Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (23)

I
НОРМАНДСКИЯТ ПОХОД

Не може всичко да е все злополучно… О, вие сте забелязали, Аркамбо, че това е един от любимите ми изрази… Така е, и в най-големите поврати, беди и разочароващия, винаги получаваме някакво възнаграждение, което да ни насърчи. Трябва само да умеем да го ценим. Бог очаква нашата благодарност, за да ни докаже още повече милосърдието си.

Ето, след това тъй бедствено за Франция лято, и твърде отчайващо признавам, за моята мисия, вижте как сме облагодетелствувани от сезона, и в какво хубаво време продължаваме пътя си! Това е добър знак от небето.

След дъждовете, които ни валяха в Бери, се опасявах, че ще ни стигнат бури, ветрове и студ колкото повече напредваме на север. Ето че стана точно обратното; времето е меко, слънцето блести, а декември е като пролет. Това се случва понякога в Прованс; но не очаквах при влизането ни в Шампан да бъдем посрещнати от това огряващо полята слънце, и от тази топлина, от която конете се потят под плащовете.

Уверявам ви, че когато пристигнах в началото на юли в Брьотьой, в Нормандия, за да се срещна с краля, беше едва ли не по-студено…

Да, нали тръгнах от Авиньон на двадесет и първия ден от месец юни, и на дванадесети юли бях… а, добре, спомняте си; вече съм ви го казвал… и как Капочи се разболя… точно така… от скоростта, с която пътувахме…

Какво правеше крал Жан в Брьотьой? Обсада, обсада на замъка, след един кратък поход в Нормандия, който не беше кой знае какъв успех за него, това е най-малкото, което може да се каже.

Припомням ви, че ланкастърският херцог пристига в Котантен на осемнадесети юни. Внимателно следете датите, те са от голямо значение в случая… Звездите? О не, не съм изучавал небето точно за този ден. Исках да кажа, че на война времето и бързината са толкова важни, колкото и числеността на войските, понякога дори по-важни.

В следващите три дни той се съединява в абатството Монтбур с отредите от континента — първият идва от Бретан начело с Робърт Ноулс, един добър пълководец, а другият е свикан от Филип дьо Навар. Какъв е общият им брой? Филип дьо Навар и Годфроа д’Аркур не водят със себе си повече от стотина рицари. Ноулс осигурява най-голямата част: триста въоръжени мъже, петстотин стрелци, които впрочем не са само англичани; има и бретонци, дошли с Жан дьо Монфор, претендент за херцогството в съперничество с граф дьо Блоа, който е от партията на рода Валоа. И най-накрая войската на Ланкастър, която едва наброява сто и петдесет рицари и двеста стрелци, но затова пък доста коне за смяна.

Когато крал Жан научи тези цифри, смях го разтресе от глава до пети. Нима се надяваха да го уплашат с такава жалка армия. Ако това бе всичко, което неговият английски братовчед можеше да събере, наистина нямаше от какво толкова да се безпокоят. „Видяхте ли, Шарл, сине мой, видяхте ли, Одреем, че имах право да не се побоя да затворя моя зет; да, с право се подиграх на предизвикателствата на тези дребосъци от наварския род, щом са си намерили толкова немощен съюзник.“

Сам се възхваляваше, че още в началото на месеца е свикал войската в Шартр. „Много предвидливо, нали, Одреем, нали, Шарл, сине мой? Видяхте ли, че не беше нужно да свикваме пълния състав. Нека славните англичани препускат, нека навлизат в страната. Ще ги връхлетим и ще ги изтласкаме в устието на Сена.“

Казаха ми, че рядко са го виждали толкова весел, на което съм склонен да вярвам. Защото този вечно побеждаван човек обича войната, поне в мечтите си. Да потегля, да дава заповеди от бойния си кон, най-после да му се подчиняват! защото на война хората се подчиняват… поне в началото; да остави финансовите затруднения на грижите по управлението на Никола Брак, Лори, Бюси и другите; да живее само сред мъже, без жени наоколо; да се движи, непрекъснато да се движи, да яде на седлото, с големи залци, или на крайпътно сечище, под някое дърво, вече отрупано с малки зелени плодове, да изслушва докладите на разузнавачите, да произнася големи думи, които после всеки ще повтаря… „ако врагът е жаден, ще пие от собствената си кръв“… Да постави ръка на.рамото на някой рицар, който се изчервява от удоволствие… „вечно неуморим, Бусико… Славният ти меч е нетърпелив, достойни Куси!“…

И все пак, постигнал ли е някога една-единствена победа? Нито веднъж. На двадесет и две години, определен от баща си като военен вожд в Ено… ама че титла: военен вожд!… отнесе забележителен пердах от англичаните. На двадесет и пет години, с още по-красива титла, да кажеш, че нарочно ги измисля: рицар на победата… разори населението на Лангдок, без да успее, след четиримесечна обсада, да превземе Егийон, при вливането на Ло в Гарона. Но ако го слушаш, всичките му битки са били големи подвизи, колкото и тъжен завършек да са имали. Никой не е натрупал толкова увереност от опита в загубите.

Този път искаше наслаждението му да трае по-дълго. Докато отиде да вземе знамето от Сен-Дьони, докато се върне, без да бърза, в Шартр, ланкастърският херцог, поел на юг от Кан, вече бе прекосил река ла Див и спираше да пренощува в Лизьо. Споменът от нашествието на Едуард III преди десет години и особено от сечта в Кан, още не беше заличен. Стотици жители убити по улиците, четиридесет хиляди топа плат откраднати, всички скъпоценни предмети отнесени оттатък Ла Манш, а градът едва спасен от опожаряване… не, наистина нормандското население не бе забравило това, и проявяваше по-скоро нетърпение да остави преминаването на английските стрелци. Имаше масло, мляко, сирене в изобилие, лееше се ябълково вино; не липсваше и трева за конете в тучните ливади. В края на крайщата да нахраниш веднъж хиляда англичани струваше по-евтино, отколкото да плащаш на краля през цялата година данък върху солта, жилището и налог от осем дение за ливра върху стоките.

В Шартр крал Жан не намери войската си събрана и подготвена както очакваше. Разчиташе на армия от четиридесет хиляди души. А тази едва наброяваше една трета. Но нима не беше достатъчно, даже предостатъчно в сравнение с противника, с който щеше да се срещне? „Е, няма да плащам на неявилите се; от това само печеля. Но искам да им бъдат пратени порицания.“

И докато се настани в извезаната с лилии шатра, докато напишат порицанията… „Когато кралят заповяда, рицарят е длъжен“… Ланкастърският херцог пристигна в Пон-Одьомер, едно от владенията на наварския крал. Освободи замъка, който един френски отред обсаждаше безуспешно седмици наред, остави известно подкрепление на наварския гарнизон, и продоволствия за една година; после, отправяйки се на юг, отиде да ограби абатството Бек-Елуен.

Докато конетабълът, Атинския херцог, сложи малко ред в навалицата от войници в Шартр… защото явилите се вече три седмици тъпчеха младите жита и започваха да проявяват нетърпение… и най-вече докато усмирят възникналите разногласия между двамата маршали, Одреем и Жан дьо Клермон, които искрено се ненавиждаха, Ланкастър беше вече под стените на Коншския замък, и изгони заелия го от името на краля отред. После го запали. Така спомените, оставени тук от Робер д’Артоа, а неотдавна и от Шарл Злия, изчезнаха заедно с дима. Този замък не носи щастие… След което Ланкастър се отправи към Брьотьой. С изключение на Еврьо, всички крепости от владението на Шарл Наварски, които кралят бе пожелал да конфискува, една по една бяха освободени.

„Ще смажем тези негодници в Брьотьой“, самоуверено каза Жан II, когато войската му най-сетне можеше да потегли. От Шартр дьо Брьотьой са седемнадесет левги. Кралят поиска да ги изминат за един преход. Изглежда, че още от обяд са започнали да се точат изоставащи. Когато войниците пристигнаха, капнали, в Брьотьой, Ланкастър вече не беше там. Беше превзел крепостта, пленил френския гарнизон, и на негово място бе оставил добре въоръжен отред под заповедите на един опитен наварски вожд, комуто също остави продоволствия за една година.

Крал Жан бързо се утеши и извика: „Ще ги посечем във Верньой; нали, синове мои?“ Престо — лонаследникът не посмя да каже това, което по-късно сподели с мен, а именно, че му се струва безсмислено близо петнадесет хиляди души да преследват хиляда. Не искаше да изглежда по-нерешителен от по-малките си братя, които подражаваха на баща си и се палеха като него, включително и Филип, който е само на четиринадесет години.

Верньой край река Авр; една от вратите на Нормандия. Предния ден английската конница бе минала оттук като опустошителна вихрушка. После жителите видяха френските войски, които пристигаха като придошла река.

Месир дьо Ланкастър, знаейки добре каква войска приижда зад него, бе достатъчно благоразумен да не се отправи към Париж. Взел със себе си обилната плячка, заграбена по пътя, както и значителен брой пленници, той предпазливо пое отново на запад… „Към Легл заминаха, към Легл“, осведомиха ги селяните. Като чу това, крал Жан се почувствува белязан от провидението. Знаете защо… Не, Аркамбо, не заради орела… А, досетихте се… убийството на Шарл Испански… „Свинята предачка“… Кралят щеше да извърши наказанието на самото място на престъплението. Не остави войската да спи повече от четири часа. В Легл щеше да се срещне с англичаните и наварците, най-после щеше да настъпи часът на неговото отмъщение.

И така, на девети юли, след като спря за малко пред прага на „Свинята предачка“, колкото да прегъне железния си наколенник… странна гледка бе за войската този крал, който се молеше, облян в сълзи, пред вратата на една кръчма… той най-сетне съгледа копията на Ланкастър, на две левги от Легл, край Тюбьофската гора… Всичко това, племеннико, ми бе разказано три дни по-късно.

„Спуснете шлемове, стройте се за бой“, извика кралят.

Тогава конетабълът и двамата маршали, за пръв път единодушни, му се противопоставиха. „Сир, твърдо заяви Одреем, знаете, че винаги усърдно съм ви служил… — Аз също, каза Клермон — … но ще е лудост да влезем веднага в сражение. Не трябва да искате от войските нито крачка повече. От четири дни не сте им давали почивка, а днес ги водихте по-бързо от всякога.“

Войниците едва поемат дъх, погледнете ги; на стрелците им кървят нозете и ако не се опират на копията си, ще се строполят на земята. „Ех, тая пехота, все тя забавя всичко!“, каза ядосано крал Жан. „Онези, които са на коне, не са в по-добро състояние, възрази Одреем. Много от конете са с наранени вратове от товара, други куцат, защото не е имало време да ги подковат. А от толкова път в тая жега на облечените в брони им кървят задниците. Не се надявайте на каквото и да е било от войските си, преди да са отдъхнали малко. — Освен това, Сир, прибави Клермон, погледнете в каква местност ще нападаме. Намираме се пред гъста гора, в която месир Ланкастър се е укрил. Той ще може спокойно да измъкне хората си, а нашите стрелци ще се уплетат в храсталаците, и копиеносците ще се блъскат в дънерите на дърветата.“

Отначало крал Жан изпадна в твърде лошо настроение, ругаеше хората и обстоятелствата, които се противопоставяха на волята му. После взе едно от странните си решения, заради които свитата му го нарича Добрия, с надежда ласкателството да стигне до ушите му.

Изпрати при Ланкастър двамата си първи щитоносци, Плюйан дю Вал и Жан дьо Коркийре, за да го предизвикат на бой. Ланкастърският херцог стоеше на една поляна, стрелците му бяха строени пред него, а от всички страни разузнавачи наблюдаваха френската армия и оглеждаха пътищата за оттегляне. И така, синеокият херцог видя как насреща му се задават, съпроводени от малък въоръжен ескорт, двамата щитоносци на краля, които развяваха знамето с лилиите на върха на копията си и надуваха рога като за турнир. Заобиколен от Филип Наварски, Жан дьо Монфор и Годфроа д’Аркур, той излуша следната реч от устата на Плюйан дю Вал.

Кралят на Франция пристигал начело на огромна войска, докато тази на херцога била твърде малка. Затова предлагал на херцога да се срещнат на следващия ден, с еднакъв брой рицари от двете страни, сто, петдесет или дори тридесет, на уречено място, и според всички рицарски правила. Ланкастър любезно изслуша предложенията на краля, „който нарича себе си крал на Франция“, но известен с рицарството си далеч извън нея. Той увери, че ще обсъди нещата със своите съюзници, които посочи с ръка, защото са прекалено важни, за да ги решава сам. От тези думи двамата щитоносци помислиха, че Ланкастър следва да отговори на другия ден.

С това уверение крал Жан заповяда да построят шатрата му и потъна в сън. Така френската армия прекара нощта в хъркане.

На сутринта Тюбьофската гора беше празна. Виждаха се следи от преминаване, но никакви англичани нито наварци. Ланкастърският херцог предпазливо се бе оттеглил към Аржантан.

Крал Жан даде воля на цялото си презрение към тези непочтени врагове, способни само да плячкосват, когато никой не им излиза насреща, но се измъкват, щом им предложат битка. „Ние носим звездата в сърцето си, а тях жартиерата ги бие по петите. Ето по какво се различаваме. Това са рицарите на отстъплението.“

Ала помисли ли да ги преследва? Маршалите предложиха да пуснат най-отпочиналите части след Ланкастър; за тяхно учудване Жан II отхвърли идеята им. Сякаш считаше битката спечелена, защото врагът не бе отвърнал на предизвикателството.

И така, той реши да се върне в Шартр, за да разпусне войската. И пътьом да превземе Брьотьой.

Одреем му изтъкна, че оставеният там от Ланкастър гарнизон е многочислен, добре управляван и добре укрепен. „Познавам крепостта, Сир; не се превзема лесно. — Как тогава нашите са се оставили да ги изхвърлят оттам? — отвърна му крал Жан. — Лично аз ще водя обсадата.“

Именно тук, племеннико, пристигнах при него на дванадесети юли, придружен от Капочи.