Нийл Стивънсън
Диамантената ера (48)

Животът на Нел в Аавтейл; действието в „Буквара“ продължава; екскурзия до анклава Нова Атлантида; представят я на госпожица Матисън; нова квартира със „стар“ познат

Нел остана да живее във Воденицата няколко дни. Направиха й малко креватче под стрехите на най-горния етаж, на едно уютно местенце, до което можеше да се добере само човек с нейните размери. Хранеше се с Рита, Брад или с някой от другите приятни хора, които вече познаваше. Денем скиташе из моравата, топеше си краката в реката или проучваше гората, като понякога стигаше чак до решетката-глутница. Винаги вземаше „Буквара“ със себе си. Напоследък в него ставаше въпрос за преживяванията на принцеса Нел и приятелите й в града на крал Сврака. Нещата ставаха все повече като в интерактив и все по-малко като в приказка и докато стигне до края на всяка глава, тя вече се чувстваше изтощена от всичките хитрости, които бе приложила, само за да изкарат още един ден с приятелите й, без да попаднат в лапите на пирати или самия крал Сврака.

След известно време двамата с Питър измислиха един много хитър план, за да се промъкнат в замъка, да създадат суматоха и да откраднат магическите книги, които бяха източника на силата му. Първият път планът пропадна, но на другия ден Нел отвори на същата страница и опита отново, само че този път с няколко промени. Пак се провали, ала след като принцеса Нел и приятелчетата й се бяха промъкнали още малко по-навътре в замъка. На шестия или седмия път планът свърши идеална работа — докато крал Сврака се бе впуснал в схватка за познаване на гатанки със зайчето Питър (спечелена от Питър), Пурпур отвори с помощта на магия вратата на тайната му библиотека, която беше пълна с книги дори още по-вълшебни и от „Илюстрирания буквар на младата дама“. Между страниците на една от книгите беше скрит обсипан със скъпоценни камъни ключ. Принцеса Нел взе ключа, а през това време Пурпур офейка с няколко от вълшебните книги на крал Сврака.

Избягаха през една река в съседната страна по начин, от който ти спира дъхът, където крал Сврака не можеше да ги преследва, и си направиха лагер, където си починаха няколко дни. През деня, когато приятелите й си бяха просто едни плюшени играчки, принцеса Нел прелистваше някоя от новите вълшебни книги, които бе отмъкнала Пурпур. Когато правеше това, образът на илюстрацията се увеличаваше, докато изпълнеше цялата страница и тогава самият „Буквар“ се превръщаше в тази магическа книга, докато Нел решеше да я остави.

Любимата й книга, беше един вълшебен атлас, с чиято помощ Нел можеше да проучва която си иска страна — както реална, така и въображаема. През нощта Пурпур прекарваше по-голямата част от времето си в четене на един много голям, прашен, изтъркан, омазнен и прогорен том, озаглавен „ПАНТЕКНИКОН“. Книгата си имаше закопчалка с катинар. Когато Пурпур не я използваше, тя я държеше заключена. Нел помоли на няколко пъти да я погледне, но Пурпур й казваше, че е твърде малка да чете нещата, които са в книгата.

През това време Патето както винаги си намираше някаква работа из лагера им: почистваше и приготвяше храна за всички, переше дрехите върху камъните в реката, кърпеше дрехите, които бяха пострадали по време на скиталчествата им. Питър не можеше да си намери място. Говореше бързо, но не бе научил трика на четенето, поради което книгите от библиотеката на крал Сврака не му вършеха работа, освен да си постила хралупата за спане. Получи навика да тършува из заобикалящите ги гори, особено тези на север. В началото отсъстваше по за няколко часа, но един път остана в гората цяла нощ и се върна чак на следващия ден по пладне. След това започна да обикаля с дни наред.

Един ден Питър изчезна в горите на север, прегърбен под тежестта на огромен вързоп, и повече не се върна.

 

 

Веднъж Нел беше на моравата и събираше цветя, когато някаква изискана дама — вики — се запъти към нея на кон. Когато дамата се приближи, Нел видя с изненада, че конят беше Яйчена черупка, а дамата — Рита, облечена от главата до петите с дрехи, каквито носеха дамите-вики: дълга рокля, шапка за езда, седло и всичко останало.

— Много си красива — възкликна Нел.

— Благодаря, Нел — отвърна Рита. — Искаш ли и ти да изглеждаш така, поне за мъничко? Приготвила съм ти изненада.

Една от жените, които живееха във Воденицата, беше модистка и бе ушила изцяло на ръка рокличка за Нел. Рита бе донесла рокличката със себе си и помогна на Нел да се преоблече направо там, по средата на полянката. След това среса косата й и дори пъхна няколко диви цветя в нея. Накрая й помогна да се качи на Яйчена черупка и заедно поеха обратно към Воденицата.

— Днес ще трябва да оставиш книгата си тук — каза Рита.

— Защо?

— Ще те водя в анклава Нова Атлантида и ще минаваме през решетката-глутница — отвърна Рита. — Управителят Муър ми каза, че на никаква цена не бива да ти позволявам да пренасяш книгата през решетката. Каза, че това само щяло да обърка нещата. Знам, че искаш да ме попиташ защо, но аз самата нямам отговор.

Нел се качи по стълбите, като се препъна на няколко пъти в дългите си поли и остави „Буквара“ в своето малко кътче. След това отново яхна заедно с Рита Яйчена черупка. Минаха по едно малко каменно мостче над водното колело и започнаха да навлизат в гората, докато Нел взе да чува слабото жужене на охранителните аеростати. Яйчена черупка намали ход и внимателно прекоси полето от блестящи носещи се сълзички. Нел дори протегна ръка и докосна една, след което си дръпна бързо ръката, макар че тя не й бе направила нищо, освен да се дръпне. Отражението на лицето й се плъзна назад по повърхността на аеростата, докато минаваха покрай него. Яздиха известно време през територията на Нова Атлантида, без да виждат нищо друго, освен дървета, диви цветя, поточета, често срещаната катеричка и елени.

— Защо виките имат толкова голям анклав? — попита Нел.

— Никога не ги наричай вики — нареди й Рита.

— Защо?

— Това е дума, използвана от хората, които не ги харесват и искат да се изразят по лош, враждебен начин за тях — отговори й Рита.

— Нещо като пейоративен термин? — попита Нел.

Рита се засмя по-скоро нервно, отколкото изненадано.

— Точно така.

— Защо атлантяните имат толкова голям анклав?

— Ами, всяка филозона си има начин на живот и Някои начини на живот са по-добри в правенето на пари от други, поради което някои имат повече територия от другите.

— Какво искаш да кажеш — различен начин ли?

— За да печелиш пари, трябва да работиш много — да живееш по определен начин. Всички атлантяни живеят по този начин, той е част от културата им. Нипонците също. Поради което нипонците и атлантяните имат толкова пари, колкото всички други филозони взети заедно.

— Ти защо не си атлантянка?

— Защото не искам да живея по този начин. Всички хора в Давтейл обичат да произвеждат красиви неща. За нас нещата, които правят атлантяните — да се обличат с типичните им дрехи, да прекарват години наред в училище — не са толкова важни. Подобни занимания не биха ни помогнали да правим красиви неща, разбираш ли? По-скоро предпочитам да си нося дънките и да си правя хартия.

— И синтетичният компилатор може да прави хартия — възрази Нел.

— Но не такава, каквато харесват атлантяните.

— Тогава ти правиш пари от твоята хартия, само защото атлантяните правят пари, като работят много — заключи Нел.

Лицето на Рита почервеня и тя остана безмълвна известно време. След това каза със суров тон:

— Нел, трябва да питаш книгата си за значението на думите „тактично мълчание“.

Стигнаха до алея за езда, маркирана с големи купчини конски изпражнения, и тръгнаха по нея нагоре по склона. Много скоро пътеката се озова между каменни стени, които според думите на Рита били направени от един от приятелите й в Давтейл. Гората отстъпи пред пасища, после пред лехи като нефритени ледници и големи къщи по възвишенията, заобиколени от геометрични плетове и големи пасажи с цветя. Пътеката се превърна в калдъръмен път, който от време на време се сдобиваше с по още една лента с приближаването им към града. Планината продължаваше да се издига над тях на още известно разстояние, а на зеления й връх Нел видя източника Виктория, полуприкрит зад тънко було от облаци. От Земите под аренда в ниското анклавът Нова Атлантида винаги бе изглеждал чист и красив, а и че си беше такъв, беше си, Нел обаче бе изненадана от това колко е студен въздухът в сравнение с този в Земите под аренда. Рита й обясни, че атлантяните идвали от северните страни и не им трябвало топло време, та заради това си направили града високо в планината на по-хладно.

Рита сви по един булевард с голям парк, пълен с цветя по средата му. От двете му страни имаше по една редица къщи от червен камък с кулички, водоливници с фантастични фигури и наклонени стъкла навсякъде. Мъже с цилиндри и жени в дълги рокли се разхождаха, бутаха детски колички или яздеха коне и вихрогони. Лъскави тъмнозелени роботи, които приличаха на катурнати настрани хладилници, жужаха по улиците със скоростта на прохождащо дете, приклякаха над купчинките с изпражнения и ги поглъщаха. На някои места се виждаше по някой куриер или пък особено цветен персонаж в огромна черна кола, която заемаше цяла лента от пътя.

Рита спря Яйчена черупка пред една къща и плати на едно момченце да държи поводите. Тя извади от самара топче нова хартия, увито в хартиена опаковка, която също беше нейно производство. Качи се по стълбите и позвъни на вратата. В предната част на къщата имаше кръгла кула, изпъстрена със сводести прозорци, над които се виждаше декорация от стъклописи. През стъклата на прозорците и дантелените пердета на всеки етаж Нел зърна кристални полилеи, красиви картини и библиотеки с хиляди и хиляди книги.

Една прислужница отвори вратата и пусна Рита вътре. Нел видя през прозореца как Рита постави визитката си върху сребърна чиния в ръцете на прислужницата — такива чинии ги наричаха подноси. Прислужницата го отнесе, после се появи отново след няколко минути и поведе Рита към задната част на къщата.

Рита остана там поне половин час. На Нел й се щеше да си бе взела „Буквара“ за компания. Тя си поговори с момченцето известно време; той се казваше Сам, живееше в Земите под аренда, обличаше костюм всяка сутрин и хващаше автобуса, за да се мота по улиците тук и да държи поводите на конете на разни хора и да им изпълнява дребни поръчки.

Нел се чудеше дали Текила работи в някоя от къщите и дали няма да я засекат случайно. Винаги усещаше пристягане в гърдите, когато се сетеше за майка си.

Рита излезе от къщата.

— Извинявай, тръгнах си колкото може по-бързо, но трябваше да поостана малко, заради доброто възпитание. Протокол, нали се сещаш.

— Обясни протокол — каза Нел. Тя винаги говореше на „Буквара“ по този начин.

— Там, където отиваме, трябва да имаш добри обноски. Недей да казваш „обясни това“ или „обясни онова“.

— Дали ще бъде много неучтиво от моя страна да отнема малка част от ценното ви време, за да ми обясните значението на термина „протокол“? — попита Нел.

Рита отново се засмя по онзи странен нервен начин и погледна Нел с изражение, което безуспешно се опитваше да прикрие някакво притеснение. Докато яздеха надолу по улицата, Рита й разказа едно-друго за протокола, но Нел почти не я слушаше, защото се опитваше да разбере защо съвсем изневиделица бе придобила умението да плаши големите хора като Рита.

Движеха се през най-застроената част на града, където и сградите, и градините, и статуите бяха до една величествени, а нито една улица не си приличаше с никоя друга: някои бяха под формата на полумесец, други бяха слепи улички, трети — под формата на окръжност или овал, че дори и квадрати, които заграждаха зелени петна, но дори и най-дългите улици се извиваха насам-натам. После навлязоха в една по-малко застроена зона с множество паркове и игрища и накрая спряха пред чудна сграда със силно украсени кули. Сградата беше заобиколена от ограда от ковано желязо и жив плет. Над вратата се открояваше надписът: АКАДЕМИЯ НА ТРИТЕ ГРАЦИИ „ГОСПОЖИЦА МАТИСЪН“.

Госпожица Матисън ги посрещна в уютна малка стаичка. Беше някъде между осем– и деветстотин годишна, доколкото успя да прецени Нел, и пиеше чай от луксозна чашка с размерите на напръстник, по която имаше изрисувани картинки. Нел се опита да седи с изправен гръб и да внимава по подобие на определени малки момиченца, за които бе чела в „Буквара“, но погледът й постоянно бягаше към съдържанието на библиотеката, рисунките по сервиза и картината на стената точно над главата на госпожица Матисън, на която се виждаха три разлудували се в една горичка дами в прозрачни одежди.

— Бройките ни вече са попълнени, срокът започна, а и необходимите предпоставки при теб не са налице. Препоръките ти обаче са доста убедителни — каза госпожица Матисън, след като беше гледала дълго малката си гостенка.

— Извинете ме, мадам, но не ви разбирам — призна Нел.

Госпожица Матисън се усмихна, при което лицето й избухна във фонтан от лъчезарни бръчици.

— Няма значение. Нека засега да кажем, че сме ти намерили място. В тази институция вече навлиза практиката да се приема малък брой ученици, които не са поданици на Нова Атлантида. Разпространяването на атлантянските ценности е основната цел на мисията ни — като школа и като общество. За разлика от някои филозони, които се разрастват посредством обръщане в друга вяра или безразборна експлоатация на естествения биологичен капацитет, който за добро или зло, е присъщ на всеки човек, ние се позоваваме на способностите на разума. Всички деца се раждат с умствени способности, които просто трябва да се развиват. Нашата академия наскоро прие в редовете си няколко млади дами с неатлантянско потекло и очакванията ни са, че всички ще стигнат до полагането на клетвата след известно време.

— Извинете, мадам, но коя е Аглая? — попита Нел, вперила поглед в картината над рамото на госпожица Матисън.

— Моля? — възкликна госпожица Матисън и започна процедурата на обръщането на главата си, за да погледне, което на нейната възраст си беше истинско предизвикателство към строителното инженерство със значителна сложност и продължителност.

— Тъй като името на вашето училище е „Трите грации“, си позволих да предположа, че картината зад вас е на същата тема — обясни Нел, — защото те приличат повече на грации, отколкото на фурии или орисници. Чудя се дали ще бъдете така любезна да ме осведомите коя от дамите изобразява Аглая или блясък.

— А другите две са? — попита госпожица Матисън с ъгълчето на устата си, защото до този момент почти беше успяла да се извърне назад.

— Ефросина или радост и Талия или разцвет — отвърна Нел.

— Дали ще се осмелиш ти да предположиш? — попита госпожица Матисън.

— Дамата вдясно носи цветя, поради което предполагам, че е Талия.

— Ето това наричам добре обмислено предположение.

— Дамата в средата изглежда толкова щастлива, че сигурно е Ефросина, а тази вляво е окъпана от слънчеви лъчи, значи трябва да е Аглая.

— Е, както виждаш, никоя от тях няма табелка с име, така че трябва да се задоволим с предположенията си — каза госпожица Матисън. — Твоите разсъждения ми изглеждат напълно логични. Освен това съм съгласна, че не са нито фуриите, нито орисниците.

 

 

— Училището е интернат, което означава, че повечето от учениците живеят в него. Ти обаче няма да живееш тук — обясни Рита, — защото не е правилно.

Вече яздеха Яйчена черупка през гората на път към къщи.

— Защо да не е правилно?

— Защото си избягала от къщи, което създава правни проблеми.

— Незаконно ли беше, че избягах?

— При някои племена децата се смятат за икономически аспект на родителите си. Поради което, ако една филозона приюти бегълци от друга, това може да окаже вероятен икономически ефект, който е покрит от ОИП.

Рита погледна назад към Нел и я похвали доста хладно:

— Имаш си добър спонсор в Нова Атлантида. Не знам кой е. Не знам и защо го прави. Изглежда обаче, че този човек не може да поеме риска да попадне под правните удари на ОИП. Заради това е уредено да останеш в Давтейл засега. Ние знаем, че някои от приятелите на майка ти са се отнасяли зле към теб, поради което в Давтейл надделява мнението да те приемем. Не можем обаче да те оставим в общността на Воденицата, защото ако влезем в конфликт с Протокола, той може да ни провали отношенията с новите ни клиенти от Нова Атлантида. И така се реши, че ще останеш при единствения човек в Давтейл, който няма никакви клиенти тук.

— И кой е той?

— Ти вече го познаваш — отговори й Рита.

Къщата на управителя Муър беше толкова слабо осветена и така пълна с разни стари неща, че на някои места дори Нел трябваше да минава странично. От един корниз, който вървеше покрай всички стени на стаята на половин метър под тавана, висяха дълги ленти от пожълтяла оризова хартия, обсипани с големи китайски йероглифи и напръскани с червени печати. Нел последва Рита в една още по-малка, тъмна и претъпкана стаичка, чиято основна украса беше големият портрет на някакъв свиреп мъж с мустаци тип Фу Манчу, брадичка и бакембарди, които изникваха пред ушите му и стигаха чак до под мишниците му. Мъжът носеше изкусно изработена броня и ризница, украсени с лъвски глави. Без да се усети, Нел отстъпи назад от тази страховита картина, препъна се в макета на голяма гайда, проснат на пода, и се блъсна в някаква огромна калайдисана медна кофа, която пък произведе невероятно шумни звуци. От една равна цепнатина на възглавничката на палеца й шурна кръв и Нел си даде сметка, че кофата се използва като склад за съхраняване на стари ръждясали саби от най-различен вид.

— Добре ли си? — попита Рита. От две стъклени врати зад нея идваше синкава светлина, която обливаше гърба й. Нел постави палеца в устата си и се опита да се вземе в ръце.

Стъклените врати водеха към градината на управителя — едно изобилие от най-различни видове мушкато, класица, глициния и изпражнения от уелските кученца. От отсрещната страна на едно малко езерце в бледо бежов цвят се издигаше малка градинска постройка. Също като тази и тя беше построена с тухли от червено-кафяв камък, а покривът се състоеше от плочи с незаравнени краища от зелено-сив аспид. Самият управител Муър можеше да бъде описан как зад един екран от някак дългокраки рододендрони работи неуморно с лопатката си под непрестанния тормоз на хапещите глезените му уелски кученца.

Риза не носеше, но пък виж, пола имаше: от червен кариран плат. Нел почти не можа да обърне внимание на това несъответствие, защото когато чуха как Рита натиска бравата на стъклената врата, кученцата се втурнаха с писклив лай, което извади самия управител от унеса му. Той се приближи към посетителките си, примижавайки през тъмното стъкло, но веднага след като се показа в цял ръст иззад рододендроните, Нел забеляза, че с плътта му нещо не е наред. Като цяло беше доста добре сложен, мускулест, малко възпълничък около кръста и очевидно в добро здраве. Кожата му обаче бе в два цвята, което му придаваше някак мраморен вид. Изглеждаше така, сякаш през тялото му бяха преминали червеи, които си бяха прояли вътрешни коридорчета, запълнени впоследствие с нещо, което не беше най-подходящото.

Преди да успее да го разгледа по-подробно, той грабна ризата си от облегалката на един градински стол и си я наметна. След това подложи кученцата на двуминутна тренировка по спазване на вътрешния ред, като използваше едно местенце с покрити с мъх плочи като парадна плаца, за да критикува строго поведението им с достатъчно висок тон, че да се чува и през стъклената врата. Кученцата се направиха, че слушат внимателно. В края на представлението управителят Муър излетя през стъклената врата.

— Само след минутка ще бъда на ваше разположение — каза той и изчезна в една задна стаичка за четвърт час.

Когато се върна, вече беше облечен в костюм от груб вълнен плат и пуловер с едра плетка над една доста прилично изглеждаща бяла риза. Последният артикул бе твърде фин, за да попречи на останалите да му дерат кожата, но управителят Муър беше стигнал до онази възраст, в която мъжете могат да се подлагат и на най-жестоките дразнения — уиски, пури, вълнени дрехи и гайди, без да усещат нищо или поне без да се издават, че го усещат.

— Съжалявам, че нахълтахме така — каза Рита, — но когато натиснахме звънеца, никой не ни отвори.

— Не му обръщам внимание — отвърна управителят, но не беше съвсем убедителен. — Имам си причина да не живея там горе — и той посочи нанякъде, което по всяка вероятност беше посоката на анклава Нова Атлантида. — В момента се опитвам да проследя кореновата система на една пуста лоза чак до основата. Страхувам се, че може да се окаже кудзу. — Управителят примижа, с очи, докато изговаряше тази дума и понеже Нел не знаеше какво значи, тя предположи, че ако кудзу е нещо, което, може да бъде нападнато със сабя, изгорено, стъпкано, пребито с тояга или взривено, то няма да издържи дълго в градината на управителя Муър — ако той се захванеше с това, де.

— Дали ще привлека вниманието ви с чай? Или — и той се обърна към Нел — малко горещ шоколад?

— Би било чудесно, но аз не мога да остана — рече Рита.

— Тогава ще те изпратя до вратата — каза управителят и се изправи. Рита малко се изненада от рязката му готовност, но само след секунда вече яздеше Яйчена черупка по посока на Воденицата.

— Хубав ден — измънка управителят от кухнята. — Много е мило от нейна страна, че направи всичко това за теб. Наистина е много почтена жена. Може би не е от тези, които се справят кой знае колко добре с децата. Особено странните деца.

— Аз вече тук ли ще живея, сър? — попита Нел.

— В градинската къщичка — отвърна той, когато се появи отново в стаята с димящ поднос в ръце, след което кимна към градината от другата страна на стъклените прозорци. — Ще бъде свободна известно време. За възрастен човек е доста претрупана, но е идеална за дете. Декорът на тази къща — каза той като се огледа — не е никак подходящ за дете.

— Кой е този страшен мъж? — попита Нел и посочи голямата картина.

— Гуан Ди. Император Гуан. Преди това е бил войник на име Гуан Ю. Всъщност никога не е бил император, но по-късно станал китайският бог на войната и му дали тази титла, само за да звучи по-почтително. Ужасно почтителни са тия китайци — това е и най-добрата, и най-лошата им черта.

— Как може един човек да стане бог? — поинтересува се Нел.

— Като живее в изключително прагматично общество — отвърна управителят Муър, след като помисли известно време и това беше цялото обяснение, което си позволи да даде. — Между другото, книгата ти в теб ли е?

— Да, сър.

— Не си я пренасяла през границата, нали?

— Не, сър, действах точно според инструкциите ви.

— Много добре. Способността да се следват заповеди е нещо много полезно, особено когато живееш с човек, който е свикнал да ги издава. — Като видя, че изражението на лицето на Нел е изключително сериозно, управителят изпуфтя и се поядоса: — Няма кой знае колко голямо значение, да знаеш. Нали си имаш приятели по високите етажи. Ние просто се опитваме да бъдем дискретни. — Той й донесе чашата с горещ шоколад. С едната ръка Нел трябваше да хване чинийката, а с другата — чашата, поради което си извади ръката от устата.

— Какво се е случило с ръката ти?

— Порязах се, сър.

— Я да видя. — Управителят взе ръчичката й и отлепи палеца от свития юмрук. — Каква хубава малка резчица. Изглежда прясна.

— Порязах се на сабите ви.

— А, да. Така е със сабите — отвърна управителят разсеяно, а след това сбърчи вежди и се обърна към Нел. — Сигурен съм, че нито си плакала, нито си се оплаквала.

— Всичките тези саби от крадци ли сте ги взел, сър? — попита го Нел.

— Не, това би било относително лесно — отвърна Муър. Гледа я известно време, докато очевидно премисляше нещо. — Нел, двамата с теб ще се разбираме чудесно. Чакай сега да си намеря аптечката за първа помощ.