Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (30)

VIII
ВОЙСКАТА НА КРАЛЯ

Оставаше войската на краля… Сипи ни още малко от мозелското вино, Брюне… Кой? Презвитера?… А, да, онзи от Вердюн! Ще го видя утре, никак няма да е късно. Тук сме за три дни, и без това се придвижихме доста бързо с това пролетно време, което продължава, и което накара дърветата да напъпят през декември…

Да, оставаше войската на крал Жан, на полето при Мопертюи… Мопертюи… я виж, не бях обърнал внимание. Повтаряме по навик имената, без да се замисляме върху значението им… Лош изход, лош проход… Човек би трябвало да се страхува да влиза в сражение в местност с такова име.

Най-напред кралят бе видял как командуваните от брат му отреди се разбягват в безпорядък още преди срещата с врага. После как отредите на сина му се разпръсват и изчезват, едва-що влезли в сражение. Разбира се, това го бе ядосало, но не смяташе, че нещо бе загубил. Неговата войска все още бе по-многочислена от всички англичани взети заедно.

Един по-добър пълководец несъмнено би преценил опасността и веднага би променил стратегията си. Но крал Жан остави достатъчно време на англичаните да повторят и с него тъй успешно проведената преди малко атака. Те се спуснаха насреща му с наведени копия и пробиха челните редици.

Горкият крал Жан! Баща му, крал Филип, бе разгромен при Креси, защото бе пуснал своята конница срещу пехотата, а сега, при Поатие, точно обратното причини неговото поражение.

„Какво можеш да направиш срещу такива нечестни врагове, които винаги използуват различни оръжия от вашите?“ Това ми каза той, когато се срещнахме по-късно. Щом неговата войска, бе слязла от конете, англичаните би трябвало, според него, ако са доблестни воини, също да се бият пеш. О, той не е единственият владетел, който прехвърля вината за своите неуспехи върху противника, защото същият не използва неговата бойна стратегия!

Каза ми също, че силният гняв, в който изпаднал, укрепнал мишците му. Вече не усещал тежестта на бронята. Беше счупил боздугана си, но преди това бе убил с него не един нападател. Впрочем той предпочиташе да удря с боздуган, отколкото, да сече с меча; но понеже бе останал само с брадвата с две остриета, той я размахваше, въртеше я, стоварваше я наляво и надясно. Сякаш бе побеснял дървар сред стоманена гора. Никога не е имало по-разярен воин от него на бойното поле. Не усещаше нищо, нито умора, нито страх, само този бяс, заслепил го повече от кръвта, която се стичаше по левия му клепач.

Преди миг бе уверен в победата; държеше я в ръцете си! И всичко се сгромоляса. Каква бе причината, кой бе виновен? Виновни бяха Клермон, Одреем, тези негодни маршали, които потеглиха така прибързано, заради онова магаре конетабълът! Да пукнат дано, да пукнат до един! В това отношение добрият крал можеше да е спокоен; поне едно от желанията му бе изпълнено. Атинският херцог загина; малко по-късно щяха да намерят тялото му в един храст, изтърбушено с нож и стъпкано. Маршал дьо Клермон е мъртъв; в тялото му са забити толкова много стрели, че прилича на паунова опашка. Одреем е пленник, с пронизано бедро.

Гняв и бяс. Всичко е загубено, но крал Жан се стреми само да убива, да убива, да убива всичко пред себе си. И най-после, толкова по-зле, нека умре, да му се пръсне сърцето! Синята му, обшита с лилии надризница виси на парцали. Видя как падна знамето, което храбрият Жофроа дьо Шарни притискаше до гърдите си; петима пешаци го бяха нападнали, и един уелски или ирландски войник, въоръжен с прост касапски нож, отнесе френското знаме.

Крал Жан вика своите хора. „При мен, Артоа! при мен, Бурбон!“ Само преди миг бяха тук. Е да! Но сега синът на граф Робер, изобличителят на наварския крал, оня великан без мозък… „братовчеде Жан, братовчеде Жан“… е пленен, пленен е и брат му Шарл д’Артоа, както и монсеньор дьо Бурбон, бащата на престонаследничката.

„При мен, Шово, при мен, епископе! Накарай бог да те чуе!“ Ако в този миг Рьоно Шово говореше на бог, то бе очи в очи. Тялото на шалонския епископ лежеше някъде със затворени клепачи под желязната митра. Никой не отговори на краля, освен един момчешки глас, който викаше: „Татко, татко, пазете се отдясно! Татко, внимавайте!“

Кралят за миг се обнадежди, виждайки Ланда, Вудне и Гишар отново в боя, на коне. Дали бегълците не се бяха опомнили? Дали войската на принцовете не идваше в галоп да го измъкне оттук? „Къде са синовете ми? — В безопасност, сир!“

Ланда и Вудне се бяха понесли в атака. Сами. По-късно кралят щеше да научи за смъртта им, постигнала ги, защото се бяха върнали на полесражението, за да не ги сметнат за страхливци, след като спасиха френските принцове. При краля е останал само един от синовете му, най-малкият, неговият любимец Филип, който продължава да вика: „Внимавайте отляво, татко! Татко, татко, пазете се отдясно…“и нека признаем, че колкото му помага, толкова му и пречи. Защото за детските му ръце мечът е прекалено тежък, за да може истински да напада с него, и понякога кралят е принуден да отстранява с дългата си брадва тази ненужна сабя, за да нанася по-лесно смъртоносни удари на нападателите си. Но той поне не избяга, малкият Филип!

Изведнъж крал Жан се озовава сред двадесет противника, пеша, заобиколили го толкова плътно, че си пречат един друг. Чува виковете им: „Това е кралят, това е кралят, напред срещу краля!“

Нито една френска надризница в този ужасен кръг. По големите и малки щитове се виждат само английски и гасконски девизи. Викат му: „Предайте се, предайте се или сте мъртъв!“

Но побеснелият крал не чува нищо. Продължава да сече въздуха с брадвата си. Понеже са го разпозиали, всички се държат на разстояние; по дяволите, искат да го заловят жив! И той разсича въздуха наляво и надясно, най-вече надясно, защото лявото му око е залепнало от кръв… „Татко, пазете се…“ Един удар засяга краля по рамото. Тогава един огромен рицар се провира през блъсканицата, прави пробив с тялото си в стената от брони, разбутва ги с лакти, и стига пред задъхания крал, който продължава да върти брадвата си. Не, не е Жан д’Артоа, нали ви казах, че го плениха. Рицарят със силен глас извиква на френски: „Сир, сир, предайте се!“

Тогава крал Жан престава да удря във въздуха, оглежда хората около себе си, затворили го в кръг, и отвръща на рицаря: „На кого да се предам, на кого? Къде е моят братовчед уелският принц? С него искам да говоря. — Сир, той не е тук — отговаря му великанът, — предайте се на мен, аз ще ви заведа при него. — Кой сте вие? — Аз съм Дьони дьо Морбек, рицар, но от пет години пребивавам в английското кралство, защото нямам право да живея във вашето.“

Морбек, осъден за убийство и уличен в частна война, брат на същия Жан дьо Морбек, който така добре сътрудничи на наварската партия, и който уговори сделката между Филип д’Еврьо и Едуард III. Ех, съдбата добре си гледаше работата и подправяше нещастието, за да е още по-горчиво.

„Предавам се във ваши ръце“ — каза кралят.

Захвърли брадвата в тревата, свали желязната си ръкавица и я подаде на едрия рицар. После, останал за миг неподвижен, със затворени очи, той най-после осъзна поражението си.

Но ето че около него отново се надигна врява. Започнаха да го блъскат, дърпат, бутат, разтърсват, притискат. Двадесетте здравеняци крещяха едновременно: „Аз го залових, аз го залових!“ Най-едрият, някакъв гасконец, извика: „Мой е. Аз пръв го нападнах. А вие, Морбек, дойдохте, когато всичко бе свършено.“ Морбек отговори: „Какво сте се разкрещял, Троа? Той се предаде на мен, не на вас.“

Защото залавянето на френския крал щеше да донесе голяма награда — и пари, и слава! Всеки се стремеше да се вкопчи в него, за да обезпечи правото си. Бертран дьо Троа го бе хванал за ръката, друг за яката, и кралят най-после бе повален на земята с цялото си снаряжение. Готови бяха да го разкъсат на парчета.

„Чуйте, рицари! — викаше той — заведете ме както подобава, мен и моя син, пред братовчед ми принца. Не се бийте повече за мен. Достатъчно съм силен, за да ви направя всички богати.“

Но никой не го слушаше. Продължаваха да викат: „Аз го залових. Той е мой!“

И рицарите се биеха помежду си, със злобни изражения и вдигнати железни нокти, биеха се за един крал като кучета за кокал.

Да видим сега какво става при уелския принц. При него току-що бе дошъл славният му пълководец Жан Шандос, и двамата се бяха спрели на едно възвишение, от което се виждаше голяма част от бойното поле. Конете им, с налети с кръв ноздри, с мокри от слюнка юзди, бяха целите в пяна. Самите те бяха задъхани. „Всеки от нас чуваше как другият поема големи глътки въздух“, ми разказваше после Шандос. От лицето на принца шуртеше пот, и желязната качулка върху шлема, която пристягаше главата и раменете му, се повдигаше при всяко вдишване.

Пред погледите им имаше само изтърбушени плетища, прекършени дръвчета, опустошени лозя. Навсякъде повалени коне и войници. Тук един кон в нескончаема агония рие с копита, там пълзи някаква броня. На друго място трима оръженосци довлачват под едно дърво тялото на издъхващ рицар. Навсякъде уелски стрелци и ирландски пешаци претърсват труповете. Тук-там все още се чуваше шум от схватка. Английски рицари минаваха през равнината, притиснали последния французин, който търсеше спасение.

Шандос каза: „Слава богу, денят бе щастлив за вас, монсеньор.“ „Хвала на бога, така е. Ние победихме!“ — отвърна принцът. Шандос продължи: „Струва ми се, че ще е добре да спрете тук и закрепите знамето на онзи висок храст. Така хората ви, които са доста разпръснати, ще могат да се съберат. А и вие самият ще се освежите, виждам, че ви е много горещо. Няма кого да преследвате.“ „И аз мисля така“ — отвърна принцът.

И докато забиваха в храста знамето, изпъстрено с лъвове и лилии, и роговете тръбяха ли тръбяха за сбор при принца, Едуард накара да му свалят шлема, разтърси русите си коси и избърса мокрите от пот мустаци.

Какъв ден! Трябва да признаем, че той наистина не се бе пожалил, препускал бе без отдих, за да може да минава през всички бойни части, да окуражава стрелците, да насърчава рицарите, да решава къде да пратят подкрепления… е, решаващо бе най-вече мнението на маршалите му Уоруик и Сюфолк, но той винаги бе край тях, за да им казва: „Добре постъпвате…“ Впрочем той бе взел едно единствено, но много важно решение, заради което заслужаваше славата на целия победен ден. Когато видя какъв безпорядък настъпи във войската на орлеанския херцог само от отстъплението на френската конница, веднага качи на седлата част от рицарите си и ги прати да предизвикат същото в тази на нормандския херцог. Самият той десет пъти бе влизал в схватката. Остави впечатлението, че е навсякъде. И всеки новодошъл идваше да му го каже. „Победата е ваша. Победата е ваша… Днес е велик ден, поколенията, ще го помнят. Победата е ваша, вие сторихте чудо.“

Благородниците от личната му свита побързаха да издигнат шатрата на самия хълм и докараха каруцата, която грижливо се пазеше, натоварена с всичко необходимо за храненето му — столове, маси, прибори, вина.

Той не можеше да се реши да слезе от коня, сякаш победата все още не беше окончателно извоювана.

„Къде е френският крал, видели ли са го?“ — питаше той щитоносците си.

Беше опиянен от енергия. Обхождаше възвишението, готов за последна схватка.

И ето че изведнъж забеляза една неподвижна броня, повалена сред изтравничетата. Рицарят беше мъртъв, изоставен от оръженосците си, с изключение на един възрастен прислужник, който се криеше зад дърветата. До рицаря лежеше знамето му с френски герб: две кръстосани ивици върху червено поле. Принцът накара да свалят шлема на мъртвия. Ех, да, Аркамбо… наистина беше този, за който си помислихте; моят племенник… Робер дьо Дюрацо.

Не се срамувам от сълзите си… Безспорно рицарската му чест го бе тласнала към действие, което честта на църквата и моята собствена чест трябваше да му забранят. Но аз го разбирам. И после, той прояви голяма храброст… Не минава ден, в който да не моля бог да му прости.

Принцът заповяда на щитоносците си: „Положете го на един щит и го отнесете от мое име в Поатие на Перигорския кардинал, ведно с моите почитания.“

Да, ето как разбрах за победата на англичаните. Като си помисля, че същата сутрин принцът бе готов да преговоря, да отстъпи всичките си завоевания, да преустанови военните действия за седем години! Той хубавичко ме упрекна на следващия ден в Поатие, когато отново се видяхме. О, говореше направо. Бях се опитал да услужа на французите, измамил го бях относно броя им, бях сложил на везните целия авторитет на църквата, за да го склоня към отстъпки. Не ми оставаше друго, освен да отговоря: „Светли принце, вие бяхте склонен на всичко за мира от любов към бога. И бог прояви своята воля.“ Ето какво му казах…

Но ето че Уоруик и Сюфолк бяха пристигнали на хълма заедно с лорд Кобхам. „Знаете ли нещо за крал Жан?“ — попита ги принцът. „Не, не сме го виждали, но сме убедени, че е мъртъв или пленен, защото не е тръгнал с войската си.“

Тогава принцът им каза: „Моля ви, тръгнете на коне да разберете истината. Намерете крал Жан.“

Англичаните се бяха разпръснали, бяха плъзнали на близо две левги наоколо, гонейки, преследвайки, биейки се. Сега, когато победата беше извоювана, всеки тичаше за плячка. Естествено! Всичко, което носи по себе си плененият рицар, оръжия и скъпоценности, принадлежи на победителя. А бароните на крал Жан добре се бяха накичили. Много от тях носеха златни колани. Без да става дума за откупите, разбира се, които щяха да се обсъдят и определят според ранга на пленника. Французите са достатъчно суетни, за да ги оставят дами да си определят цената. Спокойно можеха да се доверят на самолюбието им. И така, всеки според късмета си! Онези, които бяха имали щастието да пленят Жан д’Артоа, граф дьо Вандом или граф дьо Танкарвил, можеха с пълно право да мислят за строеж на собствен замък. Които пък бяха заловили някакъв дребен благородник или обикновен рицар, щяха само да сменят мебелите в салона си и да подарят няколко рокли на любимата жена. А освен това принцът щеше да поднесе дарове за най-големите геройства и най-красивите подвизи.

„Нашите войници преследват победените чак до вратите на Поатие“ — дойде да извести Жан дьо Грейи, военният управник на Бюш. Един войник от неговия отряд се върнал оттам с тлъста плячка от четирима рицари, не можейки да води повече, и му казал, че там бе настъпила голяма сеч, защото жителите на Поатие били затворили вратите на града; на пътя пред тях били станали жестоки сбивания и сега французите се предавали отдалеч, още щом зърнели англичанин. Най-обикновени стрелци имали от пет до шест пленника. Нечувано досега падение.

„Между тях ли е крал Жан? — понита принцът. — По всяка вероятност не. Иначе щяха да ми кажат.“

После в подножието на хълма отново се появиха. Уоруик и Кобхам, пеш, държейки в ръце поводите на конете, опитвайки се да укротят двадесетина рицари и щитоносци, които ги придружаваха. Те се караха помежду си на английски, на френски, на гасконски, размахвайки ръце, сякаш се биеха. А пред тях, влачейки крака, вървеше един уморен човек, леко залитащ, който водеше едно облечено в броня дете, уловил го за ръкавицата с голата си ръка. Баща и син, които вървяха един до друг, и двамата с насечени копринени лилии на гърдите.

„Назад, никой да не се приближава до краля, без да е извикан“ — викаше Уоруик на каращите се.

И едва сега Едуард, уелският принц, принц на Аквитания, херцог на Корнуел, позна, разбра, усети целия ръст на своята победа. Кралят, крал Жан, владетелят на най-многолюдното и могъщо кралство в Европа… Мъжът и детето се приближаваха много бавно към него… О, този миг, който щеше да остане завинаги в паметта на хората!… На принца му се струваше, че сега го гледа целият свят.

Направи знак на свитата си да му помогнат да слезе от коня. Краката и хълбоците му се бяха схванали.

Застана на входа на шатрата. Залязващото слънце пронизваше горичката със златните си лъчи. Всички тези мъже много биха се изненадали, ако някой им кажеше, че часът за вечерня отдавна е минал.

Едуард протегна ръце към този дар от провидението, който му водеха Уоруик и Кобхам. Жан Френски, макар и прегърбен от злата съдба, е по-висок от него. Той отвърна на жеста на своя победител. Двете му ръце също се протегнаха, едната в ръкавица, другата гола. И те останаха за миг така, без да се прегърнат, само си стиснаха ръце. Тогава Едуард направи нещо, което затрогна сърцата на всички рицари. Той бе син на крал; неговият пленник беше коронован крал. И без да пуска ръцете му, той дълбоко наведе глава, и леко прегъна коляно. Почит пред злополучната доблест… Когато величаем победения, извисяваме победата си. На много от тези твърди мъже гърлата се свиха.

„Седнете, сир братовчеде — каза Едуард, поканвайки крал Жан да влезе в шатрата. — Приемете да ви поднеса вино и плодове. И ми простете, че ще ви предложа съвсем скромна вечеря. След малко ще минем на трапезата.“

И наистина на хълма трескаво се строеше голяма палатка. Свитата на принца си знаеше работата. А готвачите винаги имат запаси от пастет и месо в сандъците си. Отидоха да вземат каквото им липсваше от монасите в Мопертюи. Принцът каза също: „Нека вашите близки и бароните ви благоволят да се присъединят към нас. И позволете да превържат раната на челото ви, която доказва голямата ви храброст.“