Марио Леви
Истанбул беше една приказка (11)

Никос, пазителят на огъня

Олга каза, че след заминаването на Никос чичо Киркор прибрал някъде таблата, с която играели двамата, и никога повече не я отворил. Това не ме учуди. Тази постъпка му подхождаше, тя бе „заемане на позиция“. Така правел и по-рано. Даден детайл от живота му имал значение единствено във връзка с определено лице. След загубата на съответния човек не можел да изживее наново този детайл с другиго, не можел да го премести на друго място в живота си. Нещо повече, само така можел да възкреси отново този детайл; той ставал безсмъртен заради онзи човек. Да, заради онзи човек… За да не осквернява с другиго изживените с онзи човек дни.

Така че сега може би разбирам по-добре защо чичо Киркор бе заключил в душата си някои спомени, предпочиташе да ги държи затворени, ако хората, които ги бяха оставили, бяха отишли някъде. Съприкосновенията, поне тези съприкосновения не бивало да се разпарцалосат… Фотографиите не бивало да се смачкат. Затова и той не можел да отиде вече на онази уличка, след като бил изгубил онази жена. И по същата тази причина поискал да приключи историята с таблата в очите на другите или да я представи за приключена. Зрителите знаели, че повечето пулове били вече негодни и че дъската била закрепена с лепенки. Тъй като по време на прочутите си партии табла чичо Киркор и Никос побеснявали от яд, когато не им идвали зарове, и с все сила тряскали пуловете на желаната позиция. Понякога игрите дотолкова минавали границите на приличието, че даже зрителите, които, разделени на две групи, подклаждали още повече гнева на играчите, насъсквали ги с надеждата, че големият скандал няма да закъснее. А пък за играчите тези малки спектакли били просто подготовка за вечерта, когато се канели да гаврътнат по едно в някоя кръчма долу до рибния пазар, а сегиз-тогиз и да се замаят с наргиле под моста Галата. Сред зрителите положително имало и такива, които знаели това, които умишлено се поддавали на емоциите от развоя на играта и се забавлявали. Но сред зрителите винаги имало и новаци, също както и сред играчите имало новаци. В края на тези малки игри всеки ставал зрител на другия, но още повече зрител на самия себе си.

Във вечерите под моста Галата двамата предпочитали тишината, мълчанието. Това по всяка вероятност били вечери, в които изживявали, искали да изживеят себе си на „друго място“… Дали миризмата на пържена риба, която приготвяли някои вечери в някои домове, или шумът от двигателя на влизаща в Златния рог пътническа лодка припомняли незабравимите сцени, на които нямало насищане? Може би. Много от нещата, които машинистът Торос години по-късно разказа на мосю Жак — а той също ходеше там, за да понася по-леко коренно различен вид самота — за убежището, което двамата играчи били един за друг, бяха твърде важни, защото мосю Жак съвсем непринудено цитираше пасажи от дългите им разговори.

Торос не бил забравил: Чичо Киркор и Никос били свикнали да използват наргиле с двоен маркуч. За това наглед си имало проста причина. Единият трябвало да проверява от време на време жарта в наргилето и да я разравя, за да я разпали. Познавачите са наясно, че това доставя изключително удоволствие на пристрастените към наргилето. Затова Никос поел на драго сърце задължението да държи машата. Та нали единственият приятел в живота му бил еднорък… Понякога чичо Киркор казвал: „Гледай да не угасне огънят“. „Няма да угасне, Киркор, виж, че не угасва!“, отговарял ласкаво Никос. Тези изречения се повтаряли често в онези вечери. Веднъж чичо Киркор казал: „Мундщукът приляга добре на устата ти“. „Дай да не си разваляме кефа бе, Киркор. Я виж, оня тип си въобразява, че е станал рибар, понеже е хванал един сафрид“, отвърнал Никос, посочвайки един от мъжете, които ловели риба от моста. За да разбере малко по-добре този свят, човек би трябвало да познава както трябва и хората, които висели тук, които дирели убежище в близостта си, представата им за околните. След това дълго не казвали нищо и гледали нанякъде, гледали към далечно място, сякаш живеели там. „Много пием… Ще пукнем от това, Никос“, казвал често чичо Киркор. Никос си замълчавал и се ограничавал с това да регулира леко жарта.

Естествено, думите на чичо Киркор „Много пием“ се отнасяли по-скоро за вечерите в кръчмата. Във връзка с тях се сещам, че в такива вечери Никос се проявявал в избора на предястията и изпитвал известно задоволство от надмощието си в това безсмислено продължение на играта, като съвсем бавно се наслаждавал на вкуса им. Може би тези мисли или надежди ме спохождат, защото се поддавам на обаянието на картините от Истанбул… Но в това няма нищо лошо. В същата връзка, за да не губя следите на това чувство, си представям, че във вечерите, когато не са имали пари, са ходели в по-евтини кръчми, а друг път отново са предпочитали кръчми с кресла, които Никос познавал много добре, както ми се иска да мисля. Но да се върна на това, което се говорело в този свят на изгнание, повече или по-малко недостъпен за другите… Надали е толкова трудно да си представя тези мигове, включвайки и риска от грешки. За пореден път ми остава да поема на път с чутото тук-там и да сглобя отделните фрагменти… В тези разговори Никос навярно споменавал за жена си, която го напуснала най-неочаквано и заминала за Атина и след няколко опита да свикне с онзи град се събрала с един от Йедикуле. Може би разказвал и за хомосексуалния си син, който пътувал из различни страни с американски телевизионен журналист; за своята неизтребима „легенда за Казабланка“ и че ако предприемел това пътуване, би могъл да спечели големи пари, осъществявайки някои планове; за онази жена, която според думите му още го чакала в Солун и бракът с която най-накрая щял да го дари с пълно щастие.

А чичо Киркор, за да се почувства по-малко самотен, по всяка вероятност разказвал за жена си, която не го напускала, макар че постоянно го мамела и която въпреки всичко не можел да остави; за тъгата, че не е станал баща; за разочарованието, че изцяло пряко волята си бил принуден да се откаже от пътя към занаята майстор стругар и че виновникът за това, малкият Арто, след като години наред лежал в болницата „Ла пе“, изпаднал в пристъп на лудост, в който непрекъснато повтарял името на Киркор, и умрял в големи мъки; за разкаянието, задето въпреки всичко не го посетил в онези последни дни. Зная, това били маловажни истории, всяка от които водела към друг живот. Зная и че при тези истории някои хора извръщат глава, не искат да ги слушат, защото им идват в повече. Ала двамата неуспели да сбъднат мечтите си, си разказвали един на друг тези едва ли не безкрайни истории, пълни с обида и самота, в дългите беседи, които в някои нощи продължавали до зори, защото ги свързвали с малко надежда. Това бихте могли да кажете и за старите лица, чиято чуждост остава непроменена за някои хора, и за трудно поддаващите се на описание незаличими следи от изгнание, което дръзва да изживява, стигайки до крайност, особеният Истанбул вътре в Истанбул, с всички миризми, всички гласове, възгледи, възможности, нощи и утрини… От изгнание, което се описва трудно и което в неговата чуждост — въпреки безспорните исторически данни — се изживява различно от всеки, което обвързва всеки по различен начин с града, нещо по-важно: което някак не може да се отдели от града.

Разказът действително е дълъг разказ, ако човек реши да остане малко по-дълго в света, подхранван от мечти, и да открие други пространства. Така че си струва да го изживее до края, въпреки всички болки, които ще му донесе това. За жалост реалността невинаги отговаря на желанията ни. Не можем да кажем с точност и дори не знаем доколко изгнанието е било доброволно или принудително; но някога през шейсетте, вследствие неподновеното право на пребиваване в страната за „гостите“ от гръцки произход, то се превърнало за Никос в изгнание, чиито граници били съвсем други, много по-лесни за очертаване. Дали това бил краят на разказ за двама души от Истанбул, който никога няма да влезе в учебниците по история и от определен момент нататък би изглеждал за някои като приказка, като изгубена мечта? Който бил изживял онези красиви дни, казвал, че Никос заминал за Атина с надеждата един ден непременно да се завърне в Истанбул. Нима това не се отнасяло за всички изгнаници, които били откъснати от родината само заради корените или вярата си? Да, с надеждата за завръщане… За да търпят по-лесно живота и да отлагат колкото се може по-дълго смъртта. В дните преди раздялата Никос казал на мосю Жак, който изявил желание да купи ценното, облицовано с огледала и осветено отвътре барче, в което се подушвало, че навремето било добре заредено с напитки, както и тоалетката, ръчна изработка от Бейкоз^[1]: „Това е наследство от баща ми“. С тези думи имал предвид и колекцията си от плочи. „Гласът на неговия господар“. „Те са от времето на мосю Шур и братя Герасян“, казал, гордо посочвайки плочите, които смятал да повери за съхранение на безименен познат. Мосю Жак видял тази голяма колекция. Никос казал, че ще даде на онзи човек не само плочите на баща си, но и другите, които бил събирал с години, без на никого нищо да каже, тангата, гръцките танци, италианските шлагери и всички плочи на Сеян ханъм, Хафъз Бурхан, Мюнир Нуретин, Сузан Лютфуллах ханъм, на Невесер ханъм. Да ги повери за съхранение… За да се върне, да може да се върне… Та плочите да не се почувстват чужди на новото място… На кого е дал колекцията, къде се е дянала тя — това не се знае и до днес.

Естествено, никой не знае и за какво са говорили на последната вечеря с чичо Киркор. От Олга и мнозина свидетели обаче се знае, че след тази раздяла чичо Киркор се затворил още повече в себе си и изразил подобаващата на живота си позиция, като години наред не стъпил в кръчмата; по-късно, щом дошло времето, сам си измислял претексти да празнува нещо със себе си или тайно ходел там, когато му се приисквало да дочака с наргилето идването на Никос. В дните, когато страдал най-силно от усещането за изоставеност, Олга го чувала да казва на мосю Жак: „Винаги други са решавали съдбата ми“. Както се разказва, бил напълно сломен, както в онези часове, когато очаквал наргилето, беден, самотен и без самочувствие.

Кой знае, може би, за да запълни тази празнота, почти всяка неделя, доколкото било възможно, устройвал в дома си вечеря с риба и не пропускал да обърне бутилка мастика марка „Фахретин Керим“. В този ритуал откривал възможност да съхрани един спомен, който въпреки всичко не искал да убие в душата си.

А пък следите на Никос нацяло се изгубили на мястото, където отишъл. Нито написал писмо, нито пратил вест по другиго. Затова и слуховете се рояли. Един слух гласял, че Никос се напил и от нетърпима мъка по дадени хора се хвърлил в морето край Пирея, самоубил се с надеждата, че водата ще изхвърли поне трупа му на турския бряг. Друг слух разпространявал, че първо уредил нещата с жена си, а после заминал за Америка, там се оженил за вдовица, притежаваща петролни полета, и така се издигнал, влязъл в света на милиардерите. Друга история пък мосю Жак научи от кръчмаря Алеко. Според нея Никос отишъл в Солун при онази жена, само че тя го отблъснала, защото бил закъснял. Тъй като дългогодишната, подхранвана с толкова картини мечта рухнала, той полудял в истинския смисъл на думата, убил жената и прекарал остатъка от живота си в затвор, пристрастен към хашиша. Дали някоя от тези биографии отговаряше на преживяното от Никос в действителност? Не вярвам. Доколкото разбирам, Никос искал да се дистанцира от живота, от който бил откъснат принудително, и за да понася по-лесно мъката, спазвал дистанцията. Всъщност позицията на чичо Киркор не бе по-различна. Той ходеше колкото се може по-рядко или тайно и тихомълком в кръчми, защото предпочиташе да не се сблъсква с разни хора, разни неща, респективно, защото се боеше от конфронтации. Разочарованието бе дълбоко. Когато водеше разговори, привидно им даваше съвсем различна насока. Но както и да е, струва ми се, че беше най-щастлив по време на малките празненства в дома си, където можеше тихо и скришом да превърне пленничеството си в спасение. Просто имаше нужда от човек, на когото да разкаже за този малък ритуал и пред когото да се оправдае за него, трябваше да излее душата си пред някого. Удаваше му се лесно, като ми описваше надълго и нашироко как приготвял собственоръчно рибата за тези недели, как правел зеленчуковата гарнитура и какво пиел към ястието. Емоционално беше свързан дори с избраната мастика. „Взех една «Фахретин Керим». Да не се натъжи рибата“, така обичаше да казва в онези времена. Сегиз-тогиз го питах и кога ще ми донесе пълнени черни миди от къщи. Тогава замълчаваше или се правеше, че не е чул въпроса. Откъде да зная, че не можеше да поиска това от жена си, по-скоро малко се срамуваше да го поиска, че това поведение бе малък безмълвен протест в изпълнения с недоразумения и безсмислие брак, че свързваше този изгубен деликатес с майка си, по която тъгуваше все повече от ден на ден и с която се надяваше да се събере скоро.

Бяхме седнали на вечеря в ресторант в Киречбурну. Беше есен. На масата бяха мадам Роза, Жулиет и Берти, освен тях имаше още двама, които не искам да спомена тук, защото няма да се появят в тези разкази. Мосю Жак гледаше към морето, към големите кораби с трап на кърмата, които идваха от Русия, а кой знае, може би от Украйна, от Одеса. Беше тъжен. Знаех какво го натъжава и за кого мисли в момента. И други кораби с други хора пристигаха по същия начин в Истанбул. Сред сервираните предястия имаше и пълнени черни миди. „Мидите са много хубави“, казах. „О, това е нищо. Най-хубавите миди правят арменците“, каза мосю Жак с усмивка, докато поръсваше с лимон мидите в чинията си. „Веднъж майката на Киркор ни прати. Оттогава не съм вкусвал по-хубави миди. Киркор ни описа картинно как майка му обикновено приготвя пълнени миди. Горката мадам Силва не доживя сватбата на сина си, а това бе най-голямото й желание. След онази злополука… В последните години от живота си обаче съумя да превъзмогне разочарованието. Да, поне това успяха. Мадам Силва беше дебела. Болестно дебела. Дали почина от сърдечна слабост или от астма? Както и да е… След като се запозна с Ани, Киркор нито веднъж не пожела да хапне пълнени миди. Странно… Явно за него това ястие бе равнозначно на добър брак, уютен дом. Какъв фалшив свят! Нека почиват в мир…“ След тези думи мосю Жак почти не продума до края на вечерта. Дълго гледа към морето. Пак беше една от нощите, в които никой нямаше настроение, всеки бе отдаден на мислите си, ала всички оставаха заедно и знаеха, че ще останат на едно и също място. Когато нощта напредна, Берти каза: „Ама че сме деца!“. Така с едно изречение по най-красив начин обобщи чувствата ни в тези часове. Дали го каза със съжаление или с гордост? И досега не зная отговора.

Житейска история, изпълнена с разочарование, безсмислие, но най-вече с абсурди… Така горе-долу изглеждаше есенцията на живота на чичо Киркор. Едно от последните му изречения в болницата, преди да почине от сърдечна криза в студената зимна утрин, бе: „Vorumu ye bre Niko“. Той, който цял живот бе отказвал да ходи на църква, след смъртта си бе принуден да го стори заради опелото в малкия гробищен параклис във Ферикьой, на което в ролята на „семейство“ освен мадам Ани дошли само работещите в дюкяна. Мадам Ани, която казала на гробищата: „Сега заминавам на околосветско пътешествие“, почина четири месеца по-късно от скоротечен рак, което поражда у страничния наблюдател леко усещане за абсурд.

Причината за това, че Киркор не можа да сключи мир с Олга, трябва да се търси другаде, тя също изглежда абсурдна. Тук донякъде е интересен погледът му върху историята, която се разиграваше в старческия дом в Хаскьой. В дните, когато Олга ходеше там, той ми прошепваше: „Как само се е окичила с бижута, сигурно отива при оня“. Дрехите й, всяка от които се отличаваше единствено със семплост и елегантност, задължително се подлагаха на „инспекция“. От време на време чичо Киркор вземаше на прицел и косата й, за която тя полагаше много грижи. Тогава се навеждаше към ухото ми и прошепваше: „Каква ли боя за коса използва?“ или „Знаеш ли, че си боядисва косата?“ и подобни въпроси или добавяше коментари от сорта на „Пак е дала сума пари за фризьор“. Сега си мисля, че в тях е имало и скрито възхищение. Този аспект обаче не е достатъчен, за да обясни наистина някои факти. Това бе конфликт между жена, която се опитваше да изживява своята изисканост в ограничени условия и за да се предпази, се стараеше да се държи на дистанция от околните, така че с всеки ден се отчуждаваше все повече от средата си, и мъж, който цял живот бе принуден да се бори с проблемите на бедността, който изстрадваше всякак своя недъг и който благодарение на жизнения опит бе разширил познанията си по своя път. Аз бях свидетел на историята на този конфликт. Печално бе да наблюдавам как по онова време участниците в тази игра не осъзнаваха нито реалната си самота, нито общото помежду си. Някои хора пропускаха толкова много мигове…

Въпреки всички различия между чичо Киркор и Олга, двамата си споделяха и важни тайни. Олга научи от чичо Киркор доста за характера на Никос. А чичо Киркор знаеше за Олга повече неща, не само за посещенията в старческия дом в Хаскьой. Това — съвсем бавно, без да каже на никого — го отведе до друг разказ. Там чичо Киркор се прояви като проникновен наблюдател, който по-добре от майстор детектив вървеше по следите, свързваше нишките. В крайна сметка и двамата напредвахме по пътя на един и същ разказ. По пътя на един и същ разказ… Независимо от различните ни копнежи, надежди и лъжи… Независимо от различните ни възгледи… За да открием един ден истинските причини, заради които бяхме решили да стъпим на такъв стръмен път, тайно уловени за ръце, с общите ни лъжи, които другите във всеки момент можеха да направят на пух и прах, зад измамни маски…

По едно време се опитах да говоря за чара на убиването… Без съмнение тази фантазия, тази грижа за самозащитата не беше чужда на чичо Киркор. Та нали преди всичко беше приятел на Никос. Този път не им беше, не можеше да им бъде чужд…

Като мисля за всичко това, се сещам за Йоргос, който си беше бъбрил дълги години с Никос и който се появи само за кратко в този разказ, но също се прояви донякъде като майстор. Вероятно и той бе проумял тайната на нещата. Може би затова пиел толкова много мастика и накрая се преструвал на пиян. Единствената разлика между него и Никос била, мисля си, че той виждал смисъл в това да бъде на друго място. Един ден Никос казал, че котаракът умрял. Според мен излъгал. Вероятно Йоргос пожелал да изпробва някъде другаде друга форма на опиянение. Трябва да проявим разбиране към лъжата на Никос. Ние бяхме принудени да разберем още една лъжа… В края на краищата никой не можеше да приеме толкова лесно това предателство. Никой не успява да живее с предателство, без да се крие зад лъжи. В действителност обаче във всичко, което преживял след тази раздяла, Никос усещал болка заради извършеното спрямо него предателство. Йоргос бил направил нещо, което той самият не можел, бил направил стъпка, която била необходима. Необходимата стъпка, която мнозина там не можели да направят. Дали след това е изпитвал разкаяние? Никога няма да узнаем. Логичният коментар направи мосю Жак, когато каза: „Важното е да намери мастика там, където е отишъл“. За стъпката му не било нужно кой знае какво въображение… Дали било проблем, че не знаел добре турски? Без съмнение, да. Но сега съм сигурен, че при всички положения се е спасил. За всички нас бе важно да вярваме в това. Един от нас се появяваше на друга сцена… Бих искал да кажа това на Никос. Ала все още не зная откъде да се намеся в разказа, за да осъществя тази малка идея.