Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (9)

VIII
МАНТСКИЯТ ДОГОВОР

Къде сме? Минахме ли Мортмар?… Още не? Е, аз май че съм подремнал… О, как се заоблачава небето и колко къс е вече денят! Сънувах, представете си, племеннико, сънувах една цъфнала слива с огромна бяла корона, пълна с птички, и сякаш всеки цвят пееше. Небето беше синьо като килима на богородицата. Това беше някакво ангелско видение, същински кът от рая. Колко странно нещо са сънищата! Забелязал ли сте, че в евангелията никъде не се говори за сънища освен за този на Йосиф в Матеевото? Това е единственият случай. В Стария завет патриарсите непрекъснато имат съновидения, докато в Новия никой не сънува. Често съм се питал защо, без да мога да си отговоря… Не ви е направило впечатление? Това е, защото рядко четете Светото писание, Аркамбо… Ето ти един хубав въпрос, по който могат да спорят нашите мъдри богослови от Париж или Оксфорд, и то на такъв завързан латински, че накрая никой нищо да не може да разбере…

Във всеки случай добре, че Светият дух ме осени да се отбия в Ла Перюз. Видяхте ли как славните братя бенедиктинци искаха да се възползуват от английското нашествие, за да не плащат игуменските приходи? Ще ги накарам да възстановят емайлираното разпятие и трите позлатени потира, който побързаха да поднесат на англичаните, за да се спасят от грабежа и да изплатят дълговете си.

Надяваха се тихомълком да се причислят към населението от другия бряг на река Виен, където войниците на уелския принц действително са опустошили, ограбили и опожарили всичко, както сами се убедихме тази сутрин в Ширак или в Сен-Морисде-Лион. И най-вече в абатството Летер, чиито редовни каноници са проявили истинска доблест. „Абатството ни е укрепено, ще го защитаваме.“ И тези каноници са се сражавали като добри и храбри воини, без някой да ги е принуждавал. Голяма част загинаха в боя; държаха се по-достойно от много мои познати рицари в Поатие.

Ако всички французи бяха толкова доблестни… И въпреки че манастирът им беше полуизгорял, тези почтени каноници намериха начин да ни поднесат такава обилна и добре приготвена вечеря, че чак ми се приспа. А забелязахте ли каква блажена ведрина лъхаше от лицата им? „Нашите братя бяха убити? Те почиват в мир; бог ги приюти в сърцето си… Нас ни остави на земята? То е, за да вършим благочестиви дела… Манастирът ни е полуразрушен? Значи ще издигнем по-хубав…“

Запомнете, племеннико, че истинските свещеници са весели. Изпитвам недоверие към прекалено строгите постници със заострени лица, с горящи и приближени едно към друго очи, сякаш цял живот са надзъртали в ада. Тези, които бог е удостоил с най-високата чест, избирайки ги да му служат, изпитват някаква необходимост да показват радостта си от това; то е и пример, и любезност, която са длъжни да проявяват към останалите смъртни.

Същото се отнася и за кралете, защото бог ги е издигнал над всички хора и техен дълг е да умеят да се владеят. Месир Филип Хубави, който беше образец на величественост, съдеше без проява на гняв, носеше траур, без да показва сълзи.

А по повод убийството на Шарл Испански, за което ви разказвах вчера, крал Жан доказа по най-жалък начин, че не е способен да подтиска чувствата си. Един крал не трябва да буди съжаление; по-добре е хората да мислят, че е безразличен към скръбта. В продължение на четири дни нашият крал не беше в състояние да продума, дори не можеше да каже дали иска да яде или да пие. Сновеше из стаите със зачервени от плач очи, не разпознаваше никого и внезапно се спираше, избухвайки в ридания. Безсмислено бе да му се говори за каквото и да е било. Не бе показал и сянка на подобна скръб при смъртта на майката на своите деца, Бон Люксембургска, и престолонаследникът Шарл не пропусна да забележи това. Даже тогава за пръв път го видяха да проявява презрение към баща си, като му каза, че е неприлично да се самозабравя до такава степен. Но кралят беше глух за всичко.

А когато се съвзе, започна да крещи. Крещеше незабавно да оседлаят бойния му кон, да съберат войската; крещеше, че ще отиде в Еврьо да раздава правосъдие и ще накара всички да треперят… Близките му с мъка успяха да го успокоят и да го убедят, че за да се свика войската макар и в непълен състав ще е нужно не по-малко от месец; че ако нападне Еврьо, ще разбунтува цяла Нормандия; че от друга страна, понеже примирието с англичанина вече изтичаше, над кралството може да надвисне опасност, ако на последния му хрумне да се възползува от безпорядъка.

Освен това изтъкнаха, че ако беше спазил ус-ловията от брачния договор на дъщеря си и бе изпълнил обещанието да даде Ангулем на Шарл Наварски, вместо да го подарява на своя скъп ко-нетабъл, тогава може би…

При това Жан II разперваше ръце и крещеше: „Какво съм аз, щом нищо не мога да направя? Виждам, че никой не ме обича и че съм загубил подкрепата ви.“ Но все пак остана в двореца, като се кълнеше, че няма да сети радост, докато не отмъсти.

През това време Шарл Злия не бездействуваше. Писа на папата, писа на императора, писа на всички християнски крале, като им обясняваше, че той не е желаел смъртта на Шарл Испански, а е искал само да го залови заради оскърбленията и неприятностите, които последният му е причинил; че са превишили заповедите му, но че поема отговорността за случая в Легл заради своите близки, приятели и подчинени, които били водени единствено от прекалено усърдие в името на неговото добро.

Така той приписваше рицарска доблест на раз — бойническата клопка, която бе устроил.

А най-важното бе, че писа на намиращия се в Малин ланкастърски херцог и лично на английския крал. Научихме съдържанието на писмата, когато положението се усложни. В тях Злия не го усукваше: „Ако наредите на своите капитани в Бретан да бъдат готови веднага, щом им съобщя, да се прехвърлят в Нормандия, ще им осигуря успешно безопасно влизане. Бъдете уверен, скъпи бра-товчеде, че всички нормандски благородници са с мен на живот и смърт.“ С убийството на Шарл Испански нашият човек въстана; сега правеше крачка към предателство. И в същото време настройваше срещу краля дамите от Мьолен.

Не знаете кого наричат така?… А, ето че заваля. Трябваше да се очаква; този дъжд ни заплашва откакто сме тръгнали. Сега вече ще благославяте носилката, Аркамбо, защото навън водата ще се стича в яката и под ризницата ви и щяхте да се изкаляте до кръста…

Дамите от Мьолен? Това са двете вдовствуващи кралици и малката Жана дьо Валоа, съпругата на Шарл, която чака да достигне възрастта за брак. Трите живеят в Мьоленския замък, затова го наричат замъка на трите кралици или двора на вдовиците.

Първата е Жана д’Еврьо, вдовица на Шарл IV и леля на Злия. Да, да, още е жива, и даже не е толкова възрастна, колкото я мислят. Едва ли е минала петдесетте; по-млада е от мен с четири или пет години. От двадесет и осем години е вдовица и от двадесет и осем години се облича в бяло. Седя на трона само три години. Но и в последствие запази влияние в кралството. Защото тя е най-старата кралица, последната от династията на Капетите. Ако от трите й деца — все момичета, от които е живо само роденото след смъртта на краля — поне едно беше момче, тя щеше да бъде кралица-майка или регентка. В нейно лице династията се прекъсна. Когато казва: „Моят баща монсеньор д’Еврьо… чичо ми Филип Хубави… моят зет Филип Дългия…“ всички мълчат. Тя е единствената жива представителка на безспорно велика династия и на епоха, в която Франция беше прославена и силна за разлика от днес. За новото поколение тя е нещо като залог. Затова сега има неща, които не се вършат, защото Жана д’Еврьо не би ги одобрила.

Освен това в обкръжението казват за нея: „Тя е светица.“ Нека признаем, че за една кралица не е нужно кой знае колко, за да я считат за светица, и то в един малък скучаещ двор, където ласкателството е основно занимание. Жана д’Еврьо става преди изгрев и сама пали свещника си, за да не безпокои жените от прислугата. После започва да чете своя часослов, за който се твърди, че е най-малкият екземпляр в света, подарък от съпруга й, поръчал го навремето при един майстор-илюстратор, Жан Пюсел. Тя много се моли и често дава милостиня. През тези двадесет и осем години непрекъснато повтаря, че бъдещето й е погребано, защото не е могла да роди син. Всички вдовици живеят с натрапчиви мисли. Можеше да има по-голяма тежест в кралството, ако беше колкото добродетелна, толкова и умна.

Следващата е Бланш, сестрата на Шарл Наварски, втората съпруга на Филип VI, която беше кралица само шест месеца, колкото да свикне да носи корона. Минава за най-красивата жена в кралството. Виждал съм я преди време и с охота потвърждавам това мнение. Сега е двадесет и четири годишна и вече шест години се пита за какво й са бялата кожа, бляскавите очи и безукорната снага. Ако природата не я бе дарила с такава блестяща външност, сега щеше да е кралица, тъй като бе определена за крал Жан! Нали бащата я взе за себе си само защото бе поразен от нейната красота. След като за половин година тя изпрати съпруга си от леглото в гроба, тя бе поискана за жена от кастилския крал дон Педро, наричан от поданиците си Жестокия. Тя накара да му отговорят като че ли малко прибързано: „Една френска кралица не се омъжва повторно.“ Тази възвишена постъпка предизвика голямо възхищение. Но сега тя се пита дали не е направила прекалено тежка жертва заради миналото величие. Мьолен е нейното наследствено имение. Непрекъснато прави тук големи преобразувания и макар всяка година по Великден и Коледа да сменя килимите и драпериите в стаята си, все сама спи в нея.

Третата е другата Жана, дъщерята на крал Жан, единствената последица от чиято женитба бе само да ускори бурните събития. Шарл Наварски я повери на леля си и на сестра си, докато стане на възраст за консумиране на брака. Тя е цяла напаст, както може да се очаква от една дванадесетгодишна хлапачка, която на шест години е била вдовица и която, преди да е седнала на трона, знае, че е кралица. От нея не се иска друго освен да мирува и расте, но тя съвсем не мирува, сърди се, когато й заповядват, и винаги иска точно онова, което й отказват; така довежда до лудост придворните си дами и им обещава хиляди мъчения, щом стане пълнолетна. Жана д’Еврьо, непреклонна относно доброто поведение, често се принуждава да й зашлеви по някоя плесница.

Трите дами поддържат именията в Мьолен и Мо… Мо е наследственото имение на Жана д’Еврьо… подобие на двор. Имат си канцлер, ковчежник и домоуправител. Твърде високи длъжности със съвсем ограничени функции. Тук човек с учудване може да открие куп хора, които е мислел за умерели, до такава степен са забравени от всички освен от самите тях. Останали от предишни царувания стари служители, възрастни изповедници на мъртви крале, пазители на вече известни тайни хора, които за кратко време са изглеждали силни защото са били в най-близкото обкръжение до трона, и които предъвкват спомените си, придавайки си важност, че са участвували в събития, вече загубили значението си. Когато някой от тях каже: „Денят, в който кралят ми каза…“, трябва да гадаеш за кой от шестимата царували от началото на века крале става дума. А това, което кралят е казал, обикновено е някакво значимо и паметно признание от рода на: „Днес времето е хубаво, Гро-Пиер…“

Така че появата на случай като този с наварския крал е истинска благодат за двора на вдовиците, внезапно изтръгнат от сънищата си. Всички са възбудени, шушукат, вълнуват се… Нека прибавим, че измежду живите монсеньор Наварски заема първо място в мислите на трите кралици. Той е обичаният племенник, скъпият брат, боготвореният съпруг. Би било безсмислено да им се казва, че в Навара го наричат Злия! Впрочем той всячески се стремеше да ги ласкае, обсипваше ги с подаръци, често ги посещаваше… поне докато не беше в плен… развеселяваше ги с разказите си, говореше им за враждите си, интригуваше ги със своите планове и ги очароваше, както той умее, преструвайки се на почтителен с леля си, на нежен със сестра си и на влюбен в малката си съпруга всичко това с тънка пресметливост, за да ги използува като пионки в своята игра. Когато след убийството на конетабъла крал Жан им се стори успокоен, трите веднага отидоха в Париж по молба на монсеньор Наварски. Малката Жана дьо Валоа се хвърли в нозете на краля и благовидно издекламира урока, на който я бяха научили: „Сир, татко мой, не е възможно моят съпруг да е извършил и най-малкото предателство към вас. Ако е постъпил зле, виновни са изменниците, които са злоупотребили с думите му. В името на вашата любов към мен ви заклевам да му простите.“

Жана д’Еврьо, изпълнена със скръб и с достойнство, което нейната възраст й придава, каза: „Сир, братовчеде, като най-стара от всички, които са носили короната на нашето кралство, се осмелявам да ви посъветвам и помоля да се сдобрите с моя племенник. Ако е сгрешил пред вас, то е защото някои ваши служители са му напакостили и той навярно е помислил, че го изоставяте на неговите врагове. Но аз ви уверявам, че самият той храни само добри и искрени чувства към вас. Ако неразбирателството между вас продължава, ще навреди и на двама ви.“

Бланш не каза нищо. Само погледна крал Жан. Знаеше, че той не е забравил коя трябваше да му стане жена. И ето че пред нея този едър, висок и обикновено толкова рязък мъж изведнъж става колеблив. Погледът му я избягва, затруднява се да говори. И в нейно присъствие решава точно обратното на това, което си въобразява, че желае. Веднага след тази среща той нареди на булонския кардинал, на лаонския епископ Робер льо Кок и на Робер дьо Лори, неговия шамбелан да започнат преговори със зет му за възстановяване на добрите отношения. Поръча им да действуват бързо. Така и стана — седмица преди края на февруари двете страни подписаха споразумение в Мант. Не помня да е имало някога толкова лесно постигнат и така набързо сключен договор.

В случая крал Жан убедително доказа чудатостите на своя нрав и непоследователността си в делата. Предния месец мислеше единствено как да залови и убие монсеньор Наварски; сега даваше съгласие за всичко, което последният пожелаеше. Кажеха ли му, че неговият зет иска Кло дьо Котантен заедно с Валон, Кутанс и Карантан, той отговаряше: „Добре, дайте му ги!“ Или вицеграфствата Одьомер и Орбек: „Дайте му ги, щом искат да се сдобрявам с него.“ Така Шарл Злия получи също и графство Бомон с укрепленията Брьотьой и Конш — всички земи, съставляващи навремето перството на граф Робер д’Артоа. Хубаво възмездие post mortem^[1] за Маргьорит Бургундска; нейният внук получаваше имотите на човека, който я бе погубил.

Граф дьо Бомон! Младият Шарл — Наварски ликуваше. Според договора самият той не отстъпваше почти нищо; трябваше да върне Понтоаз и тържествено да потвърди, че се отказва от Шампан — нещо, което бе решено преди повече от двадесет и пет години.

Приключено бе с въпроса за убийството на Шарл Испански. Не бе поискано никакво наказание, дори и за съучастниците, нито обезщетение.

Всички съзаклятници от „Свинята предачка“ получиха оневинителни писма и вече не се страхуваха да назовават имената си. О’Мантският договор никак не издигна престижа на крал Жан. „Убиват му конетабъла — дава половината Нормандия. Ако убият брат му и сина му, сигурно ще даде цяла Франция.“ Ето какво говореха хората.

Колкото до дребничкия наварски крал, той бе проявил доста голяма ловкост. Притежавайки Бомон заедно с Мант и Еврьо, можеше да изолира Париж от Бретан; а с Котантен държеше преките пътища към Англия.

И така, когато дойде в Париж да получи опрощение, той имаше вид, че го дава.

Да; какво казваш, Брюне?… Ама че дъжд! Пердето съвсем се е намокрило… Пристигаме в Белак? Чудесно. Тук поне е сигурно, че ще ни настанят удобно и ще бъде непростимо, ако не ни направят голям прием. Английският отряд пощади Белак по заповед на уелския принц, защото това е наследственото имение на графиня дьо Пемброк, която е от рода Шатийон-Люзинян. Понякога воините проявяват такова мило внимание…

Да завърша, племеннико, разказа за Мантския договор. Появи се, значи, наварският крал в Париж, сякаш е спечелил битка, крал Жан свиква парламента да го посрещне, а вдовствуващите кралици стоят от двете му страни. Един кралски правнук коленичи пред трона… о, всичко това беше много внушително… и казва: „Многоуважаван господарю, кралиците Жана и Бланш научиха, че наварският крал е в немилост, и ви молят да му простите…“

При тава новият конетабъл, Готие дьо Бриен атински херцог… да, братовчед на Раул от дру-гия клон на рода Бриен; този път не бяха избрали някой младок… пристъпи към Шарл Наварски го улови за ръката… „Кралят ви прощава искрено и драговолно от приятелство към кралиците.“

А булонският кардинал бе натоварен да прибави към това на висок глас: „Нека занапред никой от кралския род да не се осмелява на подобна по-стъпка, защото ще бъде съден, дори и да е кралският син.“

Хубаво правосъдие, няма що, на което всеки се смееше под мустак. Тъстът и зетят се прегърнаха пред целия двор. Ще ви разкажа продължението утре.