Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (28)

28.

Времето минаваше; нещата се променяха.

През 2017 година екип от физици и мозъчни изследователи от Станфорд изработи пълен теоретичен модел на преместването във времето. Квантовомеханичният модел на човешкия мозък, предложен от Роджър Пенроуз трийсет години по-рано, се оказа общо взето правилен, макар и отчасти погрешен в детайлите; може би не беше изненадващо, че квантовофизичните експерименти, в които се прилага значително количество енергия, могат да окажат влияние върху сетивата.

И все пак неутриното играеше ключова роля в това отношение. Още от шейсетте години се знаеше, че по неизвестна причина земното слънце отделя само половината от теоретично предсказания брой неутрино — прословутият проблем за „липсващото неутрино“.

Слънцето се нагрява от водороден синтез: четири водородни ядра — всяко едно е единичен протон — се сливат и образуват хелиеви ядра, които се състоят от два протона и два неутрона. При процеса на превръщане на два от първоначалните протони в неутрони би трябвало да се отделят две частици електронно неутрино… но по някаква причина една от всеки две частици електронно неутрино, които трябва да достигнат до Земята, изчезва някъде по пътя, сякаш е била цензурирана, сякаш вселената знае, че квантовомеханичните процеси, свързани със съзнанието, се дестабилизират, когато са включени твърде много частици неутрино.

През 1998 година беше направено откритието, че частиците неутрино имат изключително малка маса. Това породи правдоподобно обяснение на проблема с „липсващото неутрино“: щом частиците неутрино имат маса, на теория по пътя към Земята могат да се преобразуват в други видове неутрино, по-трудни за регистриране от примитивните детектори, според които те изчезват. Но Неутринната обсерваторията в Съдбъри, която можеше да засече всички видове неутрино, продължаваше да отчита разлика между онова, което би трябвало да бъде отделяно, и онова, което достигаше до Земята.

Според силния антропен принцип вселената трябва да има свойства, позволяващи развитието на разумен живот, а Копенхагенската интерпретация на квантовата физика твърди, че са необходими квалифицирани наблюдатели; предвид онова, което се знаеше за взаимодействието между неутриното и съзнанието, проблемът за „липсващото неутрино“ изглежда беше доказателство, че вселената наистина приема с трудности съществуването на такива наблюдатели.

Разбира се, има изблици от случайно екстрасоларно неутрино, но при нормални обстоятелства те могат да бъдат понесени. Обаче, когато обстоятелствата не са нормални, когато атаките на неутриното са съпроводени с условия, които не са съществували от времето на Големия взрив — тогава се осъществява преместване във времето.

През 2018 година Европейската космическа агенция изстреля към Сандулеак -69°202 сондата „Касандра“. Естествено, докато сондата стигнеше целта си, щяха да минат милиони години, но това нямаше значение. Важното беше, че сега, през 2030 година, „Касандра“ се намираше на 2,5 трилиона километра от Земята — и беше с 2,5 трилиона километра по-близо до останките от свръхновата 1987A — разстояние, което светлината и частиците неутрино щяха да изминат за три месеца.

На борда на „Касандра“ имаше два уреда. Единият бе светлинен детектор, насочен директно към Сандулеак; другият беше едно по-ново изобретение — тахионен излъчвател, — насочен обратно към Земята. „Касандра“ не можеше пряко да засича частици неутрино, но ако Сандулеак излезеше от състоянието си на браунова дупка, тя щеше да освободи както светлина, така и неутрино, а светлината щеше да се забележи лесно.

През юли 2030 година „Касандра“ засече светлина откъм Сандулеак. Сондата веднага изстреля един свръхнискоенергиен (съответно свръхскоростен) тахионен лъч към Земята. Четирийсет и три часа по-късно тахионите пристигнаха на място и задействаха алармите.

Изведнъж, двайсет и една години след първото преместване във времето, хората на Земята получиха тримесечно предизвестие, че ако искат да се опитат отново да надникнат в бъдещето, могат да го направят с доста висок процент за успех. Естествено, следващият опит трябваше да се направи в точния момент, когато частиците неутрино от Сандулеак започнат да прелитат през Земята — и не беше никакво съвпадение, че той щеше да настъпи в 19:21 часа по Гринуич в сряда, 23 октомври 2030 година — точно когато бе започнал двеминутният период от време, показан от първите видения.

ООН обсъди проблема с изненадваща бързина. Някои предположиха, че тъй като настоящето се беше оказало доста по-различно от описаното в първите видения бъдеще, то хората щяха да решат, че няма нужда от нови видения. Но всъщност реакцията на мнозинството беше точно обратната — почти всички искаха отново да надникнат в бъдещето. Ефектът на Ебенизър все още имаше голяма сила. Освен това съществуваше и съвсем ново поколение от млади хора, които се бяха родили след 2009 година. Те се чувстваха пренебрегнати и настояваха да получат своя шанс да преживеят онова, което техните родители вече бяха преживели: да надникнат във вероятното бъдеще.

 

 

Както и преди, ЦЕРН беше в основата на разкриването на бъдещето. Но Лойд Симко, който вече бе на шейсет и шест години, нямаше да участва в повторението на опита. Беше се пенсионирал две години по-рано и бе отклонил предложението да се върне в ЦЕРН. А двамата с Тео все пак си поделиха Нобеловата награда. Тя им беше връчена през 2024 година и, както се оказа, не заради преместването във времето или бозона на Хигс, а заради съвместната им работа по разработването на тахионно-тардионния колайдер, преносим уред, който беше изместил гигантските ускорители на частици на места като ТРИУМФ, Фермилаб и ЦЕРН. Повечето помещения на ЦЕРН вече бяха опразнени, въпреки че оригиналният тахионно-тардионен колайдер се намираше в комплекса.

Може би Лойд не искаше да се ангажира с този опит да се повтори първоначалният експеримент точно защото бракът му с Мичико се бе разпаднал след десет години съвместен живот. Да, двамата имаха дъщеря, но дълбоко в себе си Мичико винаги беше таила усещането, че по някакъв начин Лойд е отговорен за смъртта на първата й дъщеря, макар че в началото не си го признаваше. Чак се изненада първия път, когато го обвини в това, по време на един спор между двамата. Но вече не можеше да отрече, че мисли така.

Несъмнено Лойд и Мичико се обичаха, но двамата просто решиха, че повече не могат да живеят заедно — не и когато между тях виси това обвинение. Поне разводът им не беше така болезнен като този на родителите на Лойд. Мичико се върна в Япония и отведе дъщеря си Джоун със себе си; Лойд ги посещаваше веднъж годишно, по Коледа.

Участието на Лойд при повторението на експеримента не беше от решаващо значение, въпреки че помощта му щеше да е от полза. Но сега той бе щастливо женен повторно — и да, съпругата му беше Дорийн, жената, която бе видял във видението си, и да, те наистина притежаваха къща във Върмонт.

Затова пък Джейк Хоровиц, който отдавна беше напуснал ЦЕРН, за да работи в ТРИУМФ със съпругата си Карли Томпкинс, се съгласи да се върне за три месеца. Карли също пристигна и двамата с Джейк търпеливо понасяха дружеските закачки на хората за това коя от лабораториите на ЦЕРН възнамеряват да покръстят. Те бяха женени от осемнайсет години и имаха три чудесни деца.

Теодосиос Прокопидис и още около триста души все още работеха в ЦЕРН и се занимаваха с тукашния тахионно-тардионен колайдер. Тео, Джейк, Карли и минимален екип от учени се надпреварваха с времето, за да успеят да стартират отново Големия адронен колайдер след пет години бездействие, преди да е заваляло неутриното от Сандулеак.