневмония. Пневмония… Абсурдно, сякаш искал да покаже на околните още една абсурдна страна от живота си. Починал като мъдрец, който съумял да остави зад гърба си тези животи, тези хора, сбъднатите или несбъднатите надежди… Да, Олга се усмихваше онази вечер. По лицето й се четеше тъга, която не се опитваше да скрие. Тъга, която се бе натрупала за всичките тези години и още повече я разхубавяваше. На смъртния си одър баща й казал: „Щастлив съм, защото отново ще се събера с майка ти. Толкова ми беше мъчно за нея. Тя също обичаше черно, зная. Много изстрада, но винаги беше до мен“. Олга знаела, а пораствайки, все по-добре разбирала, че това била много дълбоко изживяна история на верността. Онази вечер в онази стая беше още някой, който с усмивка ни наблюдаваше отдалеч.