Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (29)

VII
БОЖИЯТА ДЕСНИЦА

Трудно е, без да си присъствувал, да възстановиш хода на една битка, а даже и да си присъствувал. Още повече когато е объркана като тази при Мопертюи… Няколко часа след това тя ми бе предадена по двадесет различни начина, защото всеки я бе видял от своето място, и считаше за най-важни собствените си постъпки. Особено ако слушаш победените, излиза, че са паднали само заради грешката на съседите им, които пък казват същото за първите.

Безспорно е едно: веднага след потеглянето ми от френския лагер двамата маршали се спречкали. Конетабълът, атинският херцог, след като помолил краля да изслуша съвета му, казал горе-долу следното: „Сир, ако наистина искате англичаните да се предадат в ръцете ви, защо не ги оставите да се изтощят от липса на припаси? Позицията им е добра, но ако самите те са слаби, няма да я отбраняват дълго. Обградени са от всички страни, и дори да опитат да се измъкнат през единствения изход, през който самите ние искаме да ги нападнем, ще ги смажем без усилия. Така и така изчакахме един деи, защо да не изчакваме два, още повече, че войската ни непрекъснато се увеличава от закъснелите?“ Маршал дьо Клермон го подкрепил: „Конетабълът има право. От малко изчакване можем само да спечелим.“

Тогава вече маршал д’Одреем избухнал. Да отлагаме, все да отлагаме! Трябваше да сме приключили още снощи. „Ще стане така, че ще ги оставите да избягат, както често се случва. Вижте как са се размърдали. Смъкват се към нас, за да се укрепят още по-ниско и да си осигурят отстъпление. Човек би казал, Клермон, че не бързате кой знае колко да се сражавате, и че близостта на англичаните ви е неприятна.“

Естествено спорът между маршалите трябваше да избухне. Но сега ли беше най-подходящият момент? Клермон не беше човек, който ще остави да му нанесат безнаказано такова тежко оскърбление в лицето. Веднага върна удара, като при игра на топка: „Няма да бъдете толкова дързък днес, Одреем, освен ако наврете муцуната на вашия кон в задницата на моя.“

След което се отправя към поверените му за атака рицари, нарежда да го качат на седлото и сам дава заповед за нападение. Одреем веднага прави същото и още преди кралят да е казал нещо, преди конетабълът да е дал заповед, конният отряд се е спуснал в атака, но не в предварително определения строй, а разделен в две колони, които сякаш се стремят по-скоро да се отдалечат една от друга или да се преследват, отколкото да бият врага. Конетабълът на свой ред заповядва да доведат бойния му кон и се понася след тях, опитвайки се да ги сгрупира.

Тогава кралят предава на цялата войска заповед за нападение; и всички рицари, пеш, тромави, затруднени от петдесетте или шестдесетте ливри желязо на гърба си, потеглят напред през полята към стръмния път, по който конницата вече възлиза. Петстотин стъпки дотам…

А горе уелският принц, като видя, че френският отряд се задвижи, извика: „Славни барони, ние сме малко на брой, но не се плашете от това. Честта и победата не отиват непременно при мнозинството, а където бог пожелае. Ако ни разгромят, няма да бъдем упреквани, а ако денят бъде щастлив за нас, ще сме най-прославените в света.“

Земята вече се тресеше в подножието на хълма; уелските стрелци бяха приклекнали зад стените от заострени колове. Засвистяха първите стрели…

Най-напред маршал дьо Клермон връхлетя срещу войската на Сализбъри, спускайки се към плета, за да направи пробив. Дъжд от стрели разби атаката. Жестоко падане, по думите на онези, които оцеляха. Конете, които не бяха засегнати, се набиваха върху острите колове на уелските стрелци. Иззад плетищата изникваха пешаците със своите сърповидни ножове, тези ужасни оръжия с три предназначения: куката се впива в ризницата, понякога и в плътта на рицаря, и го сваля от коня… върхът разкъсва бронята на поваления воин при слабините и подмишниците, а извитото острие разцепва шлема… Маршал дьо Клермон беше убит сред първите и почти никой от неговите хора не успя истински да накърнени английската позиция. По проучения от Йосташ дьо Рибмон път всички бяха разгромени.

Вместо да се притече на помощ на Клермон, Одреем решил да се отдалечи от него и поел по течението на Моасон, искаше да нападне англичаните в гръб. Натъкна се на войската на граф Уоруик, чиито стрелци не го посрещнаха по-добре. Скоро се разбра, че Одреем е ранен и пленен. За атинския херцог не се знаеше нищо. Беше изчезнал в схватката. За няколко минути френската армия бе загубила тримата си пълководци. Лошо начало. Но всъщност дотук бяха убити или отблъснати само триста от двадесет и пет хиляди мъже, а останалите напредваха стъпка по стъпка. Кралят отново се бе качил на седлото, за да оглави това море от брони, което бавно напредваше.

И ето че настъпи странно объркване. Оцелелите от отряда на Клермо, свличайки се между двата смъртоносни плета, обезумели и неспособни да спрат уплашените коне, се сблъскаха с първата войска, тази на Орлеанския херцог, и повалиха като пионки своите събратя, които мъчително се изкачваха пеш. О, не повалиха много: тридесет или петдесет може би, но те пък с падането си увлякоха двойно повече.

Тогава сред войската на Орлеанския херцог настана паника. В стремежа да се предпазят от ударите първите редици започват да отстъпват в безпорядък; отзад не знаят защо първите се връщат, нито под чий натиск; за няколко мига в този близо шест хиляден отряд настъпва пълна суматоха. Не са свикнали да се бият пеш, освен на турнир, един срещу един. Сега, с тежките брони, които затрудняват движенията им, почти невиждащи под шлемовете, те си мислят, че вече са безвъзвратно загубени. И всеки се втурва да бяга, а всъщност са още доста далеч от обсега на първия враг. Това е нещо невъобразимо — войска, която сама се отблъсква!

Така хората на орлеанокия херцог и самият той отстъпиха едно поле, което никой не им оспорваше; някои потърсиха убежище зад войската на краля, но повечето побягнаха, ако това можеше да се нарече бягане, право, при конете, пазени от прислугата, в действителност преследвани единствено от страха, който тези горди мъже сами си внушаваха.

Качваха се на седлата и незабавно офейкваха, някои от тях проснати като килими върху конете, не успели добре да ги възседнат. И изчезваха сред полето… Божията десница, не можеш да не си помислиш това… нали, Аркамбо?… Само неверниците биха се усмихнали.

Войската на престонаследника също бе поела нагоре… „Монжоа Сен-Дьони!“… и продължи да напредва, понеже никой не отстъпваше към нея. Първите редици, вече задъхани от хода, навлязоха между същите така гибелни за Клермон плетища, препъвайки се в канете и телата, повалени тук само преди малко. Иззад коловете ги посрещнаха със същите облаци от стрели. Разнесе се звън от сблъскани мечове сред викове на ярост или болка. Понеже проходът беше твърде тесен, само малка част бяха въвлечени в схватката, останалите, струпани отзад, не можеха да мръднат. Според получената заповед Жан дьо Ланда, Вудне, а също и сир Гишар стояха около престолонаследника, комуто трудно би се удало, както и на братята му дьо Поатие и дьо Бери, да се движи или да ръководи каквато и да е била маневра. И освен това, нека пак ви напомня, че когато не си на кон, с тези стотици брони отпред, зрителното поле през процепите на шлема е достатъчно ограничено. Престонаследникът почти не виждаше по-далеч от знамето, носено от рицаря Тристан дьо Меньоле. Когато рицарите на граф Уоруик, същите, които бяха пленили Одреем, връхлетяха на коне върху фланга на войската на престолонаследника, беше много късно да се престрояват за отпор.

Това наистина бе връх на всичко! Англичаните, които с такава охота се бият пеш, и даже са се прославили с това, щом видяха, че враговете им са слезли от конете за атаката, отново се бяха качили на своите. Те не бяха много, но произведоха сред хората на престонаследника същото сътресение, даже по-тежко от това, което от само себе си бе възникнало в редовете на орлеанския херцог. Това причини още по-голямо объркване. „Пазете се, пазете се!“ — каза на тримата кралски сина. Рицарите на Уоруик се бяха устремили към знамето на престолонаследника, а самият престонаследник, изпусна късото си копие сред блъсканицата на своите войници, с мъка успяваше да задържи меча си.

Вудне или Гишар, не знам точно кой, го издърпа за ръката и му извика: „Трябва да се оттеглите, последвайте ни, монсеньор!“ Ако изобщо можеше… Престолонаследникът видя злочестия Тристан дьо Меньоле проснат на земята, кръвта му изтичаше през нагръдника като от спукано гърне, и се разливаше по знамето с гербовете на Нормандия и Дофине. Боя се, че точно това му вдъхна сили за бягство. Ланда и Вудне му проправяха път през собствените им редици. Двамата му братя го следваха, водени от Сен-Вьонан.

За това, че се измъкна от опасното положение, няма място за укор, и тези, които му помогнаха, заслужават само похвала. Беше им възложено да го напътствуват и пазят. Не можеха да оставят френските принцове, особено първородния, в ръцете на врага. Дотук няма нищо лошо. Че престолонаследникът е отишъл при конете, или пък че са му довели коня, че отново го е оседлал, че придружителите му са сторили същото, и това е в реда на нещата, защото малко преди туй са били нападнати от хора на коне.

Но че после престолонаследникът побягна в бърз галоп, без да погледне назад, напускайки бойното поле също като чичо си д’Орлеан преди малко, това трудно може да бъде възприето някога като достойно поведение. Ех, на рицарите на Звездата този ден не им бе отреден за подвизи!

Сен-Вьонан, старият и предан служител на короната, докрай ще твърди, че лично той е взел решението да отдалечи престолонаследника от бойното поле, след като е видял, че войската на краля е изпаднала в неблагоприятно положение, защото е трябвало повереният му наследник на трона на всяка цена да бъде спасен, и че му се е наложило много да настоява, и почти да му заповядва да тръгне; той ще поддържа това дори пред самия Шарл… славният Сен-Вьонан! Уви, някои други не бяха толкова дискретни.

Като го видяха да се отдалечава, хората от войската на престолонаследника не се подвоумиха и също се затичаха към конете си с викове за всеобщо отстъпление.

Престолонаследникът измина една левга, както се беше засилил. После, намирайки, че е вече в безопасност, Ландас, Вудне и Гишар му казаха, че се връщат на полесражението. Той нищо не им отговори. Какво да им каже? „Връщате се при дълга, а аз бягам от него; поздравявам ви!“… Сен-Вьонан също искаше да се върне. Но все пак някой трябваше да остане с престолонаследника и останалите задължиха него като най-възрастен и най-мъдър. И така Сен-Вьонан, с малък ескорт, който скоро се увеличи от срещнатите по пътя уплашени бегълци, заведе престолонаследника в големия замък в Шовини и го затвори там. Казват, че когато пристигнали, престолонаследникът с мъка извадил дясната си ръка от желязната ръкавица, дотолкова била подута и морава. И го видели да плаче.