Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (28)

VI
ДЕЙСТВИЯТА НА КАРДИНАЛА

Не се учудвайте, Аркамбо, че в Мец престолонаследникът ще положи клетва пред своя чичо императора. Но да, за провинцията Дофине, която е подвластна на империята… Напротив, аз доста настоявах за тази клетва, тя даже е един от поводите за пътуването ми! С нея Франция не е ощетена, тъкмо обратното: получава права над кралство Арл, при положение, че отново бъде учредено, защото навремето провинцията Виеноа беше включена към него. И после, така ще дадем добър, пример на англичаните, показвайки им, че един крал или кралски син може, без да се унизи, да положи клетва пред друг владетел, ако част от държавните му владения някога са били под сюзеренството на същия…

За пръв път от много време императорът изглежда решен да заеме страната на Франция. Защото досега, въпреки че сестра му, Бон Люксембургска, беше първата съпруга на крал Жан, той бе благосклонен по-скоро към Англия. Нима не бе присъдил на крал Едуард, който се държи много хитро с него, поста наместник на императора? Големите завоевания на Англия и упадъкът на Франция явно са го накарали да се замисли. Установяването на английска империя в съседство с неговата никак не би му се понравило. Винаги е било така с германските владетели: първо правят всичко възможно да смалят Франция, а после разбират, че нищо не са спечелили, напротив…

Ако се отвори дума за битката при Креси, когато се явим пред императора, ви съветвам да не говорите много по този въпрос. Във всеки случай не я споменавайте пръв. Защото за разлика от своя баща, Жан Слепия, императорът, който още не беше император, там не се прояви особено… Чисто и просто избяга, да си го кажа напршо… Но не наблягайте много и върху битката при Поатие, която естествено изниква в съзнанието на всеки, и не мислете, че трябва да възхвалявате злополучната храброст на френските рицари, това пък заради престолонаследника… тъй като и той не се отличи с прекалена самоотверженост… Това е и една от причините, поради които му е трудно да закрепи авторитета си. Ех, на срещата в Мец няма да има много герои… Все пак престолонаследникът има оправдание; а и дори да не е добър воин, той не би пропуснал да се възползува от хубавия изход, който предлагах на баща му…

Продължавам разказа за Поатие, което никой не би могъл да направи по-изчерпателно от мене, сега ще разберете защо. Бяхме стигнали до събота вечер, когато двете армии знаят, че са съвсем близо една до друга, почти се докосват, и уелският принц разбира, че вече не може да направи крачка…

Рано сутринта в неделя, кралят слуша литургия с целия лагер. Военна литургия. Отслужва я човек с митра и филон над ризницата: това е Рьо-но Шово, граф-епиокоп на Шалон, един от онези прелати, които биха били по-достойни за военен, отколкото за църковен сан… Виждам, че се усмихвате, племеннико… да, казвате си, че и аз принадлежа на това съсловие; но аз съм си наложил да следвам пътя, който бог ми е определил.

За Шово тази коленичила в мокрите от роса ливади войска, пред градеца Нуайе, сигурно олицетворява небесните легиони. Камбаните на абатството Мопертюи бият в голямата четвъртита камбанария. И на хълма англичаните, зад горичките, които ги прикриват, чуват гръмогласното „Слава!“ на френските рицари.

Кралят се причестява, заобиколен от четиримата си сина и от брат си д’Орлеан, всички в бойно снаряжение. Маршалите наблюдават с известно безпокойство младите принцове, на които трябваше да дадат заповеди, макар че нямат никакъв опит във войната. Да, принцовете са им голяма грижа. Та тук са довели даже и децата, малкия Филип, любимия син на краля, и неговия братовчед Шарл д’Алансон! Единият на четиринадесет, другият на тринадесет години: ама че затруднения с тези миниатюрни брони! Малкият Филип ще остане с баща си, който държи лично да го наглежда, а малкият д’Алансон е поверен на Презвитера.

Конетабълът е разделил войската на три големи подразделения. Първото, включва тридесет и два отряда начело с орлеанския херцог. Второто, е под заповедите на престолонаследника, нормански херцог, с помощници братята му Луи д’Анжу и Жан дьо Бери. Но в действителност командуването е в ръцете на Жан дьо Ланда, Тибо дьо Вудне и сир дьо Сен-Вьонан, трима военачалници, натоварени да следят отблизо престолонаследника и да го напътствуват. Кралят щеше да застане начело на третата войска.

Качват го на седлото, върху белия едър боен кон. Той обхваща с поглед войската си, и й се любува, като я вижда толкова голяма и хубава. Колко шлемове, колко копия, подредени едно до друго в дълги колони! Колко коне под тежките снаряжения, които поклащат глави и потракват със зъбалци! От седлата висят мечове, боздугани, брадви с две остриета. На копията се ветреят знамена и ленти. Колко ярки цветове по щитовете, ризниците на рицарите и плащовете на конете! Всичко това трепти, проблясва, лъщи, и сякаш пламва в утринното слънце.

Тогава кралят излиза напред и се провиква: „Славни барони, когато бяхте само сред свои в Париж, в Шартр, в Руан или в Орлеан, вие заплашвахте англичаните и мечтаехте да сложите шлемове в бой срещу тях; ето че този ден настъпи; показвам ви врага. Докажете му на какво сте способни и отмъстете за неприятностите и оскърбленията, които ни причини!“ И, след гръмогласния отговор: „Бог да помага!“, той изчаква. За да даде заповед за атака, трябва да изчака завръщането на Йосташ дьо Рибмон, байито на Лил и Дуе, когото е изпратил с малък отряд подробно да разузнае английската позиция.

И цялата армия чака, потънала в дълбоко мълчание. Труден е мигът, в който заповедта за нападение се бави. Всеки си казва: „Може днес да е моят ред… Може би виждам света за последен път.“ Гърлата се свиват под стоманените брони, всеки се моли на бог по-горещо, отколкото на литургията. И войната изведнъж се превръща в нещо тържествено и страшно.

Месир Годфроа дьо Шарни държеше знамето на Франция, удостоен с тази чест от краля, и ми казаха, че изглеждал съвсем преобразен.

Атинският херцог беше сред най-спокойните. От опит знаеше, че вече бе изпълнил най-важните си задължения като конетабъл. Когато сражението започне, той няма да вижда на повече от двадесет стъпки пред себе си, нито пък ще го слушат на повече от петдесет; от различни краища на бойното поле ще му изпращат щитоносци, но не се знае колко от тях ще пристигнат, не се знае и колко от нарежданията, които ще им извика, ще бъдат изпълнени. Важното е всички да се чувствуват по-сигурни, като знаят, че той е тук, че могат да му пратят вестоносец, че ще направи жест, ще одобри. Може би ще се наложи да вземе решение в труден момент… Но в това стълпотворение, сред целия този шум, не той ше бъде водещият, а божията воля. А като се има предвид числеността на французите, изглеждаше, че бог вече бе произнесъл волята си.

А крал Жан започваше да нервничи, защото Йосташ дьо Рибмон се бавеше. Да не би да са го заловили като Оксер и Жоани вчера? Благоразумието изискваше да се пратят нови разузнавачи. Но крал Жан е неспособен да чака. Както всеки път, когато случаят не задоволява веднага желанието му, той изпада в гневно раздразнение, което му пречи да съди трезво. Ето че, всеки момент ще даде заповед за нападение… каквото стане, стане… когато най-сетне пристигат месир дьо Рибмон и неговите войници.

„Е, Йосташ, какви са вестите? — Доста добри, сир; ако е рекъл бог, ще спечелите хубава победа над вашите неприятели. — Колко са? — Сир, видяхме ги и преценихме броя им; доколкото може да се съди, имат две хиляди конника, четири хиляди стрелци и още хиляда и петстотин пешаци.“

Кралят се усмихва, тържествуващ, върху белия си боен кон. Поглежда двадесет и петте хиляди мъже, или почти толкова, строени край него. „А лагерът им? — О, сир, заели са доста силна позиция. Със сигурност може да се каже, че няма да ни излязат насреща с повече от един отряд, и то малък; но добре са се укрепили.“

И описва местоположението на англичаните, заели хълма от двете страни на стръмна пътека сред плетища и храсталаци, зад които са се строили стрелците. Няма как да се атакуват от другаде, освен откъм тази пътека, на която могат да вървят един до друг не повече от четири коня. От останалите страни има само лозя и борови гори, където е невъзможно да се язди. Конете на въоръжените мъже се пазят отстрани, а самите те са застанали зад стрелците, които образуват нещо като преграда. А и сразяването на тези стрелци няма да е лесно.

„Как ни съветвате да стигнем дотам, месир Йосташ?“ Погледите на цялата армия бяха насочени към малкия съвет между краля, конетабъла, маршалите и главните пълководци. Сред тях беше и граф Дъглас, който не беше напускал краля от Брьотьой. Понякога гостите струват скъпо. Уилям Дъглас казва: „Ние, шотландците, винаги пеш сме побеждавали англичаните…“ За още по-голяма убедителност Рибмон дава примера на фландърската милиция. И ето че в часа, в който трябва да се влезе в сражение, те започват да обсъждат въпроси от военното изкуство. Рибмон ще изложи своя план за атака. Дъглас ще го подкрепи. Кралят предлага да ги послушат, защото Рибмон е единственият, който е проучил местоположението на англичаните, а гостенинът Дъглас най-добре ги познава.

И изведнъж прозвучава заповед, която се предава и преповтаря. „На земята!“ Какво? След върховния миг на напрежение, в който всеки дълбоко в себе си се е подготвил за срещата със смъртта, сега пък няма да се бием? Сред войската сякаш преминава вълна на разочарование. Не, напротив, ще се бием, само че пеша. На коне ще останат само триста рицари начело с двама маршали, които да извършат пробив в редовете на английските стрелци. Останалите рицари веднага ще нахлуят през пробива и ще влязат в ръкопашен бой с войниците на уелския принц. Конете ще бъдат пазени наблизо за преследването.

Одреем и Клермон вече обхождат челните редици, за да изберат триста сред най-яките, най-смелите и най-добре въоръжените рицари, които ще образуват атакуващия конен отряд.

Маршалите изглеждат недоволни, защото даже не ги поканиха да си кажат мнението. Наистина Клермон се опита да накара да го изслушат и настоя да помислят още малко. Но кралят грубо го прекъсна: „Месир Йосташ е видял с очите си, месир Дъглас е добре осведомен. Какво повече можем да чуем от вас?“ Планът на разузнавача и на гостенина стана план на краля. „Да беше назначил Рибмон маршал, а Дъглас конетабъл“, мърмори Одреем.

Всички, които не влизат в конния отряд, трябва да слязат от седлата. „Свалете шпорите, скъсете копията до дължина пет стъпки!“

Недоволство и ропот сред редовете. Не бяха дошли за това. И защо разпуснаха пехотата в Шартр, щом сега ще вършим нейната работа? При това на рицарите им се късаха сърцата при мисълта да срежат копията. Тези копия с хубави дръжки от ясеново дърво, които грижливо са избирали, за да ги държат хоризонтално до щита, и да се впуснат с тях в галоп! А сега трябва да се разхождат с прътове под тежестта на железните брони. „Да не забравяме, че при Креси…“ — казваха онези, които все пак искаха да оправдаят краля. „Стига с това Креси“, отвръщаха останалите.

Същите тези мъже, допреди половин час изпълнени с благородно въодушевление, сега мърмореха като селяни, на които се е счупило колелото на каруцата. Но сам кралят, за да даде пример, бе отпратил белия си жребец, и тъпчеше тревата, без шпори, прехвърляйки боздугана си от едната ръка в другата.

Препускайки в галоп от Поатие, аз заварих войската именно така, заета да дяла копията с брадвите; пристигнах под знамето на Светия престол, придружен само от рицарите ми и най-добрите бъдещи рицари, Гийорми, Кюнак, Ели д’Емри и Ели дьо Реймон, тези, с които пътуваме сега. О, няма скоро да забравят това! Може би са ви разказвали… или не?

Слизам от коня, хвърляйки поводите на Ла Рю, намествам си шапката, която се беше смъкнала на врата ми от ездата, Брюне оправя мантията ми и аз пристъпвам към краля със събрани като за молитва ръце: „Сир, моля ви и ви заклевам заради вярата да отложите за малко боя. Дошъл съм да се обърна към вас от името и волята на светия отец. Ще благоволите ли да ме изслушате?“

Колкото и неприятно изненадан да остана от пристигането в този час на църковния досадник, крал Жан не можеше да направи нищо друго, освен да отговори със същия церемониален тон: „На драго сърце, монсеньор кардинал. Какво ще благоволите да ми кажете?“

Останах за миг с вдигнати към небето очи, сякаш молех за вдъхновение. И аз наистина се молех; но в същото време изчаквах да се приближат атинският херцог, маршалите, бурбонският херцог, епископ Шово, в чието лице се надявах да намеря съюзник, Жан дьо Ланда, Сен-Вьонан, Танкарвил, и някои други, сред които и Презвитера. Защото тук вече не ставаше дума за разговор на четири очи или на трапезата, както в Брьотьой или в Шартр. Исках да ме чуе не само кралят, но и най-високопоставените мъже на Франция, исках всички те да бъдат свидетели на постъпката ми.

„Скъпи сир — подех аз, — вие сте събрали тук в огромна войска цвета на рицарството от вашето кралство, срещу англичаните, които са една шепа в сравнение с вас. Те не ще удържат на силата ви; за вас ще бъде по-достойно да се предадат без сражение, вместо да въвлечете в боя всички тези рицари и да причините смъртта на добри християни от едната и другата страна. Казвам ви това по поръка на нашия пресвят отец, папата, изпратил ме като упълномощен с всичките му права нунций, за да спомогна за мира според повелята на бог, който желае това за всички християнски кралства. И така, аз ви моля в името на Христос за позволение да отида при уелския принц, да го уведомя за опасността, в която се намира, и го посъветвам да размисли.“

Ако крал Жан можеше да ме ухапе, мисля, че би го сторил. Ала един кардинал на бойното поле произвежда огромно впечатление. Атинският херцог беше свел чело, маршал дьо Клермон също, както и монсеньор дьо Бурбон. Прибавих: „Скъпи сир, днес е неделя, ден на бога, и вие току-що чухте литургия. Няма ли да склоните да отложите смъртоносното дело през този посветен на бога ден? Позволете поне да говоря с принца.“

Крал Жан погледна събралите се около него барони и разбра, че той, големият християнски крал, не може да не уважи молбата ми. В Случай на злополука той щеше да е виновният, всички щяха да видят в това божието възмездие.

„Така да бъде, монсеньор — ми каза той. — Подчиняваме се на вашето желание. Но не се бавете.“

Тогава се преизпълних с гордост… бог да ми прости това… Осъзнах превъзходството на духовника, на богоизбрания принц над светските крале. Ако бях граф дьо Перигор, на мястото на баща ви, никога нямаше да мога да упражня такова въздействие. И си помислих, че извършвам главното дело в живота си.

Все така придружен от моите неколцина копиеносци и предизвестен от хоругвата на папството, аз препуснах към хълма, по проучения от Рибмон път, в посока на малката гора, в която се бе установил лагерът на уелския принц.

„Принце, сине мой — този път не го нарекох монсеньор, когато се явих пред него, за да осъзнае по-добре своята безпомощност — ако се бяхте уверили с очите си в силата на крал Жан, както току-що направих аз, щяхте да ми позволите да направя опит за преговори помежду ви, и ако мога, да ви помиря.“ И му разкрих броя на френската войска, която бях успял да огледам пред градеца Нуайе.

„Виждате къде и колко сте вие… Мислите ли, че ще можете да издържите дълго?“

Не, разбира се, не можеше да издържи дълго, той добре осъзнаваше това. Единственото му предимство беше местността; неговата отбранителна позиция действително бе най-добрата, за която можеше да се мечтае. Но хората му вече започваха да страдат от жажда, защото на хълма нямаше вода и не можеха да отидат да донесат от потока Моасон в подножието, тъй като французите го бяха завардили. Колкото до храната, имаха запаси само за един ден. Ех, поразяващият принц бе загубил ослепителната си усмивка под саксонските мустаци! Ако той не беше това, което бе, заобиколен от своите рицари Шандос, Грейли, Уоруик, Сюфолк, които го наблюдаваха, той би се присъединил към тяхното мнение, а именно че положението не им оставя никаква надежда. Освен ако не стане чудо… а чудото може би се явяваше в мое лице. От чувство на достойнство той все пак не отстъпи веднага: „В Монбазон ви казах, монсеньор дьо Перигор, че не бих могъл да преговарям без заповед от моя баща краля… — Хубави принце, божията заповед стои над тази на кралете. Нито вашият баща крал Едуард от своя трон в Лондон, нито господ от небесния престол биха ви простили, ако погубите толкова добри и храбри хора, поверени на вашата закрила, ако можете да постъпите другояче. Съгласен ли сте да преговарям за условията, при които ще можете, без да бъде накърнена честта ви, да избегнете една толкова жестока и несигурна битка?“

Черна броня и червена мантия бяха застанали една срещу друга. Шлемът с трите бели пера се взираше в червената ми шапка и сякаш броеше копринените й пискюли. Най-после шлемът кимна в знак на съгласие.

Спуснах се по същия път, откъдето забелязах редиците на английските стрелци, скрити зад преградите от колове, които бяха забили тук, и ето ме отново при крал Жан. Попаднах в разгара на разговора и по някои от погледите, които ме посрещнаха, разбрах, че не всички бяха казали хубави неща за мен. Презвитера се поклащаше, мършав, предизвикателен, под монтобанската си шапка.

„Сир — казах аз, — добре огледах англичаните. Не е нужно да бързате с битката, нищо няма да загубите, ако си починете малко. При тяхната позиция не е възможно нито да побягнат, нито да ви се изплъзнат. Наистина вярвам, че ще ги победите без бой. Ето защо ви моля да им дадете отсрочка до утрешния изгрев.“

Без бой… Видях как мнозина, измежду които граф Жан д’Артоа, Дъглас, дори и Танкарвил, трепнаха при тези думи и разтърсиха глави. Те искаха да има бой. Настоях: „Сир, не отстъпвайте нищо на врага, ако не желаете, но отстъпете на господ неговия ден.“

Конетабълът и маршал дьо Клермон бяха склонни за отлагане на сражението… „Нека разберем, сир, какви са предложенията на англичанина и какво можем ние да изискваме; не рискуваме нищо…“ За това пък Одреем — о, само защото Клермон беше на едно мнение, той трябваше да застане на противоположното — каза достатъчно високо, за да го чуя: „Да се бием ли сме дошли тук, или да слушаме проповеди?“ А Йосташ дьо Рибмон, понеже неговият план беше възприет от краля и той изгаряше от нетърпение да го види в изпълнение, настояваше за незабавно започване на сражението.

А ето че и Шово, граф-епископът на Шалон, който носеше боядисан в лилаво шлем във формата на митра, изведнъж става неспокоен и почти гневно ми казва: „Месир кардинал, нима е дълг към църквата да оставим тези грабители и подлеци да си отидат без наказание?“ Тук вече се поразсърдих. „А дълг ли е на един свещенослужител, месир епископ, да отказва да почете деня на бога? Благоволете да научите, ако не знаете, че съм упълномощен да отнема службата и бенефициите на всеки духовник, който възпрепятствува усилията ми да постигна мир… Провидението наказва самоуверените, месир. Оставете на краля честта да прояви великодушието си, ако желае… Сир, всичко е във ваши ръце; бог решава чрез вас.“

Ласкателството удари в целта. Кралят се поколеба още малко, а аз продължавах да настоявам, украсявайки речта си с хвалебствия, големи колкото Алпите. Кой крал, от Свети Луи насам, беше дал такъв пример? Целият християнски свят щеше да се възхити от тази храбра постъпка, и отсега нататък всеки ще търси помощ от мъдростта му и подкрепа от неговото могъщество!

„Постройте шатрата ми — каза кралят на щитаносците си. — Така да бъде, монсеньор кардинал, ще изчака тук до утрешния изгрев, заради любовта ми към вас. — Заради любовта към бога, сир, единствено заради нея.“

И отново потеглям. През този ден шест пъти отидох и се върнах, внушавайки на единия условията за споразумението, донасяйки ги на другия; и всеки път, когато минавах между плетищата на уелските стрелци, облечени в своите наполовина бели, наполовина зелени ливреи, си казвах, че ако някои от тях по грешка ме обсипят със стрелите си, добре щях да се наредя.

За да минава времето, крал, Жан хвърляше зарове в своята шатра от червено сукно. Наоколо войската се чудеше какво става. Ще се бием ли, или не? Въпросът разгорещено се обсъждаше дори пред краля. Едни проявяваха разсъдливост, други самохвалство, трети боязливост, четвърти гняв… Всеки си позволяваше да изкаже мнение. Всъщност крал Жан се колебаеше. Мисля, че дори за миг не си постави въпроса за общото благо. Интересуваше го само личната елава, която отъждествяваше с благото на своя народ. След толкова превратности и разочарования, кое щеше да възвеличае повече неговия образ, победа с оръжие или победа чрез преговори? Защото предположението за загуба изобщо не му и минаваше през ум, нито на него, нито на някого от съветниците му.

А предложенията, с които всеки път се връщах, никак не бяха за пренебрегване. Най-напред уелският принц се съгласи да върне цялата плячка, заграбена по време на похода, както и всички пленници без откуп. Вторият път склони да върне всички завзети замъци и укрепления и да счита за невалидни васалските клетви и съюзничества. При третото ми отиване обеща да плати в злато всичко, което беше разрушил не само през лятото, но и миналата година в земите на Лангдок. С една дума принц Едуард не запазваше никаква изгода от двата си похода.

Крал Жан искаше още? Добре. Издействувах от принца обещание да изтегли всички гарнизони, установени извън Аквитания… това беше немалък успех… и да не преговаря за в бъдеще нито с граф дьо Фоа… по този повод нека ви кажа, че Феб беше в кралската армия, но не го видях; държеше се настрана… нито с когото и да е от кралския род, с което се имаше предвид по-точно Шарл Наварски. Принцът правеше големи отстъпки, по-големи, отколкото можех да се надявам. И все пак ми се струваше, че дълбоко в себе си той не вярваше, че няма да му се наложи да се сражава.

Отсрочката не пречеше на работата. През целия ден по заповед на принца хората му укрепяваха позицията си. Стрелците забиваха заострени от двата края колове зад плетовете, за да си направят защитна стена. Поваляха дървета и ги довличаха напреко пътеките, по които евентуално можеше да мине врагът. Граф Сюфолк, маршал на английската армия, проверяваше по ред всяка войскова част. Графовете Уорик и Сализбъри и сир Одли присъствуваха на разговорите ни и ме придружаваха през техния лагер.

Денят вече преваляше, когато занесох на крал Жан едно последно предложение, което самият аз бях поискал. Принцът беше готов да се закълне и да подпише, че в продължение на пълни седем години няма да се въоръжава, нито ще готви някакви действия срещу кралство Франция, И така, бяхме на прага на всеобщия мир.

„О, познаваме англичаните — каза епископ Шово. — Кълнат се, и после отричат думите си.“

Възразих, че трудно биха се отрекли от обещание, дадено пред един папски легат; аз щях да се подпиша под споразумението.

„Ще ви дам отговор при изгрев слънце — каза кралят.“

Отидох да пренощувам в манастира на Мопертюи. Никога не бях яздил толкова в един и същи ден, нито бях преговарял толкова дълго. Но въпреки че бях капнал от умора, отделих време да се помоля от цялото си сърце. Накарах да ме събудят призори. Слънцето тъкмо се показваше, когато отново се явих пред шатрата на краля. При изгрев слънце, бе казал той. Едва ли можеше да има по-голяма точност от моята. Обзе ме лошо предчувствие. Цялата френска войска беше въоръжена и строена за бой, всички бяха пеша, с изключение на тристата рицари от конния отряд, и чакаха само заповед за атака.

„Монсеньор кардинал — ми заявява кратко кралят, — ще се откажа от сражението само ако принц Едуард заедно със сто рицари по мой избор се предаде в мой плен. — Сир, това искане е прекалено дръзко и накърнява честта; то проваля всичките ни преговори от вчера. Достатъчно опознах уелския принц и съм убеден, че дори няма да го изслуша. Той не е човек, който ще отстъпи, без да се бие, нито ще се предаде в ръцете ви с цвета на английското рицарство, дори и ако това бъде последният му ден. Вие бихте ли приели такова условие, или който и да е рицар на Звездата, ако бяхте на негово място? — Не, разбира се! — Тогава, сир, струва ми се, безполезно да представям предложение, което явно се прави само за да бъде отхвърлено. — Монсеньор кардинал, благодаря ви за услугите; слънцето изгря Благоволете да се оттеглите от бойното поле.“

Зад краля епископ Шово, Жан д’Артоа, Дъглас, Йосташ дьо Рибмон, дори и Одреем, и, разбира се, Презвитера, си разменяха намигвания и усмивки през наличниците, и явно радостта им, че бяха осуетили мисията ми на папски легат, се равняваше на тази, която щяха да изпитат, ако премажат англичаните.

Гневът до такава степен се надигаше в мене, че за миг се поколебах дали да не кажа, че имам правомощия да отлъчвам. И какво? Каква ще е ползата? Французите пак ще тръгнат в атака, а аз ще направя още по-явно безсилието на църквата. Прибавих само: „Бог ще отсъди, сир, кой от двама ви се е показал като по-добър християнин.“

За последен път се изкачих до горичката. Бях побеснял. „Нека тези умопомрачени пукнат до един — си казвах, препускайки. — Няма да има нужда бог да ги съди, всичките са годни за пещите на ада.“

Щом пристигнах при уелския принц, аз му казах: „Синко, трябва да се биете; направете каквото можете. Не успях да постигна съгласие за споразумение с краля на Франция. — Нашето намерение е именно да се бием — отговори принцът. — Бог да ми е на помощ!“

След което, огорчен и ядосан, аз отново потеглих към Поатие. И моят племенник Дюрацо избра точно този момент, за да ми каже: „Моля ви да ме освободите от задълженията, чичо. Искам да отида да се бия. — С кого? — извиках му аз. — С французите, разбира се! — Не намираш ли, че и без това са достатъчно многочислени? — Чичо, разберете, че щом ще има сражение, за един рицар е недостойно да не вземе участие. Месир дьо Ередиа също ви моли…“

Трябваше добре да го нахокам и да му кажа, че е натоварен от папата да ме придружава в миротворителната мисия, и че такава постъпка можеше да се приеме не като благородническа, а тъкмо обратното, като нарушение на служебен дълг, защото се присъединяваше към една от страните. Просто трябваше да му заповядам да остане… Но бях прекалено уморен и раздразнен. А донякъде го и разбирах. И на мен би ми се искало да хвана копието и да нападна някого, епископ Шово може би… И му извиках: „Вървете по дяволите и двамата! На добър ви час!“ Това бяха последните думи, които казах на моя племенник Робер. И как само се упреквам за тях…