Джеймс Хадли Чейс
Светът е в моя джоб (6)

I

В петък в шест часа, след една безсънна нощ Джипо стана от кушетката си и се приближи до отворения прозорец, за да види изгрева на слънцето над планините.

След два часа започваха изпълнението на плана, който бяха измислили. Трябваше да успее да открие системите на ключалките, най-сложните на света. Въпреки ловкостта, тренировките и лукавството си, той се страхуваше. Ако пропаднеше? При мисълта за яда на Морган той се сниши.

Направи усилие да се овладее и се приближи до един леген, пълен със студена вода, за да се измие. Поряза се няколко пъти с бръснача и забеляза с безпокойство, че ръцете му треперят. За да почувства как уредът за преобръщане на ключалката застава на мястото си и за да го закачи в желан момент, той трябваше да върти малко по малко циферблата, косъм по косъм. Трябваше му ръка, твърда като скала.

С очи, втренчени в треперещите си пръсти, Джипо въздъхна шумно. „Трябва непременно да се овладея“, си каза той. Винаги беше много горд да показва способността си да усеща твърдостта на ръката си Ако се оставеше да го хванат нервите, щеше да претърпи неуспех, в това нямаше никакво съмнение.

В квартирата си В края на града Китсън си топлеше кафето токущо се беше събудил и се бе почувствувал пронизан от страх. Бе прекарал лоша нощ, измъчвайки се и обръщайки се безспир в леглото.

Този път заровете бяха хвърлени. В осем часа ще бъде заплетен в сложни обстоятелства, без да може да даде заден ход. Само мисълта, че ще прекара два дни тет-а-тет с Джини, му попречи да нахвърля малкото си вещи в един куфар и да скочи в някой влак, за да има възможно повече километри между него и Морган Бе вътрешно убеден, че тяхното начинание е обречено на неуспех. Но Джини го привличаше неудържимо и неговата раждаща се любов го тикаше напред.

Кафето му беше готово, но забеляза, че не може да го изпие. Миризмата му даже го отвращаваше и той забързано изсипа чашата си в мивката.

В една друга стая, на една друга улица, недалеч от Китсън, Морган беше седнал до прозореца С цигара между тънките си устни той гледаше как слънцето се вдига над покривите Проверяваше мислено последните приготовления, които бе начертал в навечерието.

Той претегляше всяка подробност на плана си, като генерал в навечерието на битка и изпитваше задоволство от добре свършената работа. Сега беше готов да приеме последствията от победата, дори и от загубата. Знаеше, че не може да подобри плана си, нито да увеличи своите шансове за успех.

Всичко щеше да зависи от поведението на неговите съучастници. Ако Джини се нервираше, ако Ед се прицелеше зле, ако Китсън не бе способен да се оправи с колата си и караваната, ако Джипо се отчаеше и не можеше да отвори фургона. Безбройни „ако“, на които той не можеше да направи нищо.

Нито за секунда не се усъмни в своите собствени сили. Бе напълно сигурен в себе си Погледна ръката си Бе твърда като скала. Нервите му бяха здрави и той знаеше, че ще издържи удара.

В един друг квартал на града Блек бе още в леглото на своя малък двустаен апартамент. Излегнат по гръб, той гледаше как слънчевите лъчи пълзят по стената. Знаеше, че когато достигнат до ъгъла на стената вдясно, щеше да е време за ставане.

Снощи имаше желание да телефонира на Глория, за да и каже да дойде да прекара вечерта у него. Куфарите му бяха готови и той бе сложил вътре личните си вещи. Глория щеше да отгатне незабавно, че той имаше намерение да напусне града и щеше да му поставя въпроси и даже да му прави сцени.

Принуден да спи сам в навечерието на деня „X“, което не му се беше случвало от години, нощта му се беше видяла дълга. Сега той гледаше слънчевите лъчи как нахлуват бавно в стаята, питайки се какво щеше да изпитва, след като убие пазача. Това престъпление представляваше кулминационната точка в криминалната му кариера. Никога преди това не му беше идвала мисълта да избърши убийство. Напротив, стараеше се да организира грижливо своите удари, всъщност много скромни, по такъв начин, че да не се „намокри“.

Убийството на пазача не му причиняваше никакви угризения. Това беше част от работата Трябваше пазачът да остави кожата си, иначе всичко можеше да пропадне Но въпреки че Блек напълно съзнаваше всичко, не можеше да не се запита какво щеше да изпита, когато излезе от скривалището си, за да погледне трупа.

В затвора имаше случаи да говори с убийци. Беше забелязал израза на очите им, едновременно фалшив и изплашен, когато те се хвалеха с престъпленията си. Знаеше, че се считат по-различни. Не бе срещал този поглед в никоя друга категория злосторници, каквито и тежки престъпления да бяха направили. Питаше се дали и той също щеше да има този вид, след като е убил пазача и тази мисъл не му даваше мира.

Когато натиснеше спусъка на своята пушка освен, че щеше да убие човек, щеше и да принесе в жертва своя собствен живот върху олтара на богатството. От секундата, когато куршумът навлезеше в своята траектория, една ужасна заплаха щеше да тежи върху живота му до последния му ден. Никога повече нямаше да може да се довери на никого. Щеше да подскача при всяко почукване на вратата. Щяха да му се изпотяват дланите при вида на някое ченге и нощите му щяха да са пълни с кошмари.

Слънчевите лъчи бяха достигнали ъгъла на тавана. Блек отхвърли завивките и стана. Прекоси стаята, вдигна бутилката със скоч, наполовина празна и си наля една добра доза. Направи гримаса, когато течността напълни устата му и трябваше да направи усилие, за да я погълне. Остана за миг неподвижен, после, когато започна да чувствува ефекта от алкохола, той влезе в банята и отвори крана на душа.

На последния етаж на една мебелирана къща, в мизерна мансарда, Джини затваряше капака на куфара си, който съдържаше всичките вещи, които тя притежаваше.

Хвърляйки око на часовника си, забеляза, че бе седем без двадесет.

„Безполезно е да се тръгва по-рано от половин час“, си каза тя. Приближавайки се до прозореца, погледна мръсната тясна уличка, задръстена с боклукчийски кофи.

„С малко повече шанс, след няколко дни или няколко седмици, този мизерен свят няма да бъде друго освен един спомен“, помисли тя. „Ще бъда богата, ще ида в Ню-Йорк, ще се облека и ще наема апартамент с тераса. Ще водя живот-мечта, за който съм бленувала Винаги. Но ще имаме ли шанс?“

Тя имаше доверие в Морган. Той виждаше нещата по същия начин като нея „Светът ще бъде в краката ни“, беше казал той. Формулата се харесваше на Джини. Това беше за нея мечтаният живот, но той не беше възможен, ако нямаш огромно количество пари.

Ако някой бе способен да отвлече фургона и вземе съдържанието му, това беше само Морган. Колкото до другите…

Тя направи гримаса.

Успехът зависеше много от Джипо. Силната нервност на дебелия човек я безпокоеше Тя желаеше и се молеше за това, Морган да го държи под око. Тя щеше да има трудности и с Блек… Беше забелязала начина, по който я гледаше. В лагера ще трябва да бди и да не остава никога сама с него.

Мислите й се обърнаха към Китсън и тя сбърчи вежди. Той бе видимо увлечен. Хладният и пресметлив ум на Джини се стопли леко, когато си спомни израза на младия човек и неговите отчаяни усилия да й бъде приятен по време на тяхната експедиция в Марло.

Когато получеше своята част, щеше да бъде атакувана. Всички щяха да й се предложат. Тя бе сигурна в това. Да се обедини с Китсън може би не е толкова лоша идея На тях двамата се падаха половин милион долара Щеше да го води за носа и знаеше, че може да му се довери.

Това щеше да бъде и по-разумно. Иначе хората можеше да се запитат откъде едно момиче на двадесет години е могло да намери толкова пари. Винаги се подозира една самотна дама. Трябваше да се помисли по въпроса…

II

Морган пристигна пръв в ателието. Спря пред вратата на Джипо, когато стрелките на часовника показваха осем без десет. Вечерта с помощта на Джипо и Блек бе разгледал колата по всички шевове и ъгли, докато бъде вътрешно убеден, че тя ще функционира отлично. Бе я закарал у тях, за да я изпита. Намери Джипо да проверява дали всички инструменти са подредени в гардероба на караваната. От пръв поглед забеляза, че Джипо беше блед, че дишаше трудно и манипулираше с инструментите с трепереща ръка.

„Ще му мине“, си каза Морган „Трябва!“ Самият той щеше да бъде с обтегнати нерви до момента, в който започне първият етап на техния план Джипо бе извинен да се чувствува нервен. Но той нямаше да му прости, ако не се успокоеше и то бързо.

— Здравей. Джипо! Как е?

— Караме я — отговори другият, извръщайки очи. — Ще бъде топло, но това е по-добре, отколкото да вали, нали?

Джини влезе в хангара с кошница за пикник в едната си ръка и с куфар в другата.

„Изглежда е спала лошо“, си каза Морган С тънки кръгове под очите, тя беше бледа под грима.

— Е, добре! Ние сме тук — каза той, насочвайки се към нея. — Неспокойна ли си?

Тя го изгледа със своите студени и безизразни очи.

— Не повече от теб.

— Това вече е добре!

Китсън влезе, следван от Блек.

Морган го заподозря веднага, че е пил. Беше много червен и напредваше със завоевателна крачка, която породи у Китсън чувство за болка. Китсън изглеждаше нервен, но за изненада на Морган се владееше по-добре от Джипо и Блек.

Сега беше осем без две и Морган не счете за полезно да се безпокои повече. Те бяха вече достатъчно добре.

— О.К., момчета! Да тръгваме! — заповяда кратко. — Вие тримата, изкарайте караваната! Ти, Джини, вземай „М.Ж.“-то и тръгвай към агенцията!

Придружи я до колата и я загледа как се настанява на волана. Хладнокръвието на младото момиче го изпълни с възхищение.

— Знаеш наизуст какво трябва да правиш и аз съм сигурен, че ще се справиш много добре. Добър шанс!

Тя опита да се усмихне и запали мотора.

Китсън се втурна към нея.

— Добър шанс! И бъди предпазлива! Много са нервни тези малки коли!

Тя вдигна очи към него и поклати глава.

— Благодаря! Добър шанс!

Включи на скорост и излезе от ателието. Пет минути по-късно буикът, кормуван от Китсън, тръгна на свой ред, теглейки караваната зад себе си. Джипо затвори вратите на ателието и закачи един надпис: „Затворено поради ваканция.“

Внезапно изпита чувството, че никога вече не ще види отново този полуразрушен стар хангар, където беше прекарал 15 години безделен живот. Въпреки малкото пари, които бе спечелил благодарение на него, той беше започнал да обича тази барака и качвайки се в караваната, той се просълзи като един сантиментален италианец.

— Какво те прихваща, дебела сланино? — запита жестоко Блек, чиито нерви бяха опънати. — Какво се лигавиш?

— Затвори си устата! — излая Морган, правейки място на Джипо.

Пред заплашителния и твърд поглед на Морган Блек извърна очи.

— Скоро ще имаш по-добро от това — продължи Морган, леко потупвайки по стомаха дебелия човек. — Вила, лозя и повече пури за пушене. И помисли малко за всички жени, които ще тичат след теб, като узнаят, че струващ двеста хиляди долара.

Джипо поклати глава и се насили да се усмихне през сълзи.

— Да се надяваме! Това ще стане, нали?

— Без грешка! Имай ми доверие! Аз винаги добре съм ви ръководел, нали?

Тримата мъже бяха смазани от умора, мъртви от горещина и с убийствено настроение преди още да са достигнали пътя, който водеше да клисурата.

Не бяха предвидили, че караваната ще стане същинска пещ под огнените лъчи на слънцето Не бяха също помислили, че ресорите далеч не бяха меки.

Китсън караше бързо. Тримата мъже, които не можеха да се задържат за нищо, бяха разтърсвани във всички посоки при всяко подскачане на осите на лошо окачените колела по набраздения път.

Оставиха Джипо, въоръжен с едно куфарче и една табелка за отклонение Неприятното му чувство да остане сам беше очевидно, но не по-малко бе и неговото облекчение, че няма да участвува в продължението на операцията.

— Свинска глава! — измърмори Блек през зъби, докато буикът теглеше караваната по второстепенния път. — Ако не отвори този проклет фургон, ще му изкормя вътрешностите!

Морган повдигна ръка, за да свали пушката от винта, фиксиран на покрива на караваната. Той я подаде на Блек.

— Занимавай се по-скоро с това! — каза той с твърд и леден глас. — Остави Джипо, мисли за работата си и се опитай да се мериш точно!

Блек взе пушката.

— Бих взел нещо подкрепително! Дали да глътнем по малко, Франк? Има две бутилки скоч в кошницата.

— По-късно — възрази Морган — Първо работата След това ще я полеем.

Караваната намали, после спря и Китсън отвори вратата на фургона.

Бяха пристигнали вече в клисурата.

Блек слезе от караваната с пушката в ръка и Морган го последва със своя колт, калибър 45. Останаха един миг неподвижни, вдишвайки с пълни гърди свежия утринен въздух и подлагайки лица на горещите слънчеви лъчи.

— Знаеш какво има да правиш — напомни Морган на Китсън, — чакаш моето изсвирване и пристигаш на четвърта скорост.

Другият се съгласи.

— Успех! — каза той, като изгледа последователно Морган и Блек.

— Писна ми! — иронизира Блек — Мислиш ли, че ти също ще имаш нужда от малко?

Китсън повдигна рамене, включи и се приготви да потегли, когато Морган забеляза, че бяха забравили лостовете си.

— Хей! Спри! — изрева той.

Китсън спря и си показа главата от вратата.

— Дявол да го вземе! — изруга Морган, поглеждайки яростно Блек. — Трябва ли аз да мисля за всичко? Вие забравихте лостовете!

Китсън отвори задната страна на караваната и Блек измъкна стоманените пръти. Със свиреп вид Морган направи знак на Китсън да тръгва. Буикът и караваната се отдалечиха. Морган, следван от Блек, вдигна лостовете и ги занесе към долната част на пътя.

Беше преминавал така често терена от едната до другата страна на клисурата, че познаваше наизуст местоположението на всеки храсталак и дръвче.

Той показа на Блек мястото, където трябва да се прикрие. Самият той застана на пет или шест метра от него.

И двамата легнаха върху земята, за да изследват пътя.

„Мястото е добро“, си каза Блек, поставяйки пушката на рамото си и затваряйки око, за да се прицели. Бе невидим от пътя, като в същото време разполагаше със свободно поле за стрелба. Почувства се по-уверен, но съжали, че не сръбна малко преди да напусне караваната. Ефектът от трите дози скоч, които беше погълнал преди да тръгне от къщи, започваше да се разпръсква Въпреки утринния час в устата му беше сухо и започваше да се поти под слънчевите лъчи.

— О.К.! — извика Морган.

След като центрова мерника, той остави оръжието до себе си. Извади носната си кърпа и избърса ръце.

Морган охлаби вратовръзката си, разкопча яката си и хвърли едно око на своя часовник. Сега беше единадесет без пет. Ако фургонът се движеше с обичайната си скорост, щеше да пристигне в клисурата в единадесет часа и тридесет минути.

„Джини трябва да бъде тук след четвърт час“, заключи Морган.

Имаше време да изпуши една цигара. Извади пакета си и запали.

Виждайки го да пуши, Блек го имитира. Постави ръката си върху пушката и направи гримаса, забелязвайки, че тя все още трепери. Беше целият свит и сърцето му силно тупаше. Чакането го поболяваше.

Мълчаха от пет минути, когато Морган Вдигна внезапно глава и наостри уши.

— Като че ли е кола — забеляза той.

Блек направи опит да стане.

— По корем, откачен! — излая Морган. — Това може да не е тя. Маскирай се!

Блек се подчини набързо.

Забелязаха на около 500 метра една кола, която вдигаше облаци от прах. Когато се приближи, те констатираха, че е военен камион. Трима войника седяха на седалката.

Те преминаха край тях и продължиха пътя си.

— Това е пощальонът — обясни Морган. — Закъснял е.

Стрелките на часовника започнаха да се влачат. В единадесет часа и двадесет минути Морган започна да се чувствува зле. Имаше ли Джини повреда в колата? Беше ли се изплашила? Беше ли ги оставила на съдбата им?

— Дявол да го вземе! — възкликна Блек. — Още дълго ли ще ни кара да я чакаме?

— Сигурно е имало много хора на излизане от града-каза Морган, свивайки вежди с обезпокоен тон.

— Ами ако не са я оставили да ги надмине? — изплаши се Блек, който се бе наполовина изправил. — По дяволите! Какво ще правим, ако те пристигнат преди нея?

— Нищо. Ще отложим за следващата седмица, това е всичко.

— Но те ще я заподозрят, ако я видят за втори път по пътя — възрази Блек. — Това ще провали всичко.

— Млъквай! — измърмори Морган — Тя има още време.

Те прекъснаха разговора, чувайки отдалеко глухия шум на кола, движеща се с пълна газ.

— Ето я! — извика той.

Няколко секунди по-късно видяха как „М.Ж“-то лети като светкавица по правоъгълния отрязък от пътя на 1500 метра от тях.

— Тя настъпва газта! — извика Блек, ставайки на крака. — Виж, има ли опашка!

Също прав, Морган гледаше втренчено към пътя.

Може би фургонът е плътно зад нея. Да вървим. Вземи лостовете!

Той издърпа едно парче от парцала от джоба си и го усука, за да направи нещо като фитил. Извади шише с бензин от другия си джоб и тръгна към пътя.

Чу как Джини смени скоростите, вземайки един завой и миг по-късно „М.Ж“-то се втурна в клисурата. С жест на ръката си той й показа мястото, където трябва да спре. Колата зави към долната част на пътя и спря.

Бледа, с очи, блестящи от яд и възбуда. Джини слезе с един скок от колата.

— Мръсници! Не искаха да се оставят да ги изпреваря! Трябваше почти да изляза от пътя за да успея. Побързайте! Те са точно зад мен!

Гласът й бе напрегнат, а лицето — бяло като сняг. Тя сграбчи пистолета си от жабката и вдигна бидона със свинската кръв, сложен на пода на колата й.

— Къде да застана?

Морган й посочи.

Тя отвори бидона и разля кръв по шосето. Морган и Блек плъзнаха дългите стоманени пръти под нейната кола и натиснаха с всички сили.

Мощните лостове я повдигнаха лесно. Тя остана един миг в равновесие, после се преметна в канавката.

— Вземай лостовете и се скривай! — заповяда Морган на Блек, отбивайки капачката на резервоара.

Блек достигна своето място за засада, отнасяйки стоманените пръти.

Джини напръска с кръв лявата ръка и полата с гримаса на отвращение.

Морган хвърли бърз поглед към Джини.

Изтегната по корем в средата на една локва от кръв, тя вдигна очи към него с бледо и сгърчено лице.

— Пистолетът в теб ли е?

— Да.

— Не се страхувай. Аз съм тук, малката ми!

Той драсна една клечка, после внезапно се запита дали преобърната кола не бе много близко до Джини. В момента на експлозията горещината може би щеше да я опече жива, но сега беше много късно да разсъждава.

— Чупи се! — изрева Блек с глас, изпълнен с паника. Морган приближи запалената клечка до външната част на парцала, премина, тичайки от страната на Джини и се хвърли под своя храсталак.

Пламъкът премина по дължината на парцала и достигна бензиновия резервоар. Експлозията бе мигновена. Порция горещ въздух удари Морган по лицето, прекъсвайки дъха му.

Пътят изчезна зад завеса от пламъци и черен пушек.

— Тя ще се опече жива! — излая Блек, предпазвайки лицето си от горещината.

Морган знаеше, че не може да направи нищо за Джини. Направи усилие да не мисли за нея и погледна към пътя. Забеляза фургона, който навлизаше в завоя, предшествуващ клисурата.

— Ето го!

Блек сграбчи пушката си с рязък жест. Мерникът затанцува пред очите му и той отчаяно се опита да успокои ръката си. Най-високите пламъци бяха изгаснали и пушекът леко се беше разпръснал. Колата продължаваше да гори яростно и топлината бе нетърпима.

Джини лежеше неподвижно в средата на пътя. От своето място Блек намираше сцената ужасно достоверна.

Младото момиче беше неподвижно, ръката и полата му — покрити с кръв, нейните дълги крака — разкрачени като на кукла, колата — в пламъци. Всичко това симулираше превъзходно една смъртоносна катастрофа.

Морган се проклинаше, че не бе обърнал колата по-далеч от Джини. Даже на мястото, където се намираше той, топлината ставаше нетърпима.

Младото момиче бе по-близо с поне шест метра до огнището на пожара и той беше убеден, че ще се опече на място. Но Джини не мърдаше и с никакъв жест не издаваше страдание. Фургонът навлезе в клисурата.

Пръстите на Морган се сгърчиха върху дръжката на неговия 45-ти. Можеше да забележи шофьора и пазача. Видя ги да променят физиономиите си, откривайки колата в пламъци и момичето насред пътя.

Шофьорът натисна спирачния педал и фургонът спря рязко на пет метра от Джини.

„Какво ще направят сега?“ се запита Морган.

Всичко зависеше от момента, който щеше да последва. Всички негови надежди, всички предвиждания бяха на везни.

Пазачът се наведе напред, отваряйки големи очи.

Шофьорът остави мотора да работи на празен ход.

Морган констатира, че двата странични прозореца бяха свалени. Поне едно от неговите предвиждания се изпълняваше точно.

По време на няколкото секунди, които му се сториха цяла вечност, никой не помръдна. Пазачът и шофьорът гледаха втренчено Джини през предното стъкло. Накрая пазачът рече няколко думи на своя компаньон, който направи знак на съгласие. Безпокойство обхвана Морган. Тези двама здравеняци не се впечатлиха много от спектакъла. Показаха извънредно хладнокръвие.

„Дявол да го вземе, си каза Морган. Ще искат инструкции по радиото!“

За една секунда помисли да се втурне от скривалището си и да ги помете. Ако бе предвидил реакцията им, щеше да постави Блек от другата страна на пътя, за да могат да се приближат до фургона от двете страни едновременно, но не се осмели да атакува двамата сам.

Запита се какво ли изпитва Джини там, как се пече на пътя без да знае какво става, съзнаваща само присъствието на фургона, спрял на няколко метра от нея.

Даже в този критичен миг Морган намери време да се възхити от смелостта на своята съучастница.

Да остане така легнала, чакаща търпеливо, без да знае нищо за събитията, в топлината на една пещ представляваше страшно изпитание и за много по-калени нерви!

Морган гледаше как пазачът говори в микрофона. Чуваше звука на гласа му, но не можеше да схване думите.

Това означаваше, че времето, с което щяха да разполагат, за да избягат, беше скъсено. Морган помисли: „Щом като фургонът изчезне като чудо, Агенцията ще отгатне, че е станало произшествие и ще даде тревога.“

Пазачът беше закачил микрофона. Каза няколко думи на шофьора, отвори вратата и слезе от колата.

Шофьорът остана на мястото си, наблюдавайки сцената през предното стъкло.

Морган се запита какво ли прави Блек. От мястото, където се намираше, не можеше да го види.

Блек се мереше в пазача, който се приближаваше бързо до Джини. Ръката му трепереше тъй силно, че не успяваше да стабилизира пушката си. Обзет от паника, изруга през зъби.

Пазачът беше само на три метра от Джини и Блек знаеше, че всяка секунда Морган щеше да изскочи от скривалището си.

Прицелът на пушката се люлееше пред очите му, без да успее да го закрепи върху целта. Блек чу малко скърцане в храсталаците в момента, в който Морган се втурна към пътя. Тогава извърши непростима грешка, отмествайки поглед от пазача, той хвърли бегъл поглед надясно от себе си.

С тиха и бърза стъпка Морган приближаваше до стъклото на шофьора със своя 45-ти в ръка.

Пазачът се беше приближил до Джини, без да я докосва.

Било че внезапно подуши подозрителна подробност в картината пред очите си, било, че почувствува невидимия поглед върху себе си, той погледна през рамото си.

Стигнал до вратата, Морган насочваше оръжието си към шофьора, който смаян, изглеждаше обхванат от парализа.

Джини внезапно се изправи.

Пазачът се обърна към нея и й нанесе силен удар с юмрука в момента, в който тя вдигаше пистолета си. Жестът му бе с мълниеносна бързина. Като светкавица той я удари по лицето с лявата си ръка, изпращайки я простряна на земята. Дясната му ръка изваждаше в същото време неговия пистолет от калъфа.

С дрезгаво грухтене Блек натисна рязко спусъка вместо да направи това плавно. Пушката изтрещя и куршумът премина над главата на пазача без да го докосне.

В същия момент шофьорът, който седеше неподвижен в кабината си и фиксираше Морган, се хвърли неочаквано на страна и протегна ръка към трите копчета на арматурното табло. Морган стреля. Куршумът настигна шофьора точно в средата на лицето.

На пътя пазачът направи полукръг, за да се прицели в Морган, но в момента, когато стреляше, Джини все още замаяна от удара, който токущо получи, го удари по ръката. Куршумът се отклони, но не съвсем достатъчно.

Морган почувствува силен удар отстрани, придружен с пронизваща болка. Падна на колене, но се съвзе бързо. Без да губи време да се прицелва той стреля по пазача, когото Джини бе блокирала, закачвайки се на ръката му.

Куршумът прониза пазача в челото, умъртвявайки го мигновено Той се свлече върху пътя, повличайки Джини със себе си.

Морган опита да се надигне, стискайки зъби от болка. Успя точно на време, за да забележи ръката на шофьора, която опипваше арматурното табло в търсене на копчетата. Преди Морган да направи някакъв жест, той намери едно и го натисна с немощен жест.

Като капан за мишки с пружина стоманените капаци се спуснаха върху прозорците и предното стъкло, превръщайки фургона в метална, херметически затворена кутия.

С ругатня Морган се изправи мъчително на крака. В изблик на немощен бяс, той удари силно с дръжката на пистолета си капака, който закриваше стъклото от страната на шофьора. Съвсем задъхан, той чу мъжа да изхърква и да се свлича върху пода на фургона с глух шум.

Блек се втурна от своето скривалище с ръце, сгърчени около пушката и с оловно-сиво лице.

Морган се обърна към него. Виждайки израза на очите му, Блек се закова на място.

— Некадърник! — измърмори Морган. — Не зная какво още ме задържа да не те пречукам!

— Опитах се да го убия! — протестира той с ужасен вид. — Лошо съм центровал мерника си и го изпуснах.

Морган забеляза, че губи обилно кръв. Отваряйки сакото си, видя върху ризата една широка, червена ивица.

Джини се приближи към него с несигурна крачка, с лице огненочервено от топлината на пламъците и с изцяло червени коси.

— Сериозно ли е? — запита тя тревожно.

— Не, това е нищо — увери я Морган.

Констатира обаче с безпокойство, че се чувствува слаб и вледенен. Той й подаде свирката.

— Повикай Китсън, бързо!

Тя изсвири първия път остро и продължително, после повтори след секунда.

— А шофьорът? — запита тя Морган, който се подпираше на фургона, дишайки бързо и на пресекулки.

— Той получи своето. Успя да натисне един от бутоните, но не мисля, че е докоснал другите Чух го да пада.

Блек се бе приближил и стоеше близо до Морган с отпуснати ръце.

— Но ти кървиш, Франк!

— Чупи се, боклук! — измърмори Морган — Твоя ще е грешката, ако всичко се провали.

— Не! — изкрещя живо Джини — Още можем да успеем! Ела, седни, за да ти направя превръзка!

Щом Морган седна на пътя, тя изтръгна сакото и ризата му.

Блек го гледаше с нерешителен поглед.

— Вдигни трупа, направи нещо, Боже мой! — изкряска Морган.

Джини разгледа дългата драскотина Върху страната на Морган. Костите бяха непокътнати Разминал се беше на косъм. Джини вдигна полата си, теглейки силно подгъва на своя комбинезон и отпори едно парче. После вдигна ризата на Морган и взе частта, най-малко изцапана с кръв, за да направи тампон, който постави върху раната.

— Това ще държи известно време — каза тя. — Щом стигнем в лагера, ще трябва да измислим нещо подходящо? Как се чувстваш?

Морган бавно се изправи. Намъкна с гримаса сакото си.

— Добре. Не си струва да се вдига толкова шум — хвърли едно око на фургона. — Ако искаме да се измъкнем, трябва да се оттеглим скоростно.

В същия миг буикът пристигна до тях, теглейки караваната, Китсън, блед и неспокоен, слезе и изгледа подред фургона и Морган с въпросителен поглед.

Блек се появи от храсталака, където бе прикрил трупа на пазача.

— Какво стана? Чух изстрели.

— Всичко е изгубено — обяви Морган. — Трябва да изчезваме.

— Чакай! — извика Джини — Буикът може да бутне фургона в караваната. Това е възможно. Във всеки случай можем да опитаме! Не можем да оставим това така!

Морган притвори клепачите си, гледайки я втренчено.

— Защо не, след всичко?… Но какво чакаме. Боже мой! — обърна се към Китсън. — Откачай караваната бързо!

Замаян и объркан от трескавата енергичност на Морган, все още не знаейки какво се беше случило, Китсън се втурна към караваната.

— Помогни му! — изрева Морган на Блек. — Бързо! Завъртете караваната! Ти, Джини, докарай буика зад фургона!

Докато Китсън и Блек бутаха теглича на караваната, Джини прекара фургона с буика и чрез внимателен заден ход докара двете коли гръб към гръб.

Китсън и Блек трябваше да нагласят караваната срещу предницата на фургона.

— Блокирайте й колелата, за да не мърда — заповяда Морган. — Ед, вземи лостовете! Попречи с тях на предницата да не се люлее.

С отчаяна енергия Китсън премести няколко камъка и ги постави срещу колелата на караваната, докато Блек набиваше стоманените пръти в пътя и натискаше срещу шасито на караваната, за да й попречи да се завърти.

Китсън се приближи до предницата на фургона, докато Морган отваряше задната страна на караваната.

— Карай полека! — изрева Морган.

Джини накара буика да натисне фургона, който под продължителното налягане започна да мърда, въпреки че ръчната му спирачка беше блокирана.

През това време Китсън и Блек с големи усилия и ритници върху предните колела ориентираха фургона към наклонената равнина.

Той бавно влезе в караваната Задните колела на буика влязоха в наклонената равнина, за да го натикат съвсем.

— Стоп! — извика Морган. — Достатъчно! Ед, вдигни лостовете и пушката! Китсън, закачи караваната! Бързо! Нямаме секунда за губене!

Джини закара буика от другата страна на караваната, направи полукръг и отстъпи до теглича, който Китсън закрепи бързо на място. Тогава тя се настани на предната седалка. Китсън се плъзна зад волана и направи полузавой с буика, теглещ отново караваната.

Морган и Блек се покатериха в нея Те бяха неприятно изненадани, виждайки пространството, което заемаше фургонът. Едва оставаше малко място отстрани и почти никак отзад. Бяха разчитали да седнат в кабината на фургона, а сега беше очевидно, че пътуването в едно тъй тясно пространство ще бъде далеч от комфортното. Ако Китсън вземеше много бързо някой завой, имаше риск фургонът да смаже единия или другия.

— Без гафове! — препоръча Морган в момента, в който се качваше. — Ако фургонът мръдне …

Китсън се съгласи.

— Разчитай на мен.

— Ще направим може би по-добре, ако блокираме колелата? — запита Блек, колебаейки се пред вратата.

— Качвай се, добри Боже! — измърмори Морган. — Нямаме време! Карай, Китсън!

Китсън затвори караваната и изтича да се настани на волана.

Джини беше съблякла своите измокрени с кръв дрехи и навличаше не без мъка една сива пола. Китсън й хвърли бърз поглед. Тя бе бледа, почти като мъртва. Той потегли, но буикът, затруднен поради теглото, отговаряше меко на акселератора.

— Какво се случи? — запита Китсън, докато Джини затваряше ципа на полата си.

С треперещ глас тя накратко му разказа всичко.

— Какво? — извика Китсън ужасен. — Има труп във фургона?

— Ако той не е мъртъв — каза Джини, ще повика помощ по радиото и ще бъдем заловени като плъхове, но Морган е сигурен, че го е свалил.

— И ще го закараме в лагера, вътре?

— О! Стига! — извика Джини с треперещ глас. Тя му обърна гръб и скри лицето си в ръце.

Морган беше седнал във вътрешността на караваната с гръб към преградата и с крака, подпрени срещу задните колела на фургона.

„Това е!“ мислеше си той. „Сега трябва да издържим. Трябваше да убия двама души, за да успея Толкова по-зле за тях. Но бяха смели! Особено шофьорът. Знаеше, че ще го сваля при най-малкия жест и въпреки това реагира. Бе по-храбър от мен. На негово място аз нямаше да мръдна. Нямаше да опитам да стигна копчетата с пистолет под носа. Но той го направи и успя да спусне капаците. Добре тръгнахме, но с този труп? Ще трябва да напънем вратата на кабината, за да го измъкнем от там. Да се надяваме, че е мъртъв! Ако дойде на себе си и успее да задействува сигнала по радиото, вътре сме.“

Вдигна очи към металическата маса на фургона, внезапно осъзнаващ, че един милион долара се намираха от другата страна на стоманената преграда. Режещата болка, която изгаряше страната му, беше нищо в сравнение с възбудата, която изпитваше от близостта на едно подобно съкровище.

Блек беше клекнал на пода от другата страна на фургона, който го скриваше от Морган. Наблюдаваше тежката кола със Страх, че ще се плъзне и ще ги смаже.

Бе възвърнал отново хладнокръвието си и се чувствуваше готов за атака. Фургонът беше вече в ръцете им и той лично не беше убивал никого. Не бе отстъпил пред препятствието в решителния миг на своята криминална кариера и сега разбираше, че идеята да направи тази решителна крачка, бе тази, която го бе накарала да рискува главата си. Чувстваше се отново готов за всяка изненада. Той не беше в крайна сметка човек като другите! Но знаеше, че Морган повече няма да му има доверие Трябваше да си отваря очите, за да не му се отнеме дела от плячката.

След като измина три километра, Китсън забеляза Джипо, който тичаше към тях.

— У вас ли е? — извика той с кръгли очи. — Стана ли?

— Да — отвърна Китсън. — Побързай с качването!

Той слезе, отвори караваната и хвърли бързо поглед във вътрешността.

— Добре ли сте? — запита той Морган, когото видя съвсем блед, с уста, сгърчена от болки.

— Да, да… Действувай — измърмори Морган. — Качвай се, Джипо!

Джипо се спря с опулени очи.

— Какво правите там? Защо не сте във фургона?

— Качвай се! — излая Морган. — Трябва бързо да изчезваме.

— Няма да се кача вътре! — извика Джипо, който проявяваше вече нервна криза. — Ако фургонът мръдне, ще бъда смазан като дървеница.

Морган измъкна своя 45-ти от калъфа под мишницата. Сакото му се отвори, оставяйки да се забележи превръзката, напоена с кръв върху гърдите му.

— Качвай се! — повтори Морган.

Китсън сграбчи Джипо и го вдигна с едно движение в караваната, после изтича напред, за да задвижи лоста: подвижната преграда се затвори. Седна отново на волана и потегли по посока на пътя.