Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (21)

II
АНГЛИЙСКАТА НАЦИЯ

Преди малко ви казах, Аркамбо, че в наварската партия станаха доста предприемчиви. Още в деня след руанското пиршество, във всички посоки тръгнаха пратеници. Най-напред към лелята и сестрата, Жан и Бланш; замъкът на вдовиците зашумя като тъкачница. После при зета, Феб… Трябва да ви разкажа за него; той е твърде особен владетел, но никак не е за подценяване. И тъй като нашият Перигор в края на краищата е по-близо до неговия Беарн, отколкото до Париж, няма да е лошо някой ден… Ще поговорим за това. След което Филип д’Еврьо, поел нещата в свои ръце като добър заместник на брат си, изпрати заповед в Навара да се вдигнат войски, които да тръгнат по море възможно най-скоро, докато Годфроа д’Аркур организира хората от техния лагер в Нормандия. И най-важното, Филип изпрати в Англия сир дьо Морбек и сир дьо Бреван, участвували в неотдавнашните преговори, за да поискат подкрепа.

Крал Едуард ги посрещна хладно. „Държа да има почтеност в отношенията и постъпките да отговарят на думите. Без доверие между кралете, които влизат в съюз, нито едно начинание не може да бъде доведено до добър край. Миналата година отворих вратите си на васалите на монсеньор Наварски; въоръжих войски, които под заповедите на ланкастърския херцог подкрепиха неговите. Твърде напреднахме в подготовката на договора, който трябваше да подпишем; предстоеше да се споразумеем за един постоянен съюз, и да се задължим да не подписваме мир, примирие или спогодба един без друг. Ала едва-що пристигнал в Котантен, монсеньор Наварски започва преговори с крал Жан, кълне му се в добро приятелство и му прави почести. Ако сега е пленник, ако тъстът му го е заловил в мрежите си с хитрост, вината не е моя. А преди да му подам ръка, бих искал да знам дали моите родственици от Еврьо се обръщат към мен единствено защото са в беда, и дали няма да се обърнат към друг, веднага щом ги измъкна от нея.“

Въпреки това той взе мерки, извика ланкастърския херцог и нареди да започнат приготовления за нов поход, като същевременно изпрати указания на уелския принц в Бордо. И научил от наварските пратеници, че Жан II напада и него в обвиненията си срещу своя зет, той писа на светия отец, на императора и на различните християнски владетели, като в писмата си отричаше съществуването на тайно споразумение между него и Шарл Наварски, и, от друга страна, сериозно упрекваше, Жан II за недоверието и проявите му, които „заради честта на рицарството“ самият той не би желал да види у нито един крал.

Неговото писмо до папата бе изисквало по-малко време, отколкото това на крал Жан, и можете да ми вярвате, че то бе съвсем другояче написано.

Крал Едуард и аз никак не се обичаме; според него аз винаги прекалено облагодетелствувам интересите на Франция, а аз намирам, че той твърде малко зачита върховенството на църквата. При всяка наша среща сме влизали в спор. Той би искал папата да бъде англичанин, за предпочитане дори изобщо да няма папа. Но признавам, че за своята нация той е чудесен владетел, ловък, предпазлив, когато трябва, дързък, когато може. Англия му дължи много. И макар да е само на четиридесет години, той се радва на почит, с каквато обграждат старите крале, ако са били добри крале. Възрастта на един владетел не се определя от рождената му дата, а от продължителността на царуването му.

В това отношение крал Едуард е най-старият от владетелите на западните кралства. Папа Инокентий е върховен църковен глава едва от четири години; императорът, избран преди десет години, е коронясан едва преди две; Жан дьо Валоа току-що отпразнува… тъжно чествуване, в пленничество… шестата годишнина от коронясването си. А той, Едуард III, е на трона от двадесет и девет години, скоро ще станат тридесет.

Той е снажен, доста едър мъж с горда осанка. Има дълги руси коси, вълниста, добре поддържана брада, леко изпъкнали сини очи; истински Капет. Много прилича на дядо си Филип Хубави, от когото е наследил немалко качества. Жалко, че кръвта на нашите крале е дала такова добро потомство в Англия и толкова окаяно във Франция! С възрастта сякаш става все по-мълчалив; също като дядо си. Какво искате! Свикнал е от тридесет години хората да се прекланят пред него. По походката, по погледа и по гласа им разбира какво очакват от него, какви искания ще предя-вят, какви са домогванията им и какво е значението им за държавата. Заповедите му са кратки. Както той казва: „Колкото по-малко говориш толкова по-малко повтарят думите ти, и толкова по-малко ги изопачават.“

Знае, че е увенчан с голяма слава в очите на Европа. Битката при Еклюз, обсадата на Кале, победата при Креси… От повече от век той е първият, който е победил Франция, по-скоро своя френски съперник, защото, както сам казва, той бе предприел тази война само за да потвърди правата си над короната на Луи Свети. Но също и за да превземе процъфтяващи провинции.

Не минава година, в която да не прехвърли войски в континента, било в Булоне или в Бретан, или, както през последните две лета, да не заповяда поход от неговото херцогство Гийена.

Навремето сам заставаше начело на войските си и си извоюва слава на отличен пълководец. Понастоящем вече не придружава армиите си. Поверява ги на добри военачалници, придобили опит битка след битка; но мисля, че той дължи успехите си най-вече на това, че поддържа една постоянна войска, състояща се предимно от пехота, която е винаги на разположение и в крайна сметка не му струва по-скъпо от тези тежки армии, чието свикване коства големи разходи, които трябва да разпускаш и отново да вдигаш, които никога не се събират навреме, въоръжени са безразборно, а частите им не умеят да действуват съгласувано при бойни маневри.

Много е възвишено да кажеш: „Отечеството е в опасност. Кралят ни призовава. Всеки да се притече!“ С какво? С прътове? Не е далеч денят, в който всеки крал ще последва примера на английския, и ще воюва с войници на постоянна служба, добре заплатени, които отиват, където им заповядаш, без да се шляят или мърморят.

Виждате ли, Аркамбо, за да е силно едно кралство, не е нужна обширна територия, или многочислено население. Трябва само да има един горд народ, способен на усилия, управляван достатъчно дълго време от умен владетел, който умее да му поставя велики цели.

От държава, която наброяваше заедно с Уелс едва шест милиона души преди страшната чума, и само четири милиона след бедствието, Едуард III направи една процъфтяваща нация, от която се страхуват, и която говори като равна с Франция и с империята. Търговия с вълна, морска търговия, подчинена Ирландия, доходно експлоатиране на благодатната Аквитания, навсякъде упражнявана и изпълнявана от всички кралска власт, постоянно наета и в постоянна готовност войска, ето с какво Англия е толкова мощна и богата.

Самият крал притежава огромно имущество; казват, че не може да сметне богатството си, но аз знам, че го пресмята, иначе нямаше да го има. Започна преди тридесет години, наследил празна хазна и дългове в цяла Европа. Днес той дава заеми. Построи отново Уиндзор, благоустрои Уестминстър… да, Вестмутие, ако предпочитате; оттолкова ходения там най-накрая свикнах с английското произношение, защото, чудно нещо, откакто започнаха да завладяват Франция, англичаните даже и в двора говорят все повече на техния саксонски език, и все по-малко на френски… Във всичките си дворци крал Едуард трупа великолепни неща. Купува от ломбардските търговци и от кипърските мореплаватели, и не само източни подправки, но всякакви художествени изделия, които служат за модели на неговите занаятчии.

Като стана дума за подправки, племеннико, трябва да ви кажа нещо за черния пипер. Много изгодна стока. Не се поврежда; през последните години търговската й цена непрекъснато се покачва, и по всичко личи, че ще продължи така. В един склад в Монпелие имам пипер за десет хиляди флорина; купих го срещу половината стойност от дълга на един тамошен търговец на име Пиер дьо Рамбер, който не можеше да заплати на кипърските си доставчици. Понеже съм каноник на Никозия… без да съм бил там, уви! Този остров се слави с голяма красота… успях да уредя въпроса… Но да се върнем на сир Едуард.

Кралска маса при него не е празна дума и който за пръв път сяда на нея, дъхът му секва пред изобилието от злато, с което е отрупана. Златен елен с почти естествена големина заема средата й. Чаши, ибрици, подноси, лъжици, ножове, солници, всичко е златно. При всяко сервиране кухненската прислуга пренася количества, от които могат да се изсекат монети за цяло графство. „В случай на нужда можем да продадем всичко това“, казва той. Но в моментите на затруднение… коя хазна не познава такива моменти?… Едуард винаги може да разчита на заеми, защото е всеизвестно, че притежава такива богатства. Самият той винаги се явява пред подчинените си във великолепни одежди, облечен в скъпи кожи и извезани дрехи, блестящ от скъпоценни камъни и обут в ботуши със златни шпори.

Бог не е забравен сред целия този показен блясък. Единствената църква в Уестминстър се обслужва от четиринадесет викарии, освен свещениците от хора и клисарите. За да се противопостави на папата, той увеличава църковните длъжности и държи да бъдат изпълнявани единствено от англичани, без подялба на бенефициите със светия престол, по който въпрос винаги сме били в противоречие.

След грижата за бог, грижа за рода. Едуард III има десет живи деца. Най-големият, уелски принц и аквитански дук, ви е известен; той е на двадесет и шест години. Най-малкият е бъкингамският граф, когото току-що отбиха от дойката му.

Крал Едуард съставя внушителна свита на всеки от синовете си; а за дъщерите си търси високопоставени съпрузи, които да служат на целите му.

Обзалагам се, че на крал Едуард щеше да му е много скучно да живее, ако провидението не му бе отредило именно това, за което е най-способен — да управлява. Да, би му било твърде безинтересно да съществува, да старее и да чака смъртта, ако не бе предназначен да властвува над страстите на хората, да ги кара да забравят личните си интереси, определяйки им обща цел. Защото животът е достоен и смислен само ако човек посвети силите и разума си на някакво велико дело, с което да може да слее личността си.

Именно това го вдъхнови да създаде в Кале ордена на Жартиерата, орден, който сега процъфтява, а бедничкият крал Жан със своята Звезда, направи само едно пищно в началото, а после окаяно негово копие…

И пак на този стремеж към величие се подчинява крал Едуард, преследвайки своя негласен, но явен замисъл за английска Европа. Не че възнамерява да доведе западните кралства до пряко подчинение, нито иска да ги завладее и закрепости. Не, замислил е по-скоро един свободен съюз на крале или правителства, в който самият той да има превъзходство и първостепенна власт, и с който не само да установи мир вътре в съглашението, но и вече да не се страхува от империята, дори да не я привлече в съюза. И да не дължи нищо на светия престол; подозирам, че таи и това намерение… Вече успя с Фландрия, откъсвайки я от Франция; намесва се в работите на Испания; насочва пипала към Средиземноморието. Ех, ако притежаваше Франция, какво ли не би направил, какво ли не би могъл да направи чрез нея, представяте ли си! Впрочем неговата идея не е съвсем нова. Още дядо му, крал Филип Хубави, имаше проект за постоянен мир, за да обедини Европа.

Едуард обича да говори с французите на френски, с англичаните на английски. Може да се обръща към фламандците на техния език, което особено ги ласкае, и на което дължи немалко от успехите си сред тях. С останалите говори на латински.

Тогава ще попитате, щом този крал е толкова надарен, способен, закрилян от съдбата, защо не се съюзите с него и не подкрепите претенциите му над Франция? Защо толкова усилия да се задържи на трона този самонадеян глупак, родил се под зла звезда, когото провидението е пратило вероятно като изпитание на нещастното ни кралство?

Ех, племеннико, ние също желаем този хубав съюз между западните кралства, но желаем да бъде френски, сиреч под френска власт и френско превъзходство. Убедени сме, че ако Англия е прекалено силна, много скоро ще се извърне от законите на църквата. Франция е определеното от бога кралство. А крал Жан не е вечен.

Разбирате също, Аркамбо, защо крал Едуард поддържа така последователно Шарл Злия, който много го е мамил. Защото малката Навара и голямото графство Еврьо са пионки не само в неговата игра срещу Франция, но и в проекта за обединяване на кралствата, който обитава въображението му. Нали и кралете трябва да имат за какво да помечтаят!

Скоро след мисията на нашите Морбек и Бретан, в Англия пристигна самият Филип д’Еврьо-Навар, херцог дьо Лонгвил.

Рус, снажен, горд по природа, Филип дьо Навар е толкова честен, колкото брат му коварен. Именно от вярност към този брат той се присъединява към всичките му вероломства, но без да осъзнава непочтеността им. Не притежава същото сладкодумие, но печели хората със сърдечността си. Много се хареса на кралица Филипа, която каза, че приличал на нейния съпруг на същата възраст. Нищо чудно; те са братовчеди по много линии.

Милата кралица Филипа! Тя беше закръглена розова мома, от която можеше да се очаква, че ще затлъстее като повечето жени от Ено. И оправда очакванията.

Кралят искрено я бе обичал. Но с възрастта бе имал н други сърдечни увлечения, малко на брой, но бурни. Навремето графиня Сализбъри; а сега Алис Перер, или Периер, придворна дама на кралицата. Филипа се утешава с ядене, и става все по-дебела.

Кралица Изабел? Напротив, още е жива; поне допреди месец… В Кестл Райзинг, един огромен мрачен замък, където синът й я затвори преди двадесет и осем години, след като екзекутира любовника й, лорд Мортимър. Щеше да му създава много грижи, ако беше на свобода. Френската вълчица… Посещава я веднъж годишно, по Коледа. От нея наследи правата си над Франция. Но тя е и причината за династичната криза, защото именно тя изобличи прелюбодеянието на Маргьорит Бургундска, и предостави добро основание за отстраняване от трона потомството на Луи Вироглавия. Каква ирония на съдбата, съгласете се да видиш четиридесет години по-късно да се съюзяват внукът на Маргьорит Бургундска и синът на Изабел. Ех, какво ли няма да видиш на тоя свят, стига да живееш по-дълго!

И ето че в Уиндзор Едуард и Филип Наварски отново слагат на масата прекъснатия договор, чиито основи бяха положени по време на преговорите в Авиньон. И сега таен договор. В предварителната версия имената на договарящите владетели не трябваше да бъдат посочени направо. Затова английският крал бе упоменат като „старшият“, а наварският „младшият“. Сякаш това можеше да ги прикрие и сякаш съдържанието не ги издаваше достатъчно ясно! Това е формална предпазливост, която не може да заблуди тези, от които се страхуваш. Ако искаш една тайна да бъде запазена, просто не я записваш, това е.

„Младшият“ признаваше „старшия“ за законен крал на Франция. Все същият въпрос; това е първото и най-важно положение; основата на споразумението. „Старшият“ признава на „младшия“ Нормандското херцогство, графствата Шампан и Бри, Шартърското вицеграфство и целия Лангдок с Тулуз, Безие и Монпелие. Изглежда, Едуард не е отстъпил Ангумоа… вероятно защото беше твърде близо до Гийена; той не би позволил Шарл Наварски да се установи между Аквитания и Поатие, ако договорът влезе в действие, не дай боже. Затова пък му бил отстъпил Вигор, което, ако е достигнало до ушите на Феб, едва ли му се е понравило. Както виждате, като съберем всички тези земи, се получава голяма част от Франция, извънредно голяма част. Някой може да се учуди, че човек, претендиращ да властвува над нея, отстъпва всичко това на един-единствен васал. Но по този начин той удостоява Шарл Наварски с нещо като вицеграфство, и това, от една страна, отговаря на замисъла за нова империя, който таи в себе си; от друга страна, колкото повече са владенията на принца, признал го за свой крал, толкова по-голяма ставаше територията на законната му власт. Вместо да трябва да извоюва присъединяването част по част, той ще може да изтъкне, че е признат отведнъж от всички провинции.

По-нататък — подялба на военните разходи, задължаване да не сключват примирие поотделно, това са обичайни положения, те бяха взети от предишния проект. Но сега съюзът бе упоменат като „постоянен“.

Казаха ми, че между Едуард и Филип Наварски станало едно доста забавно спречкване, защото последният поискал в договора да залегне изплащането на стоте хиляди и досега неиздължени екю от брачния договор между Шарл Наварски и Жана дьо Валоа.

Крал Едуард учудено попитал: „Защо аз ще плащам дълговете на крал Жан? — Така трябва. Щом го замествате на трона, ще го заместите и в задълженията му.“ На младия Филип не му липсваше смелост. Трябва да си на неговата възраст, за да дръзнеш да изречеш такова нещо. Това развеселило Едуард III, който обикновено никога не се смее. „Така да бъде. Но след коронясването ми в Реймс. Не и преди това.“

И Филип Наварски си тръгна към Нормандия. Докато се напише черно на бяло това, за което се бяха споразумели, докато се обсъдят точка по точка договорните положения, и докато всичко се прехвърли между двата бряга на Ламанш… „старшият… младшият“, като прибавим и грижите около войната, с всичко това договорът, все тъй таен, все тъй известен, поне на тези, които имаха интерес да знаят за него, бе подписан едва в началото на септември в Кларандонския замък, само преди три месеца, малко преди битката при Поатие. Подписан от кого? От Филип Наварски, който за целта повторно отиде в Англия.

Сега разбирате, Аркамбо, защо престолонаследникът, който, както видяхте, толкова твърдо се беше противопоставил на задържането на наварския крал, сега така упорито го държи затворен, въпреки че в момента той управлява кралството и спокойно може да го освободи, за което го притискат от всички страни. Докато договорът е подписан само от Филип Наварски, може да се счита за невалиден. Подписан веднъж от Шарл, вече е друга работа.

В този час, тъй като синът на френския крал държи краля на Навара затворен в Пикардия, последнят все още не знае… вероятно е единственият… че е признал краля на Англия за крал на Франция, но със несъстоятелен договор, защото не може да го подпише.

Това още повече заплита голямата бъркотия, в която и бог не може да се оправи, и която ще се опитаме да разплетем в Мец! Обзалагам се, че след четиридесет години никой нищо няма да разбира от тази история, освен може би вие или вашият син, защото ще сте му разказали всичко…