Хафез
Не съм циник аз, мухтасиб…

Не съм циник аз, мухтасиб, това разбира бог.

Без вино и жени? — За мен — пишете некролог.

 

Наричайте ме лицемер, ако поне за миг

погледна прашния коран под свода синеок.

 

Ваше сиятелство, от вас пари не искам аз,

макар че винаги съм бил и беден, и убог.

 

Пред мойта стара дреха що е всеки царски дар.

Небе, какво ще ми дадеш — пак жребий ли жесток?

 

Да, нищ съм — но със огън свой. Да ослепея в миг,

ако със чужда светлина блестя в света широк.

 

На дъното е любовта. Сред вино, смях и шум

аз плувам в моя океан — един зимник дълбок.

 

Когато моята звезда ме изгори докрай —

не ще си спомня за Ковсар пред този сладък сок

 

на виното… И мигар аз — днес не с един балсам —

ще вярвам в утрешния рай на слепия пророк?

 

И как да вярвам, че над мен ще падне радостта,

тъй, даром… Но до моя гроб — наздраве, винен рог!

 

Да съм бездомник — то не е по моята душа,

но в този път ли съм, встрани не ще направя скок.

 

С полуусмивка ме дари вълшебният рубин

на устните й… О, Мула, как може да си строг?

 

На веждите й сводът чер е моят дом и щит.

Под него, както и Меджнун, само един урок

 

ще слушам аз за любовта сред рози и без пост:

във виното и във страстта намерил ранг висок.

 

Сред пролетния аромат, Хафез, не говори

светата клетва: „От зъл дух да ни опази бог!“