Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (24)

II
ОБСАДАТА НА БРЬОТЬОЙ

Крал Жан ни прие в бойно снаряжение, сякаш след половия час щеше да се хвърли в атака. Целуна пръстените ни, попита ни за здравето на светия отец и без да слуша дългия, дълбокомъдрен и изпълнен с красноречие отговор, в който Никола Капочи се бе впуснал, ми каза: „Монсеньор дьо Перигор, пристигате тъкмо навреме, за да присъствувате на една хубава обсада. Знам, че вашият род е храбър и вещ във военното изкуство. Винаги сте имали големи заслуги пред кралството, а лично вие, ако не бяхте църковен глава, несъмнено щяхте да бъдете маршал в моята армия. Обзалагам се, че престоят тук ще ви донесе удоволствие.“

Това, че той се обърна само към мен, и то за да похвали рода ми, не се понрави на Капочи, който не е от особено знатно потекло, и намери за добре да изтъкне, че не сме дошли да се възхищаваме на бойни подвизи, а да говорим за християнски мир.

Веднага разбрах, че работите между моя колега и френския крал няма да потръгнат, особено когато последният видя племенника ми Робер дьо Дюрацо, комуто засвидетелствува голяма любезност, разпитвайки го за неаполския двор и за леля му кралица Жана. Трябва да ви кажа, че моят Робер беше извънредно красив, с великолепно телосложение, розово лице, свилени коси… едновременно изящен и силен. Видях в очите на краля онази искрица, която обикновено блясва в мъжкия поглед при вида на хубава жена. „Къде ще се установите за пренощуване?“ — попита той. Отговорих, че ще се настаним в едно съседно абатство.

Наблюдавах го внимателно, изглеждаше доста остарял, напълнял, тромав, челюстта му още по-натежала под рядката жълтеникава брада. И беше придобил навика да поклаща глава, като че ли някаква бримка от стоманената му ризница го дращеше по врата или рамото.

Пожела да ни покаже лагера, където нашето пристигане бе предизвикало известно вълнение. „Ето негова светлост монсеньор дьо Перигор, който дойде да ни посети“, казваше той на своите рицари, сякаш бяхме дошли специално да му донесем подкрепата на провидението. Раздадох благословии. Лицето на Капочи все повече се удължаваше.

Кралят особено държеше да ми представи началника на своите бойни съоръжения, комуто, изглежда, придаваше по-голямо значение, отколкото на конетабъла и маршалите. „Къде е Презвитера?… Виждали ли сте Презвитера?… Бурбон, накарайте да извикат Презвитера…“ Чудех се какво ли е дало прякора презвитер на един капитан, който командуваше съоръжения, мини и артилерия с барут.

Странен бе мъжът, който се приближи към нас върху дългите си дъговидни крайници, обути в стоманени наколенници и набедреници; сякаш стъпваше върху светкавици. Приличаше на оса със силно пристегнатия върху кожената надризница колан. Имаше големи ръце с черни нокти, които държеше на разстояние от тялото заради металната броня, предпазваща лактите. Доста подозрителен на вид, със слабо лице, изпъкнали скули, тесни очи, и предизвикателен израз на човек, готов за четири су да разбие нечия глава. И като завършек, една Монтобанска шапка с широки поли, цялата желязна, заострена чак до носа, с две цепки, през които да вижда, когато наведе глава. „Къде беше, Презвитере? Търсехме те“, попита кралят и обръщайки се към мен, уточни: „Арно дьо Сервол, сир дьо Велин. — Протопрезвитер, ваш слуга… Монсеньор кардинал…“, прибавя другият с подигравателен тон, който никак не ми се нрави.

Изведнъж си спомням… Велин, това е в нашия край, Аркамбо… Ами да, близо до Сент-Фоала-Гразд, на границата между Перигор и Гийена. Нашият човек наистина е бил протопрезвитер, без да знае латински и без да е подстриган за свещеник, разбира се, но все пак протопрезвитер. И как е станало това? Естествено, като си е издействувал енорията на Велин, неговото малко владение, и по този начин е събирал и църковния приход, и този на сеньора. Трябвало е само да плаща с отстъпка на един истински свещеник за богослуженията… докато един ден папа Инокентий му отнема бенефиция, както направи с всички подобни приходи в началото на владичеството си. „Овцете трябва да се пазят от пастор…“; онзи ден ви говорих за това. И така, сбогом на Велинското протопрезвитерство! Навремето бях научил тази история, както и стотици от същия род, и знаех, че момъкът не храни особено добри чувства към Авиньонския двор. Признавам, че за пръв път напълно оправдах светия отец. И разбрах, че този Сервол също нямаше да улесни мисията ми.

„Презвитера свърши чудесна работа в Еврьо, и градът отново е наш“, ми каза кралят, за да изтъкне своя артилерист. „Той даже е единственият град в Навара, който сте си възвърнал, Сир“, му отвърна Сервол със съвършена самоувереност. „Така ще направим и с Брьотьой. Искам една хубава обсада, като тази на Егийон. — С тази разлика, че никога не сте превземали Егийон, Сир.“

По дяволите, казах си, този трябва да е на голяма почит, щом говори така открито.

„Уви, не ми оставиха време да го направя“, каза тъжно кралят.

И само човек като Презвитера… аз също започнах да го наричам Презвитера, щом всички го назовават така… само човек като него можеше да поклати желязната си шапка и да измърмори пред своя владетел: „Време, време… шест месеца.“

И само човек като крал Жан можеше така упорито да си въобразява, че обсадата на Егийон, проведена от него в същата година, в която баща му бе претърпял поражението при Креси, представлява образец на военно изкуство. Една разорителна, безконечна акция. Беше заповядал да построят мост, за да имат достъп до стените на крепостта, и то на такова подходящо място, че обсадените го бяха разрушавали шест пъти. Сложни съоръжения, чието придвижване от Тулуз бе изисквало големи разходи на средства и време… и то без всякакъв резултат.

И така, ето в какво се състояха славата и опитът, които крал Жан си приписваше. Всъщност както винаги настървен да отмъщава на съдбата, той искаше сега, десет години след Егийон, да се реваншира и да докаже, че именно неговите методи са правилни; искаше да остави в паметта на народите спомена за една велика обсада.

Затова вместо да тръгне след врага, когото можеше да победи без особени усилия, той беше установил шатрата си пред Брьотьой. И все пак човек би могъл да помисли, че ще се обърне към Презвитера, доста вещ в новите средства за разрушение с барут, и ще реши да взриви стените на крепостта, както в Еврьо. Но не. Той поиска от своя началник на бойните съоръжения да построи нападателни кули, чрез които да може да се премине над стените. Изпълнени със страхопочитание, маршали и капитани слушаха заповедите на краля и бързаха да изпълнят. Докато един човек управлява, дори да е най-големият глупак, все ще има хора, които да вярват, че управлява добре.

Колкото до Презвитера… стори ми се, че Презвитера се отнасяше с насмешка към всичко. Кралят искаше площадки, скели, кули; е какво, ще му ги построят и ще поискат плата насреща. А ако тези старовремски съоръжения, още отпреди огнеметните, не дадат очаквания резултат, — кралят можеше да се сърди само на себе си. А Презвитера нямаше да позволи да му кажат това; той упражняваше такова влияние над краля, каквото понякога наемните войници имат над владетелите, и от което никак не се стесняваше да се въздолзува, особено когато ковчежникът вече беше заплатил на помощниците му и на него самия.

Малкият наварски град се превърна в огромна строителна площадка. Правеха окопи около замъка. С пръстта от траповете правеха платформи и склонове за нападение. Навсякъде се чуваше само шум от лопати и каруци, скърцане на колела, плющене на камшици и ругатни. Сякаш се бях върнал във Вилньов.

В съседните гори ечаха брадви. Селяните от околностите, които продаваха вино, правеха добра търговия. Други биваха неприятно изненадващи от внезапната поява на шестима войника, които разрушаваха хамбарите им, за да отнесат гредите. „В служба на краля!“, казваха само те. И кирките се забиваха в калчищените стени, въжетата издърпваха дървените опори, и след миг всичко се срутваше сред страшен трясък. „Кралят можеше да иде другаде, вместо да праща тези злосторници да ни свалят покрива от главите“, казваха селяните. Вече започваше да им се струва, че Наварският крал бе по-добър господар и че даже присъствието на англичаните им тежеше по-малко, отколкото това на френския крал.

И така, аз останах в Брьотьой една част от юли, за голямо съжаление на Капочи, който би предпочел престой в Париж… аз също бих го предпочел!…и който пращаше в Авиньон изпълнени със злоба послания, в които злъчно намекваше, че с по-голяма охота съм съзерцавал военните приготовления, вместо да се старая да постигна мир. А как, питам ви, можех да постигна мир, ако не чрез преговори с краля, и къде можех да говоря с него, ако не на тази обсада, от която той явно не искаше да се отдалечи?

Прекарваше дните си в обиколки по строителните работи, придружен от Презвитера; посвещаваше времето си на проверки на позициите за атака, суетеше се около местата за прицел, и най-вече следеше издигането на дървената кула, една чудовищна постройка на колела, в която можеха да се поберат голям брой стрелци с цялото си снаряжение от арбалети и огнеметни съоръжения, нещо невиждано от древните времена насам. Освен че трябваше да построят площадките й, нужно бе да намерят достатъчно волски кожи, за да облекат с тях това огромно скеле; и най-после да направят твърд и гладък път, за да могат да го придвижат. Но какви чудеса ще стори кулата, като я завършат!

Кралят често ме канеше на вечеря, и така имах възможност да говоря с него.

„Мир ли? — казваше ми той. Но това е моето единствено желание. Както виждате, в момента разпускам войската си, задържам само необходимите за обсадата части. Изчакайте да превзема Брьотьой, веднага след това на драго сърце ще приема мира, за да направя удоволствие на светия отец. Нека враговете представят предложенията си. — Сир, отговарях, би трябвало да знаем какви предложения сте склонен да приемете… — Такива, че да не засягат моята чест.“

Ех, задачата никак не беше лека! Именно аз, уви, трябваше да му кажа, защото бях по-добре осведомен от него, че уелският принц събира войска в Либурн и Ла Реол за нов поход.

„И вие ми говорите за мир, монсеньор дьо Перигор? — Точно за да предотвратим нови нещастия, Сир… — Този път няма да позволя на английския принц да вилнее в Лангдок като миналата година. Отново ще свикам войската си в Шартр за първи август.“

Учудих се, че оставяше войските да си тръгнат, след като щеше да ги събира седмица по-късно. Внимателно споделих това с Атинския херцог, с Одреем, защото всички идваха при мен и ми се доверяваха. Воден от неприсъща за него пестеливост, кралят упорито държеше първо да разпусне тила, свикан преди месец, и после отново да го извика заедно с останалите части. Сигурно някой му беше казал, може би Жан д’Артоа или друг умник като него, че си спестява платите за няколко дни. Но така уелският принц щеше да спечели цял месец. О да, трябваше да сключи мир; и колкото повече се бавеше, толкова по-неизгодни щяха да бъдат за него условията на този мир.

Опознах по-добре Презвитера и трябва да кажа, че този човек ми се понрави. Перигор го доближаваше до мен; дойде с молба да му помогна да си възвърне бенефиция. И с какви думи! „Вашият Инокентий… — Светият отец, приятелю, светият отец… прекъснах го аз. — Добре де, светият отец, щом искате, ми отне приходите в името на добрите църковни порядки… Е, така каза епископът. И какво? Да не си въобразява, че преди него във Велин нямаше ред? Мислите ли, месир кардинал, че не се грижехме за душите? Нямаше мъртвец, който да си е отишъл без причастие. Някой малко да се разболееше, веднага пращах свещеника. Причастията се плащат. На обвинените пред съда, глоба. После изповядване; след това такса за опрощение. Прелюбодеянията по същия начин. Знам аз как да ги водя, добрите християни.“ Отговарях му: „Църквата загуби един протопрезвитер, но кралят си спечели добър рицар.“ Предната година Жан II го бе произвел в рицар.

У този Сервол има и нещо добро. Говори с изненадващо умиление за бреговете на нашата Дордон. Зелените води на широката река, в които се отразяват замъците ни привечер сред тополи и ясени; тучните ливади напролет, сухата лятна горещина, в която зрее жълтият ечемик; вечерите с мирис на мента; есенните лозя, където като деца сме отхапвали топлите гроздове… Ако всички французи обичаха земята си като него, кралството ни щеше да бъде по-добре защитавано.

Най-после разбрах защо се радваше на такова благоразположение. Първо, той се беше присъединил към краля по време на Сентонжския поход през 1351 година, който макар и скромен бе дал повод на Жан II да се надява, че ще бъде един побеждаващ крал. Презвитера беше довел войската си — двадесет рицари и шестдесет пеши сержанти. Как бе успял да ги събере, във Велин? Във всеки случай това беше цяла дружина. Хиляда златни екю, отпуснати от ковчежника на военната хазна за едногодишна служба… Това даваше основание на краля да казва: „Ние сме бойни другари отдавна, нали, Презвитере?“ После беше служил при монсеньор Испански и какъвто беше хитрец, не пропускаше да припомни това на краля. Именно под заповедите на Шарл Испански, по време на похода през 1353 година, той беше изгонил англичаните от своя замък във Велин и от съседните земи, Монкаре, Монтен, Монтравел… Англичаните държаха Либурн и имаха там голям гарнизон стрелци. Но той, Арно дьо Сервол, държеше Сент-Фоа, и нямаше намерение да остави да я превземат… „Аз съм против папата, защото ми отне протопрезвитерството; аз съм против англичанина, защото опустоши мой замък; аз съм против Навареца, защото уби моя конетабъл. Ех, защо не бях с него в Легл, та да го защитя!“… Това беше балсам за слуха на краля.

И най-после Презвитера отлично владее новите запалителни бойни средства. Обича ги, изучава ги, забавлява се с тях. Каза ми, че нищо не му доставя такова удоволствие, както да запали фитила след подземните приготовления, и да гледа как някоя кула на замъка се разтваря като цвете, като букет, изхвърляйки във въздуха хора, камъни, копия и керемиди. Заради което е заобиколен, ако не от уважение, то от някакво страхопочитание) защото мнозина и сред най-смелите рицари не обичат да се доближават до тези дяволски оръжия, с които той борави като на шега. Има хора, които още щом се появят нови военни средства, веднага ги овладяват и се прославят с приложението им. Докато слугите, запушили уши с ръце, тичат да се скрият някъде и дори бароните и маршалите предпазливо се отдръпват назад, Сервол, със светнал от удоволствие поглед, гледа как се търкалят буретата с барут, прескача мините, издава ясни заповеди, спуска се в изкопите, влачейки се на лакти, излиза, спокойно запалва фитила и без да бърза се добира до някое безопасно място или прикляква зад някой зид, а в това време взривът избухва, земята трепери, стените се разтварят.

Подобна дейност изисква сигурни помощници. Сервол си ги е избрал; груби, сръчни мъже, любители на кръвопролития, на които им прави удоволствие да сеят ужас, да ломят, да разрушават. Добре ги възнаграждава; рискът трябва да се заплаща. И така, той се движи придружен от двама помощници, които сякаш са избрани заради имената: Гастон дьо ла Парад и Бернар д’Оргьой. Между нас казано, ако крал Жан беше използувал по-удачно тези трима артилеристи, Брьотьой щеше да падне за една седмица. Ала не; той искаше своята кула на колела.

Докато издигаха голямата кула, в крепостта дон Санчо Лопез и неговите наварци и англичани не изглеждаха особено развълнувани. Стражата от обхода се сменяше на определените часове. Обсадените бяха добре снабдени с продоволствия и имаха охранен вид. От време на време изпращаха по някоя стрела към копачите, но ги пестяха, за да не изразходват без нужда запасите си. Случваше се да стрелят при преминаването на краля, което му създаваше илюзия за голям подвиг… „Видяхте ли? Цял рой стрели прелетя край нашия владетел, а той и не трепна; ах, Добрият крал…“и даваше повод на Презвитера, на д’Оргьой и ла Парад да му извикат: „Пазете се, Сир, прицелват се във вас!“… като правеха с телата си защитна стена срещу стрелите, които се забиваха в тревата при нозете им.

Ама че лошо миришеше Презвитера! Но трябва да призная, че всички воняха, целият лагер вонеше, Брьотьой беше обсаден най-вече от миризмата! Ветрецът донасяше миризма на изпражнения, защото всички работници, които копаеха, извозваха, режеха и ковяха, се облекчаваха съвсем близо до мястото, където работеха. Никой не се миеше, даже и самият крал, който не си сваляше бронята…

Използувайки колкото можех парфюми и благоухания, имах време добре да наблюдавам слабостите на крал Жан. Какво невероятно нехайство беше неговото!

При него бяха двама кардинали, изпратени от светия отец да се опитат да постигнат всеобщ мир; приемаше пратеници на всички европейски владетели, които укоряваха поведението му към наварския крал и го съветваха да го пусне на свобода; получаваше сведения, че навсякъде данъците се събираха зле, и че не само в Нормандия, не само в Париж, но и в цялото кралство негодуванието е голямо и граничи с бунт; и най-важното, той знаеше, че две английски армии се подготвяха да го нападнат, едната на Ланкастър в Котантен, която получаваше подкрепления, а другата в Аквитания… Но в неговите очи нищо друго нямаше значение, освен обсадата на тази малка нормандска крепост и нищо не можеше да го откъсне от нея. Да упорствуваш в дребното без поглед над цялото е голям недостатък за един владетел.

През целия месец крал Жан отиде само веднъж в Париж, за четири дни, и то за да извърши глупостта, която после ще ви разкажа. И единственото постановлеше, което тогава той не остави на грижите на своите съветници, бе за оповестяване в селищата и кметствата на шест левги около Брьотьой, че всички зидари, дърводелци, копачи, миньори, въглищари, дървари и друга работници трябва да се явят при него, носейки сечивата и инструментите, с които упражняват занаята си, за да се включат в строежа на обсадните съоръжения.

Видът на неговата голяма подвижна кула, неговата нападателна бойница, както я наричаше, го изпълваше със задоволство. Тя имаше три степени и всяка платформа беше достатъчно широка, за да могат да се поберат двеста войника и да воюват оттам. Това правеше всичко шестстотин бойци, които трябваше да заемат тази необикновена кула, след като бъдат донесени достатъчно съчки и снопове, довлечени достатъчно камъни и пръст за построяването на пътя, по който щяха да се понесат четирите й огромни колела.

Крал Жан толкова се гордееше със своята кула, че бе поканил гости, за да присъствуват на нейното построяване и влизане в действие. Бяха дошли кастилският извънбрачен наследник Енрико дьо Трастамаре и граф Дъглас.

„Месир Едуард си има наварец, аз пък си имам шотландец“, шегуваше се доволно кралят. С тази разлика, че Филип Наварски предоставяше на англичаните половината Нормандия, докато месир Дъглас не носеше нищо друго на френския крал освен доблестния си меч.

Още го чувам как ни обяснява: „Гледайте, сеньори: тази бойница може да се придвижи до която и да е точка от стените, да застане така, че щурмуващите да могат да изстрелват в крепостта камъни и снаряди, и да атакуват на височината на обхода. Кожите, които сега коват по външната й страна, са предназначени да поемат стрелите.“ Като си помисля колко упорито му говорех за мирни условия!

Испанецът и шотландецът не бяха единствените, които се любуваха на огромната дървена кула. Хората на месир Санчо Лопез също наблюдаваха, но предпазливо, защото Презвитера беше поставил и други съоръжения, които щедро обстрелваха гарнизона с камъни и взривни снаряди. Замъкът беше останал, кажи речи, без покрив. Ала хората на Лопез не изглеждаха особено стреснати. Дълбаеха отвори над земята в собствените си стени. „За да могат по-лесно да избягат“, казваше кралят.

Големият ден най-после настъпи. Наблюдавах отстрани, от един малък хълм, защото всичко това ме интересуваше. Светият престол има войски, с които трябва да умеем да защищаваме градовете си… Появява се крал Жан, със своя увенчан със златни лилии шлем. С бляскавия си меч дава знак за атака, в това време тръбят рогове. На върха на облечената в кожи кула се развява знамето с лилиите, а отдолу знамената на отредите, заели трите платформи. Какъв букет от знамена е тая кула! И ето, тя тръгва. Теглят я няколко впряга от хора и коне, а Презвитера с гръмки подвиквания насърчава усилията им… казаха ми, че са употребили конопени въжета за хиляда ливри. Бойницата напредва, много бавно, клатушкане и шум на скърцащо дърво, но все пак напредва. Като я гледаш как се придвижва, поклащайки се, настръхнала от знамена, ти се струва, че е кораб, тръгнал в атака. И тя наистина вече атакува сред голяма суматоха. Вече са започнали схватките върху зъберите на височината на третата платформа. Кръстосват се мечове, стрели хвърчат една след друга. Обкръжила замъка, цялата армия гледа нагоре със затаен дъх. Там се извършват красиви подвизи. Величествен, кралят наблюдава през вдигнатия наличник това сражение във въздуха.

И изведнъж страшен трясък сепва войските, струя дим обвива знамената на върха на кулата.

Месир дьо Ланкастър бе оставил на дон Санчо Лопез топове, които последният предвидливо не беше използувал до този момент. И ето че през дупките, издълбани в стените, дулата обстрелват от упор подвижната кула, снарядите пръсват волските кожи, премазват бойните редици по платформите, трошат частите на скелета.

Въпреки усърдната намеса на каменохвъргачките и катапултите на Презвитера, нищо не може да спре втория залп, после третия. Изстрелват се не само чугунени топки, но и възпламенени снаряди, нещо като гръцки огън^[1], който обсипва кулата.

Мъжете падат със страшни викове или се впускат към стълбите, някои даже скачат направо долу, жестоко изгорени. Пламъци бълват от върха на хубавата кула. Най-високата платформа се сгромолясва с адски трясък, премазвайки в огъня, намиращите се на нея… През живота си не съм чувал по-ужасяващи викове на страдание, Аркамбо; макар че не бях много близо. Стрелците бяха затиснати под срутени пламтящи греди. Гърдите им бяха премазани, крака, ръце, всичко гореше. От запалените волски кожи се носеше страшна миризма. Кулата започна да се накланя, накланя, и когато вече мислехме, че ще се срути, тя остана така, надвесена, продължавайки да гори. Заляха я с вода, доколкото мо-жеше, и се засуетиха да измъкват смазаните или изгорени тела, а в това време защитниците на крепостта танцуваха от радост върху стените, викайки: „Слава на Свети Георги! Слава на Навара!“

Застанал пред тази катастрофа, крал Жан се оглеждаше, сякаш търсеше виновника, макар че нямаше друг освен самия него. Но Презвитера беше тук, нахлупил желязната си шапка, и големият гняв, който се готвеше да избухне, си остана в кралския шлем. Защото без съмнение Сервол беше единственият човек в цялата армия, който не би се поколебал да каже на краля: „Ето докъде ви доведе вашата глупост, Сир. Съветвах ви да поставим мини, вместо да строим такива големи съоръжения, които не се използуват от петдесет години насам. Не сме по времето на тамплиерите, а Брьотьой не е Йерусалим.“

Кралят попита само: Може ли да се поправи бойницата?

— Не, Сир.

— Тогава натрошете каквото е останало от нея. Ще послужи за запълване на изкопите.

Същата вечер реших, че е уместно да проведа с него сериозен разговор относно подготовката на един мирен договор. Обикновено след неуспех кралете имат уши за благоразумни съвети. Ужасът, на който току-що бяхме свидетели, ми позволи да се позова на християнските му чувства. А ако рицарският му плам беше жаден за подвизи, папата предлагаше на него и на останалите европейски владетели много по-достойни и славни геройства при Константинопол. Получих отказ, което изпълни Капочи със злорадство.

„Два английски похода застрашават моето кралство и не мога да отлагам подготовката си за бой срещу тях. Засега това е единствената ми грижа. С ваше позволение ще поговорим отново в Шартр.“

До вчера пренебрегваните опасности изведнъж придобиха за него първостепенна важност.

А Брьотьой? Какво щеше да реши относно Брьотьой? Подготовката на нов щурм би им отнела още един месец. Колкото до обсадените, макар да не бяха изразходвали всичките си продоволствия и боеприпаси, те немалко бяха пострадали. Имаха много ранени, кулите бяха без покриви. Някой подхвърли идеята за преговори, в които да предложат на гарнизона достойни условия за предаване на крепостта. Кралят се обърна към мен. „Какво ще кажете, монсеньор кардинал…“.

Мой ред беше да проявя надменност. Бях дошъл от Авиньон да преговарям за всеобщ мир, а не да посреднича при предаването на някаква си крепост. Той разбра грешката си и запази хладнокръвие със следния остроумен според него отговор: „Щом кардиналът е възпрепятствуван, протопрезвитерът ще свърши работа.“

И на следващия ден, докато кулата все още пушеше, а копачите отново се бяха заловили за работа, този път да погребват мъртъвците, нашият сир дьо Велин, крачейки със стоманените си гетри, предхождан от тръбящите рогове, отиде да преговаря с доя Санчо Лопез. Доста дълго вървяха пред моста на крепостта, наблюдавани от войниците от двата лагера.

И двамата бяха изпечени бойци, и не можеха да се измамят един друг… „Ако ви бях нападнал с барутни мини, изпод стените, сир? — Ах, месир, мисля, че щяхте да ни сразите. Колко време още можете да издържите? — По-малко, отколкото бихме искали, но повече, отколкото предполагате. Имаме достатъчно вода, храна, стрели и снаряди.“

След час Презвитера се върна при краля. „Дон Санчо Лопез е съгласен да ви предаде крепостта, ако го оставите свободно да се оттегли и му дадете пари. — Така да бъде, дайте му, и да приключим с всичко това!“

Два дена по-късно хората от гарнизона излязоха с вдигнати глави и пълни кесии, за да се присъединят към монсеньор дьо Ланкастър. Крал Жан трябваше да възстанови Брьотьой на свои разноски. Така завърши обсадата, която той искаше да остави в паметта на народите. И на всичко отгоре имаше дързостта да твърди, че без неговата бойница обсадените по-трудно щели да отстъпят.