Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (20)

I
КУЧЕТО И ЛИСИЧЕТО

Ах, наистина, много ми е драго, че отново видях Оксер! Не вярвах, че бог ще ми отреди това щастие, нито че така осезателно ще го усетя. Сърцето винаги се вълнува, когато се връщаш по местата, приютили част от младостта ти. И вие ще изпитате това чувство, Аркамбо, когато години се натрупат зад вас. Ако ви се случи да минете през Оксер на моите години… дано бог ви съхрани дотогава… ще кажете: „Бил съм тук с моя чичо кардинала, който е бил тукашен епископ, това е била втората му епархия, преди да получи кардиналския сан… Тогава го придружавах до Мец, където трябваше да се срещне с императора…“

Три години живях тук, три… о, не мислете, че съжалявам за това време, и че се радвах по-пълно на живота, когато бях епископ на Оксер, отколкото сега. Да си призная, изпитвах дори нетърпение да си тръгна оттук. Стремях се към Авиньон, макар да знаех, че съм прекалено млад; но все пак чувствувах, че бог ме е надарил с характер и умствени качества, с които ще мога добре да му служа в папския двор. И за да се приуча към търпение, напредвах в изучаването на астрологията; именно съвършените ми познания в тази наука подтикнаха моя благодетел Йоан XXII да ме ръкоположи, макар и едва тридесетгодишен. Но вече ви говорих за това… Ех, племеннико, когато си с човек, който много е живял, трябва да свикнеш да слушаш няколко пъти едно и също нещо. Не че сме стари, и паметта ни е по-слаба; не, тя просто е пълна със спомени, които се събуждат по най-различни поводи. Младостта изпълва бъдещето с въображението си; старостта възкресява миналото с паметта си. Нещата се уравновесяват… Не, не съжалявам за нищо. Сравнявайки това, което съм бил, с това, което съм, имам основания само да възхвалявам бог, а и малко да поздравя себе си, съвсем скромно и честно. Просто това е било време, дадено ми по божия воля, и което няма да съществува, щом престана да си го спомням. Освен в часа на възкръсването, когато всичките ни земни мигове ще се слеят в един. Но това надхвърля умствените ми възможности. Вярвам във възкръсването, уча хората да вярват в него, но не се наемам да си го представям, и твърдя, че тези, които се съмняват в него, са твърде самоуверени… о, напротив, повече са, отколкото мислите… защото са неспособни да си го представят. Човек е като слепец, който отрича съществуването на светлината, защото не я вижда. За слепеца светлината е нещо съвсем непонятно!

Я виж… бих могъл да изнеса проповед за това в неделя, в Санс. Нали ще трябва да проповядвам. Архидякон съм на катедралата. Затова и съм принуден да се отбия там. По-пряко щеше да ни бъде направо в Троа, но трябва да инспектирам съвета на канониците в Санс.

И все пак щеше да ми е приятно да поудължа престоя си в Оксер. Двата дена там минаха толкова бързо… Сент-Етиен, Сен-Жермен, Сент-Йозеб, всички тези красиви църкви, в които съм отслужвал литургии, сватби и причастия… Знаете, че Оксер, Autissidurum, e едно от най-старите християнски селища в кралството, че е бил столица на епископство двеста години преди Хлодвиг, който впрочем го опустошава почти колкото Атила, и че тук се е провел църковен събор преди шестстотната година… Докато оглавявах епархията, най-голямата ми грижа бе да изплатя дълговете, завещани от моя предшественик, епископ Пиер. Не можех да му искам нещо, нали току-що бе станал кардинал! Да, да, добро място, което води към папската курия… Благодарение на различните бенефиции и на богатството на рода ми успях да запълня дупките. Приемниците ми завариха по-добро положение. А днешният ни придружава сега. Доста добър прелат е новият епископ на Оксер. Колкото до буржския… върнах го в Бурж. Пак беше дошъл да ми досажда, искаше трети пореден нотариус. О, набързо го отпратих. Казах му: „Монсеньор, щом са ви нужни толкова писари, значи, работите във вашето епископство са доста оплетени. Препоръчвам ви веднага да се върнете и лично да сложите ред там. Давам ви благословията си.“ Ще минем и без неговите услуги в Мец. Оксерският епископ ще го замести по-успешно. Впрочем аз предупредих престолонаследника. Пратеникът, когото му изпроводих, трябва да се върне утре, най-късно други ден. Което значи, че ще получим новини от Париж, преди да си тръгнем от Санс… Престолонаследникът не отстъпва; въпреки най-различните ходове и давленията, които му оказват, продължава да държи наварския крал в затвора.

Какво направи френският крал след събитието в Руан? Отначало остана там няколко дни, през което време се беше настанил в Буврьойската кула, в друга беше пратил сина си, а в трета държеше под охрана Шарл Наварски. Считаше, че има да извършва спешни дела. На първо място да разпита Фрикан. „Ще фризираме Фрикето.“ Тази шега май че беше измислена от Митон льо Фол. Не се наложи да нажежават много железата или да вземат големите клещи. Още щом Перине льо Бюфл и четирима сержанти го завлякоха в едно мазе и си поиграха с някои инструменти пред него, управителят на Кан показа извънредно голяма добра воля. Говори, говори, говори, изсипа от торбата всичко, каквото знаеше, до последната троха. Поне привидно. Но как можеха да се съмняват, че е казал всичко, след като така убедително тракаше със зъби и показваше такова усърдие за истината?

Какво всъщност разкри той? Имената на участниците в убийството на Шарл Испански? Те отдавна бяха известни и той не прибави нито един виновник към онези, които бяха получили оправдателни писма след Мантския договор. Но признанията му продължиха цяла сутрин. Тайните преговори във Фландрия и в Авиньон между Шарл Наварски и Ланкастърския херцог? Нямаше двор в Европа, който да не знае за тях; това, че и самият Фрикан бе участвувал, не беше кой знае каква новина. Взаимната военна подкрепа, която английският и наварският крал си бяха обещали? И най-непрозорливите можеха да се досетят за това миналото лято, когато Шарл Злия и Уелският принц пристигнаха почти едновременно единият в Котантен, другият в Бордьоле. А, да, оставаше наистина тайният договор, според който Шарл Наварски признаваше Едуард за крал на Франция и в който двамата си поделяха кралството! Фрикан призна, че споразумението действително е било подготвяно, което потвърждаваше обвиненията на Жан д’Артоа. Но договорът не беше подписан; имаше само проект. Когато му представиха тази част от показанията на Фрике, кралят извика: „Предателят му с предател! Не бях ли прав?“

Престолонаследникът му обърна внимание: „Татко, този проект предшествува Валонския договор, който Шарл подписа с вас и който гласи точно обратното. Така че Шарл е изменил по-скоро на английския крал, отколкото на вас.“

И понеже кралят изкрещя, че зет му изменя на всички, той отвърна: „Наистина, татко, започвам да се убеждавам в това. Но вие ще се злепоставите с обвинението, че е извършил предателство именно във ваша полза.“

Относно похода в Германия, който Шарл Наварски и престолонаследникът не бяха извършили, приказките на Фрике дьо Фрикан нямаха край. Имената на съзаклятниците, мястото, където трябвало да се съберат, кой при кого отишъл и какво му казал, и какво трябвало да направи… Но престолонаследникът вече беше осведомил краля за всичко това.

Нов заговор, устроен от монсеньор Наварски с цел залавяне и убийство на френския крал? О не, Фрике не бе чул нито дума, не бе доловил и най-малък знак. Наистина граф д’Аркур… заподозряният не рискува нищо, обвинявайки мъртвец; в правосъдието това е добре известно… граф д’Аркур бе доста разгневен в последно време и бе изрекъл твърде заплашителни слова; но само той и за своя сметка.

Пак повтарям, как да не повярваш на човек, тъй угодлив към своите разпитвачи, който говори в продължение на шест часа, без да остави писарите да подострят перата си? Страшен хитрец е този Фрике, добре обучен от господаря си да удавя хората е порой от думи, и да прикрива зад сладкодумието онова, което държи да премълчи! Така или иначе, за да се възползуват от показанията му в съдебен процес, разпитът трябваше да се повтори в Париж пред надлежно учредена следствена комисия, защото тази не беше такава. С една дума хвърлили бяха големи мрежи за малък улов.

През тези дни крал Жан се зае с конфискуване на замъците и имуществото на предателите, като изпрати своя руански вицеграф Тома Купверж да сложи ръка върху собствеността на рода д’Аркур, а маршал д’Одреем да се разпореди в Еврьо. Но Купверж навсякъде попадна на недружелюбни собственици, и конфискуването си остана само на книга. Трябваше да установи по един гарнизон във всеки замък, но не беше взел достатъчно хора. За сметка на това тялото на Жан д’Аркур не остана дълго да виси на руанското бесило. Още на втората нощ бе тайно свалено от няколко славни нормандци, които го погребаха по християнски и същевременно си доставиха удоволствието да се подиграят с краля.

Колкото до граф Еврьо, наложи се да бъде обсаден. Но той не беше единственото владение на Еврьо-Наварците. От Валон до Мьолан, от Лонгвил до Конш, от Понтоаз до Кутанс, във всички селища се надигаше заплаха, а плетищата покрай пътищата мърдаха.

Крал Жан не се чувствуваше в безопасност в Руан. Беше дошъл с достатъчно хора, за да се справи с едно пиршество, но не и да удържи срещу бунт. Избягваше да излиза от замъка. Най-верните му служители, измежду които и самият Жан д’Артоа, го съветваха да си тръгне. Присъствието му предизвикваше гняв.

Крал, започнал да се страхува от своите поданици, е жалък владетел, чието царуване рискува да бъде съкратено.

И така, крал Жан реши да се върне в Париж; но искаше престолонаследникът да го придружи. „Няма да издържите, ако във вашето херцогство настане смут, Шарл.“ Опасяваше се най-вече да не би синът му да се покаже прекалено сговорчив с наварската партия.

Престолонаследникът се подчини, като само пожела да пътуват по вода. „Свикнал съм да пътувам от Руан до Париж по Сена, татко. Ако тръгна по суша, ще помислят, че бягам. Освен това вестите ще достигат по-лесно до нас, ако се отдалечаваме по-бавно, и ще ми бъде по-удобно да се върна при нужда.“

И ето че кралят потегля с големия платноходен кораб, който Нормадският херцог е поръчал за своите пътувания, защото, както ви казах, той не обича да язди. Голям плоскодънен кораб, целият в украса, орнаменти и позлата, със знамената на Франция, Нормандия и Дофине, придвижващ се с платна и весла. Горната палуба е съоръжена като истинско жилище, с една хубава, обзаведена с килими и ракли спалня. Престолонаследникът обича да разговаря тук със съветниците си, да играе шах или дама, или да съзерцава природата на Франция, която е извънредно красива край тази голяма река. Ала кралят кипеше от яд, че трябва да пътува с такъв бавен ход. Ама че е глупаво да следваш всички извивки на Сена, които утрояват разстоянието, след като има преки пътища. Едва го сдържаше в това затворено пространство, където крачеше напред-назад, диктувайки едно писмо, едно-единствено писмо, което все започваше отначало и все поправяше. И час по час караше да се доближават до брега, газеше тинята на пристанищата, бършеше гамашите си във великденчетата и заповядваше да му доведат коня, който следваше с охраната по брега, за да посети без всякакъв повод някой показал се между тополите замък. „Писмото да бъде преписано като се върна.“ Това беше неговото писмо до папата, в което обясняваше причините и съображенията си за задържането на наварския крал. Дали за него съществуваха други дела в кралството? Едва ли. Във всеки случай нито едно, което да заслужава грижите му. Неудачното събиране на данъците, необходимостта от ново обезценяване на монетите, налогът върху продажбата на платове, предизвикал негодувание у търговците, възстановяването на застрашените от английско нападение крепости; не се интересуваше от нищо. Нали си имаше канцлер, управител на монетния двор, домоуправител на кралския дворец, съветници и председатели в парламента, които да се заемат с това. Нека завърналият се в Париж Никола Брак, Симон дьо Бюси и Робер дьо Лори поемат задълженията си. И те наистина се бяха заловили да увеличават богатствата си, злоупотребявайки с курса на монетите, или като прикриваха незаконни дела на свои близки и облагодетелствуваха приятелите си, И по този начин предизвикаха веднъж завинаги недоволството на тази или онази търговска задруга, на някоя епархия или даден град, които никога нямаше да простят това на краля.

Владетел, който веднъж претендира, че бди за всичко, до най-дребните порядки в една церемония, а друг път не се интересува от нищо, дори и от най-важните държавни дела, не може да поведе народа си към високи съдбини.

На втория ден, когато корабът на престолонаследника беше закотвен край Пон-дьо-л’Арш, при краля пристигна превото на парижките търговци, метр Етиен Марсел, яздейки начело на един отред от петдесет до сто копиеносци, над който се развяваше червено-синьото знаме на града. Тези буржоа бяха по-добре въоръжени дори от някои рицари.

Кралят не слезе от кораба и не покани превото да се качи. Размениха си думи от палубата и брега, еднакво изненадани и двамата от тази среща. Превото явно не очакваше да види краля тук, а и кралят се питаше какво търси превото в Нормандия с такова придружение. Тук сигурно имаше някакъв наварски заговор. Дали не беше опит за освобождаване на Шарл Злия? Едва ли толкова скоро, само седмица след арестуването. Възможно бе все пак. Или пък превото беше участник в разкрития от Жан д’Артоа заговор? В такъв случай слухът за машинацията се потвърждаваше.

Превото каза само: „Дойдохме да ви поздравим, Сир.“ А кралят, вместо да му поиска повече обяснения, необмислено и заплашително му отвърна, че се принудил да задържи наварския крал, че има тежки обвинения срещу него и че всичко ще бъде изяснено от край до край в писмото му до папата. Крал Жан каза още, че се надява да завари порядък, пълно спокойствие и добра дейност в Париж… „а сега, месир прево, можете да си вървите…“

Прекалено дълъг път за такъв кратък разговор. Етиен Марсел си тръгна, вирнал гъстата си черна брада. А кралят, щом видя парижкото знаме да се отдалечава сред тополите, извика секретаря си, за да преправи още веднъж папското писмо… Ха, тъкмо стана дума… Брюне? Брюне! Брюне, повикай дон Калво до прозореца… да, ако обичаш… и му продиктува Горе-долу следното: „И освен това, пресвети отче, имам потвърдено доказателство, че монсеньор кралят на Навара е опитал да вдигне срещу мен парижките търговци, свързвайки се с техния прево, който без заповед пристигна в нормандския край, придружен от такъв голям отред въоръжени мъже, че бе невъзможно да се преброят, за да помогне на негодниците от наварската партия да довършат вероломството си с пленяването на моята особа и тази на първородния ми син престолонаследника…“

Впрочем конницата на Марсел от час на час щеше все повече да расте във въображението му и скоро щеше да наброява петстотин копиеносци.

След като реши незабавно да се отдалечи от това пристанище и като накара да изведат Шарл Наварски и Фрикан от замъка Пон-дьо-л’Арш, заповяда на лодкарите да вдигнат платна към ле з’Андели. Да, наварският крал ги следваше на кон, от град на град, в плътен конвой от сержанти, които го бяха притиснали между редовете си и имаха заповед да го пронижат с кама, ако понечи да побегне или ако направят опит да го освободят. Трябваше да се движи така, че от кораба да не го изпускат от очи. Вечер го затваряха в най-близкия замък. Първата нощ в Елбьоф, втората в Пон-дьо-л’Арш. Сега щяха да го затворят в замъка Гайар… да, в замъка Гайар, където баба му Маргьорит Бургундска тъй рано бе напуснала живота… да, приблизително на същата възраст.

Как понасяше всичко това монсеньор Наварски? Право да си кажа твърде зле. Вероятно сега е попривикнал с пленничеството си, особено откакто знае, че самият крал на Франция е пленник на английския, и по тази причина вече не се страхува за живота си. Но отначало…

А, ето ви и вас, дон Калво. Припомнете ми дали в проповедта, за идната неделя се среща думата светлина, или някоя близка по смисъл… до втората неделя преди Рождество. Би ме учудило, ако не се среща… или в посланието… Е, да, в тази от миналата неделя, естествено… Abjiciamus ergo opera tenebrarum, et indiamur arma lucis… И тъй, нека отхвърлим делата на тъмнината и да се облечем с оръжието на светлината… Но това беше миналата неделя. Вие също не си спомняте.

Добре, ще ми кажете след малко; ще ви бъда благодарен…

Едно уловено в капана лисиче, което обикаля обезумяло клетката си, с пламтящи очи, посърнала муцунка, измършавяло, и скимти ли, скимти… Ето какво представляваше нашият монсеньор Наварски. Но трябва да кажем, че правеха всичко, за да го плашат.

Никола Брак беше постигнал отлагане на екзекуцията, казвайки, че наварският крал трябва да усеща всеки ден смъртта си; и се бяха вслушали в думите му.

Крал Жан не само бе заповядал да го заключат в същата стая, в която бе умряла Маргьорит Бургундска, и добре да го осведомят за това… „това уродливо племе се навъди от мърсуванията на оная пачавра баба му; той е издънка от издънка на курва; нека си знае, че ще свърши като нея…“ но и нареди през няколкото дни, докато го държат там, многократно да му казват, дори и нощем, че смъртта му е близка.

В тъжното убежище на Шарл Наварски се явяваше кралят на престъпниците или льо Бюфл, или друг от сержантите, и му казваше: „Пригответе се, монсеньор. Кралят заповяда да издигнат вашия ешафод в двора на замъка. Скоро ще дойдем да ви отведем.“ Малко след това влизаше сержантът Лалман и заварваше Шарл Наварски залепен о стената, дишайки тежко, с изпълнени с ужас очи. „Кралят реши да отсрочи; няма да ви екзекутират по-рано от утре.“ Тогава той поемаше дъх и се строполясваше на столчето. Минаваха час-два и Перине льо Бюфл се връщаше. „Няма да ви отсекат главата, монсеньор. Не… Кралят иска да бъдете обесен. Нареди да издигнат бесилото.“ А после, като удареше вечерня, пристигаше на свой ред домоуправителят на замъка, Готие дьо Риво. „Идвате да ме отведете, месир домоуправител? — Не, монсеньор, нося ви супата. — Издигнаха ли бесилото? — Какво бесило? Не, монсеньор, никакво бесило не са издигнали. — Нито ешафод? — Не, монсеньор, нищо такова не съм видял.“

Вече шест пъти монсеньор Наварски биваше обезглавяван, също толкова пъти обесван или разчекван от четири коня. А най-ужасното бе, когато една вечер донесоха в стаята голям конопен чувал, и му казаха, че през нощта ще го вържат в него и ще го хвърлят в Сена. На сутринта кралят на престъпниците дойде да прибере чувала, обърна дъното му, видя дупката, която монсеньор Наварски беше пробил, и си излезе, като се усмихваше.

Крал Жан непрекъснато искаше да го осведомяват за състоянието на пленника. Това залъгваше нетърпението му, докато уточняваха писмото до папата. Хранеше ли се наварският крал? Не, едва се докосвал до ястията, които му носели, и често връщали подноса, както са го качили. Явно се страхувал от отрова. „Значи, слабее? Добре, добре. Така приготвяйте храната му, че да нагарча и мирише, та наистина да мисли, че искаме да го отровим.“ Спеше ли? Зле. Денем понякога го намирали прихлупил глава в ръцете си върху масата и се стряскал като човек, разбуден в съня си. Но през нощта го чували как крачи, без да спира, обикаляйки кръглата стая… „като лисиче, Сир, също като лисиче“. Сигурно се страхувал да не дойдат да го удушат, като баба му в същото помещение. Сутрин понякога се забелязвало, че е плакал. „О, много добре — казваше кралят. — Говори ли с вас?“ О, говори, и още как! Опитва се да завърже разговор с всеки, който влиза при него. Старае се да подхване всеки откъм слабо, то му място. На краля на престъпниците например обещал купища злато, ако му помогне да избяга или поне ако се съгласи да предаде навън писма. На сержанта Перине да го вземе със себе си и го направи свой крал на престъпниците в Еврьо и Навара, понеже бе забелязал, че льо Бюфл завижда на другия. А пред управителя на замъка, когото бе преценил като почтен войник, защищава невинността си и говори за несправедливост: „Не зная в какво ме упрекват, но се кълна в бога, че не съм хранил никакви лоши помисли към моя скъп баща краля, нито съм предприемал нещо срещу него. Коварни хора са го заблудили в моя вреда. Искали са да ме погубят в неговото съзнание; но аз ще понеса всички наказания, които той пожелае да ми наложи, защото съм убеден, че не идват от самия него. Мога да му кажа много неща, които ще му бъдат полезни, за да се опази и да му направя много услуги, ако ме остави жив. Идете при него, месир управител, кажете му, че ще спечели много, ако ме изслуша. И ако бог пожелае да обърне съдбата ми, бъдете уверен, че аз ще осигуря вашата, защото виждам, че изпитвате колкото състрадание към мен, толкова и загриженост за истинското добро на вашия господар.“ Естествено всичко това беше донесено на краля, който лаеше: „Я го вижте вероломния! Вижте го предателя!“, сякаш не е в реда на нещата затворникът да се опитва да омилостиви тъмницарите си или да ги подкупи. А може би сержантите преувеличаваха предложенията на наварския крал, за да се изтъкнат. Крал Жан им подхвърляше по една кесия със злато, като благодарност за почтеността им. „Тази вечер ще му кажете, че уж съм заповядал да се затопли килията му, ще запалите слама и влажни пънове, е ще запушите комина, та да се задими както трябва.“

Да, малкият наварски крал беше наистина като лисиче в капан. Но френският крал пък беше като голямо побесняло куче, което обикаля клетката, брадат пес, издул гръбнак, ръмжащ, ревящ, показващ зъбите си, дращейки в праха, без да може да достигне плячката си през железните пръчки.

И това продължи до двадесети април, когато в Андели пристигнаха двама нормандски рицари, придружени от твърде достолепна свита, вдигнали на копията си знамената на Навара и Еврьо. Носеха на крал Жан писмо от Филип дьо Навар, писано в Конш. Едно доста рязко писмо. Филип казваше, че е силно разгневен от всички злини и оскърбления, нанесени на неговия владетел и по-голям брат… „когото отведохте против закона, без право, нито причина. Но знайте, че щом го погубвате от жестокост, няма нужда да разчитате на неговите и нашите земи, защото никога няма да получите нито педя. От този ден вече не ви зачитаме, колкото и да е голяма силата ви, и ви обявяваме война на живот и смърт, която най-яростно ще водим“. Ако това не бяха точните думи, то смисълът бе такъв. Нещата бяха казани със същата острота; намерението за непризнаване на краля бе налице. А това, което правеше писмото още по-язвително, бе обръщението: „До Жан дьо Валоа, който нарича себе си крал на Франция…“

Двамата рицари поздравиха и без да чакат повече, си тръгнаха натам, откъдето бяха дошли.

Разбира се, кралят не отговори на писмото То беше неприемливо още с обръщението си. Но враждата бе открита, един от най-едрите васали не признаваше крал Жан за свой законен владетел. Което означаваше, че няма да се забави да признае за такъв англичанина.

Очакваха, че такова грубо оскърбление ще хвърли крал Жан в яростен гняв. Той учуди хората си, посрещайки го със смях. Е, малко пресилен смях. Преди двадесет години баща му също се беше смял, и то по-чистосърдечно, когато английският канцлер епископ Бургхърш му бе връчил предизвикателството на младия Едуард III…

Крал Жан заповяда незабавно да изпратят неговото писмо до папата, да, в този вид; оттолкова поправки смисълът му се губеше и не доказваше абсолютно нищо. В същото време нареди да изведат зет му от крепостта. „Ще го затворя в Лувъра.“ И като остави престолонаследника да продължи нагоре по Сена в големия позлатен кораб, той се понесе в галоп по пътя за Париж, където не извърши нищо полезно, докато наварският лагер ставаше все по-предприемчив.

О, не забелязах, че сте се върнал, дон Калво… Значи, намерихте… В евангелието… „Исус в отговор им рече…“ какво? „Идете, съобщете на Йоана това, което чуете и виждате.“ Говорете по-високо, дон Калво. С тропота на тия копита… „Слепи проглеждат, куци прохождат…“ Да, да сещам се. Светото евангелие от Матея… vident, claudi ambulant, surdi audiunt, mortui resurgunt ei coetera… Слепи проглеждат. He e много, но ще ми стигне. Важното е да мога да тръгна от нещо. Знаете как готвя проповедите си.