Хафез
Върни се и стопи в сърцето…

Върни се и стопи в сърцето ми с дъх океана ледовит,

и раздели със мене мъката и моя жребий упорит.

 

Налей ми със усмивка виното от бъчвата на любовта:

да пием, че край нас в градината ни чака рамазана свит.

 

И ако някой пътник в огъня захвърли расото си в миг,

той ще забрави за тревогите — сред веселяците честит.

 

Дочул словата на любимата: „Тъгувам всеки ден по теб“ —

отговори: „Далеч е зимата. Аз съм до теб, но — неоткрит!“

 

Ах, там, в скръбта на пропиляното си спомням животворен лъх.

Кажи ми, че са здраво хванати съвместните ни дни с гранит!

 

След думите, от нея чакани, да светят моите сълзи,

за да не бъде тя разплакана или да има тъжен вид.

 

И нека с поглед драг очите й, Хафез, към теб да се стремят

тъй, както се е вглеждал в чашата вълшебна някога Джамшид.