Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (27)

V
АКВИТАНСКИЯТ ПРИНЦ

Ех, заварвате ме доста ядосан, Аркамбо, за краткия преход, който ни предстои до Сент-Менеулд. Писано ми е при всяко спиране в по-голям град да получавам по някоя новина, от която да ми закипи кръвта. В Троа — писмото от папата. А сега в Шалон — вестите от Париж. И какво научих? Петнадесетина дни, преди да тръгне, престолонаследникът подписал указ за нова смяна в курса на монетите, обезценяване, разбира се. Но опасявайки се, че мярката ще бъде зле посрещната… за което не е нужна кой знае каква досетливост… отложил оповестяването за след заминаването си, та да бъде достатъчно далеч, на пет дни път, така че наредбата е била разгласена едва на десети този месец. С една дума, уплашил се е да излезе пред буржоата, и се е измъкнал като подгонен елен. Не, той наистина прекалено често използува бягството като средство! Не знам кой му е подшушнал тази твърде недостойна хитрост, дали е Брак или Бюси; но плодовете й никак не закъсняха. Превото Марсел и едрите търговци отишли разгневени да се жалват пред Анжуйския херцог, когото престолонаследникът бе оставил в Лувъра да го замества; и вторият син на краля, който е едва осемнадесетгодишен и не е особено съобразителен, отстъпил пред заплахата от бунт и отложил указа до завръщането на престолонаследника. Последният или не трябваше да прибягва до тази мярка, което аз бих предпочел, защото това е само още едно неудачно средство или да я предприеме и веднага да я наложи. Няма що, нашият престолонаследник Шарл ще пристигне при своя чичо императора с много силни козове — столица, в която съветът на града отказва да изпълнява кралските заповеди!

Кой всъщност управлява кралство Франция днес? С право можем да се запитаме. Тази постъпка нека не се заблуждаваме, ще има тежки последствия. Защото сега онзи Марсел придоби самоувереност, пречупвайки волята на короната, поддържан естествено от тълпата и от буржоазията, тъй като защищава кесиите им. Престолонаследникът хубавичко надхитри генералните щати, като ги остави в безизходица със заминаването си; но с последния удар загуби всичко, което бе спечелил. Съгласете се, че е наистина обезсърчаващо да полагаш такива усилия и да биеш толкова път, както правя от половин година насам, за да се опитам да облекча съдбата на владетели, които така упорито вредят сами на себе си!

Сбогом, Шалон… О, не! Не желая да се меся в избора на новия епископ. Графът-епископ на Шалон е един от шестимата духовни перове. Това е работа на крал Жан или на престолонаследника. Нека уредят въпроса направо със светия отец… или да натоварят Никола Капочи; веднъж и той да се заеме с нещо…

И все пак не трябва да упрекваме твърде строго престолонаследника; никак не му е леко. Истинският виновник е крал Жан; синът никога няма да успее да извърши толкова грешки, колкото натрупа бащата.

За да ми мине ядът или по-скоро, за да се ядосам още повече… бог да ми прости този грях… ще ви разкажа похода на крал Жан. И ще видите как един крал погубва Франция!

Както вече ви казах, в Шартр той се беше опомнил. Не говореше за рицарска чест вместо да обсъжда финансови въпроси, не обсъждаше финансите вместо да готви война, не се занимаваше с дребни неща, когато съдбата на кралството е в опасност. Веднъж и той сякаш се бе отърсил от вътрешния си смут, от пагубната си склонност към грешки; за пръв път изглеждаше в крак със събитията. Даде истински разпореждания за военен поход. И понеже духът на пълководеца е нещо заразително, тези разпореждания бяха изпълнени с точност и бързина.

Най-напред трябваше да се прегради пътя на англичаните през Лоара. Изпратени бяха многочислени отреди под заповедите на военачалници, които добре познаваха тези места да завардят мостове и пътища между Орлеан и Анже. Заповядано бе на командуващите да държат постоянна връзка със своите съседи и често да пращат вестоносци до армията на краля. На всяка цена да се попречи на идващата от Солон войска на уелския принц да се присъедини към тази на Ланкастър, която пристига от Бретан. Ще ги бият поотделно. И първо уелския принц. Армията, разделена в четири колони за по-лесно преминаване на реката, ще я прекоси по мостовете на Мьон, Блоа, Амбоаз и Тур. Да се избягват сражения, каквито и случаи да изникнат, преди всички бойни части да са се съединили отвъд Лоара. Никакви самоволни подвизи, каквито и изкушения да се появят. Подвиг ще бъде всички заедно да смажат англичанина и да измият от лицето на кралство франция позора и бедите, които й нанася от толкова години. Такива бяха разпорежданията, които Атинският херцог предаде на военачалниците, събрани преди потеглянето. — „Вървете, сеньори, и нека всеки бди над задълженията си. Кралят няма да ви изпуска от очи.“

Небето беше покрито с тежки черни облаци, които изведнъж изтрещяха, пронизани от светкавици. През всички тези дни Вандомоа и Турен бяха шибани от бурни дъждове, краткотрайни, но проливни, които мокреха надризници и брони, водата проникваше (през ризниците, попиваше в тежките кожи. Сякаш гръмотевиците бяха привлечени от цялата тази върволица от метални брони; трима рицари, които се бяха скрили под едно дърво, бяха ударени от гръм. Но, общо взето, войската понасяше добре лошото време, често насърчавана от виковете на населението. Защото жителите на малките градове и селяните от полските села доста се тревожеха от приближаването на аквитанския принц, за когото се носеха ужасяващи слухове. При вида на това дълго шествие от рицари в брони, които препускаха в редици по четири, те се успокояваха,’ разбрали веднъж, че сраженията няма да се водят по техните земи. „Да живее нашият добър крал! Бийте враговете му! Бог да ви пази, храбри рицари!“ Което значеше: „Бог да ни пази и благодарение на вас… много ще паднат някъде убити… дано не видим къщите и окаяните ни дрипи опожарени, стадата ни разпръснати, реколтата ни опустошена, дъщерите ни насилени. Бог да ни пази от войната, която вие ще водите другаде.“ И не скъпяха виното си, студено и искрящо. Подаваха стомните на рицарите, които ги надигаха и пиеха, без да спират.

Аз бях свидетел на всичко това, защото бях решил да последвам краля и да отида с него в Блоа. Той бързаше за война, аз пък имах миротворителна мисия. Бях упорит. Аз също си имах план. И носилката ми следваше най-отзад войската, макар че и зад мен имаше отреди, които не се бяха присъединили навреме към армията в Шартр. Такива щяха да пристигат още дни наред, като например графовете дьо Жоани, д’Оксер и дьо Шатийон, трима славни юнаци, които яздеха, без да бързат, заедно с всички копиеносци от своите графства, и приемаха войната откъм веселата страна. „Добри хорица, да сте виждали кралската войска? — Войската? Оня ден мина оттук, колко много бяха само! Часове, докато се изнижат. Тая сутрин минаха други. Ако срещнете англичанина, направете го на парчета. — То се знае, добри хорица, то се знае… ако заловим принц Едуард, няма да забравим да ви изпратим парченце от него.“

А какво правеше в това време принц Едуард, ще ме попитате… Принцът беше задържан при Роморантен. За по-кратко време, отколкото се надяваше крал Жан, но все пак достатъчно, за да може последният да извърши маневрите си. Пет дни, защото сир дьо Бусико, сир дьо Краон и сир дьо Комон яростно се бяха защищавали. Само в деня на тридесет и първи август ги нападнаха на три пъти, но те отблъснаха и трите атаки. Крепостта падна едва на трети септември. Както обикновено, принцът я опожари; но на следващия ден, неделя, трябваше да остави войската си да почине. Стрелците, измежду които доста загинаха, бяха изтощени. Това е първото по-тежко сражение от началото на похода. И принцът, загубил обичайната си усмивка, като научи от шпионите си… а той винаги има разузнавачи доста надалеч… че френският крал се готви да го нападне с цялата си войска, започна да се пита дали не е сгрешил с тази упорита атака на крепостта и дали не е трябвало да остави онези триста копиеносци на Бусико затворени в Роморантен. Той не знае точния брой на войската на крал Жан; но му е известно, че е многочислена, доста по-многочислена от неговата, тази войска, която ще се прехвърли едновременно през четири моста… Ако не иска да пострада от прекаленото несъответствие между войските, непременно трябва да осъществи присъединяването си към ланкастърския херцог. Край на спокойния поход, вече няма да се забавляват с гонене на селяци и подпалване на манастири. Месир дьо Шандос и месир дьо Грейли, неговите най-добри военачалници, не са по-малко разтревожени и дори като стари, изпечени във войните бойци, го съветват да побърза. Спуска се през долината Шер, прекосявайки Сент-Енян, Тезе и Монришар, без да губи много време за грабежи, без дори да погледне към спокойните води на красивата река, нито нейните острови, потънали сред тополите, през които проникват слънчевите лъчи, нито варовиковите склонове, по които зрее в топлината бъдещото грозде. Насочва се на запад, откъдето идват помощта и подкрепленията.

На седми септември пристига в Монлуи и научава, че голяма бойна част начело с граф дьо Поатие, третия син на краля, и маршал дьо Клермон, се намира в Тур.

Тогава започва да се колебае. В продължение на четири дни, заел хълмовете на Монлуи, той очаква Ланкастър, който трябва да пристигне, след като прекоси реката; с една дума, очаква чудо. А ако чудото не стане, поне позицията му е добра. В продължение на четири дни очаква нападението на французите, които знаят къде се намира. Уелският принц смята, че може да издържи срещу войската на Поатие-Клермон, и даже да я победи. Избрал си е бойна позиция, една местност, набраздена от гъсти трънаци. Наредил е на стрелците да си направят окопи. Самият той, маршалите и щитоносците му са се установили в съседните къщурки.

Четири дни поред още от зори се взира в хоризонта над Тур. Утрото спуска в огромната равнина позлатени мъгли; реката, придошла от скорошните дъждове, влачи жълти води сред зелените си брегове. Стрелците продължават да се окопават.

Четири нощи принцът се взира в небето и се пита какво ли ще му донесе утрото. По това време нощите бяха много красиви, Юпитер ярко блестеше, по-голям от всички останали звезди.

„Какво смятат да правят французите? — се питаше принцът. — Какво смятат да правят?“

А французите, както никога, спазвайки получената заповед, не атакуваха. На десетия ден от септември крал Жан бе пристигнал в Блоа с цялата си войска. На единадесети се придвижва към красивото градче Амбоаз, на една крачка от Монлуи. Сбогом подкрепления, сбогом Ланкастър; уелският принц трябва възможно най-бързо да се оттегли към Аквитания, ако не иска да се затвори мрежата между Тур и Амбоаз; не може да се сражава срещу две войски. В същия ден напуска Монлуи и прекарва нощта в Монбазон.

И кой пристига при него тук, в утрото на дванадесети септември? Отред от двеста копиеносци, предшествуван от жълто-бяло знаме, а сред копиеносците — голяма червена носилка, от която слиза един кардинал… Научил съм сержантите и слугите да коленичат, когато слизам. Това винаги впечатлява тези, при които съм дошъл. Много от тях също веднага коленичат и се прекръстват. Можете да ми повярвате, че моето появяване предизвика смут в английския лагер.

Предния ден бях напуснал крал Жан в Амбоаз. Знаех, че все още няма да атакува, но и че не може дълго да отлага. При това положение мой ред беше да си върша работата. Минах през Блере, където подремнах малко. И придружен от рицарите на моя племенник дьо Дюрацо и на месир дьо Ередиа, следван от прелатите и писарите ми, отидох при принца и го помолих да поговорим на четири очи.

Той бързаше; каза ми, че веднага ще вдига войската. Уверих го, че спокойно може да отдели няколко мига и че си заслужава да изслуша Думите ми, които бяха тези на светия отец. Като научи, че няма да бъде нападнат същия ден, което аз със сигурност потвърдих, той явно си отдъхна, но през цялото време на нашия разговор, макар че искаше да изглежда самоуверен, той продължи да проявява припряност, което за мен бе добър признак.

У този принц има доста гордост, а и на мен не ми липсва такава, което никак не ни улесни в началото. Но аз имам в своя полза годините и опитът…

Хубав мъж, с внушителен ръст… Наистина, племеннико, вярно е, че досега не съм ви описвал уелския принц!… Двадесет и шест годишен. Впрочем това е възрастта на новото поколение, което сега поема властта. Наварският крал е на двадесет и пет години, Феб също, само престолонаследникът е по-млад… Уелският принц има много приятна усмивка, която все още не е загрозена от нито един развален зъб. По долната част и цвета на лицето прилича на майка си, кралица Филипа. Има същите жизнерадостни обноски и ще напълнее като нея. От носа нагоре прилича по-скоро на прадядо си, Филип Хубави. Гладко чело, сини, отдалечени едно от друго големи очи, студени като желязо. Втренченият поглед опровергава приветливата му усмивка. Двете тъй различни по израз части на лицето му са разделени от хубави руси саксонски мустаци, които очертават горната устна и брадичката… Същността му е тази на властвуващ човек. Той гледа на останалите единствено от височината на седлото.

Знаете ли всичките му титли? Едуард Уудсток, уелски принц, принц на Аквитания, херцог на Корнуел, честърски граф, сеньор дьо Биске… Папата и коронясалите крале са единствените, на които гледа като на висшестоящи. В неговите очи останалите човешки създания притежават само степени в някаква по-низша йерархия. Безспорно, има дарбата да управлява, и не се бои от риска. Твърдо понася всичко, запазва хладнокръвие при опасност. Щедър е при успех и обсипва с дарове приятелите си.

Има и прозвище, Черния принц, което се дължи на любимата му черна желязна броня, която така добре се отличава, особено с трите бели пера на шлема, сред бляскавите ризници и разноцветните надризници на рицарите, които го заобикалят. Пътят му към славата започна отрано. При Креси, значи, е бил на шестнадесет години, неговият баща му повери цял отред, този на уелските стрелци, като, разбира се, го обгради с опитни военачалници, за да го съветват и даже да го ръководят. Този отред бе толкова яростно нападнат от френските рицари, че по едно време тези, които имаха задачата да му помагат, решиха, че принцът е в опасност, и пратиха вестоносец при краля с молба да дойде на помощ на сина си. Крал Едуард III, който наблюдаваше сражението от върха на една воденица, отговори на пратеника: „Да не би синът ми да е мъртъв, повален, или толкова тежко ранен, че да не може да си помогне сам? Не?… Тогава се върнете при него или при онези, които са ви пратили, и им кажете, че докато синът ми е жив не искам да идват Да ме търсят, каквото и да се случи. Заповядвам да оставят момчето само да си заслужи меча; защото искам, ако бог е отредил, той да бъде победителят и славата да си е негова.“

Ето какъв бе младият мъж, с когото сега се срещах за пръв път.

Казах му, че кралят на Франция… „За мен той е крал на Франция — възрази принцът. — Той е помазан и коронясан от светата църква“ отвърнах му аз; представяте си тона на разговора… та му казах, че френският крал настъпва с войската си, която наброява около тридесет хиляди души. Малко преувеличавах, съвсем умишлено; и за да ми повярва, добавих: „Някои ще ви кажат шестдесет хиляди. Аз ви съобщавам истинския брой. Защото не смятам пешаците, които останаха назад.“ Не му казах, че бяха разпуснати; стори ми се, че той вече знаеше това.

Ала независимо дали бяха шестдесет, тридесет или даже двадесет и пет хиляди — тази цифра повече се доближаваше до истината — принцът имаше само шест хиляди души, заедно със стрелците и останалите пехотинци. Изтъкнах му, че тук вече не става дума за храброст, а за численост.

Той каза, че очаква всеки момент към него да се присъедини войската на Ланкастър. Отговорих, че му го пожелавам от цялото си сърце, за неговото спасение.

Принцът разбра, че няма да вземе връх над мен, като показва самоувереност, и като помълча малко, най-неочаквано ми каза, че ме намира по-скоро склонен да облагодетелствувам крал Жан… сега му връщаше кралската титла… отколкото неговия баща. „Държа единствено за мира между двете кралства — отговорих — и съм дошъл да ви предложа мир.“

Тогава той изтъкна с много достойнство, че миналата година е прекосил целия Лангдок, без кралят да е могъл да го спре; че тази пролет е провел нашествие от Гийена до Лоара; че Бретан се намира почти под английска власт; а и голяма част от Нормандия, начело с монсеньор Филип дьо Навар, също е готова да се подчини; немалко сеньори от Ангумоа, Поату, Сентонж, и даже от Лимузен са негови съюзници… прояви учтивостта да не спомене Перигор… в същото време следеше захода на слънцето през прозореца… и най-накрая заключи: „При толкова много успехи за нашите войски и при всичките ни фактически и юридически завоевания във Франция, какви са мирните предложения, които ще ни направи крал Жан?“

Ех, ако кралят бе пожелал да ме послуша в Брьотьой или в Шартр. Какво можех да отговоря, имах ли нещо черно на бяло? Казах на принца, че не нося никакви предложения от страна на френския крал, защото същият, при сегашната си сила, не желае да мисли за мир преди победата, на която разчита, а това, което аз му предавах, бе заповедта на папата, който иска да прекратят кръвопролитията в западните кралства, и настойчиво моли кралете да се помирят и отидат на помощ на нашите братя в Константинопол. И го запитах при какви условия Англия…

Той продължаваше да поглежда към слънцето, и прекъсна разговора с думите: „Не на мен, а на моя баща кралят се пада да реши въпроса за мира. Нямам разрешение от него за преговори.“ После ме помоли да го извиня, защото смята да тръгне преди мен. Единствената му грижа бе да увеличи разстоянието от преследваща, та го войска. „Позволете ми да ви благословя монсеньор — казах аз. — Ако се случи да имате нужда от мен, ще бъда наблизо.“

Сигурно ще ми кажете, племеннико, че носех твърде жалък улов в мрежите си, тръгвайки от Монбазон след английската войска. Ала аз не бях толкова недоволен, колкото можете да предположите. Така, както преценявах положението, рибата се беше закачила за въдицата, и й бях отпуснал връв. Сега всичко зависеше от течението на реката. Трябваше само да не се отдалечавам от брега.

Принцът се бе понесъл на юг, към Шателро. Тези дни по пътищата на Турен и Поату можеха да се видят странни шествия. Най-напред войската на уелския принц, сбита, бързаща, шест хиляди души в неизменен строй, но все пак малко задъхани и които вече не си играят да подпалват плевните. По-скоро земята сякаш гори под копитата на конете им. На един ден път след тях, втурнала се по петите им, внушителната армия на крал Жан, който, както бе решил, отново беше съединил всичките си бойни части или почти всички — двадесет и пет хиляди души, но прекалено ги припираше и изтощаваше, така че редиците започваха да се разстройват и вече имаше изоставащи.

А между англичани и французи, следвайки едните, предхождайки другите, върви моето малко шествие, което изпъква като пурпурно-златна точица сред полето. Един кардинал между две армии, такова нещо не се вижда често! Всички тези войски бързат за война, а аз, с моя малък ескорт, упорито преследвам мира. Племенникът ми дьо Дюрацо проявява нетърпение; усещам, че някак си се срамува, задето придружава човек, чийто единствен подвиг би бил да предотврати сражението. Останалите рицари, Ередиа, Ла Рю, всички мислят като него. Дюрацо ми казва: „Оставете крал Жан да смаже англичаните и да се приключи с това. Какво впрочем се надявате да предотвратите?“

Дълбоко в себе си съм почти на същото мнение, но не искам да отстъпя. Добре виждам, че ако’ крал Жан настигне принц Едуард, а той положително ще го настигне, неминуемо ще го смаже. Ако не в Поату, в Ангумоа.

Наглед всичко говори за победата на крал Жан. Но през тези дни в хороскопа му има лоши знамения, много лоши — това ми е известно. И се питам как, при тази ситуация, която толкова го облагодетелствува, ще стигна до такава злополука. Казвам си, че може би ще победи, но ще бъде убит в сражението. Или че някаква болест ще го порази по пътя…

По същите пътища напредват и закъснелите конници, графовете дьо Жоани, д’Оксер и дьо Шатийон, тримата веселяци, все така в добро настроение и без да бързат, но все пак малко по малко скъсяват разстоянието до френската войска. „Добри хорица, да сте виждали краля?“ Кралят? Тръгнал е сутринта от Ла Е. А англичанина? Предният ден е пренощувал там…

Жан II, който преследва английския си братовчед, е доста точно осведомен за пътя на своя неприятел. Усещайки, че вървят по петите му, последният влиза в Шателро, и за да се облекчи и улесни преминаването на моста, през нощта прехвърля през река Виен своя личен конвой, всички каруци с мебелите му и парадните снаряжения, както и цялата плячка, копринени тъкани, сребърни съдове, предмети от слонова кост скъпоценности, откраднати от църквите по време на похода. Всичко това се понася към Поатие. Призори самият той, въоръжените мъже и стрелците следват известно време същия път; после, за по-голяма сигурност, той повежда отряда си по преките пътища. Наумил си е да заобиколи от изток Поатие, където кралят ще бъде принуден поне за няколко часа да даде почивка на тежката си войска и така да увеличи преднината си.

Но той не знае, че кралят не е поел пътя през Шатерло. С цялата си конница, която е повел като на лов, той се е устремил към Шовини, още по на изток, за да изпревари неприятеля и му пресече пътя за отстъпление. Препуска начело, добре изправен на седлото, с вирната брадичка, без да се интересува от нищо друго, както беше отишъл на пиршеството в Руан. Преход от повече от дванадесет левги е изминат без спиране.

Все така подире му вървят тримата бургиньонски рицари, Жоани, Оксер и Шатийон. „Кралят?… — Към Шовини. — Да вървим тогава към Шовини!“ Доволни са, почти са настигнали войската, ще бъдат там за последния рог.

И така, те пристигат в Шовини, чийто голям замък се издига в една извивка на Виен. Тук в падащата вечер се е струпала огромна войска в едно невъобразимо задръстване от каруци и брони. Жоани, Оксер и Шатийон не обичат да си нарушават спокойствието. След трудния преход няма да се хвърлят в тая блъсканица. И защо да бързат? По-добре да седнат да се навечерят, докато прислугата почисти конете. Разхлабват яки и наколенници, протягат се, раздвижват кръста и краката, и сядат в една странноприемница недалеч от реката. Щитоносците им, знаейки какви са чревоугодници, са намерили риба, нали е петък. После ще поспят… впоследствие всичко това ми бе разказано с подробности… и на следващата сутрин се събуждат късно, в един празен и тих градец. „Добри хора… кралят?“ Сочат им към Поатие. „Най-краткият път? — През ла Шаботри.“

И ето че Шатийон, Жоани и Оксер, следвани от копиеносците, препускат през шубраците. Утрото е хубаво, слънчевите лъчи проникват през клоните, без много да блестят. С лекота изминават три левги. Ще бъдат в Поатие след по-малко от половин час. И изведнъж на пресечката между две пътеки се сблъскват лице в лице с шейсетина английски разузнавачи. А те са над триста. Неочакван късмет. Смъкват наличници, свеждат копия. Английските разузнавачи, които са впрочем от Ено и са под заповедите на месир дьо Гистел и месир д’Обершикур, се обръщат и побягват в галоп. „Ах, страхливци, подлеци! След тях, след тях!“

Преследването не трае дълго, защото, след като прекосяват първата гора, Жоани, Оксер и Шатийон се натъкват на същинската английска войска, която ги обгражда. Мечове и копия се кръстосват известно време. Добре се бият бургиньонците! Но числеността на врага ги задушава. „Тичайте при краля, тичайте при краля, ако можете!“ — извикват Оксер и Жоани на щитоносците, преди да ги свалят от конете и принудят да се предадат.

Крал Жан беше вече в предградията на Поатие, когато няколко от хората на граф дьо Жоани, успели да се измъкнат от яростното преследване, пристигнаха задъхани и му разказаха случката. Той горещо ги поздрави. Беше много радостен. От това, че е загубил трима големи барони и войската им? Не, разбира се; но загубата не беше тежка за такава добра новина. Уелският принц, когото смяташе пред себе си, беше зад него. Беше успял, преградил му бе пътя. Хайде обратно към ла Шаботри. Водете ме, юнаци! Надуйте рога… Това му беше щастливият ден, на крал Жан.

Аз ли, племеннико? О, аз минах през Шателро. Пристигнах в Поатие и се настаних в епископството, където вечерта ме осведомиха за всичко.