Хафез
Жесток е моят жребий…

Жесток е моят жребий — трънлив и стръмен път, —

потиснат съм пред всички — с надменност в свойта гръд.

 

И само къдри черни, над мен разлели дъх,

ме карат да забравя на робите страхът.

 

Какво в небето става, виж в моите очи!

До сутринта се взирам на космоса в светът.

 

И чашата, наситен, целувам след това…

Ах, много земни тайни се крият в този съд.

 

Ръце, благодаря ви, напук на слабостта,

че никога не взехте на силата гнетът.

 

О, този, дето с вино пристигаше при мен,

с най-висша справедливост аз настаних в стихът.

 

Макар да има сълзи във твоите очи,

не ще ми ти помогнеш да стана от прахът.

 

Не ме кори, че плача със кръв за всичко аз,

като оцет е кисел на моя свят делът.

 

Да е пияна, нека, главата на Хафез —

но тя е мойта вяра, над грижите ми — съд!