Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (16)

IV
ПИРШЕСТВОТО

Вие не познавате Руан, Аркамбо, следователно не знаете и Буврьойската крепост. О, тя е огромна с шест или седем разположени в кръг кули и голям двор в средата. Построена е преди сто и петдесет години от крал Филип Август за наблюдение на града и пристанището и за надзор върху земите покрай най-горното течение на река Сена. Руан е много важно укрепление, една от вратите на кралството към Англия, но същевременно и бариера. Морето стига чак до каменния му мост, свързващ двете части на нормандското херцогство.

Главната кула не се намира в средата; разположена е между останалите и е малко по-висока и по-масивна от тях. В Перигор имаме такива замъци, но те са обикновено с по-раздвижени форми.

Най-знатните нормандски рицари се бяха събрали тук във възможно най-разкошни одежди. Бяха дошли шестдесет барони, всеки поне с един щитоносец. Тъкмо бяха известили обяда, когато пристигна един оръженосец на месир Годьофроа д’Аркур, целият в пот след дългия бяг в галоп, и извести на граф Жан, че чичо му го вика по спешност и го моли незабавно да напусне Руан. Посланието беше твърде категорично, сякаш месир Годьофроа бе подушил нещо. Жан д’Аркур се прида изпълни молбата, измъквайки се от компанията, и тъкмо беше вече слязъл по стълбището на кулата, което беше заел почти изцяло, толкова беше дебел, истинска бъчва, той се сблъска с Робер дьо Лори, който най-любезно му препречи пътя. „Месир, месир графе, нима си тръгвате? Но монсеньор престолонаследникът очаква само вас за да почне обедът! Мястото ви е отляво на неговото.“ Не смеейки да оскърби престолонаследника, дебелият д’Аркур се примири да отложи тръг-ването си. Щеше да потегли след обеда. И без особено съжаление се върна нагоре по стълбище то. Защото трапезата на престолонаследника се ползува с голяма слава; известно бе, че на нея се сервират чудеса; а Жан д’Аркур бе натрупал цялата си сланина не с дъвчене на треви.

И действително, какво угощение! Не напразно Никола Брак бе помогнал на престолонаследника в подготовката. Онези от сътрапезниците, които оцеляха, нищичко не са забравили. Шест маси разположени в голямата кръгла зала. Стените облечени в зелена драперия — толкова ярка, сякаш обядваш сред гората. Край прозорците имаше цели храсти от свещи, които подсилваха проникващата през бойниците светлина като слънчеви лъч през дървета. Зад всеки сътрапезник бе застанал по един обслужващ щитоносец, било собственият за големите сеньори, било някой от свитата на престолонаследника за останалите. Ножовете, предназначени специално за периода на великите пости, бяха с абаносови дръжки и с изваян от злато и емайл френски герб. Това е дворцов обичай; ножовете с дръжки от слонова кост се изваждат едва след великденските празници.

Защото постите бяха спазени. Пастети от риба, готвено от риба, шаран, щука, сьомга, платика, линар, лаврак, ястия от яйца, птици, пернат дивеч; рибници и кокошарници бяха изпразнени, реките претършувани. Стълбището бе заето от плътна редица от кухненски лакеи и по тях бяха изкачвани сребърните и златните подноси, върху които майсторите готвачи на всякакви сосове и печени ястия бяха разпределили, подредили и украсили със салфетки гозбите, приготвени под комините на кулата в кухненските помещения. Шестима виночерпци разливаха вина от Бон, Мьорсо, Арбоа и Турен… Ех, и на вас ви потекоха лигите, Аркамбо! Да се надяваме, че след малко в Сен-Совьор ще ни посрещнат с добра трапеза…

Отдясно на престолонаследника, в средата на почетната маса, седеше Шарл Наварски, а отляво — Жан д’Аркур. Престолонаследникът бе облечен в пъстра дреха от синьо брюкселско платно, с шапка от същия плат, украсена с везби и перли във формата на листа. Досега не съм ви описвал монсеньор Шарл… Източено тяло, широки слаби рамене, издължено лице, голям, леко изгърбен в средата нос, поглед, за който не може да се каже дали е съсредоточен или замечтан, тънка горна устна, долната по-плътна, малка брадичка.

Казват, че доста прилича, доколкото е възможно да се знае, на своя прадядо Луи Свети, който също бил много висок и леко прегърбен. Такава външност, редом с червендалестите здравеняци, се появява от време на време във френската династия.

Обслужващите трапезата с тържествена стъпка донасяха ястията едно след друго; а той, престолонаследникът, посочваше масата, на която трябвада ги поставят, като по този начин отдаваше дължимата чест на всеки от своите гости, на граф д’Етамп, сир дьо ла Ферте, на кмета на Руан, и придружаваше с усмивка и изискано достойнство движението, което правеше с ръка, винаги лявата. Защото, мисля вече ви казах, дясната е подута, болезнено зачервена; служи си с нея възможно по-рядко. Най-много може да си позволи да поиграе половин час на топка и ръката му веднага се подува. О, това е голям недъг за един принц… Ни лов, ни война. Баща му не крие презрението си. Колко ли е завиждал, бедният, на всички тези сеньори, които угощаваше, сир дьо Клер, сир дьо Гравил, сир дю Бек Тома, сир дьо Менмар, сир дьо Бракмон, сир дьо Сент-Бьов или на сир д’Удьото, всички тези снажни рицари, самоуверени, шумни, горди с бойните си подвизи. Навярно завиждаше и на дебелия д’Аркур, комуто стоте ливри тлъстина не пречеха да обуздава кон или да бъде опасен съперник в турнирите; и особено на сир дьо Бивил, един славен мъж, около когото всички се трупат, щом се появи в обществото, и го карат да разкаже за подвига си… Да, същият… ето че и вие сте чували за него… да, разсякъл с един удар на сабята някакъв турчин пред очите на кипърския крал. Всеки път, когато разказва случая, ударът е с половин педя по-дълбок. След известно време ще излезе, че е разсякъл и коня… Но да се върнем на престолонаследника Шарл. Това момче добре съзнава на какво го задължават произходът и положението му и защо бог го е пратил на земята; знае, че мястото, определено му от провидението, е най-високото стъпало на човешката йерархия, и че освен ако не умре преди баща си, ще бъде крал. Знае, че му предстои пълновластно да управлява — кралството; знае, че ще представлява Франция. И ако тайно в себе си страда, че бог не му е отредил едновременно с поста и физическа сила, за да го изпълнява по-добре, той осъзнава, че трябва да изкупи несъвършенствата на тялото си с мило държание, с внимание към другите, с бдителност за изражението и думите си, с вид, изразяващ едновременно доброжелателство и самоувереност, така че никога да не позволява да забравят кой е, и по този начин да си създаде някакъв ореол на величие. А това никак не е лесно, когато си на осемнадесет години и брадата ти едва е пробола!

Трябва да признаем, че отрано започна да се учи на това. Беше единадесетгодишен, когато дядо му, крал Филип VI, най-сетне успя да откупи провинция Дофине от Хумберт II Виенски. Това до известна степен заличи поражението при Креси и загубата на Кале. Казвал съм ви с цената на какви преговори… А мислех, че… Значи, искате да знаете подробности?

Дофинът Хумберт беше толкова надут и горд, колкото бе затънал в дългове. Желаеше да продаде, но същевременно да продължи да управлява част от това, което отстъпва, и да остави своите държави независими след себе си. Най-напред се опита да преговаря с провансалския граф, краля на Сицилия; но предложи много висока цена. Тогава се обърна към Франция и помолиха мен да се заема с преговорите. При едно първоначално споразумение той отстъпи короната, но чак след смъртта си… бе загубил единствения си син… едната част в брой, сто и двадесет хиляди флорина, моля, а другата като пожизнена пенсия. С това можеше да си живее охолно. Но вместо да си изплати дълговете, той пропиля всичко, като отиде да печели слава, воювайки срещу турците. Тогава, притиснат от кредиторите, той бе принуден да продаде онова, което му оставаше — пожизнените си права. Най-накрая се съгласи на това срещу още двеста хиляди флорина и двадесет и четири ливри рента, не без да продължи да се прави на важен. За наше щастие вече нямаше приятели. Казвам го без гордост, моя беше идеята за споразумението, което позволи да се пощади достойнството на Хумберт и на поданиците му. Титлата дофин на Виеноа^[1] да не бъде носена от френския крал, а от най-големия внук на крал Филип VI и после от първородния син на внука.

Така жителите на провинцията Дофине, независими до този момент, ще запазят илюзията, че пак имат владетел, който управлява само тях. По тази причина, след като получи властта в Лион, младият Шарл посети новите си държави през зимата на 1349 и пролетта на 1350 година. Шествия, приеми, празненства. Повтарям, тогава беше само на единадесет години. Но както всяко дете, той лесно влезе в ролята си и свикна да го посрещат с овации в градовете, да минава край сведени чела, да сяда на трона, като в това време бързаха да подложат достатъчно копринени възглавници под краката му, та да не висят във въздуха, да получава лично клетвите на васалите, съсредоточено да изслушва оплакванията на градовете. Бе учудил всички с достойнството и любезността си, със смислените въпроси, които задаваше. Хората се умиляваха от сериозния му вид; очите на възрастните рицари и на съпругите им се просълзяваха, когато това дете ги уверяваше в своето приятелство, хвалеше достойнствата им и им казваше, че разчита на тяхната преданост. И най-незначителната дума, излязла от устата на владетеля, става предмет на безкрайни тълкувания, с които онзи, комуто е била казана, си придава важност. Но какви прочувствени слова предизвикваше най-обикновеното изречение на това невръстно дете, на тази миниатюра на крал! „На тази възраст човек не се преструва.“ О, напротив, той се преструваше и даже като всяко хлапе изпитваше удоволствие от това. Преструваше се на загрижен към всеки застанал пред него човек дори когато виждаше насреща си кривогледи очи и беззъба уста, преструваше се, че се радва на подаръка, даже и да бе получил четири такива, държеше се с авторитет, когато съветниците от някой град идваха да се жалват относно някакъв данъчен въпрос или общински спор. „Щом ви е нанесена вреда, правото ви ще бъде възстановено. Ще поискам незабавно да се проведе следствие.“ Много бързо беше разбрал, че да назначиш следствие с решителен тон произвежда голямо впечатление, без да е ни най-малко обвързващо. Все още не знаеше, че ще бъде с такова крехко здраве, макар че дълги седмици бе боледувал в Гренобъл. По време на това пътуване той научи за смъртта на майка си, после на баба си, малко по-късно за повторния брак на дядо си и веднага след това за този на баща си, точно преди ла му съобщят, че самият той скоро ще се ожени за Жана дьо Бурбон, негова братовчедка и връстница.

Което бе извършено в Тен л’Ермитаж в началото на април, сред голям блясък и наплив на духовници и аристократи… Само преди шест години.

Чудо бе, че той не се главозамая, нито се обър-ка от цялото това великолепие. Прояви единствено присъщата на владетелите от неговото семейство склонност към прахосничество и разкош. Ши-роки пръсти. Тези принцове трябва веднага да получат всичко, което им хареса. Искам това, искам онова. Дай им да купуват, да притежават най-красивите предмети, най-редките, най-причудливите и най-вече най-скъпите, да имат животни от менажерии, пищни златни украшения, илюстрирани книги, да пилеят пари, да живеят в стаи, тапицирани с коприна и златоткано кипърско сукно, да пришиват по дрехите си цели съкровища от скъпоценни камъни, да блестят; престолонаследникът и всички от неговия род виждат в това признак на власт и доказателство за величие. Наивност, наследена от техния прадядо, първия Шарл, брат на Филип Хубави, титулован император на Константинопол, този дебел търтей, който толкова буйствува и разбуни Европа, и в един миг му се присъни и германската империя. Прахосник, какъвто никога не е имало… Всички носят това в кръвта си. Поръчват ли си обувки в това семейство, вземат по двадесет, четиридесет или петдесет чифта наведнъж, за краля, за престолонаследника, за монсеньор д’Орлеан. Вярно е, че глупавите им островърхи обувки се повреждат от калта; дългите им върхове се смачкват, везбите избеляват и така само за три дни похабяват стока, за направата на която най-добрите занаятчии от работилницата на Гийом Лоазел от Париж са се трудили цял месец. Знам това, защото там си поръчвам червените пантофи; но на мен ми стигат осем чифта годишно. Погледнете: не съм ли винаги съвсем прилично обут?

И понеже дворът дава тон, барони и буржоа се разоряват за сърма, кожи и накити — суетни разходи. Перчат се в надпревара. Помислете само, че за украсата на шапката, която престолонаследникът носеше на руанското пиршество, за което ви разказвам, бяха изразходвани осем унции перли и също толкова дребни, поръчани при Беломе Тюрел за триста или триста и двадесет екю! Какво има да се чудим, че хазната е празна, след като всеки харчи повече, отколкото има?

А, ето че се връщат с носилката. Сменили са впряга. Е, да се качваме…

Във всеки случай има един човек, който извлича полза от тези финансови затруднения и който се обогатява от недостига в кралската хазна; месир Никола Брак, главен домоуправител на двореца, същевременно ковчежник и управител на монетния двор. Сформирал е малко банково сдружение, би трябвало да кажа сдружение за измама, което откупува дълговете на краля и на близките му срещу две трети, а понякога срещу половин или даже една трета от стойността им. Машинацията е много проста. Щом притиснат до стената някой доставчик на двора, който от две или повече години нищо не е получавал и няма как да плаща на съдружниците си, нито пък да купува стока, той пристига при месир Брак и му размахва сметките пред очите. Месир Брак има величествена външност; красив, винаги строго облечен мъж, който никога не говори повече, отколкото трябва. Няма равен, когато трябва да затвори някому устата. Онзи, който е дошъл при него разгневен… „този път ще ме изслуша; имам много неща да му казвам и няма да си меря думите…“ за един миг започва да пелтечи и да се моли. Месир Брак из-сипва върху му като от капчук няколко хладни и резки думи: „Цените ви са пресилени, както за всяка кралска поръчка… дворцовата клиентела ви осигурява немалко поръчки, от които доста печелите… ако кралят е затруднен да ви плати то е защото всички пари от хазната отиват за разходите по войната… сърдете се на буржоата като метр Марсел, които не плащат охотно данъците… щом толкова ви тежи да сте кралски доставчик ще оттеглим поръчките…“ И когато тъжителят е достатъчно вразумен, разкаян и разтреперан Брак му казва: „Ако наистина сте в затруднение, ще се опитам да ви помогна. Мога да настоя пред едно посредническо дружество, където имам приятели, да откупи кредитите ви. Ще направя опит, не казвам повече, ще направя опит да ви бъдат закупени срещу четири шести от цената, а вие ще дадете разписка за цялата. Дружеството ще си възстанови сумата, когато бог пожелае отново да напълни хазната… ако изобщо пожелае. Но не казвайте никому, иначе всички от кралството ще дойдат да искат същото. Оказвам ви голямо благоволение.“ След което, още щом постъпи някой и друг грош в хазната, Брак се възползува от случая, за да пошушне на краля: „Сир, заради честта и името ви не исках да оставям непогасен този неотложен дълг, още повече, че заемодавецът беше твърде разгневен и заплашваше със скандал. В името на моята любов към вас го изплатих със собствени пари.“ И ползувайки се с предимство, той полува цялата сума. От друга страна, понеже отговаря за дворцовите разходи, получава щедри подаци за всяка поръчка. Така този почтен човек печели от двете страни.

В деня на пиршеството вместо да се заеме най-вече с въпроса за плащането на отказаните от нормандските щати данъци, той по-скоро се захвана да обсъжда с руанския кмет метр Мютел откупуването на кредитите на търговците от Руан. Защото някои сметки от първото пътуване на краля, дори и от по-рано, още не бяха платени. А откакто бе станал кралски наместник в Нормандия, престолонаследникът, преди още да бе получил херцогската титла, все поръчваше, поръчваше, без нито веднъж да плати. И тъй, месир Брак се бе отдал на обичайните си ходове, уверявайки кмета, че заради приятелските си чувства към него и уважението си към жителите на Руан щеше да заграби една трета от печалбата им. Даже повече, защото щеше да плати във франкове, което значи в обезценени монети, и то от кого? От него, тъй като той определяше курса… Нека признаем, че щатите имат известни основания да се оплакват от високопоставените кралски служители. Като си помисля, че навремето месир Ангеран дьо Марини бе обесен заради това, че един-единствен път бе обезценил монетите преди десет години! Той беше светец в сравнение с днешните финансисти!

Кой още от дошлите в Руан заслужава да бъде споменат освен обичайните служители и Митон льо Фол, джуджето на престолонаследника, което подскачаше между масите и носеше същата извезана с перли шапчица… перли за едно джудже, питам ви, така ли се харчат пари, когато ги нямаш? Престолонаследникът го облича в раирано сукно, което тъкат специално за него в Ган… Не одобрявам начина, по който използуват джуджетата. Принуждават ги да се държат като шутове, ритат ги, правят ги за посмешище. Те все пак са божии творения, макар да не може да се каже че бог ги е доизпипал. Още едно основание да им засвидетелствуваме малко милосърдие. Но хорицата както изглежда, считат за голяма благословия появата на джудже в семейството. „О, дребничко е. Дано не порасне. Ще можем да го продадем на някой херцог, а може би и на краля…“

Не, мисля, че изредих по-важните сътрапезници Фрике дьо Фрикан, Гравил, Менмар, да, споменах ги… и разбира се, най-важният от всички, наварският крал.

Престолонаследникът му посвещаваше цялото си внимание. Впрочем нямаше нужда да прави особени усилия спрямо дебелия д’Аркур. Последният общуваше единствено с ястията и напразно биха се обърнали към него, докато поглъщаше планини от храна.

Но двамата, Шарл Нормандски и Шарл Наварски, си говореха много. По-скоро говореше Шарл Наварски. Не се бяха виждали от осуетената германска авантюра; и за навареца бе напълно естествено да се опитва чрез ласкателство, уверения в добро приятелство, приятни спомени и забавни разкази да спечели отново доверието на своя млад родственик.

Докато щитоносецът му Колен Дублел слагаше подносите пред него, Шарл Наварски, усмихнат, очарователен, увличащ и непринуден, казваше:

Да отпразнуваме нашата нова среща; много съм ти благодарен, Шарл, че ми позволяваш да ти засвидетелствувам своята привързаност; липсваше ми откакто се отдръпна…„, и припомняше любовните им забавления от миналата зима, хубавите дами, които залагаха на зарове, русата за теб, червенокосата за мен,“ …Касинелката е бременна никой не се съмнява, че е от теб…„, и от дума на дума минаваше към прочувствени упреци… ех защо раздрънка всичките ни планове на баща си!… Вярно, спечели си нормандското херцогство, признавам, че това беше добър ход. Но с мен сега можеше да притежаваш цялото кралство…“и най-накрая, подхващайки старата песен: „Признай, че би могъл да бъдеш по-добър крал от него!“

И уж съвсем небрежно го попита кога ще бъде следващата му среща с крал Жан, дали е определена датата и дали ще се състои в Нормандия… „Чух, че е отишъл на лов край Жизор.“

Ала този път намираше престолонаследника по-сдържан, по-прикрит отпреди. Приветлив наистина, но нащрек и в отговор на толкова любезности само се усмихваше и поклащаше глава.

Внезапно голям шум на счупена посуда заглуши гласовете на сътрапезниците. Митен льо Фол, който в момента имитираше кухненските слуги, поднасяйки сам един кос върху най-големия сребърен поднос, който бе успял да намери, го бе изпуснал. И сочеше вратата с широко зяпнала уста.

Славните нормандски рицари, вече порядъчно пийнали, се развеселиха от този номер, който им се видя твърде забавен. Но смехът тутакси заседна в гърлата им.

Защото през вратата нахлу маршал д’Одреем въоръжен до зъби, държейки меча си изправен с върха нагоре, и извика с боен глас: „Никой да не мърда, каквото и да види, ако не иска да умре с този меч.“

О, но носилката е спряла… Ами да, пристигнали сме; не бях забелязал. Ще продължа след вечеря.