Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (1)

ПРОЛОГ

Великите хора се проявяват в трагичните моменти от историята, но причинителите на тези трагедии са посредствените личности.

В началото на четиринадесетото столетие Франция е най-могъщото, най-гъсто населеното и най-активно християнско кралство — страхуват се от война с нея, тачат мнението й, търсят закрилата й. И човек би могъл да помисли, че за Европа е настъпил френски век.

Коя е причината четиридесет години по-късно същата Франция да бъде сразявана по бойните полета от една петорно по-малобройна нация, благородничеството й да се разедини, буржоазията да се разбунтува, народът да изнемогне под прекалено тежките данъци, провинциите да се откъснат една от друга, скитнически банди да я подлагат на опустошения и злосторничество, властта да загуби всякакъв престиж, монетите да бъдат обезценени, търговията — парализирана, а нищетата и несигурността да царуват навред? На какво се дължи нейната разруха? Кое предизвика обрата в съдбата й?

Посредствеността. Посредствеността на няколко крале, тяхната суетна самонадеяност и лекомислено отношение към държавните дела, негодността им да си подбират обкръжение, безгрижието, самодоволството, неспособността им да замислят велики дела или поне да довеждат докрай започнатите преди тях.

Нищо велико и нищо трайно не може да бъде постигнато в политиката без наличието на хора, които със своя талант, характер и воля вдъхновяват, мобилизират и направляват народните усилия.

Когато начело на държавата се изреждат некадърници, всичко пропада. Когато величието рухне, единството се разпада.

Франция е плод на една превъплътена в история целенасочена идея, породила се още през хилядната година сред членовете на царуващата династия, и тази идея така упорито се предава от баща на син, че първородството в старшия клон бързо се превръща в единствено право върху престола.

Тук случайността вероятно също е имала своя дял, сякаш съдбата е искала да облагодетелствува с една силна династия зараждащата се народност. И наистина, от избора на първия Капет до смъртта на Филип Хубави, само единадесет крале в продължение на три века и четвърт, и всеки от тях оставя мъжки наследник на трона.

О! Те не всички бяха орли. Но почти винаги непосредствено след неспособен или злочест владетел идва, като че ли с намесата на божието провидение, монарх от голяма величина или вместо безсилния крал управлява някой велик министър.

Така съвсем младото кралство едва не загива в ръцете на Филип I, човек с дребни пороци и огромно невежество. Но ето че след него идва дебелият Луи VI, неуморимият, който при възкачването си на престола намира една — застрашена едва на пет левги от Париж власт, а при смъртта си я оставя възстановена й укрепена чак до Пиренеите. Колебливият, непоследователен Луи VII се впуска в пагубни за кралството отвъдморски походи, но абат Сюже поддържа от името на монарха единството и дейността в страната.

След това съдбата се усмихва на Франция, и то нееднократно, като последователно я удостоява от края на дванадесети до началото на четиринадесети век с трима гениални и изключителни владетели, задържали се и тримата достатъчно дълго на престола — четиридесет и три години, четиридесет и една години, двадесет и девет години царуване, — за да осъществят невъзвратимо основната си цел. Различни по темперамент и качества мъже, но и тримата далеч превъзхождащи останалите крале.

Ковач на историята, Филип Август пръв установява на базата на кралските владения и извън тях едно действително териториално единство. Луи Свети, озарен от благочестието, пръв изгражда въз основа на кралските закони единство на правосъдието. Филип Хубави, този изключителен държавник, пръв установява върху основите на кралската администрация единство на държавната власт. Нито един от тях не държеше преди всичко да се хареса, а да бъде деен и ползотворен. Всеки от тях трябваше да изпие горчивата чаша на народната непризнателност. Но те бяха повече оплаквани след смъртта си, отколкото отричани, подигравани или мразени приживе. И което е най-важното — техният замисъл бе осъществен.

Единна територия, едно правосъдие, една държава — това са решаващите принципи за утвърждаване на нацията. Благодарение на тези трима възхитителни съзидатели на националното съзнание Франция излезе от епохата на неосъществените възможности. Уверена в себе си, тя се утвърди в западния свят като неопровержима и бързо налагаща се сила.

Двадесет и два милиона жители, добре охранявани граници, бързо мобилизираща се армия, държани в подчинение феодали, доста строго контролирани административни области, сигурни пътища, дейна търговия — имало ли е тогава друга християнска страна, която може да се сравни с Франция и която да не й завижда? И макар народът да недо-волствува, чувствувайки над себе си една прекалено твърда ръка, той ще се оплаква много повече, предоставен на мекошав или безразсъден владетел.

След смъртта на Филип Хубави — внезапен прелом. Продължителното щастливо редуване на мъжки наследници се прекъсва.

Тримата сина на Железния крал се изреждат на престола, без да оставят син. В предишните томове разказахме трагичната участ на френския двор около една непрекъснато излагана на търга на честолюбците корона.

Четирима крале в гроба за четиринадесет години — има с какво да се смае въображението. Франция не беше свикнала да се събира толкова често в Реймс. Родословното дърво на Капетите сякаш е поразено от гръм. И за никого не е успокоително, че короната се пада на нестабилния клон Валса. Самомнителни, безразсъдни, с огромна самонадеяност, влюбени във външните изяви и лишени от задълбоченост, принцовете Валоа са убедени, че е достатъчно да се усмихват, за да бъде кралството щастливо. Предшествениците им отъждествяваха собствената си личност с Франция. А те отъждествяваха Франция с представата, която си изграждаха за себе си. След проклятието на преждевременната смърт проклятието на посредствеността.

Първият Валоа, Филип VI, наричан „намерения“, или с други думи случайният крал, явно не успява за десет години да утвърди властта си щом именно в края на този период неговият първи братовчед, Едуард III Английски, се решава да започне наследствения спор; и наистина същият обявява правото си над френския престол и на това основание поддържа владетелите и градовете във Фландрия, Бретан, Сентонж и Аквитания, които роптаят срещу новия крал. Ако имаше насреща един силен монарх, англичанинът сигурно щеше да бъде по-колеблив.

Филип дьо Валоа не успя и да отблъсне опасните нападения — неговият флот бе разгромен при Еклюз по вина на един адмирал, назначен без съмнение заради непознаването на морето; а в това време самият крал броди по полетата вечерта след битката при Креси, защото бе пуснал собствената си конница да премаже пехотата му.

Ако Филип Хубави налагаше данъци, заради които биваше упрекван, той го правеше, за да осигури защитната мощ на Франция. Когато Филип дьо Валоа събира още по-тежки такси, то е за да заплаща с тях собствените си поражения.

През последните пет години от царуването му курсът на монетите ще се промени сто и шестдесет пъти, парите ще загубят три четвърти от стойността си. Напразно облаганите с високи данъци храни достигат главсзамайващи цени. Невижданата инфлация предизвиква ропот в градовете.

Когато нещастието разпери криле над някоя страна, всичко се съюзява с него. Природните бедствия съпътствуват човешките грешки.

Чумата, страшната чума, дошла от дълбините на Азия, поразява Франция по-жестоко от коя да е друга област в Европа. Улиците на градовете са превърнати в морги, покрайнините — в гробища. На едно място покосява една четвърт от населението, на друго една трета. Изчезват цели села, от които сред неразораните земи оцеляват само изоставени на вятъра съборетини.

Филип дьо Валоа имаше син, когото за жалост чумата пощади.

На Франция й оставаха само няколко стъпала до пълното разорение и разруха и именно Жан II, по погрешка наречен Жан Добрия, довърши нейното падение.

Поредицата от посредствени крале едва не стана причина да се унищожи още през Средните векове традицията, която предоставя на природата да определя в недрата на една и съща династия носителя на върховната власт. Но дали народите печелят повече от лотарията на избирателните урни, отколкото от случайната среща на хромозомите?