Нийл Стивънсън
Диамантената ера (65)

Нел отива в театъра на мадам Пинг; слухове за „Юмруците“; важен клиент; нападение на „Юмруците на справедливата хармония“; размисли за вътрешните движения в интерактивите

Подобно на много неща, направени с помощта на нанотехнология, кабелите на Захранването бяха изградени от няколко вида малки и прости атоми в горния десен ъгъл на Менделеевата таблица: въглерод, азот, кислород, силикон, фосфор, сяра и хлор. За тяхно огромно удоволствие, „Юмруците на справедливата хармония“ бяха открили, че изградените от тези атоми предмети са лесно възпламеними. Низините край делтата на Янгцзе на изток от Шанхай бяха копринен район, изобилстващ на черничеви дървета, отличен материал за подпалване на кабелите на Захранването.

Нипонското Захранване съдържаше много фосфор и гореше с яростни бели пламъци, осветяващи нощното небе на няколко места, към които се разкриваше отличен изглед от високите сгради на Пудонг. Основните кабели водеха към Нанжинг, Съджоу и Хангджоу: тези далечни пожари неизбежно породиха сред множеството бежанци в Шанхай слуха, че горят самите градове.

Захранването на Нова Атлантида имаше по-високо съдържание на сяра, която при горене отделяше вулканичен пушек, проникващ навсякъде на десетки километри наоколо и караше пожарите да изглеждат много по-близо, отколкото всъщност бяха. Когато Нел влезе в града по един от мостовете, свързващи Пудонг с много по-ниската и по-стара Дига, Шанхай ужасно смърдеше на сяра. До появата на нанотехнологията Хуанг Лу беше прекалено широка, за да издигнат над нея мостове, затова четирите структури бяха построени от новите материали и изглеждаха невероятно крехки в сравнение с издигнатите през предишния век бетонни чудовища на север и юг.

Докато няколко дни по-рано работеше по сценарий в кабинетите на мадам Пинг, Нел бе видяла през прозореца шлеп, теглен надолу по течението от стар дизелов влекач, покрит със сиво-кафяв брезент. Няколкостотин метра нагоре по реката от същия този мост, по който минаваше сега, брезентите бяха започнали да се вълнуват и изпод тях изскочиха десетина млади мъже в бели туники с алени ленти на кръста, китките и главата. Те се струпаха на носа на шлепа, прерязаха с ножове въжетата и брезентите неохотно се свлякоха, за да разкрият неравномерно нанесена нова червена боя. Подобно на наниз от огромни фишеци, в предната част на съда бяха подредени няколко десетки бутилки с газ под налягане, също боядисани за случая в празнично червено. При тези обстоятелства тя нито за миг не се усъмни, че мъжете са Юмруци и че в бутилките има водород или друг горлив газ. Но преди да успеят да стигнат до моста, бутилките избухнаха, възпламенени от нещо прекалено малко и бързо, за да успее да го зърне Нел. Шлепът безшумно се превърна в гранат от жълт пламък, който обхвана половината ширина на реката, и макар че диамантеният прозорец филтрираше лъчите, Нел долепи длан до стъклото и усети абсорбираната от него топлина, не много по-голяма от тази на човешка кожа. Цялата операция беше трогателно злощастна за епоха, в която батерия с големина на човешка длан можеше да съдържа също толкова енергия, колкото всички тези газови бутилки. От нея се носеше повея на двайсети век и караше Нел да изпитва странна носталгия за дните, когато опасността е била функция на масата и обема. Недостатъците на тази епоха бяха невероятно забавни за зрителя с големите им, тъпи автомобили, големи, тъпи оръжия и големи, тъпи хора.

Погребалните кейове от двете страни на моста бяха пълни с бежански семейства, хвърлящи трупове в Хуанг Пу. Завитите в бели чаршафи измършавели тела приличаха на цигари. Властите на Крайбрежната република бяха въвели проверки на мостовете, за да не допускат задръстването на сравнително просторните улици, площади, вътрешни дворове и фоайета на Пудонг с бежанци от селскостопанските области. Когато Нел премина по моста, двестатина бежанци вече бяха видели в нея вероятен източник на милостиня и я очакваха с предварително репетирани демонстрации: жени показваха измършавелите си бебета или по-големи деца, научени да висят в ръцете им, като че ли са в безсъзнание. Мъже с открити рани и безкраки старци дръзко се влачеха на ръце из тълпата и се блъскаха в коленете на хората. Таксиметровите шофьори обаче бяха по-силни и агресивни от селяните и имаха ужасна репутация, която караше тълпата да се разстъпва пред тях — качество, по-ценно от самото превозно средство, което винаги можеше да попадне в задръстване, но шапката на шофьора генерираше вълшебно силово поле, позволяващо на човека да върви по-бързо от всички останали.

Таксиметровите шофьори също се нахвърлиха на Нел. Тя избра най-едрия и се спазари с него, като използваше пръстите на ръцете си и няколкото думи, които знаеше на шанхайски. Когато остана доволен от цифрата, той рязко се завъртя и застана с лице към тълпата. Внезапността на движението му накара хората да отстъпят и еднометровата бамбукова пръчка в ръката му също не беше излишна. Шофьорът закрачи напред и Нел забърза след него, без да обръща внимание на непрекъснатото дърпане на дългите й поли, като се мъчеше да не се чуди кой от просяците е „Юмрук“ със скрит нож. Ако дрехите й не бяха ушити от неподдаваща се на късане и разрязване нанотъкан, само една пресечка по-нататък щеше да остане съвсем гола.

Театърът на мадам Пинг все още въртеше добър бизнес. Клиентелата му с готовност изтърпяваше някои неудобства, за да стигне до него. Намираше се на съвсем малко разстояние от моста и мадам използваше неколцина свирепи таксиметрови шофьори за личен ескорт. Театърът бе изненадващо голям, като се имаше предвид недостигът на недвижими имоти в Шанхай — заемаше по-голямата част от пететажен бетонен жилищен блок от династията Мао, започнал само с два апартамента и с годините разширявал се стая по стая.

Фоайето беше като на нелош хотел, освен че нямаше нито ресторант, нито бар — клиентите не искаха да виждат или да бъдат виждани от когото й да е друг. На рецепцията имаше много служителки, чиято работа бе да отвеждат посетителите колкото е възможно по-скоро и те се справяха изключително майсторски — случайният минувач можеше да остане с впечатлението, че в заведението на мадам Пинг тече някаква операция по отвличане.

Една от тези служителки, дребна жена със странно официален и безполов вид, като се имаше предвид, че носеше черна кожена минипола, енергично отведе Нел на горния етаж в големите апартаменти, в които сега за клиентите на мадам Пинг се разиграваха сложни сценарии.

Като сценаристка Нел разбира се, никога не влизаше в една и съща стая с клиент. Жената с миниполата я придружи до съседна наблюдателна стая, една от стените на която почти изцяло бе заета от екран.

Дори вече да не го знаеше, по униформата на клиента Нел щеше да разбере, че е полковник от Обединените сили на Нейно величество. Различните значки и медали по сакото му показваха, че е прекарал голяма част от кариерата си в части на Протоколната служба, че е раняван няколко пъти и в един случай е проявил изключителен героизъм. Всъщност, беше ясно, че е доста важна клечка. Нел прегледа записа от предишния половин час и без да се изненадва видя, че е пристигнал цивилен, носейки униформата си в кожен сак. Обличането й трябваше да е част от сценария.

В момента мъжът седеше в типична викторианска гостна, отпиваше чай от порцеланова чаша в стил „Принц Албърт“, украсена с мотиви, изобразяващи малко бодливи рози. Изглеждаше неспокоен — караха го да чака от половин час, което също бе част от сценария. Мадам Пинг постоянно й повтаряше, че никой никога не се е оплаквал от продължителното очакване на оргазъм, че мъжете могат да го правят винаги, когато поискат и че клиентите плащат тъкмо заради това очакване. Биологичните признаци очевидно потвърждаваха правилото на мадам: полковникът обилно се потеше, пулсът му беше ускорен и членът му бе полуеректирал.

Нел чу звука на отваряща се врата. Тя се наведе под друг ъгъл и видя, че в стаята влиза прислужница. Униформата й не беше прекалено секси, както повечето други в гардероба на мадам Пинг — клиентът бе образован. Жената беше китайка, но играеше ролята със средноатлантянски акцент, в момента на мода сред неовикторианците.

— Госпожа Брейтуейт е готова да ви приеме.

Клиентът влезе в съседния салон, в който го чакаха две жени: едра англо в края на средната си възраст и много привлекателна евразиатка на трийсетина години. Последва официално представяне: възрастната жена беше госпожа Брейтуейт, а младата — нейна дъщеря. Госпожата не бе съвсем с ума си и очевидно госпожицата командваше парада.

Този момент от сценария никога не се променяше и Нел стотици пъти се бе опитвала да го разнообрази. Клиентът произнесе кратка реч, с която съобщи на госпожа Брейтуейт, че синът й Ричард е бил убит по време на акция, проявявайки изключителен героизъм, и че той го е препоръчал за посмъртно награждаване с кръста на кралица Виктория.

Нел вече бе направила очевидното и прегледа архивите на „Таймс“, за да види дали това е възстановка на действително събитие от живота на клиента. Доколкото можеше да определи, сценарият по-скоро се състоеше от голям брой сходни събития, навярно примесени с много фантазия.

В този момент старшата дама получи пристъп на безумие и трябваше да бъде изведена от стаята от прислужници. Клиентът остана сам с госпожица Брейтуейт, която стоически понасяше всичко.

— Вашето самообладание е достойно за възхищение, госпожице Брейтуейт — каза полковникът, — но моля ви, бъдете уверена, че никой няма да ви обвинява, ако дадете отдушник на чувствата си в такъв момент. — Когато произнасяше тези думи, в гласа му ясно се долавяше развълнуван трепет.

— Много добре — отвърна госпожица Брейтуейт. Тя извади от чантичката си малка черна кутия и натисна бутона й. Полковникът изсумтя и изви гръб толкова силно, че падна от стола на килима и остана да лежи там парализиран.

— Нанообекти — вие сте заразили тялото ми с някакъв невидим нанообект — изхриптя той.

— В чая.

— Но това не е възможно — повечето нанообекти са изключително уязвими на топлинни увреждания — кипналата вода би ги унищожила.

— Подценявате способностите на „Криптнет“, полковник Нейпиър. Нашата технология е далеч по-съвършена, отколкото ви е известно — както ще откриете през следващите няколко дни!

— Какъвто и да е планът ви — бъдете уверена, че ще се провали!

— О, нямам конкретен план — отвърна госпожица Брейтуейт. — Това не е операция на „Криптнет“. Въпросът е личен. Вие сте отговорен за смъртта на брат ми Ричард… и аз ще ви накарам да се разкайвате за това.

— Уверявам ви, че искрено скърбя…

Тя отново натисна бутона.

— Не ми е нужна вашата скръб — заяви госпожица Брейтуейт. — Искам да признаете истината: че сте отговорен за смъртта му!

После натисна друг бутон, който накара тялото на полковник Нейпиър безжизнено да се отпусне. Двете с прислужницата го качиха в малък асансьор, слязоха на по-долен етаж, после се спуснаха по стълбището и го завързаха за диба.

И тогава се появи проблемът. Когато най-после го завързаха, полковникът дълбоко спеше.

— Пак го направи — каза жената, която играеше ролята на госпожица Брейтуейт, обръщайки се към Нел и всеки друг възможен наблюдател. — Вече шеста седмица поред.

Когато мадам Пинг й беше разказала, Нел се зачуди какъв е проблемът. Нека си спи, щом продължаваше да идва и да плаща сметката си. Но мадам познаваше клиентите си и се страхуваше, че полковник Нейпиър губи интерес и може да отиде в друго заведение, ако по някакъв начин не разнообразят сценария.

— Боевете са били изключително тежки — въздъхна актрисата. — Навярно е изтощен.

— Струва ми се, че не е заради това — отвърна Нел. Сега тя бе отворила частен аудиоканал, пряко свързан с тъпанчето на жената. — Мисля, че се дължи на личностна промяна.

— Те никога не се променят, скъпа — възрази актрисата. — Щом веднъж харесат нещо, завинаги се лепват за него.

— Да, но различните ситуации могат да разбудят тези чувства в различни моменти от живота — възрази Нел. — В миналото това е било чувството на вина за смъртта на войниците му. Сега е намерил покой. Приел е вината си и затова приема наказанието. Вече не се съпротивлява, защото се е смирил.

— И какво ще правим?

— Трябва да предизвикаме истинска съпротива. Да го принудим да направи нещо, което наистина не иска да направи — гласно започна да размишлява Нел. Какво би могло да се вмести в тази цена? — Събуди го — рече тя. — Кажи му, че си го излъгала, че това не е операция на „Криптнет“. Кажи му, че ти трябва истинска информация. Че ти трябват военни тайни.

Госпожица Брейтуейт прати прислужницата за кофа студена вода и я лисна върху тялото на полковник Нейпиър. После изпълни ролята, както беше предложила Нел, при това я изпълни добре. Мадам Пинг взимаше на работа хора със способност за импровизация и тъй като на повечето от тях всъщност не им се налагаше да правят секс с клиентките, мадам лесно откриваше добри изпълнителки.

Полковник Нейпиър изглеждаше изненадан от промяната в сценария, но това очевидно не му бе неприятно.

— Ако си мислите, че ще ви издам информация, която може да причини смъртта на още от войниците ми, вие допускате огромна грешка — заяви той. Но гласът му звучеше малко отегчено и разочаровано и биоданните, идващи от нанообектите в тялото му, не показваха пълния прилив на сексуална възбуда, за която се предполагаше, че плаща. Все още не бяха посрещнали нуждите на клиента си.

— Той продължава да не разбира — каза по частния канал на госпожица Брейтуейт Нел. — Това вече не е фантастичен сценарий, а самата действителност. Театърът на мадам Пинг наистина е операция на „Криптнет“. През последните няколко години ние го примамвахме. Сега вече ще ни даде информацията, защото е наш роб.

Госпожица Брейтуейт изпълни сцената и продължи нататък с още по-жив диалог. По биоданните Нел можеше да види, че полковник Нейпиър вече е също толкова уплашен и възбуден, колкото и при първото си посещение в театъра няколко години по-рано (пазеха всички резултати): Отново го караха да се чувства млад и изпълнен с живот.

— Свързани ли сте с д-р Х.? — попита полковник Нейпиър.

— Ние ще задаваме въпросите — подсказа Нел.

— Аз ще ти задавам въпросите. Лотус, дай му двайсет за това! — отвърна госпожица Брейтуейт и прислужницата започна да отброява двайсет удара с пръчка по гърба на Нейпиър.

Останалата част от сеанса се разви почти от само себе си, което бе добре дошло за Нел, защото споменаването на д-р Х. я стресна и й навя спомен за забележката на Харв отпреди много години.

Госпожица Брейтуейт си знаеше работата и мигновено бе разбрала стратегията на Нел: сценарият не възбуждаше клиента, освен ако не го накараше истински да се съпротивлява, а единственият начин да постигнат това бе да принудят полковника да издаде действителна секретна информация. Малко по малко той го направи, насърчаван от бамбука на Лотус и от гласа на госпожица Брейтуейт. Повечето се отнасяше за дислокация на части и други подробности, които навярно смяташе за ужасно интересни. За разлика от Нел.

— Накарай го да каже повече за д-р Х. — предложи тя. — Защо е решил, че между него и „Криптнет“ съществува връзка?

След още няколко минути бичуване и словесен тормоз полковник Нейпиър бе готов да пропее.

— Вече от много години водим мащабна операция — д-р Х. действа в заговор с високопоставена личност от „Криптнет“, Алхимика. Работят по нещо, което не трябва да бъдат оставени да получат.

— Не смей да криеш нищо от мен — каза госпожица Брейтуейт.

Но преди да успее да изтръгне още информация за Алхимика, сградата се разтърси от ужасна сила, която пропука стария бетон. В последвалата тишина Нел можеше да чуе женски писъци из целия блок и пращящ, съскащ звук от посипващия се прах и пясък от цепнатина в тавана. После ушите й доловиха друг шум: мъжки викове „Ша! Ша!“.

— Предполагам, че някой току-що е пробил стената на вашата сграда с експлозив — съвършено спокойно каза полковник Нейпиър. — Ако бъдете така добри да прекратите сценария и да ме освободите, ще се опитам да съм ви от полза в онова, което ще последва.

„В онова, което ще последва.“ Викът просто означаваше „Убивай! Убивай!“, бойният вик на „Юмруците на справедливата хармония“.

Навярно искаха полковник Нейпиър. Но по-вероятно бяха решили да атакуват сградата като символ на варварски упадък.

Госпожица Брейтуейт и Лотус вече бяха освободили полковника и той нахлузваше панталоните си.

— Фактът, че все още сме живи, означава, че не използват нанотехнологични методи — професионално от беляза той. — Следователно спокойно може да се приеме, че тази атака идва от някой съседен долен етаж. Нападателите навярно вярват в „доктрината на юмрука“, според която те са неуязвими за каквото и да е оръжие. В такива ситуации никога не е излишно да ги накараш да осъзнаят действителността.

Вратата на стаята рязко се отвори и по пода се посипаха трески. Все едно, че гледаше стар филм, Нел видя как полковник Нейпиър извади смешно лъскава кавалерийска сабя от ножницата й и я забива в гърдите на атакуващия го „Юмрук“. Той се блъсна в един от другарите си и предизвика смут. Нейпиър се възползва от това, методично зае прекалено правилна наглед стойка, изправи рамене и спокойно замахна, сякаш използваше сабята, за да рови в тъмен килер. Острието й проблясна под брадичката на втория „Юмрук“ и пътьом случайно му преряза гърлото. В стаята вече бе нахлул трети „Юмрук“, който носеше дълъг прът с нож на края, завързан със сива полимерна лента, каквито селяните използваха за въжета. Но докато се опитваше да завърти оръжието си, тъпият му край се закачи за дибата, на която доскоро беше завързан полковникът. Нейпиър предпазливо се приближи, като внимаваше да не загуби опора, сякаш не искаше да цапа обувките си с кръв, парира закъснялата атака на противника си и промуши „Юмрука“ в гърдите с три бързи, последователни удара.

Някой изрита вратата на стаята на Нел.

— Ох — въздъхна полковник Нейпиър, когато очевидно нападателите му бяха свършили, — наистина е много странно, че случайно съм с пълна униформа, тъй като обикновено не носим хладно оръжие.

Няколко ритника не бяха успели да отворят вратата на Нел, която за разлика от онези на стаите за разиграване на сценариите, беше направена от съвременен материал и не можеше да се разбие по този начин. Но тя чуваше гласове от коридора и подозираше, че противно на думите на полковника, „Юмруците“ навярно разполагат със съвсем примитивни нанотехнологични устройства например, малки експлозиви, достатъчни за взривяването на врати.

Нел съблече дългата си рокля, защото само щеше да й се пречка и застана на четири крака, за да надзърне през пролуката под вратата. Виждаше два чифта крака. Можеше да чуе мъжете, които тихо и делово разговаряха.

Тя рязко отвори вратата с една ръка и протегна напред другата, за да забие писалка в гърлото на „Юмрука“, който стоеше най-близо. Другият се опита да насочи към нея стара автоматична пушка, която висеше на рамото му. Това даде на Нел предостатъчно време да го изрита в коляното, което едва ли щеше завинаги да го осакати, но със сигурност го накара да загуби равновесие. „Юмрукът“ продължаваше да се опитва да се прицели, докато Нел от своя страна не спираше да го рита. Накрая успя да изтръгне пушката от ръката му, обърна я и стовари приклада й върху главата му.

„Юмрукът“ със забитата в гърлото писалка седеше на пода и спокойно я наблюдаваше. Когато се прицели в него, той протегна ръка и погледна надолу. Раната му кървеше, но не чак толкова много — Нел му бе развалила седмицата, но нищо повече. Тя си помисли, че като цяло навярно ще му се отрази здравословно да се избави от суеверието, че е неуязвим за оръжията.

Управителят Муър я беше научил на някои неща за пушките. Нел се върна в стаята си, заключи вратата и отдели една-две минути да се запознае с външното й устройство, да провери пълнителя (наполовина празен) и да изстреля един куршум (във вратата, където остана), само за да е сигурна, че не е повредена.

Опитваше се да потисне внезапния спомен за инцидента с отвертката. Това я уплаши, докато не осъзна, че този път много по-добре владее положението. Разговорите й с управителя не бяха останали без резултат.

После пое по коридорите и стълбищата към фоайето, като по пътя постепенно събираше свита от ужасени млади жени. Минаха покрай неколцина клиенти, повечето мъже, при това европейци, които „Юмруците“ бяха изхвърлили от стаите им и жестоко ги бяха пребили. На три пъти се наложи да стреля и всеки път се изненадваше колко сложно е това. Свикнала с „Буквара“, в реалния свят Нел трябваше да прави компромиси.

Заедно с придружителите си тя откри полковник Нейпиър във фоайето, вече почти напълно облечен и участващ в забележителен дуел с хладно оръжие с двама „Юмруци“, навярно оставени там, за да пазят пътя за отстъпление. Нел си помисли дали да се опита да стреля срещу тях, но се отказа, защото не се доверяваше на точността си, а също и защото сцената я хипнотизираше.

Щеше да остане смаяна от полковника, ако неотдавна не го беше видяла завързан за диба. И все пак тъкмо в това противоречие имаше нещо, което го правеше очарователен, а оттук и всички други викториански мъже. Те водеха начин на живот, в който чувствата почти напълно бяха потиснати — форма на аскетизъм, също толкова краен, колкото и на някой средновековен стълпник. И все пак, също като всички останали, те изпитваха чувства и им даваха отдушник само при внимателно избрани обстоятелства.

Нейпиър хладнокръвно набучи на сабята си „Юмрук“, който се беше препънал и паднал, после насочи вниманието си към нов противник, ужасен човек, опитно владеещ истинска сабя. Дуелът между източните и западните бойни изкуства се местеше из фоайето. Двамата съперници се гледаха право в очите и се мъчеха да предвидят мислите и емоционалното състояние на другия. Самите им атаки бяха прекалено бързи, за да бъдат проследени. Стилът на „Юмрука“ бе изящен и включваше много бавни движения, които приличаха на протягане на огромна пантера в зоопарк. Стилът на Нейпиър беше ужасно отегчителен: той се движеше като рак, спокойно следеше противника си и очевидно много размишляваше.

Докато наблюдаваше Нейпиър в действие, виждайки медалите и нашивките, които блестяха по сакото му, Нел осъзна, че тъкмо потискането на чувствата прави Викторианците най-богатите и влиятелни хора на света. Способността им да крият емоциите си съвсем не бе патологична, а по-скоро някакво тайнствено изкуство, което им даваше почти вълшебна власт над Природата и по-интуитивните племена. Такава беше и силата на нипонците.

Преди битката да приключи, през един от разбитите прозорци изсъска роборакета (голяма колкото конска муха, влачеща след себе си антена с дебелината на косъм) и се заби в тила на „Юмрука“. Не го удари много силно, но трябва да бе вкарала в мозъка му отрова. Той незабавно седна на пода, затвори очи и умря в това положение.

— Не беше рицарска постъпка — презрително отсече полковник Нейпиър. — Предполагам, че трябва да благодаря за това на някой бюрократ от Ню Шузан.

След предпазлива обиколка из сградата откриха още няколко „Юмрука“, които бяха умрели по същия начин. Навън се събираше все същата стара тълпа от бежанци, просяци, пешеходци и велосипедисти, приблизително също толкова спокойна, колкото и Янгцзе.

Следващата седмица полковник Нейпиър не се върна в театъра на мадам Пинг, но тя не обвини Нел за загубата на навика му. Напротив, мадам я похвали за това, че правилно е отгатнала желанията му, и толкова добре е импровизирала.

— Прекрасно представление — каза тя.

Нел всъщност не мислеше за работата си като за представление и поради някаква причина думите на мадам Пинг я провокираха по такъв начин, че остана будна до късно през нощта, като гледаше в мрака над леглото си.

Още от съвсем малка бе съчинявала истории и ги бе разказвала на „Буквара“, който често ги включваше в собствените си истории. За Нел бе станало съвсем естествено да върши същото за мадам Пинг. Но сега шефката й наричаше това „представление“ и Нел трябваше да признае, че в известен смисъл е права. Историите й бяха възприемани не от „Буквара“, а от други човешки същества и ставаха част от ума на тези хора.

Това й се струваше съвсем просто, но мисълта я безпокоеше поради причина, която не й бе ясна.

Полковник Нейпиър не я познаваше и навярно никога нямаше да се запознаят. Връзката помежду им се осъществяваше чрез актрисата, играеща ролята на госпожица Брейтуейт, и различни технологични системи.

Въпреки това тя дълбоко беше разбудила чувствата му. Бе проникнала по-навътре в душата му, отколкото каквато и да е любовница. Ако полковник Нейпиър беше решил да се върне и не поверяха сценария на Нел, дали щеше да му липсва? Тя подозираше, че е така. От нейна гледна точка щеше да отсъства някаква неопределима същност и той щеше да си тръгне незадоволен.

Щом това можеше да се случи с полковника в отношенията му с мадам Пинг, дали не можеше да се случи и с Нел в отношенията й с „Буквара“? Винаги беше смятала, че в книгата има някаква същност, нещо, което я разбираше и дори я обичаше, нещо, което й прощаваше грешките и оценяваше успехите й.

Като съвсем малка тя изобщо не го бе поставяла под съмнение — това беше част от вълшебството на книгата. В последно време го възприемаше като функциониране на успореден компютър с огромна големина и мощ, грижливо програмиран да разбира човешкия ум и да му дава каквото му е нужно.

Сега не беше толкова сигурна. Последните пътешествия на принцеса Нел из земите на крал Койот и различните замъци с все по-сложните им компютри, които в крайна сметка бяха обикновени Тюрингови машини, я бяха въвлекли в объркващ логичен кръг. В замъка Тюринг бе научила, че Тюринговият механизъм всъщност не е в състояние да разбира човешките същества. Но самият „Буквар“ представляваше Тюрингов механизъм или поне така подозираше Нел. В такъв случай как можеше да я разбира?

Възможно ли беше „Букварът“ да е просто канал, технологична система, свързваща Нел с някакво човешко същество, което наистина я обичаше? В крайна сметка, тя знаеше, че по принцип всички интерактиви действаха така. Отначало идеята я разтревожи и затова тя предпазливо започна да обикаля около нея и да я гледа от различни посоки, като пещерна жена, за първи път открила огъня. Но постепенно откри, че тя я успокоява и й доставя удоволствие. Когато мислите й заблуждаха и заспа, Нел вече бе станала зависима от нея и дори не би си помислила да се върне на студеното, тъмно място, в което от толкова много години пътуваше.