Марио Леви
Истанбул беше една приказка (10)

Шегата на Седат Арабина

Спомням си. Той постоянно търсеше предопределения за него живот на „други места“. Седат Арабина бе човек на пътя, който мнозина могат да изживеят единствено в своята поезия, в една неосъществима приказка. Със своя все по-стар и все по-раздрънкан микробус, който заради буквите HF на регистрационната табела наричаше hafiye, тоест шпионин, и обичаше почти като приятел, години наред пътуваше по пътищата на Анадола. Най-голямото му забавление бе да имитира околните и изпълненията му бяха толкова професионални, че хората не се усещаха. Това бе неговото удоволствие или най-важната му свобода. Преливаше от жизнерадост, така че у него бяха намерили място много животи, много пътища, съдържащи различни нощи, изгреви, които друг надали може да изживее. Не беше имал възможност да следва и затова не беше станал, казано дебелашки, умник, но най-вече доктор. Този недостатък компенсираше по свой начин, като прогнозираше безпогрешно всевъзможните неразположения и болести на околните и предлагаше методи на лечение, чрез което, както говореха, спасяваше многобройни човешки животи. Е, да, това беше забавление, но би трябвало да го премислим още веднъж, преди да се произнесем какъв би следвало да бъде един умник. Явно бе прекарал повече от половината си живот, по-точно: тази част от живота му, за която знаех, по онези шосета, „неговите шосета“. Щом изчезнеше от хоризонта, това означаваше, че е поел към Анадола. Не се знаеше нито кога и за къде тръгва, нито кога и от къде ще се върне. На местата, където отиваше, понякога се задържаше съвсем кратко, понякога много дълго. Доколкото си спомням, поне шест месеца в годината прекарваше там, респективно предпочиташе да бъде там. Ето защо смяташе микробуса си не само за дюкян и приятел, но и за убежище.

В много градове и градчета знаеше аптеки, пощенски служби, хотели, кафенета, публични домове и ресторанти, иначе неизвестни за мнозина. Що се отнася до шосетата, имаше много детайлни познания. Пътната карта в главата му беше негов патент. От време на време обичаше „да си свива някоя и друга“. Зная, тогава пътуваше според „други карти“. По неподправената му тъга забелязвахме кога е станало време отново да замине. Щом се върнеше в Истанбул, се застояваше на задължителните места и се срещаше с хората, с които трябваше да се срещне, после пак тръгваше, за да последва предопределението си до онези места, да продължи пътуването си. Сигурен съм, тогава сам не знаеше кога ще се върне. „Пътят ни зове… Става дума за насъщния, какво да се прави!“ — така обичаше да казва. Разбира се, вярно беше, че изминава тези пътища заради насъщния. Но освен това има и други лица, картини, които обясняват един живот. Седат Арабина беше едва ли не легендарен с това как си изкарваше насъщния, по-точно как продаваше стоката си, респективно прибираше парите за продадената стока. Поради тази си особеност вероятно изглеждаше пълен с живот в очите на другите. Знаеше как да бъде различен с всеки отделен човек. Може и да не беше успял да стане умник, но умееше да се въплъщава в различен човек според всеки човек. Както сам казваше, там се криеше частица от тайната на неговия успех. Затова там, където искаше да продаде стоката си, пред някои аптекари се представяше за сериозен, впечатляващ с учтивостта си истанбулчанин, а другаде, ако се наложеше — за бродяга, който удряше дайрето и играеше кючек на улицата. Пред някои четеше стихове, пред други държеше героични речи за „националните проблеми на страната“. С едни беше от левицата, с други — от десницата. Доколкото чух, говореше добре и кюрдски, въпреки че не беше кюрд. Знаеше ислямските молитви, въпреки че не беше мюсюлманин. Давайки им каквото желаеха, той не им даваше каквото всъщност трябваше да даде. Това беше неговата малка съпротива. Жалко само, че това ми се изяснява едва сега, след толкова години, когато разглеждам всичко от много далечна дистанция. По този начин може би съм изпуснал един шанс, един учител.

Заради легендарната си слава Седат Арабина положително имаше безброй свидетели и почитатели. И все пак въпреки малките му успехи, той, доколкото зная, не забогатя. Този факт показва, че по онези пътища е търсил други места, друга истина и е преследвал други ценности. И за капак един ден се наложи да даде всичките си пари за раковата терапия на жена си. Добре помня тези дни. Съседните търговци и занаятчии организираха тайно акция за събиране на средства, за да се продължи лечението. В онези дни Седат Арабина вероятно усещаше най-силно обичта на хората. Но според онова, което много по-късно разказваха негови близки приятели, тази акция не само породила у него чувство на голяма благодарност, а и го засрамила както никога през живота му. Било чувство на срам или на труден за асимилиране провал. Или разочарование, задето въпреки толкова усилия и борби, някак си не бе успял да установи контрол над живота, над своя живот, който бе принуден да живее, задето някак си го изпускаше, разочарование за дните, които си мислеше, че не може да задържи.

Дали да свържем тази дълбока тъга с внезапната сърдечна смърт, която го застигна в хотелска стая в градче близо до Истанбул, точно когато се бе върнал от дълго, много дълго пътуване на изток, за да се подготви за празненството по случай петдесетгодишнината си? Може би. Ала още по-важно от този въпрос според мен е мястото, където умря, където му се „отдаде“ да умре. Беше умрял по пътя, на мястото, което обичаше най-силно, което неизменно свързваше с надеждите си. Освен това в онова градче се бе насладил до насита на коренно различно чувство. Чувство, което ни го показа в друга светлина. Сцената, която се разкри пред нас в резултат на смъртта му, за мнозина бе доста голям шок. Всичко ни въздейства като една последна игра, в която той си играеше с нас. Или играта бе приключила по неочакван начин, без играчите дори да подозират, без да имат време за необходимата подготовка. Сетните си мигове Седат прекарал в компанията на жена. Тогава научихме, че била дипломирана аптекарка, разведена след нещастен брак. Две години поддържали дълбока, страстна любовна връзка. Всичко това узнахме от братовчед му Ведат бей, който докара трупа на Седат от онова градче. Ведат, собственик на голяма парфюмерия в Истанбул, ни описа аптекарката като много хубава, приветлива жена, която умеела да „слуша“. Тогава всеки горе-долу разбра какво е намерил Седат в онази жена.

Години по-късно се наложи да мина през същото градче. Спрях… Както за да си почина и да поразгледам града, така и за да намеря аптекарката. Градът наистина бе малък, а хората бяха невероятно отзивчиви, затова не ми беше трудно да открия следите на търсеното лице. Научих, че сега друга дама управлявала аптеката. Новата собственичка беше близо петдесетгодишна привлекателна жена. След въпроса ми замълча за миг, после ми разказа каквото знаеше. Търсената от мен аптекарка нямало как да остане в градчето след онзи инцидент, според слуховете заминала някъде на юг и там също отворила аптека. Омъжила се за свой състудент, който отдавна я ухажвал. Сложила ред в живота си и, както чух, не се оплаквала от нищо.

Но да се върнем на инцидента от онази нощ… Както разправяли, мъжът, който починал в хотела в компанията на госпожа аптекарката, бил истински господин, богат търговец. След като каза това, жената замълча, за да прикрие вълнението, задавило гласа й. Дали всичко това бе недоразумение? В този момент някак усетих, че бях въвлечен в игра, в която участваше цялото градче. В градчето не се беше променило нищо, всичко вероятно бе останало на мястото си. Истината беше, че бях изключен, респективно чувствах се изключен от играта. На излизане от аптеката госпожа аптекарката сърдечно стисна ръката ми и каза: „Доколкото чух, бил господин с много деликатен характер, истински господин“. После додаде: „Имал някои тежки проблеми…“. На изхода, по пътя усещах усмивките на хората. Същото чувство както преди малко… Трябваше да потеглям. Нямаше да напредна много с този разказ, ясно беше. Не ми остана нищо друго, освен да продължа по своя път със собствения си разказ.

Една от онези, които продължиха по своя път със собствения си разказ, бе Елиза, жената на Седат Арабина. Две години след смъртта на съпруга си, вече напълно оздравяла, тя се омъжи за богат вдовец с две пораснали деца. Сега можеше да се наслаждава на живот, неосъществим през първия й брак, най-вече да прекарва летните месеци на един от Принцовите острови край Истанбул. Години по-късно се срещнахме в дома й на този така обичан от нея остров. Изглеждаше в много добро здраве. Говореше за работата на мъжа си и за децата, които обичала като свои синове. Името на Седат така и не спомена.

Седат Арабина, чийто баща бе арменец от Антакия и чиято майка бе еврейка от Антеп, се хвалеше с думите: „Ние сме смесица. Не сме от никой на никого“. Правилно. От определен момент нататък той не беше, не можеше да е от никои. Единствената реалност, с която бе обвързан, можеше да се обвърже с цялото си същество, май беше реалността на всекидневния живот. Тази позиция намира неволно отражение в редица подробности от живота му. Да речем, когато развеселяваше с вицове ядосания чичо Киркор, който трудно понасяше загубите на табла. А това, че чичо Киркор, прочут с ругатните си, дори в най-лютия си гняв му казваше само: „Сиктир бе, мискинино!“ и нищо повече, свидетелства за своеобразна обич, за неизвестни на нас, другите, моменти, чийто източник би трябвало да се потърси. Да споделяш или да не можеш да споделяш… Това бе важно както за всеки друг, така и за чичо Киркор. Ала като се замисля за това, доколкото разбирам от разказите на техните съвременници, чичо Киркор е споделял най-вече с Никос каквото не е можел да сподели с никого. Даже играта на табла… Бях свидетел на преживелиците му със Седат Арабина. Зная, двамата бяха открили, създали, развили много неща. За преживелиците му с Никос обаче, предполагам, трябва да се намери съвсем различна плоскост. Има едно място, то ви следва неотклонно и принадлежи само на любимите хора, с които сте обвързани под определена форма и с които никога не можете да се разделите.