Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (7)

VI
ПЪРВИТЕ СТЪПКИ НА КРАЛЯ, НАРИЧАН ЗЛИЯ

Направи ли ви впечатление, племеннико, че където и да спрем, в Лимож, в Нонтрон или другаде, всички ни питат за наварския крал, сякаш съдбата на кралството зависи от този владетел? Наистина намираме се в странно положение. Наварският крал е пленник на своя братовчед френския крал в един от замъците на Артоа. Кралят на Франция е пленник на своя братовчед английския престолонаследник в един замък в Бордо. В Париж френският престолонаследник е притиснат между размирните буржоа и недоволните генерални щати. А явно всички, са загрижени за наварския крал. Нали чухте и самия епископ: „Говореше се, че престолонаследникът е голям приятел на Шарл Наварски. Няма ли да го освободи?“ Свети боже! Надявам се, че няма. Този младеж прояви достатъчно благоразумие да не го стори досега. Тревожи ме и опитът за бягство, който рицари от наварския лагер били организирали, за да освободят своя водач. Слава богу, не са успели. Но по всичко личи, че ще опитат пак.

Да, да, научих немалко неща по време на престоя в Лимож. И се каня още тази вечер, щом пристигнем в Ла Перюз, да ги съобщя на папата.

Ако крал Жан извърши голяма глупост, затва-ряйки Шарл Наварски, престолонаследникът ще направи същата грешка днес, ако го освободи. Не познавам по-голям интригант от този Шарл, когото наричат Злия; двамата с крал Жан все пак си подадоха ръка, въпреки враждата си, за да до-ведат Франция до сегашните й беди. Знаете ли от къде идва прякорът му? Получи го още в първите месеци на своето царуване. Не му трябваше много време да си го спечели.

Както онзи ден ви казвах, майка му, дъщерята на Луи Вироглавия, умря през есента на 1349 година. През лятото на 1350 година той отиде да получи короната в своята столица Пампелуна, където не беше стъпвал от раждането си в Еврьо преди осемнадесет години. Понеже искаше да стане известен, той направи обиколка на владенията си, за което не се наложи да пътува дълго; после посети своите роднини и съседи, единия си зет граф на Фоа и Беарн, който държи да го нарича; Феб, и другия, арагонския крал, Пиер Превзетия както и кастилския крал.

Но веднъж, тъкмо се връщаше в Пампелуна и минаваше по един мост на кон, той срещна делегация от наварски благородници, които идваха при него да се оплачат, че е допуснал да накърнят правата и привилегиите им. И понеже той отказа да ги изслуша, те се поразгорещиха; тогава той заповяда на войниците си да хванат тези, които викаха най-близо до него, и да ги обесят на съседните дървета, като каза, че който иска да има авторитет, трябва да наказва незабавно.

Забелязал съм, че владетелите, които прибързано издават смъртни присъди, го правят най-че от страх. И този Шарл не е изключение, за сто е смел само на думи. Именно след това жестоко обесване, потопило Навара в траур, неговите поданици започнаха да го наричат el malo, Злия. Впрочем той много скоро напусна кралството си и остави управлението на своя по-малък брат Луи тогава едва петнадесетгодишен, като самият той предпочиташе да буйствува в парижкия двор заедно с другия си брат Филип.

В такъв случай, ще кажете вие, как става така, че наварската партия е толкова силна и многочислена след като още в самото начало част от благородничеството е било враждебно настроено към своя владетел? Защото, племеннико, тази партия се състои най-вече от нормандски рицари от графство Еврьо. Така че Шарл Наварски бе голяма заплаха за френската корона не толкова заради обширните си владения в южната част на кралството, колкото заради тези, които притежава, по-скоро притежаваше, в близост до Париж, като Мант, Паси, Мьолан или Нонанкур, които владеят достъпа към столицата за цялата западна четвърт от страната.

Крал Жан добре разбра това или му бяха помогнали да го разбере; и както рядко се случваше, този път прояви благоразумие, стремейки се към съглашателство и спогодба със своя наварски братовчед. А как най-сигурно да го обвърже? С брак. А каква партия можеше да му предложи, и то такава, че да го сроди тъй тясно с короната, както бракът на сестра му Бланш, благодарение на който тя беше кралица в продължение на шест месеца? Естествено най-голямата дъщеря на самия крал, малката Жана дьо Валоа. Тя бе едва осемгодишна, но партията бе добра и заслужаваше да се изчака до консумирането на брака. Впрочем на Шарл Наварски не му липсваше леконравно обкръжение, което да поддържа търпеливостта му. Известна е между другите някоя си госпожица Грасийоз… да, това й е името или поне самата тя се нарича така… Колкото до малката Жана дьо Валоа, тя вече беше вдовица, нали преди това я бяха омъжили на тригодишна възраст за един родственик на майка й, когото бог не бе закъснял да прибере.

Ние в Авиньон погледнахме благосклонно на тази женитба, която обещаваше да осигури мир. И наистина с брачния договор се уреждаха всички нерешени между двата клона на кралския род въпроси, като се започне с обещаното от толкова време на майката на Шарл графство Ангулем, заради което тя трябваше да се откаже от Бри и Шампан, но което бе заменено впоследствие с Понтоаз и Бомон, без да бъде изпълнено обещанието. Сега отново влизаше в сила първото споразумение; наварският крал получаваше Ангумоа заедно с множество включени към зестрата укрепления и владения. Крал Жан обсипваше с благодеяния бъдещия си зет, като си даваше важен и авторитетен вид: „Ще получите еди-какво си, такава е волята ми; давам ви еди-кое си, това е моята дума…“

Шарл Наварски се шегуваше пред приятелите си по повод своите нови родствени връзки с крал Жан: „Бяхме братовчеди по рождение; за малко да станем шуреи, но понеже неговият баща се ожени за сестра ми, аз му станах чичо, а ето че сега ще му бъда зет.“ Но докато се обсъждаше брачният договор, той доста умело увеличи своя дял. От него не се искаше нищо друго освен една сума от сто хиляди екю, дълг на крал Жан към парижките търговци, която Шарл трябваше да благоволи да изплати. Впрочем той също не разполагаше с парите в наличност; издействуваха ги от фландърските банкери, при които се съгласи да заложи част от скъпоценностите си. Това беше по-лесно за кралския зет, отколкото за самия крал…

Сега ми идва наум, че навярно точно по този повод Шарл Наварски се е свързал с превото^[1] Марсел… за когото също трябва да пиша на папата, защото понастоящем действията на този човек твърде ме безпокоят. Но това е друг въпрос…

Стоте хиляди екю бяха признати на Шарл Наварски в брачния договор; трябваше да му бъдат върнати на части в кратък срок. Освен това бе произведен в рицар на Звездата и дори му дадоха надежда, че ще стане конетабъл, макар да нямаше навършени двадесет години. Сватбата бе бляскаво и шумно отпразнувана.

Но ето че голямото приятелство, което тъстът и зетят проявяваха един към друг, много скоро бе нарушено. И кой предизвика това? Другият Шарл, Испанският, хубавият Ла Серда, обхванат от ревност към почестите, с които ограждаха Шарл Наварски, и разбира се, разтревожен от това, че звездата на последния се издига твърде високо в небето на двора. Шарл Наварски действително притежава този присъщ на много младежи порок… от който ви съветвам да се пазите, Аркамбо… развързва си езика, когато щастието му се усмихва, и си позволява злобни остроумия. Ла Серда не пропускаше да донася на крал Жан духовитостите на неговия зет, като ги украсяваше по своему „Той ви се подиграва, сир, и си мисли, че му е позволено да говори каквото му хрумне. Не трябва да търпите подобно оскърбление на вашия сан; ако вие му прощавате, то аз, в името на моите чувства към вас, не мога да понеса това.“ Така ден след ден налива отрова в съзнанието на краля. Наварецът казал това, наварецът направил онова; сближавал се прекалено много с престолонаследника; заговорничел с еди-кой си член на Големия съвет. Няма човек, който така бързо да си изгражда лошо мнение за някого, и така трудно да го променя, както крал Жан. Той е едновременно лековерен и упорит. Нищо по-лесно от това да му създадеш въображаеми врагове.

Не след дългона Шарл Наварски му отнеха главното наместничество на Лангдок, с което го бяха удостоили. И в чия полза? На Шарл Испански. А по-късно на поста конетабъл, останал свободен след обезглавяването на Раул дьо Бриен, бе назначен не Шарл Наварски, а Шарл Испански. Шарл Злия не видя нито едно от стоте хиляди екю, които му дължаха, докато върху приятеля на краля се сипеха подаръци и облаги. И най-накрая, противно на всички споразумения, Ангулемското графство бе дадено на монсеньор Испански, а наварецът отново бе принуден да се задоволи с мъгливи обещания за замяна.

Така отношенията между Шарл Злия и Шарл Испански отначало охладняха, после се превърнаха в омраза и накрая прераснаха в нескривано озлобление. Шарл Испански се намираше в благоприятно положение и говореше на краля: „Видяхте ли, че бях прав, сир? Бях предусетил лошите намерения на вашия зет, който се опълчваше срещу волята ви. Сега ми се сърди, защото съм ви прекалено предан.“

Друг път твърдеше, че уж щял да се оттегли от двора — той, който бе на, върха на почестите, — ако братята Наварски продължавали да злословят по негов адрес. Говореше като любовница: „Ще отида в някое усамотено кътче, далече от вашето кралство, за да живея там със спомена за любовта ви. Или по-скоро да умра, защото далече от вас душата ще напусне тялото ми.“ И сълзи даже проливаше, пустият му конетабъл!

А съзнанието на крал Жан до такава степен бе завладяно от испанеца, че виждаше всичко само през неговите очи, и с невероятно упорство си създаде непримирим враг в лицето на братовчед си, когото бе пожелал да си спечели за съюзник, избирайки го за зет.

Пак ви казвам, няма по-глупав крал от него, крал, който толкова много да си вреди… което нямаше да е голяма беда, ако същевременно не вредеше на кралството.

В двора се говореше само за тяхната вражда. Твърде пренебрегвана от съпруга си, кралицата се уединяваше заедно с госпожа Испанска… да, конетабълът беше женен, колкото за пред хората, за една братовчедка на краля, госпожа дьо Блоа.

Всички кралски съветници привидно ласкаеха своя владетел, но всъщност бяха доста разединени според това, дали залагаха благополучието си на конетабъла или на кралския зет. И скритите борби помежду им се изостряха още повече, защото кралят, макар да желаеше да изглежда, че той единствен се разпорежда за всичко, винаги оставяше най-важните държавни дела на хората от обкръжението си.

Разбирате ли, племеннико, интриги има при всеки крал. Но само срещу слабия или омаломощен от някакъв порок или болест владетел се вършат заговори и съзаклятия. Да се бяха опитали да заговорничат срещу Филип Хубави! На никого и през ум не му минаваше, а и никой не би посмял. Не казвам, че силните крале са застраховани срещи заговорите; но за това трябва да има истински предатели. Докато при негодните владетели е естествено дори почтените хора да съзаклятничат. Веднъж в един парижки дворец в навечерието на Коледа през 1354 година Шарл Испански и Филип Наварски си размениха такива грубости и оскърбления, че последният извади меча си, и ако не му бяха попречили, за малко щеше да прониже конетабъла! Той пък с престорен смях извика на младия наварец, че е щял да бъде по-сдържан, ако не е имало толкова хора наоколо, които да го задържат. Филип не е духовит като брат си, но повече налита на бой. Едва го издърпаха от залата, а той се противеше и крещеше, че скоро ще отмъсти на кръвния си враг, който ще плати за оскърблението. Изпълни заканата си две седмици по-късно, в нощта срещу Богоявление.

Шарл Испански отиваше на гости у своята братовчедка графиня д’Алансон. Спря да пренощува в Легл, в една странноприемница със запомнящо се име: „Свинята предачка“. Напълно сигурен, че неговият пост и кралското приятелство вдъхват достатъчно страхопочитание, той не намираше, че е опасно да се движи из кралството, и беше тръгнал само с една малобройна охрана. Ала селището Легл се намира в графство Еврьо, на няколко левги от града, в който братята Навара прекарваха известно време в своя голям замък. Предизвестени за идването на конетабъла, те му устроиха сигурна засада.

Около полунощ двадесет нормандски рицари, всички до един здравеняци, сир дьо Гравил, сир дьо Клер, сир дьо Менмар, сир дьо Морбек, рицарят д’Оне… е, да, потомък на един от любовниците от Нелската кула; нищо чудно, че го срещаме в наварската партия… накратко, една юначна група от двадесетина мъже, чиито имена станаха известни, защото впоследствие въпреки неохотата си кралят бе принуден да им издаде оневиняващи писма… нахлуха в селището начело с Филип Наварски, разбиха вратите на „Свинята предачка“и нахълтаха в стаята на конетабъла.

Наварският крал не беше с тях. В случай че работата вземеше лош обрат, той бе предпочел да изчака извън града, край една плевня заедно с конярите. О, представям си Шарл Злия в този момент — дребничък, пъргав, усукан в плаща си като струя дим от ада, подскача по заледената земя като дявол, сякаш без да я докосва с нозе. Чака. Поглежда към зимното небе. Студът щипе пръстите му. Сърцето му се свива едновременно от злоба и страх. Ослушва се. Отново започва нервно да подскача. В този миг се появява Жан дьо Фрикан, наречен Фрике, управителят на Кан, негов съветник и най-изкусен майстор на заговори, който, останал без дъх, му казва: „Готово, монсеньор!“

След него пристигат Гравил, Менмар, Морбек, самият Филип Наварски и всички останали съзаклятници. А там, в странноприемницата, хубавият Шарл Испански, измъкнат изпод леглото, където се беше скрил, лежеше мъртъв веднъж завинаги. Доста добре го бяха наредили през нощницата. Преброиха осемдесет рани по тялото му, осемдесет промушвания с меч. Всеки бе поискал да го прониже четири пъти… Та, сир племеннико, ето как крал Жан загуби приятеля си и как Шарл Наварски въстана срещу него…

А сега ще ви помоля да отстъпите мястото си на дон Франческо Калво, папския секретар, с когото искам да поговоря, преди да сме пристигнали.